Пиер Певел
Кралят (18)

2.

Огромните врати се отвориха пред Лорн сред непрогледен мрак. Следвайки сянката си, безмерно разтегната пред него по покрития с плочи под, той влезе в утробата на планината и тръгна към каменния подиум с троновете, поставени един срещу друг, и светилниците край него, които изведнъж пламнаха. Креслото, което беше с гръб към вратите, беше празно. На другото, обърнато с лице към входа, седеше статуя, чийто смущаващ реализъм караше посетителя да си мисли, че първият Върховен крал сякаш бди над собствената си гробница и над паметника си от черен мрамор, прошарен с аркан, който се виждаше отзад.

Но пазителят на гробницата на Ерклант I беше съвършено друг.

Вратите се затвориха в същия миг, в който Лорн тръгна към големите светилници и заизкачва стъпалата, водещи към троновете. Той усещаше в тъмнината някакво смазващо, зло присъствие, много по-страховито от обикновено. Без да трепне, свали чантата си, която до този момент носеше преметната през гърди, сложи я на земята и извади от нея мощехранилницата с черепа на Ейлазий. После, като се обърна към мрака, размаха мощехранилницата с една ръка, както се показва и размахва като трофей главата на победен враг, и извика силно:

— Драконе, върни ми моя син!

Тежки вериги задрънчаха по каменните плочи. Чу се прегракнало, могъщо дихание. Две червени очи на влечуго се отвориха и Серкарн излезе от сянката. Бяха изминали месеци, откакто Лорн не беше виждал Дракона на разрушението — месеци, през които един Върховен крал беше умрял, а друг бе дошъл след него, като бе узурпирал титлата си. Призракът на Ейлазий бе потвърдил, че тъй като няма законен крал на Трона от абанос и оникс, мощта на Серкарн се е увеличила. Изправен пред злокобната аура на дракона, която сега бе десетократно по-силна, Лорн вече не се съмняваше, че е точно така.

— Донесох черепа на мага — каза той.

Серкарн приближи глава, от ноздрите му се носеше гаден дъх. Той завъртя главата си така, че да може да разгледа мощехранилницата от различни ъгли. Лорн не помръдна. Огнените очи на дракона пламтяха от злобна хитрост, сякаш подозираше някаква измама и предварително намираше повод да се радва.

— Успях там, където твоите жреци се провалиха — добави Лорн, без да трепне.

Серкарн продължи да мълчи и се вгледа внимателно в Лорн, както бе огледал черепа в мощехранилницата. После доволен дръпна главата си и попита:

— Той говори с теб, нали? Ейлазий?

Гласът отекна почти болезнено в ума на Лорн.

— Да, той говори с мен. Той или неговият призрак.

— Той е бил. Отвъд времето.

— Отвъд Забравата.

— Да, рицарю. Разбрал си… Сигурен съм, че те е предупредил да се пазиш от мен. Греша ли?

— Не, не грешиш.

— Какво ти каза?

— Нищо, което вече не знаех — нетърпеливо отвърна Лорн. — Ето черепът. Нали това искаше?

Драконът се направи, че не е чул. Следвайки нишката на собствената си мисъл, той каза:

— Ейлазий никога не е пропускал да злослови за мен. Чакай да позная… Посъветвал те е… Не. Настоявал е да не ми се доверяваш, да се пазиш от моите хитрости и от жестоката ми природа. Казал ти е, че съм способен единствено да лъжа и предавам. Казал ти е, че имам една-единствена цел. Да вредя. Да вредя на човешкия род. Но преди всичко да вредя на рода, на който бях подчинен: на рода на Върховните крале… — той отново подаде напред огромната си люспеста глава и като се обърна към черепа на Ейлазий, добави. — Правилно ли се досетих, стари мой приятелю? — и тогава драконът започна разговор, а Лорн така и не разбра той ли не можеше да го чуе, или разговорът беше само във въображението на Серкарн. — Може би да… Но ще признаеш, че ако няма нищо, на което да те научи… Мислиш ли? Да, но твърде късно. Твърде, твърде късно…

Драконът се извиси над Лорн.

— Мощехранилницата — каза той. — Сложи я на празния трон.

— Моят син, драконе. Върни ми го.

— Не се страхувай, той вече е при майка си.

— Как да ти повярвам?

— Нямаш избор. Сега сложи мощехранилницата.

Без да знае дали Драконът на разрушението му казва истината, Лорн се подчини. Сложи мощехранилницата и пред очите му призракът на Ейлазий се появи, седнал на трона, неподвижен, с поглед, вперен напред, и ръце върху бедрата — призрачна статуя срещу каменната статуя на Ерклант I.

— Ето ги най-накрая събрани заедно — каза Серкарн. — Приятели. Почти братя. Преди единият да предаде другия… Ерклант Великия и Ейлазий Мага. Нали точно така ги наричат Хрониките, а? Нали точно така се е запазил споменът за тях? Ерклант Великия и Ейлазий Мага. Единият наистина беше маг, така е. Но дали другият беше велик?

— Основал е Върховното кралство. И пет века по-късно кръвта му продължава да тече във вените на нашите крале.

— И в твоите — развеселено рече драконът.

— Създал е първата Ониксова гвардия.

— За да я разруши по-добре.

— Лъжеш.

— Защо да те лъжа? — Лорн не знаеше какво да отговори. — Ерклант никога нищо не е направил сам. Всичко, което успя да стори, беше благодарение на Ейлазий и благодарение на мен.

— На теб?

Серкарн се усмихна и очите му заблестяха като две пещи.

— Позволи ми да ти разкажа това, което Хрониките никога няма да кажат, рицарю. Двамата с Ерклант бяхме съюзници. В края на епохата на Мрака, тъй като времето на драконите свършваше, разбрах, че трябва да си намеря нови съюзници сред хората. Избрах крал Ерклант Лангърски, а той много бързо разбра какво можех да му донеса. Власт. Успехи. Богатства. Той прие предложението ми за съюз и Ейлазий стана гарант на нашата спогодба. Разбира се, Ерклант носеше короната и държеше скиптъра. Но аз основах Върховното кралство, рицарю. Дори създадох скъпата ти Черна гвардия…

— Лъжеш. Отново. Ти непрекъснато лъжеш!

— Виж.

Драконът на Разрушението се изправи и показа широките си гърди: между люспите му се виждаше инкрустиран оникс.

— Ониксът е моят камък — каза той. — Някога Ониксовата гвардия дори ми отдаваше култ. Ерклант направи всичко възможно това да бъде забравено след неговото предателство, но членовете на твоята гвардия се молеха на мен, рицарю. Призоваваха моето покровителство преди битка и ми благодаряха след победата.

Лорн си спомни параклиса, открит в Черната кула в Ориал. Той беше зазидан и последователно опустошаван, така че в крайна сметка беше невъзможно да се разбере на кой Божествен Дракон е бил посветен. Лорн често се бе питал какво е това загадъчно място, чиято крипта, освен всичко друго, беше обитавана от Тъмнината. Много пъти беше влизал в нея, но така и не успя да разгадае тайните й. И сега, когато въпросите му бяха получили отговори, разкритията на дракона му се струваха още по-непоносими, защото разбираше, че са истина.

Въпреки това Лорн възрази:

— Ониксовата гвардия се е била с теб. И те е победила.

— Да. Тя се обърна срещу мен. Също като Ейлазий, чиито заклинания ме подчиниха чрез предателство. Също като Ерклант, когато реши, че повече не мога да му служа и че — може би — мога да му навредя.

— Той грешеше ли?

— Кой знае? След като един договор бъде сключен, е важно само едно: кой пръв ще го наруши? — Драконът се наведе и протегна глава, за да погледне Лорн в очите. — Родът на Върховните крале е предателски род. Очаквай този, който царува днес, да те предаде, както онзи, който царуваше тогава, предаде мен.

Погледът на дракона стана още по-пронизващ и Лорн се почувства така, сякаш всеки миг ще потъне в бездънен кладенец, в някакво уютно небитие. Но Ейлазий го беше предупредил. Беше му казал, че Серкарн ще се опита да го подчини на властта си, както бе направил с жреците от мавзолея.

— Твоят крал скоро ще те предаде — продължи Серкарн. — Твоят крал ще те предаде и тогава аз ще бъда последният, единственият, към когото ще можеш да се обърнеш. Моли се зовът ти да стигне до мен и да пожелая да те чуя. Когато дойде този момент, ще си спомниш.

Лорн почувства как думите на дракона се запечатват като с нажежено желязо в ума му.

Когато дойде този момент, ще си спомниш.

После изгуби свяст.

Когато дойде този момент…

3.

Лорн се събуди в някакво легло, главата го болеше толкова силно, че от болка изстена. Да отвори очи му струваше истинско усилие, закри си лицето с ръка и седна, неспособен да погледне към прозореца, през който влизаше приглушена светлина, но и тя беше прекалено силна за него. Виеше му се свят и му се стори, че отново преживява първите дни на свободата си, когато след вечния мрак на Далрот трябваше да си предпазва очите с тъмни стъкла. Докато си разтриваше слепоочията, той се опита да си припомни събитията от предишната вечер и забеляза, че не помни нищо след срещата си със Серкарн. Дали беше изгубил съзнание? Да, може би. Но за колко време? И как се беше озовал в това легло? Лорн започна да диша дълбоко. Чуваше се вятърът, който поклащаше копринените пердета. Никакъв друг шум не смущаваше покоя в стаята, освен далечна гълчава.

Когато реши, че има достатъчно сили, Лорн стана. Веднага му се зави свят и трябваше да се опре на стената, за да не падне. Краката едва го държаха и той почака да премине замайването. После с несигурни стъпки отиде до прозореца и предпазливо дръпна едната завеса. Отначало слънцето го заслепи, после привикна към светлината му и различи хребетите на Закрилящите планини и безводната долина, в която се намираше мавзолеят на Ерклант I. Наведе се и видя палатковото селце на поклонниците, което се простираше от двете страни на единствения път и от което долиташе шумът на хилядите съществувания, протичащи сред песни и молитви. Значи Лорн не бе напуснал храма и по разположението на слънцето прецени, че е по средата на следобеда. Но кой ден? Наистина ли беше изминала само една нощ и една сутрин, откакто с Майрин дойдоха в храма? Прокара ръка по бузите си: няколкодневната брада, която ги покриваше, като че не беше покарала много от последния път, когато се бе погрижил…

Постепенно Лорн се почувства по-добре.

Видя, че дрехите му са сложени върху един сандък — чисти, изгладени и закърпени. Дори бяха почистили шлема му със забрало във формата на вълк и бяха смазали кожената му ризница с халки. Той се облече, предпочете да не слага шлема и ризницата, помисли да препаше меча си, но и от това се отказа: камата на пояса щеше да му е достатъчна. Когато излезе от стаята, позна покоите, в които бе оставил Майрин, преди да занесе черепа на Ейлазий на Дракона на разрушението. Бяха празни. Лорн ги обиколи, после излезе в сенчестата свежест на градината и там намери Майрин.

Седнала на одеяло, простряно на тревата, тя си играеше с едно бебе, което можеше да е само Каел, държеше двете му ръчички, като ги разтваряше, когато се навеждаше към него, и прибираше, когато се отдръпваше. Детето прихваше да се смее при всяко движение, развеселено от мимиките и звуците, които майка му правеше. И се смееше толкова силно, че често трябваше да го държи, когато, без да се страхува, политаше да падне. Майрин също се смееше — сияеща, забравила всичко.

Лорн застина на едно място.

Виждаше сина си за първи път и сърцето и душата му бяха обхванати от вихрушка от нови емоции. Ако в този миг го бе видял да се ражда, надали щеше да е по-развълнуван. Достатъчен бе един поглед, за да почувства едно дълбоко, вътрешно привличане, толкова силно, почти болезнено. Той имаше син и едва сега разбираше, че в него кипи смесица от чиста радост, смайване и объркване. Защото пред него се разкриваше нещо съвършено непознато. Светът се бе променил в един дъх, в един смях, в един блясък за живот. И докато дълбоко в себе си Лорн знаеше, че това, което вече го свързваше със сина му, щеше да е завинаги, в същото време бе обзет от силно желание да избяга.

Забелязвайки Лорн, Каел стана сериозен.

Майрин се обърна, видя Лорн и побърза да се изправи, като взе детето на ръце и го притисна към себе си, сякаш да го предпази. Напрегнато гледаше как Лорн бавно се приближава. Той виждаше само своя син, който го наблюдаваше и изглеждаше заинтригуван от този висок мъж в черно, който не казваше дума. Минаха няколко секунди, които се сториха на Майрин цяла вечност, преди Лорн да я попита:

— М… може ли да го подържа?

Тя се усмихна с облекчение.

— Разбира се — каза тя и подаде бебето на Лорн.

Детето с желание мина в ръцете на баща си. Както беше казала Майрин, двамата имаха еднакви очи: едното синьо, а другото сиво.

— Не съм сигурен как да го държа — призна Лорн.

Никога не се бе чувствал толкова тромав и непохватен.

— Ще се научиш — каза Майрин. — И аз в началото го изпуснах два-три пъти.

Тъй като умът му беше другаде, Лорн не реагира веднага:

— А? Какво?

— Шегувам се! Придържай му главата и всичко ще е наред.

Шегата не развесели Лорн. И тъй като му се струваше, че Каел се намира твърде далеч от земята, когато е в неговите ръце, той седна на една каменна пейка до фонтана. Шумът на водата веднага прикова вниманието на бебето. Детето се извиваше, за да види, затова Лорн предпочете да го върне на майка му, която бе седнала до него.

— Той е… силен — каза той.

— Много.

— Добре ли е?

— Да. Мисля, че добре са се грижили за него.

— Жреците кога ти го върнаха?

— Снощи. Малко след като ти тръгна.

— Серкарн си удържа на думата — каза Лорн на себе си.

— Съмняваше ли се?

— Надявах се.

Лорн заговори тихо, сякаш Каел можеше да го разбере, и призна на Майрин, че макар нищо да не й бе казал, до последно се бе страхувал Драконът на разрушението да не го измами. За щастие, всичко бе минало добре.

— Но можеш да си сигурна, че ако Серкарн удържа на думата си, това не е нито от доброта, нито от почтеност — заключи Лорн. — А защото иска да спечели нещо — сега или по-нататък.

— Нещо?

— Сигурно си мисли, че още мога да съм му полезен — предположи Лорн.

Майрин кимна, изражението й бе сериозно. Каел заспиваше на ръцете й и тя нежно се усмихна и погали с върха на пръстите си спокойното личице.

— Утре тръгвам — каза тя. — Сама, с Каел. Трябва да го скрия, да го предпазя.

— Не мисля, че Серкарн ще продължи да преследва теб — възрази Лорн. — Нито Каел.

— Откъде знаеш?

— Не знам, но…

— Всъщност аз не се страхувам от него. Е, не само от него.

— Вече беше избягала от Аргор, когато жреците на Серкарн ти взеха Каел. И не от тях се мъчеше да се измъкнеш.

— Не.

— От кого тогава? — и понеже Майрин не отговори, Лорн настоя. — Който и да е той, ще те пазя. Ще ви пазя — теб и Каел. Заклевам се! Но трябва да ми имаш доверие.

— Имам ти доверие, Лорн.

Тя продължаваше да стои наведена над детето, което спеше в ръцете й със стиснати юмручета и леко отворена уста.

— Тогава ми кажи — рече Лорн.

Майрин вдигна глава, усмихна се на Лорн и посочи с глава зад рамото му, към някого, който стоеше зад него.

— По-скоро него трябва да изслушаш — каза тя.

Лорн се извърна и видя силует с качулка — беше един бял драк с тюркоазени очи, когото веднага позна.

— Скерен.

— Добър ден, рицарю.

Лорн не можеше да си обясни как така не бе могъл да чуе, че Пратеникът на Пазителите се приближава. Инстинктивно се изправи и застана между драка и Майрин. Огледа се наоколо, но не видя никого другиго в градината.

— Не сте тук заради мен — каза Лорн.

— Не само.

— Какво искате от моя син?

— Нищо. Исках да го видя и го видях.

Лорн се намръщи недоверчиво.

— Кога го видяхте?

— Тази сутрин, когато пристигнах.

— Защо?

Вместо да му отговори, Скерен се обърна към Майрин:

— Покажете му — каза той.

— Какво да ми покаже — нетърпеливо рече Лорн, като се обърна към вещицата.

Тя спокойно вдигна дрешките на детето и, без да го събуди, оголи коремчето му до гърдите. Лорн се наведе и видя каменен печат върху слънчевия сплит на сина си — печат, подобен на този, който имаше той самият на опаката страна на лявата си ръка, но руната беше различна.

— Това е белегът на Мага — обясни Скерен. — Никой друг не го е носил от пет века насам.

Лорн се изправи, а Майрин оправи дрешките на Каел.

— Какво означава това? — попита той.

Скерен искаше да отговори, но Майрин го изпревари.

— По-добре да сложа Каел да спи — каза тя и стана. — Вие си поговорете. Изяснете се. Но ви заклевам — не намесвайте моя син във вашите интриги.

Тя тръгна бавно, без да се обръща, като остави Лорн и Скерен сред тишина, която се проточи. Смутен, разтревожен, Лорн не знаеше какво да мисли. Обзе го страх — неоснователен, но вледеняващ, — че повече няма да види сина си.

* * *

— Да повървим малко, искате ли? — предложи Пратеникът.

Двамата тръгнаха бавно из градината, пясъкът проскърцваше под краката им.

— Говорете, Скерен. Но без загадки. Кажете ми защо моят син представлява интерес за вас и ми го кажете ясно.

— Ще се опитам… — дракът се замисли, после обясни. — Белегът, който Каел носи, е белег за велика съдба. Много рядък. Дори изключителен. Но не е единствен. И друг вече го е носил.

— Кой? — попита Лорн.

Беше сигурен, че знае отговора и не грешеше.

— Ейлазий Магът — каза Скерен.

— Но Ейлазий го е носил на челото си.

— Да! Но откъде можете Вие да го…?

— Няма значение.

Макар че това го заинтригува, дракът не настоя повече. Задоволи се само да погледне под очи към Лорн и закача той да заговори отново.

— Моят син носи белега на мъжа, предал и затворил Серкарн — каза Лорн след кратко мълчание. — И пет века по-късно той се превръща в разменна монета, позволяваща на Серкарн да получи отмъщение. Случайност?

— Няма случайности. Съществуват единствено сметките на Съдбата и ние не разбираме нито смисъла, нито важността им.

— Мислите, че Серкарн иска сина ми?

— Ако го искаше, щеше да го задържи… Въпреки всичко мисля, че мисията с която ви бе натоварил, не беше най-важното нещо за него. Той искаше да ви привлече при себе си, тук, в своето владение… Което не означава, че му е неприятно да притежава — благодарение на вас — черепа на стария си враг. И само Божествените знаят какво възнамерява да прави с него.

— Наистина? — рече Лорн. — Само Божествените? А Пазителите не?

Скерен се усмихна.

— Зная само това, което Пазителите пожелаят да ми кажат, рицарю. Но независимо от всичко, чувствам, че има някаква връзка, която ви свързва със Серкарн, рицарю. Винаги е било така, но днес тази връзка е по-силна от вчера. По-силна от когато и да било.

Лорн спря и накара драка също да спре и да се обърне. Впери поглед в очите на Скерен и процеди:

— Синът ми в опасност ли е?

— Да — отговори Пратеникът невъзмутимо.

— Мога ли да го защитя?

— Съмнявам се.

— Защо?

Скерен въздъхна.

— Пазителите ме бяха натоварили да присъствам на раждането му. Този син, носещ белега на Мага, трябваше да е ваш и на Алисия дьо Лоранс. Изглеждаше, че звездите са написали това, изглеждаше така, сякаш Сивият дракон иска това. Или поне това, което Пазителите помислиха, че разбират…

— Но са сгрешили.

— Само отчасти. Бяха видели точно, що се отнася до бащата, но не и що се отнася до майката. А вие знаете как действа Съдбата: тя винаги се сбъдва. Може би при други обстоятелства този син щеше да е детето, което Алисия да роди. Но изглежда, че нещо попречи това да стане, така че ходът на Съдбата направи завой. И наследникът на Мага наистина се роди, както това беше предизвестено, но на друго място и от друга майка.

— И това какво променя?

— Променя това, че, тъй като не присъствах на раждането на Каел, Пазителите не успяха да попречат неговата звезда да изгрее на Небосвода на Съдбата. Не можаха да я скрият, дори не успяха да я прикрият. И други очи освен техните също са я видели — други, които биха искали да си присвоят могъществото на вашия син. Нещо, което Майрин разбра веднага.

— Кой? Кой желае злото на сина ми?

— Мисля, че Черната Хидра вече го търси.

Лорн стисна юмруци и замълча.

От Божествените дракони, които някога бяха господствали над света, само един все още заемаше имелорски трон. Пет века след Последната война на мрака Орсакир — Черният дракон на смъртта и нощта — властваше над мощното кралство Иргаард. Лорн беше победил армията му при обсадата на Саарсгард и по-късно бе убил един от неговите принцове-дракони. Войната между Лорн и Хидрата от Иргаард беше обявена отдавна и Лорн знаеше, че Орсакир няма да отстъпи пред нищо, за да постигне целите си.

— Какво може да се направи? — попита Лорн.

— За момента има само едно решение. Каел да бъде отведен и скрит далеч. Много далеч. Далеч от Иргаард и неговите шпиони. Далеч от всички, които го търсят…

— И далеч от мен.

Скерен кимна тежко.

— Съжалявам, рицарю.

Лорн замълча.

* * *

Малко по-късно Майрин отиде при Лорн в градината. Той се бе върнал и сега седеше сам на пейката до фонтана и размишляваше. Тя седна до него и попита:

— Ще се опиташ ли да ме задържиш? Да ми попречиш да отведа Каел?

— Не — отвърна Лорн.

Беше се навел напред, със събрани ръце и лакти, опрени на коленете. Гледаше втренчено в земята.

— Благодаря — каза Майрин. — Благодаря ти заради него.

— Какво мислиш да правиш?

— Да тръгна със следващия керван, който поема към Бренвост.

— Бренвост. Добра идея. А после?

— Не зная.

— Може би е по-добре да не зная.

— Да, може би…

Разположен на запад от Закрилящите планини, Бренвост беше най-богатото и най-многолюдното пристанище на Сграбчващото море. Майрин лесно щеше да се слее с тълпата на този търговски кръстопът, откъдето можеше да тръгне към Седемте града по суша или да отплава дискретно към Орвал, Ломбрия или Алгера. Но пътуването до Бренвост щеше да е дълго и мъчително, дори опасно.

— Мога да ви заведа — предложи Лорн. — Работа за по-малко от два дни птичи полет.

Майрин се усмихна.

— И да пристигнем в Бренвост на змей, управляван от капитана на Ониксовата гвардия? То е като да затръбим с рогове, не мислиш ли?

Лорн обаче не успя да се усмихне.

— Права си — въздъхна той примирено. — Имаш ли нужда от нещо?

— От пари. Трябва да купя всичко, което ще ми трябва за пътуването. Може би и едно муле.

— Добре.

— Изглежда, че в лагера всичко се продава на цената на златото.

— Ако трябва, ще го уредя с жреците.

— Благодаря.

— Няма за какво.

— Не, Лорн — тя се наведе, взе ръцете на Лорн в своите и успя да привлече погледа му. — Благодаря. Наистина. Благодаря за всичко.

Смутен, Лорн се изправи, издърпа ръцете си от ръцете на Майрин, но не знаеше къде да ги дене. Потърка си бедрата, не намираше точните думи:

— Щ… ще трябва добре да се грижиш за него.

— Не исках да стане така, Лорн. Повярвай ми.

— Вярвам ти.

Той стана и като избягваше погледа на Майрин, каза:

— Почини си. Аз ще свърша всичко.

После остави Майрин, чиито големи сини очи вече не умееха да плачат.

4.

Няколко дни по-късно, след една последна нощ, прекарана до спящия Каел, Лорн гледаше как се отдалечава керванът, който отвеждаше Майрин и неговия син към една несигурна съдба. От балкона, на който бе застанал — в ризница и с меча на кръста — трудно различаваше силуетите и напразно се мъчеше да види Майрин. Но знаеше, че тя е там, сама и непозната сред поклонниците, които я заобикаляха, и единственото й съкровище беше детето, което отнасяше далеч от него.

— Направихте правилен избор — каза Скерен, който се приближи и застана до Лорн.

— Вие служите на Пазителите. За вас правилният избор е този, който улеснява осъществяването на Съдбата. За Каел и Майрин това може би е нещо съвсем друго. Ако ги застигне зло, няма да си го простя. На вас също няма да ви го простя.

— Разбирам ви.

— Бдете над тях, Скерен. Поне до Бренвост.

— Ще направя всичко по силите си. Но знайте, че съдбата на Каел е несигурна. Тя може да се определи единствено според вашата, която също остава доста неясна. Чий син ще бъде Магът? На Рицаря с меча или на Черния принц? Това е въпросът, който занимава сега Събранието на Ирканс. И само вие можете да отговорите.

Лорн се усмихна претръпнало.

— Какво още?

— Време е да възобновите хода на вашата съдба, рицарю.

* * *

След по-малко от час Лорн излетя към Исрия.