Пиер Певел
Кралят (10)

2.

Вечерта Лорн се приготвяше да тръгне, когато Нае дойде да му каже, че има посетител.

— Нямам време — отвърна Лорн. — Трябва да отида в замъка.

— Няма нужда.

Нае се дръпна и пропусна покрай себе си един човек, който с влизането в палатката свали качулката си. Беше Алдеран I — сам и неузнаваем, облечен като обикновен благородник.

— Благодаря, Нае — каза той.

Младата жена смутено се поклони, преди да се оттегли. Също като Лорн, и тя познаваше принц Алан от детинство: тримата играеха заедно. Но за нея Алдеран I беше чужд човек и кралската му висота я смазваше. Не знаеше как трябва да се държи с него.

— Много добре направи като я взе в твоята гвардия — каза Върховният крал.

— Няма съмнение.

— Баща й щеше да се гордее.

— Преди всичко щеше да е бесен.

— Тя има ли неговия талант с ковашкия чук?

— Да, Вард й предаде Дарбата. Един ден ще умее да кове аркана.

Заинтригуван, Алдеран се извърна към входа на палатката, сякаш можеше да проследи с поглед Нае през дебелото сиво платно.

— Наистина ли? — рече той. — Тогава може би ще трябва да ти я открадна.

Идеята, че който и да било — па бил той и Върховният крал — може да пожелае да разполага свободно с Нае, не се хареса на Лорн. Той се изпъна и попита:

— Няма ли да вечеряме заедно?

— Напротив.

— Мислех, че ме чакаш в замъка.

Лорн говореше на Върховния крал на „вие“ само в присъствието на други хора.

— Никога не съм казвал нищо такова — заяви Алдеран. — Ще вечеряме заедно, но не в замъка. Нито пък тук.

— Тогава къде?

— На Тържището.

„Тържището“ беше прозвището на пазара, който се беше установил при южната порта на лагера. Войниците ходеха там, за да си купят нещо, с което да подобрят ежедневието си, или за да се поразвлекат. Освен търговци и селяни, дошли да продадат стоката си, там имаше проститутки, наемници, скитници, шпиони, несретници, разорени от войната, просяци, които следваха войската навсякъде — цялата съмнителна, опасна фауна, оставена на произвола да се справя сама.

— Непредпазливо — каза Лорн.

— Никой няма да разбере кой съм.

— Няма значение.

— А и нали ще съм с тебе, а? — понеже Лорн се поколеба, Алан продължи настоятелно. — Слушай, Лорн. Имам нужда да не бъда крал за час-два. Наистина имам нужда. А и там мястото е по-подходящо за това, което искам да ти кажа.

Лорн прочете в очите на младия Върховен крал, че молбата му далеч не беше някакъв каприз. Дори видя известно отчаяние и това го накара да се съгласи.

— Добре — каза той.

Взеха два коня и тъй като Лорн трябваше само да си покаже герба, за да мине покрай постовите, напуснаха лагера без никакви затруднения малко преди угасването на светлините. Слънцето залязваше, когато оставиха конете си в една конюшня на входа на Тържището. После потънаха в лабиринт от навеси, палатки, магазинчета и сергии, паянтови постройки и дървени бараки. Беше часът, в който Тържището си променяше лицето, когато се прибираха онези, които работеха денем, и излизаха другите, които живееха нощем. Вече бяха запалени първите фенери, провесени над прага на кръчмите и бордеите.

Очевидно Алдеран знаеше къде отива.

Вървеше бързо, а Лорн го следваше, като внимателно се оглеждаше наоколо, готов за всичко. Видяха войници, тръгнали да търсят удоволствия, и крадци, дебнещи плячка. Разголени проститутки ги викаха. Просяци ги дърпаха за ръкавите. Един търговец им предложи великолепни момичета, силни вина, евтини ястия.

— Къде отиваме? — попита Лорн.

— Ще видиш.

— Не се измъкваш за пръв път, нали?

Този път Алдеран не отговори. Изглеждаше угрижен, съсредоточен, забързан. Минаха по няколко тесни прохода и той отведе Лорн до една колиба, като го помоли да изчака отпред.

— И дума да не става — каза Лорн.

— Няма да се бавя.

— Нали не ме доведе чак дотук, за да стоя на стража!

Лицето на Върховния крал се смръщи.

— Лорн, аз съм твой крал. Чакай тук.

След тези думи Алдеран повдигна една протрита завеса и се наведе, за да влезе в колибата. Лорн искаше да го последва, но се отказа. Докато се оглеждаше наоколо, забеляза трима мъже, които говореха тихо и крадешком поглеждаха към него. Разбра, че замислят нещо лошо и обсъждат всички „за“ и „против“. Лорн отметна наметалото си и показа сканда, като ги изгледа мрачно. Сякаш им казваше: „Рисковете и опасностите са за ваша сметка“.

Тримата мъже размениха още няколко думи и си тръгнаха. Но можеха да се върнат с подкрепление и на Лорн започна да му се струва, че твърде дълго стоят на това място. Затова се реши да открехне завесата и да погледне в колибата.

Никой.

Беше празно. Само пръстен под, един сламеник и друг изход, скрит между две дъски на стената в дъното.

Лорн изруга и се запита къде ли е Алан и каква опасна игра играе: като че младият Върховен крал не разбираше кой е и какво представлява вече или — още по-лошо — отказваше да го приеме. Лорн влезе в колибата и я прекоси с четири предпазливи крачки. Скрит в полумрака, погледна внимателно навън и видя Алдеран да говори под един навес с мъж, чието лице — също като лицето на Върховния крал — беше скрито от качулка. Непознатият беше облечен в пътнически дрехи, носеше кама на пояса си, а ездитните му ботуши бяха прашни.

Лорн не можеше да чуе какво си говорят двамата мъже. Накрая двамата се разделиха, като се ръкуваха, и Лорн побърза да се върне в колибата, където го намери Алдеран.

— Всичко наред ли е? — попита Лорн.

— Всичко е наред.

— А сега?

— Сега ще вечеряме, както се бяхме разбрали. Ела, оттук.

Малко по-късно двамата седнаха на една обща маса под големия навес на една кръчма. Съседите им не им обърнаха някакво внимание и им поднесоха обичайната чаша вино и паница от рагуто, което къкреше на открито в една почерняла тенджера. Разговорите, смеховете, песните и случайните крамоли създаваха шумотевица, сред която Лорн и Алдеран можеха да говорят, без да се страхуват, че някой може да ги чуе.

Лорн отпи глътка вино и погледна Алдеран, който се нахвърли с охота на своето рагу.

— Кой беше това? — попита той след малко.

— Кой? — отвърна Върховният крал между два залъка.

— Мъжът, с когото говореше преди малко. Конникът.

Алдеран остави дървената си лъжица.

— Не можа да се сдържиш — процеди той.

— Не се прави, че не ме познаваш. По-добре отговори на въпроса ми.

Върховният крал направи знак на сервитьорката, която минаваше между масите, понесла голяма стомна вино. Тя му доля, предложи да долее и на Лорн, но той отказа.

— Благодаря, хубавице! — извика Алдеран подир младата жена.

Тя му се усмихна през рамо, докато се отдалечаваше.

— Е? — настойчиво повтори Лорн.

Алдеран въздъхна.

— Беше пратеник.

— От кого?

— От брат ми.

Лорн се изненада:

— Искаш да кажеш…?

— От Ирдел, да.

— Каква е тая история?

Върховният крал се наведе към Лорн и заговори по-тихо.

— Точно за това исках да говоря с тебе тук, далеч от недискретни уши. Във връзка съм с Ирдел. Започна малко след като ти замина на мисия.

— Как?

— С писмо, което една вечер намерих пъхнато под вратата ми. Беше подписано от Ирдел. И беше неговият почерк.

— Шегуваш се.

— Не.

— И какво искаше той?

— Да говори с мен. Да се срещнем. Да се споразумеем за тайна среща на четири очи.

Лорн се изправи.

— Не ми казвай, че си приел…

— Колебах се, но да, приех. Ще се срещна с Ирдел след три дни. Човекът, с когото говорех, беше негов пратеник. Всичко е уговорено.

— Но това е лудост!

— Лудост е тази война.

— И се надяваш, че ще й попречиш? Но тя вече започна!

— Най-лошото още може да се избегне.

Лорн се вгледа в Алдеран.

Войната беше още в началото си. Продължаваше малко повече от един сезон и — като се изключат обсадата на Арканте и няколко напрежения в чужбина — засега обхващаше само Исрия, сиреч западните покрайнини на Върховното кралство. Войната беше започнала в областта, която Лориан на север и Орвал на юг дълго си бяха оспорвали. Владетелите от Лориан бяха останали верни на Трона от абанос и оникс, докато херцогство Орвал се бунтуваше — там се бяха пробудили стари разпри, стари дрязги, стари омрази. Кралската армия беше потеглила от Лангър и се бе установила на север от Ваал — голямата река, която прекосяваше Исрия от изток на запад, преди да се влее в Сграбчващото море. Армията на Ирдел, нараснала с няколко полка иредийски наемници, беше дошла от Орвал и беше заела южната част на областта. Оттогава кралските и бунтовническите войски се бяха сблъсквали много пъти. Но това бяха предимно няколко нападнати градове, разграбени ферми, подпалени ниви, оплячкосани села, хора, изхвърлени на пътя от случайността на военните действия. Големите битки и решителните обсади тепърва предстояха.

А може би нямаше да ги има.

— На какво се надяваш? — попита Лорн.

Алдеран смутено вдигна рамене.

— Да постигнем разбирателство — каза той. — Да се спогодим.

— Не се заблуждавай. Единствената спогодба, която ще приеме, започва с теб — да се откажеш от трона. Готов ли си да го направиш?

— Трябва да има и друг начин, не…

— Не. Няма никакъв друг начин. И никога няма да има. Спомняш ли си какво ти казах, когато дойде при мен след погребението на нашия баща?

Алдеран кимна и извърна поглед встрани.

Помнеше, че онази вечер Лорн го бе предупредил какво ще стане, ако приеме завещанието и се възкачи на трона: „Ирдел ще се разбунтува и ще намери съюзници. Ще вдигне армия. Ще се бие с тебе. Няма да царуваш без война. Нито и ако не победиш…“

— Може би няма да се наложи да побеждавам — каза Върховният крал. — Ирдел не иска тази война не по-малко от мен.

— Той не иска война, но иска своя трон. Войната е само средство.

— Най-лошото от всички.

— Ти не му остави избор.

Очите на Алдеран запламтяха.

— Не забравяй с кого говориш, Лорн.

Лорн не трепна.

— Говоря с този, който прие да стане Върховен крал напълно съзнателно. Можеш да се откажеш от короната си, но не можеш да се откажеш от войната. Освен това…

Той не довърши.

— Какво има? — разтревожи се Алдеран.

— Не се обръщай.

Лорн бе видял тримата съмнителни мъже, които го наблюдаваха, докато чакаше Върховния крал. Бяха седнали на една маса и мълчаливо пиеха.

Лорн обясни каква беше работата.

— Мислиш ли, че са ни проследили? — попита Алдеран.

— Възможно е. Или просто са дошли да изпият по едно. По-добре да се махаме.

— Добре.

Станаха и си тръгнаха, взеха си конете и след като Лорн се увери, че никой не ги следи, се прибраха безпрепятствено. Не размениха и дума, докато прекосяваха заспалото поле, осветено от огньовете на постовете. Един патрул поиска да ги провери, но Лорн показа отличителните си знаци и ги пуснаха да продължат.

3.

Палатката на командването на Черната гвардия беше осветена от слабия пламък на няколко малки свещи. Лорн реши да не пали други, свали плаща и меча си в полумрака, после наля вино в две чаши и подаде едната на Алдеран.

— Ами ако е капан? — каза той и седна.

Върховният крал остана прав.

— Помислих за това — отговори той.

— Не знаеш кой може да се е представил за Ирдел.

— Към първото съобщение имаше медальон — доказателство за добронамереност. Той е на Ирдел.

— Може да му е бил откраднат.

— Той не е ценен. Само двамата с Ирдел знаем какво му е специалното за нас. Спомен от детството.

— Да приемем. Ирдел лично ти предлага среща. Това обаче не пречи да е капан.

— Не е присъщо за Ирдел.

— И за тебе не е. И въпреки това ти за малко не направи така, че да го убият и Ирдел го знае.

Върховният крал се засегна — забележката на Лорн не толкова събуждаше угризенията му, колкото засягаше гордостта му.

— Аз обясних поведението си — процеди той.

— На мене.

— И на Ирдел също. В писмо. Казах му, че нямам нищо общо с този заговор, скроен от майка ми, който съм разкрил в последния момент и съм те натоварил да се намесиш.

Алдеран погледна Лорн предизвикателно, очаквайки да го упрекне за тази лъжа.

— И той ти повярва? — подигравателно рече Лорн.

Върховният крал не отговори.

Остави чашата си и вдигна качулката си, готов да се върне в замъка все така инкогнито.

— Срещата ще е утре вечер — заяви той.

— Къде?

— Ще разбереш, ако дойдеш с мене. Ще отида със или без тебе. Вече определих ескорта.

— Кой знае за тайната?

— Ирдел. Аз. А сега и ти.

— И вероятно няколко шпиони.

— Не. Бях предпазлив.

— Да се надяваме, че и Ирдел е бил предпазлив като тебе. Кралицата? Естеверис?

— Предпочетох да ги държа настрана от тази работа.

— Сигурно защото знаеш, че щяха да те разубедят да приемеш.

— Аз съм кралят. Не дължа обяснения на никого — раздразнено рече Алдеран. — Е, идваш ли, или не?

— Тази среща е чисто самоубийство.

— Чакам отговора ти.

Лорн въздъхна.

— Идвам — каза той със съжаление.