Пиер Певел
Кралят (3)

2.

Загрижен, граф Теожен д’Аргор наблюдаваше небето от двора за излитане на Голямата Кралска змейна. Беше към петдесетгодишен, едър, с лъскаво плешиво теме. На колана му висеше легендарният боздуган, с който никога не се разделяше.

— Става цял час, откакто трябваше да са се върнали — каза той.

— Стерм е добър змейник — отговори главният змеяр, застанал до него. — Ще предпочете да се приземи, за да не преумори Дил.

Теожен мрачно се съгласи.

Главният змеяр сигурно беше прав, но можеше да има и други хипотези, не толкова успокоителни. И точно те тревожеха графа, който се страхуваше, че е надценил силите на Дил — млад змей, чието оздравяване следеше от седмици. Ако беше сгрешил, това излизане можеше да се окаже опасно за змея и за неговия змейник, толкова опасно, че дори фатално. Верен на традицията на господарите на Аргор, през целия си живот Теожен бе отглеждал и дресирал змейове. Беше виждал не един змей внезапно да изпада в пълно изтощение и да повлича безпомощния змейник в стремително падане.

— Дил повече не можеше да издържа затворен между четири стени — добави главният змеяр. — Накрая щеше да се нарани с веригите си. Да полети малко днес беше добро решение.

— Това още не се знае — възрази Теожен. Помисли после рече. — Прати хора да ги търсят, докато е още светло.

— На вашите заповеди.

Докато главният змеяр се отдалечаваше, Теожен видя Лорн, който минаваше през покрития със слама и сняг двор и идваше към него.

— Какво правите тук, рицарю?

— Идвам да ви видя. Казаха ми, че ще ви намеря тук.

Двамата мъже се прегърнаха.

Брат по оръжие на Ерклант II, Теожен винаги бе бил верен и предан служител на Върховното кралство. Поради тази причина бе отстранен от кралица Селиан, след като Върховният крал се оттегли в Цитаделата. Уморен от интригите, отказващ компромисите и отчаян, че един ден ще види краля да напусне доброволното си отшелничество, най-накрая Теожен се бе отказал от всичко. Беше последният останал верен човек и се бе върнал в любимите си планини в Аргор, вместо да присъства на покварата и упадъка на Върховното кралство. Обсадата на Арканте не го накара да промени решението си. Беше отказал да участва в нея и да изпрати войските си, защото не приемаше политиката на кралицата.

— Вече само със змейовете се чувствам по-добре — рече Теожен. — Ще полудея, ако трябва да прекарвам дните си в Двора.

— Можем ли да поговорим някъде?

— Разбира се.

Обграден със сводове, разположени на пет етажа, затворени с решетки или с дървени порти, подсилени с желязо, дворът беше защитен от вятъра, но не и от хапещия студ. Затова Теожен поведе Лорн към едно от стражевите помещения, където гореше хубав огън. Един слуга им донесе вино, после ги остави насаме.

— Е? — попита Теожен. — Какво ви води тук?

— Днес бях приет от принц Ирдел.

— И какво ви обеща той?

— Да ми отнеме пръстена на Първи рицар и да ме остави да командвам Ониксовата гвардия.

— Можеше да се предвиди. Това ли е всичко?

— Не. Според собствените му думи иска Черните гвардейци да се превърнат във войска, гарантираща единството и сигурността на Върховното кралство. Войска в служба на Върховното кралство и само на Върховното кралство.

— Може би е искрен — каза Теожен и присви устни.

— Да, може би.

— Но колкото и да са престижни и уважавани, вашите Черни гвардейци съвсем не са толкова многобройни.

— Казах му го. На това Ирдел отговори, че ще направи необходимото.

Теожен се замисли.

— Познавам принц Ирдел — рече той. — Ако е обещал, ще го направи. Обаче се съмнявам, че ще бъде от полза единствено на Върховното кралство. А впрочем и във ваша.

— Смята да ми възложи мисия.

Теожен се усмихна.

— Нищо не е даром на този свят. Опасна ли ще е тази мисия? Противна на честта?

— Все още не знам. Ще разбера утре.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не, не мисля. Дойдох да ви попитам дали имате новини за Лукас.

Лукас дьо Гатлис беше единственият син на граф Теожен д’Аргор. Беше водил бурен живот, преди да се включи — воден от идеал, но и от любов — във войската на господарката на Арканте против Върховното кралство. Тогава Лорн се бе сблъскал с него и го бе заловил при обсадата на Арканте. Тъй като можеше да бъде съден за държавна измяна, Лукас бе отведен в Ориал, където съдбата му продължаваше да бъде нерешена.

— Виждали ли сте го скоро? — попита Лорн.

Теожен въздъхна и прокара ръка по плешивата си глава.

— Веднъж — рече той. — За малко. Но не и откакто е затворен в Гриф. (Крепостта Гриф беше затвор, построен на един остров в река Ейрдър, под Ориал. Там Върховното кралство пазеше най-опасните или най-ценните затворници.) Знаете, че винаги ни е било трудно да се разбираме — продължи Теожен. — Започна, когато умря майка му, струва ми се… — той замълча, в ума му нахлу споменът за съпругата, която бе обичал страстно. — Никога не съм знаел как да се разбера с него. Това, че поисках да го възпитам както моят баща възпита мен, сигурно бе грешка. Но Божествените са ми свидетели, че винаги съм искал единствено и само доброто му и по някакъв начин успях. Направих от него смел и честен мъж. Рицар, достоен за уважение.

— И опасен противник, повярвайте ми.

— Знам, че ви създаде доста трудности в Арканте — каза Теожен с лека нотка на гордост.

Графът на Аргор беше строг и властен баща и не бе съумял да задържи при себе си своя горд, буен и твърде необуздан син. Веднага щом бе станало възможно, Лукас се бе изтръгнал от бащиното влияние и бе приел името Гатлис — името на покойната му майка. От години Теожен и Лукас не си бяха говорили. Но графът не бе престанал да обича сина си и да се тревожи за него.

— Само ако можеше Лукас да подбира по-добре битките си — тихо рече Теожен.

— Нямаше нищо безчестно в това, че взе страната на Арканте против Върховното кралство. Синът ви не се е провинил.

— Но сега това ще му струва обвинение в държавна измяна.

— Кога трябва да бъде съден?

— Все още не е решено. Докато Лукас не бъде осъден, кралицата и Естеверис ме държат и те го знаят. Могат да ме принудят да остана в Ориал. Да се показвам в Двора. Кой баща няма да е изтерзан от притеснение, когато има риск синът му да свърши с глава на дръвника?

— Кралицата би могла да пожелае да ви унижи, да ви принуди да коленичите пред нея…

— Никога! — изръмжа графът в брадата си.

— … но Естеверис не е толкова глупав, че да допусне тази грешка — продължи Лорн. — Точно защото знае, че никога няма да отстъпите. Той ви познава. Знае, че няма да получи нищо от вас, ако започне да ви шантажира. И ако трябва да съди и осъди Лукас, губи и малкото влияние, което има върху вас.

— Никога няма да позволя да екзекутират сина ми. По-скоро ще потопя Върховното кралство в огън и кръв.

— И това също Естеверис го знае.

Присъствието на Теожен в двора имаше политическо значение. Можеше да мине за сближаване, за начало на помирение с кралицата. Защото граф Д’Аргор беше един от най-могъщите владетели във Върховното кралство. Но най-вече се радваше на огромното уважение на дребното благородничество на меча, привързано както към рицарските ценности, така и към феодалните традиции, чиято подкрепа — за момента безуспешно — кралицата искаше да получи.

— Засега — продължи Лорн — Лукас нищо не рискува.

— А аз съм с вързани ръце. Това не може да продължава вечно — погледът на Теожен се зарея нанякъде, после графът се съвзе и каза. — Да се върнем към вашите дела. Запитали ли сте се защо Ирдел е отложил за утре момента да ви обясни в какво се състои мисията, която иска да ви възложи?

— Той е предпазлив. Може би се колебае. Мисля, че искаше да види колко е дълбока водата, преди да стъпи в нея.

— Това е доста присъщо за него. И все пак тази мисия, каквато и да е тя, вие имате свободата както да я приемете, така и да я откажете, ако не се лъжа…

Лорн кимна и посочи пръстена на безименния си пръст.

— Аз съм Първият рицар на Кралството. Ирдел все още е само принц-регент. Нищо не може да ми наложи, преди да бъде коронясан.

— Това е колкото добре, толкова и зле. Защото ако приемете, няма да можете да кажете, че сте се подчинявал, че сте изпълнявал единствено дълга си. Ако приемете, ще трябва да поемете отговорността за избора си.

— Някога отмятал ли съм се от отговорностите си?

— Не, рицарю. Бъркате. Не искам да кажа това.

— А какво?

— Казвам, че, ако Ирдел искаше да ви задължи да вземете неговата страна, това да ви предложи мисия, която можете да откажете, би било много умел начин да го направи…

Лорн замълча и се замисли над това, което Теожен току-що му бе подсказал.

— А да се вземе страната на принца-регент, означава да се застане против кралицата — рече Лорн.

— Страхувам се, че да.

Лорн продължи да мисли.

— Е, какво пък! — рече той. — Научих се да живея с нейната злопаметност.

Усмихваше се, но погледът му беше мрачен.

3.

Кралица Селиан разговаряше с Естеверис, когато принцът-кардинал Жал влезе при тях в личната библиотека на министъра. Беше малко преди вечеря. Големи свещници осветяваха помещението, а в огнището гореше хубав, силен огън.

Жал влезе, без да известят за него.

— Моля да извините закъснението ми — каза той, докато сваляше палтото си, все още побеляло от сняг.

Свали ръкавиците си, поздрави първо майка си, а сетне Естеверис. После се надвеси над огъня, за да се стопли, и започна да си разтрива ръцете.

— Проклет студ — процеди той през зъби.

— Несъмнено твърде много сте свикнали с мекия климат на Светия престол — каза Естеверис. — Във Върховното кралство зимите винаги са били много сурови.

Принцът-кардинал не обърна внимание на заяждането.

— Къде бяхте? — попита Селиан, когато забеляза, че под кардиналската си роба синът й носи ботуши.

— Там, където службата на Дракона-крал ме призовава, майко.

— И по-точно?

— До смъртното ложе на един нещастен човек, чиято душа трябваше да бъде напътствана и който сега вече почива в мир.

— Това занимание за кардинал ли е?

— Няма незначителна душа, майко.

— Без всякакво съмнение виконт Борал е намерил при принца-кардинал пълното утешение, за което е жадувала старата му душа — каза Естеверис. — Струва ми се, че той съвсем наскоро прие култа към Дракона-крал.

Жал се извърна към министъра.

„Значи ти си знаел — помисли си той. — Знаел си къде съм. Знаел си при кого съм и си знаел защо. И трябваше да го кажеш. За да ме впечатлиш и да ми дадеш да разбера, че ме наблюдаваш? Може би. За да покажеш на скъпата ми майка, че нищо не ти убягва? Сигурно. Да, обаче богатството на виконта скоро ще послужи за свещената кауза на Пожертвания. И да, аз те тревожа и ти с пълно право се страхуваш от мен…“

— Наскоро, но бе един от най-искрените — каза Жал.

Естеверис се усмихна учтиво.

— Как би могло да е другояче?

Двамата мъже размениха поглед — твърде любезен, за да е невинен.

— Говорехме за аудиенцията, която Ирдел даде днес на Лорн — намеси се кралицата.

Осведомен начаса от шпионите си, Естеверис беше побързал да информира кралицата за срещата на Лорн и Ирдел. Това, че го бе направил пръв, беше малка победа, на която той се наслаждаваше, без да остави да му проличи. Но показната скромност на министъра не можа да заблуди Жал. Знаеше какво може да очаква от този разпопен духовник, за когото си мислеха, че всичко знае, вдъхваше страх и от години беше верен съветник на кралицата.

— В зимната градина, нали? — подхвърли Жал небрежно. — В този момент няма някой в Двореца, който да не го знае.

И седна доволен.

Жал беше навършил трийсет години и много приличаше на принц Алан, от когото беше малко по-голям. Имаше същите светли очи, същите руси коси и същата ослепителна усмивка. Но докато от Алан струеше светъл, топъл блясък, у Жал се таеше студен огън, който придаваше на погледа му стоманена острота. Това беше огънят на непоклатима религиозна вяра. В отговор на божествен призив Жал още като юноша бе влязъл в ордена и убеден, че съдбата му бе другаде, без никакво съжаление се бе отказал от всичките си права над трона на Върховното кралство. Всичко беше на негова страна: потеклото, умът, решимостта, липсата на скрупули и жестокостта. И като не отстъпваше пред нищо, за да служи на една цел, която беше по-висша от него, Жал се бе издигнал мълниеносно в Църквата на пожертвания Дракон-крал. Сега, когато беше кардинал на Ориал, единствената му амбиция бе да наложи вярата в Дракона-крал във Върховното кралство — ако трябва, дори със сила, война и страх.

— Да, точно така, в зимната градина — каза Естеверис. — На частна аудиенция. Принц Ирдел знае, че това ще се разбере, че ще бъде забелязано и обсъждано. Побърза да разговаря с рицаря Лорн и иска всеки да знае какво уважение му засвидетелства.

— Без никакво съмнение — предположи Жал.

Седяха в удобни кресла с високи облегалки около ниска кръгла маса, на която имаше поднос с медени сладкиши, които Естеверис обожаваше. Принцът-кардинал се наведе, взе една курабийка и докато отхапваше от нея, Селиан му каза:

— Естеверис смята, че Ирдел се е срещнал с Лорн, за да се увери в неговата лоялност към короната на Върховното кралство. Сигурно войната, известена от червената пепел, го тревожи. Въобразява си, че ще трябва да защитава своя трон и кралството, но не знае срещу кого. Или срещу какво. Така че брои съюзниците си. Разбира се, всичко това е ненужно, защото той никога няма да царува, макар все още да не го знае — Жал кимна одобрително, като с това искаше да насърчи майка си да продължи. — Естеверис предполага също, че Ирдел е обещал на Лорн да го остави начело на Ониксовата гвардия. Затова пък сигурно му е съобщил, че повече няма да бъде Първи рицар на Кралството, което е съвсем логично.

— Да, така е — потвърди разсеяно Жал, като махна една жълта трохичка, залепнала на маншета му.

Изпълнен с подозрение, Естеверис внимателно наблюдаваше принца-кардинал. Непринуденото държане на принца го тревожеше.

— Какво мислите за тези заключения? — попита кралицата.

— Намирам ги за много основателни — отвърна Жал.

Селиан се сепна.

Синът й твърде охотно признаваше заслугите на Естеверис, при положение, че двамата мъже никога не пропускаха случай да се противопоставят, дори да си вредят. Те не се харесваха. Завиждаха си и откакто Жал се бе върнал в Двора на Ориал, се бореха за доверието на кралицата. Но и двамата бяха ловки политици. Бяха равностойни и ако в полза на Естеверис беше дългогодишната му, безупречна служба на Селиан, то Жал бе принц по рождение и най-висш представител на Църквата на пожертвания Дракон-крал във Върховното кралство.

— Само това ли? — настойчиво продължи кралицата.

— Не мога нищо да добавя или да възразя на хипотезите на министъра — увери я Жал. — Ирдел сигурно се е постарал да привлече лоялността на рицаря Лорн, който впрочем се би под негово командване в обсадата на Арканте.

— Как?

— Какво как, майко?

— Според вас, как Ирдел се е постарал да привлече лоялността на риц… на т… това копеле?

Кралицата почти изплю думата.

— Като е поставил Ониксовата гвардия на преден план — отвърна Жал неопределено.

Знаеше повече, отколкото за момента искаше да каже на кралицата и Естеверис. Кралицата мразеше Лорн до мозъка на костите си — още повече че виждаше в него пречка за осъществяването на съдбата на Алан, любимия й син. Засега се сдържаше, като проявяваше достатъчно интелигентност да чака подходящия момент, в който да му навреди. Но как ли щеше да реагира, ако знаеше, че Ирдел води преговори с Арканте и че Лорн ще е този, който ще върне свободата на Лукас? Щеше да изпадне в луда ярост, която можеше да застраши плановете им. Жал познаваше майка си. Двамата преследваха една и съща цел, но той знаеше, че може да я постигне само ако тя не участва. По-добре беше — доколкото бе възможно, защото тя разполагаше със свои шпиони — да направи така, че тя да не знае онова, което имаше опасност да й навреди. Що се отнася до Естеверис, колкото повече стоеше в сянка, толкова по-добре щеше да е…

Кралицата погледна въпросително своя министър.

Той кимна със съжаление, потвърждавайки думите на принца-кардинал.

— Ониксовата гвардия се радва на изключителен престиж — каза Естеверис. — Нейната роля е да гарантира сигурността на Върховното кралство, независимо от личните амбиции и династичните разпри.

— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“ — подметна Жал.

— Като отдава предпочитание на Черната гвардия, принцът-регент се грижи за престижа си — продължи Естеверис. — Иска хората да повярват, че също като нея, и той няма друго желание, освен доброто и благоденствието на Върховното кралство.

Беше ред на принца-кардинал да кимне, за да признае правото на Естеверис.

— Ониксовата гвардия — това е Лорн — възрази кралицата. — А Ирдел знае на какво е способен Лорн. Как може да му се доверява?

— Не мисля, че Ирдел се доверява на Лорн — каза Жал.

— Само че принцът-регент държи много малко карти в ръката си — уточни Естеверис. — Трябва да ги изиграе възможно най-добре и да приеме всички козове, които му дойдат, дори и най-несигурните.

Селиан помисли, после очите й просветнаха от злобна радост.

— Е! — процеди тя. — В края на краищата нека Лорн служи на Ирдел, ако така му харесва. Когато настъпи моментът, двамата ще загинат заедно на една и съща клада, а от това пламъците ще бъдат само по-големи и по-буйни.

4.

Свечеряваше се, когато Лорн и ескортът му се върнаха в Черната кула. По времето, когато ониксовите гвардейци бяха в апогея си, имаше девет еднакви кули, предназначени да пазят, но и да наблюдават столицата Ориал и нейния дворец. Няколко века по-късно от тях беше оцеляла само една, изоставена, в квартала на Червените павета. Тя се рушеше, но Лорн я престрои и я превърна в свой генерален щаб. Сега последната Черна кула се издигаше, окичена с бойни знамена с гербове и защитена с бронирана порта и кръгъл зид, до който, от вътрешната страна, се опираха всички необходими постройки: спални помещения, складове, конюшни, стражеви помещения, работилници и други. Тя беше емблема — емблема на възстановената Черна гвардия, която — под командването на Лорн — си бе възвърнала гордостта, мощта и славата.

Но Лорн не искаше да спре дотук. Смяташе да увеличи личния състав на ониксовите гвардейци, като в същото време възнамеряваше да построи други Черни кули — първо в Ориал, а после и в други градове на Върховното кралство. Да разшири съществуващата в момента също влизаше в намеренията му — искаше да възстанови сградите й и да издигне нови. В центъра на големия кръгъл двор главната кула — която се виждаше отдалеч, — не можеше да се оправи повече от това. Беше опустошена от пожар, в който Лорн за малко не умря, и носеше следите на изпитанията, през които бе преминала, и които се виждаха лесно там, където горната й част бе отрязана полегато преди последното й възстановяване. За Лорн тези белези имаха особен смисъл. Трябваше да се знае, че Черната кула — символ на Ониксовата гвардия — ще бъде въздигана толкова пъти, колкото пъти бъде разрушена — като непобедим страж.

Лорн влезе в двора, чиито павета тук-там се подаваха под сивия сняг. Вечер палеха факли, които сега пращяха на ледения въздух. Лорн подаде поводите на коня си на един от хората от ескорта и докато сваляше качулката си, забеляза четирите жребеца, завързани под един навес пред конюшнята: великолепни животни с разкошни амуниции, съвършени за парад, които обаче щяха да офейкат при първия оръдеен изстрел, а мирисът на кръв щеше да е достатъчен, за да се паникьосат.

— На кого са тези коне? — попита Лорн коняря.

— Не зная, месир. Искате ли да попитам?

— Не. Няма нужда.

Йерас идваше към него.

Този бивш разузнавач от вестфалдската армия, който беше едноок, се беше присъединил — също като Логан — към Ониксовата гвардия още в самото начало, когато тя се състоеше едва от шепа решителни мъже, събрани от общ идеал. Впоследствие той бе участвал заедно с Лорн във всички приключения и във всички изпитания.

Изглеждаше разтревожен.

— Някакъв проблем? — попита Лорн.

— Принцът е тук.

— Ирдел?

— Не. Алан.

Лорн се намръщи.

— Сам ли дойде?

— Почти — Йерас посочи с брадичка към конете, които Лорн вече бе забелязал. — Ескортът му. Господата чакат на топличко в столовата.

— А принцът?

Йерас посочи към върха на кулата.

— Той е горе — рече той. — В твоите покои.

* * *

Лорн завари Алан, седнал в креслото му, кръстосал крака пред огъня, с чаша в ръка. На лицето на принца се беше изписало изражението от лошите му дни: изопнати черти, кръгове под очите, мрачен поглед. Не се беше бръснал няколко дни и брадата му изглеждаше като слама — по-тъмна от светлорусата му коса. Траурните му дрехи бяха изпомачкани, беше захвърлил палтото си където свари, а кителът му беше разкопчан и отдолу се виждаше ризата му.

Докато затваряше вратата, Лорн успокои с поглед Йерас, който го беше последвал, но бе останал на стълбите. Свали си шлема, после наметалото и прибра меча си в ножницата. После си сипа чаша димящо вино от калената гарафа, сложена на топло до огнището, и я протегна към Алан.

— За краля — предложи той.

Принцът го погледна неразбиращо. После се съвзе и чукна чашата си в чашата на Лорн.

— За краля — каза той. — За татко.

Лорн кимна.

— За татко.

Двамата надигнаха чашите си, Алан изпи своята на един дъх, а Лорн отпи само глътка.

Настъпи неловко мълчание.

Алан се наведе напред и въздъхна с лакти, опрени на разкрачените си колене. Изглеждаше, сякаш мисли за нещо, докато очите му блуждаеха, втренчени в пропукващия огън.

Лорн чакаше, накрая Алан каза:

— Къде беше през последните дни?

— Имах си работа.

— Защо не беше до мен?

— Току-що ти казах.

— Имах нужда от тебе, Лорн.

Лорн не отговори.

Алан се смути, обзет от някаква смес от гняв и угризения. После въздъхна и като видя, че чашата му е празна, предложи, колкото да каже нещо:

— Още по една?

— Не.

— Както искаш.

Принцът се изправи и леко залитна, после се овладя. Напълни чашата си от калената гарафа, извади от джоба на китела си флаконче, пълно наполовина с кехлибарена течност и отсипа от нея в горещото вино.

Лорн го гледаше, без да каже нищо.

Когато се върна, след като бе тръгнал да търси легендарния Меч на кралете, Лорн бе разбрал, че Алан отново пие кеш. Тогава принцът му се бе сторил променен, много по-мрачен и загрижен от обикновено. И имаше защо: Алан беше научил, че съгласно завещанието, написано от баща му, той ще е следващият, който ще седне на Трона от абанос и оникс, а не брат му Ирдел. Като обаче нямаше представа за задкулисните игри, които кралица Селиан бе успяла да доведе до успешен край, за да постигне този резултат.

— За твое здраве — рече Алан и като вдигна чашата си, изпи на един дъх виното, смесено с ликьор от кеш, после се престори на учуден. — Какво? Никакъв упрек? Дори няма да ме накараш да те лъжа и да ти кажа, че се ограничавам до три чаши на ден?

— Това ще послужи ли за нещо?

— Не — Алан се просна в един фотьойл и тежко въздъхна. — Смяташ ли да присъстваш на отварянето на завещанието? — попита той. — В края на краищата може би се отнася и до тебе.

Алан вече знаеше, че двамата с Лорн са половин братя. Знаеше също, че според едно пророчество, пазено дълго в тайна, са призвани — освен ако единият от тях не се откаже или не умре — да си оспорват славна съдба, която Сивият дракон беше написал само за един. Лорн също знаеше това пророчество и вече бе уверил Алан, че няма да се опитва да го измести, но това не го правеше по-малко опасен.

— Съмнявам се, че кралят ми е оставил част от своето наследство — рече Лорн.

— Татко те направи Първи рицар. Създаде отново Ониксовата гвардия за тебе. Повери ти мисията да върнеш честта и славата на Върховното кралство.

Лорн долови ревнива горчивина в гласа на Алан.

— А теб направи свой наследник — възрази му той.

Принцът кимна, но някак със съжаление.

— Не знам защо — прошепна той. — Защо ме е предпочел пред Ирдел?

— Това не е въпросът, който трябва да си задаваш.

— Ами?

— По-скоро се запитай дали си готов да поемеш отговорността за решението на баща ти. Само ти можеш да откажеш короната на Върховното кралство и да я повериш на Ирдел.

Алан погледна Лорн, в очите му гореше огън, подхранван от гордост, подозрение и кехлибарени пари от кеш. Идеята да се откаже от трона вече му бе хрумвала: беше го обсебила и го изкушаваше, откакто бе научил съдържанието на завещанието на своя баща. Но изразена така рязко от някой друг, а не от него самия, тя му се струваше почти оскърбителна. Дали Лорн не го предизвикваше, за да види дали ще приеме съдбата си?

Засегнат живо, Алан попита:

— И поради каква причина би искал да се откажа?

— Аз не искам нищо. Но ако ти го искаш, винаги можеш да се обърнеш към юристите в Двореца. Те ще намерят причина.

— А волята на един Върховен крал, а? С нея какво ще направиш?

Тъй като волята на покойник обикновено не струва почти нищо в сравнение с амбициите и интересите на живите, Лорн само вдигна рамене и се запита дали принцът знаеше за измамата, с която той бе наследил трона на Върховното кралство. Защото завещанието, което скоро щеше да бъде отворено, не беше последното, което Ерклант II беше написал. След като бе пожелал да направи Алан свой наследник, Върховният крал бе размислил и бе написал завещание, с което връщаше на Ирдел династичните му права. С подкупи, заплахи и насилие кралицата и Естеверис бяха успели да направят така, че това последно завещание да изчезне. Следователно оставаше само завещанието в полза на Алан — автентичен, но незаконен документ.

Алан изведнъж се оживи и нетърпеливо закрачи.

В главата му се блъскаха неясни, тревожни мисли. После той застана пред Лорн и му каза:

— Необходимо ми е да знам, че винаги ще бъдеш мой съюзник. Че винаги ще мога да разчитам на тебе. Че никога няма да застанеш на пътя ми.

Това прозвуча като зов за помощ.

Алан сякаш вземаше решение, което му беше непоносимо и за което тайно умоляваше Лорн да го разубеди с една дума, с изречение, съвет, с някакво чудо, дошло от провидението. Лорн разбра, че това решение го засяга и че това беше въпрос на живот и смърт. Значи затова Алан се колебаеше толкова, въздържан от скрупули, подхранвани все още от останките на едно приятелство, на което Лорн бе сложил край.

Лорн не трепна.

— А това, което аз имам нужда да знам, е дали си готов да подложиш Върховното кралство на огън и меч. Защото не се съмнявай какво ще стане, ако ти седнеш на трона. Ирдел ще се възпротиви и ще намери съюзници. Ще вдигне армия. Ще се бие с теб. Няма да царуваш без война. А и без да спечелиш… — и понеже Алан не отговаряше нищо, Лорн настоя. — Готов ли си за най-лошата от войните, Алан? Но най-вече готов ли си да направиш всичко, за да я спечелиш? Защото само при това условие ще те последвам.

Алан не изглеждаше потресен от тази тирада, а Лорн не можеше да каже дали непринуденото му държане беше престорено или искрено. Принцът направи няколко крачки в стаята, после, докато очите му шареха насам-натам, каза:

— Днес си се срещнал с Ирдел.

— Да.

— За какво говорихте?

— За бъдещето на Ониксовата гвардия.

— Значи за твоето.

— В известен смисъл.

— Благородна кауза.

И тогава Лорн проумя истинската причина за посещението на Алан.

— Ревнуваш ли? — попита той.

Принцът се засмя.

— Боговете да ме пазят — каза той, докато си вземаше палтото. — Повярвай ми, Лорн. Дори за всичкото злато на света, не бих искал да съм… теб.

— А за едно кралство?

Алан, който тъкмо отваряше вратата, се закова на място. За миг се поколеба дали да отговори, после излезе.

5.

Седнал на пода пред камината в своята стая, със скръстени крака, покрити с куп документи, принц Ирдел гледаше втренчено огъня с блуждаещ поглед. Цепениците пращяха сред тишината, спокойствието и самотата, за които принцът-регент бе мечтал през целия ден и сега най-сетне им се наслаждаваше. Някакъв шум го стресна.

Изненадан, Ирдел извърна глава и видя Елвин д’Ералс. Не го беше чул да влиза. От колко ли време красивият млад виконт чакаше в полумрака? Чарът на Елвин открай време вълнуваше принца-регент. От ангелски той можеше внезапно да стане опасен, но това го правеше само още по-смущаващ.

Ирдел мрачно извърна поглед и отново се загледа в пламъците.

— Какво става? — попита Елвин след малко. — Какво ти е?

Ирдел въздъхна.

— Нищо — каза той. — Уморен съм.

— Познавам те, Ирдел. Има и друго нещо.

— Не. Успокой се.

Това не успя да заблуди Елвин, но той сви рамене.

— Както искаш. Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Елвин тъкмо се канеше да излезе, когато — с все така втренчени в огнището очи — Ирдел каза:

— Лорн беше виновен.

Елвин не реагира веднага.

— Виновен? — той се поколеба. — Но… виновен за какво?

— Именно Лорн беше този, който разкри и провали договора, който Върховното кралство подготвяше с Иргаард.

Елвин посрещна новината слисано.

— Откъде знаеш? — попита той. — Лорн е бил съден в пълна тайна. Свидетелите са били изслушвани при затворени врата. Всички документи от процеса му са били унищожени. Никой не може наистина да знае дали…

— Баща ми — прекъсна го Ирдел. — Баща ми ми каза една вечер, когато беше попрекалил с виното с кеш. Беше… Беше в началото на неговата… болест… — Ирдел стана жлъчен. — Едно от редките нещо, които е споделял с мен. Единственото може би. А на другия ден беше забравил всичко…

Настъпи мълчание, после Елвин каза тихо:

— Значи Лорн е предател.

— Да, извършил е предателство — съгласи се Ирдел. — Но що се отнася до причините, накарали Лорн да го направи, несъмнено ще се изненадаш, когато разбереш, че са били почтени.

— Почтени? — стъписа се виконтът.

— Договорът предвиждал Върховното кралство да предаде някои от съюзниците си или поне да продължи да подкрепя едностранно някои от най-старите си съюзи. И особено нашия съюз със скандите.

Скандите бяха народ, който Иргаард никога не бе успял да покори, докато Върховното кралство открай време ги въоръжаваше и подкрепяше. Разделени на големи племена, но способни да се обединят под властта на военен предводител, когато е необходимо, скандите от векове воюваха по този начин срещу армиите на Черния дракон, като отблъскваха всеки опит за нашествие и не се колебаеха да преследват, нападат и ограбват корабите и предните постове на иргаардците. Връзките между Върховните крале и скандските крале-воини бяха стари и близки.

— Това несъмнено е било желанието на иргаардците — продължи Ирдел. — Но според клаузите на договора Върховното кралство трябваше веднага да престане да поддържа скандите. Което означаваше, че ги изоставяме на съдбата им и ги осъждаме да бъдат унищожени. И всичко това за няколко митнически облаги… Не е много славно, нали?

Елвин се въздържа да отговори.

Макар и прагматичен и осъзнаващ добре действителността, принцът-регент не беше циничен. Ако по онова време той беше крал и трябваше да съди Лорн, той също щеше да го осъди, както бе направил баща му. Това обаче не му пречеше да види благородството в предателството на Лорн.

Объркан, Елвин попита:

— Но ако Върховният крал е знаел, че Лорн е виновен, ако е знаел, че Лорн е извършил предателство, защо го обяви за невинен и го повика при себе си? Защо изпрати Алан да го доведе от Далрот? И най-вече как можа да му връчи пръстена на Първи рицар и да му повери съдбата на Върховното кралство?

— В нищо не съм сигурен — призна Ирдел. — Предполагам, че Лорн не е изпълнил съдбата си. Мисля, че зад всичко това стоят Пазителите — той се поколеба. — По един или друг начин баща ми разбра малко преди смъртта си, че съдбата на Върховното кралство и съдбата на Лорн са свързани. И в това не мисля, че сгреши.