Пиер Певел
Кралят (15)

1.

Тази вечер в голямата зала на замъка факлите осветяваха не толкова самото помещение, колкото стените му и старите избелели стенни гоблени. Масата беше наредена по дължина, покрита с няколко покривки, които се застъпваха. Алдеран I седеше на единия й край, с гръб към камината, където гореше силен огън, който заслепяваше присъстващите и топлеше повече от необходимото. Кралица Селиан седеше от дясната му страна, а Естеверис — от лявата. Следваха генералите и капитаните, един до друг, чак до Лорн, който седеше на другия край на масата — с лице към краля, но отдалечен от него колкото е възможно повече.

— Немилост? — прошепна Теожен д’Аргор, докато сядаше до Лорн.

— Не още. Порицание.

— Така де, какво ни беше прихванало да спечелим тази битка?

Лорн се усмихна леко.

Макар че празнуваха победа, вечерята протичаше в почти пълна тишина, сред която пращенето на огъня отекваше като детонации. Опитите за разговор бяха редки и замираха след няколко банални, неуверени реплики.

— Виното е добро.

— Много.

— Местно вино, струва ми се.

— Да, така е.

И отново настъпваше тишина, а прокашлянията издаваха нарастващото смущение. Присъстващите се споглеждаха скришом и притеснено се усмихваха. Но най-вече се страхуваха да привлекат погледа на краля, който не вдигаше очи от чинията си. Беше начумерен и непохватно се хранеше с лявата ръка. Дясната, облечена в ръкавица, лежеше на масата като безжизнен предмет.

— Истински късмет, че не чухте камбаната — каза изведнъж Върховният крал и сред мъчителната тишина прегракналият му глас прозвуча още по-силно.

Само кралицата седеше невъзмутимо, останалите престанаха да се хранят, леко разтревожени, макар да не разбираха за какво става въпрос.

Лорн обаче знаеше.

Той се изправи, бутна напред чинията си, погледна краля и зачака.

— Защото, ако бяхте чули камбаната, която ви призоваваше — продължи Алдеран, — щяхте да се върнете и да получите заповедите си, нали, рицарю? И следователно вие и вашата Ониксова гвардия нямаше да победите иредийските оръдия толкова дръзко — гласът му беше зловещ, почти заплашителен. — И може би победата щеше да ни се изплъзне — завърши той, след като замълча за миг.

Лорн не трепна.

От мястото, където стоеше, той не виждаше Върховния крал, а само един силует с корона, който се сливаше в мрака с облегалката на креслото си. Огънят зад него образуваше ореол, който изглеждаше яркочервен на фона на тъмнината.

— Да бъдем признателни на Дракона на съдбата — рече Лорн.

— На него или на калта в ушите ви — твоите и на хората ти! — пошегува се кралят.

Изведнъж се показа развеселен, сякаш мрачната му физиономия и мълчанието му бяха само комедия, подготовка за фарс. Тази промяна в тона смути присъстващите, включително и Естеверис. Но Лорн, който добре познаваше краля, реши да приеме играта му:

— Ами да, вярно е, теренът беше доста тежък…

Алдеран се разсмя заразително и вдигна чашата си.

— За тежките терени, които донасят победата! — извика той.

Всички избухнаха в смях и дори кралицата се усмихна.

— За тежките терени! — повториха генералите и капитаните. — За победата!

Естеверис се изправи и като вдигна чашата си, извика:

— За Върховното кралство!

Всички повториха след него.

— ЗА ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО!

— И за Върховния крал! — продължи бившият министър. Три пъти!

— ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ! ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ! ЗА ВЪРХОВНИЯ КРАЛ!

С изключение на кралицата, всички бяха станали прави. Изпиха чашите си на един дъх и ги удариха на масата, само Лорн остави пълната си чаша. После присъстващите седнаха и гощавката продължи в добро настроение. Виното се лееше. Всички си върнаха въодушевлението и охотата за ядене. Битката беше преразказана и обсъдена стотици пъти.

Внезапното веселие, което Върховният крал показваше, не можа да заблуди Теожен и той се наведе към Лорн.

— Тази работа не е приключила — каза му той.

— Зная — отговори Лорн. От другия край на масата, докато кралят говореше нещо с майка си, Естеверис погледна Лорн загрижено. — Той също го знае.

— Кой? Естеверис?

Лорн кимна, после отпи глътка вино.

— Не го обичам тоя човек — каза Теожен. — Но трябва да призная, че…

Той изведнъж спря и Лорн трябваше да се извърне на стола си, за да види какво бе учудило графа: Логан бе влязъл незабелязано от всички край масата и се приближаваше към тях.

— Какво става? — попита Лорн.

Бившият наемник се наведе към ухото му сред веселата гълчава на разговорите и смеховете.

— Наерис ме изпраща — каза той. — Трябва да се върнете в лагера.

— Сега?

— Да, ако е възможно.

— Знаеш ли защо?

— Не.

Лорн се поколеба, но знаеше, че Нае нямаше да го обезпокои без основателна причина.

Той се изправи.

— Напускате ли ни, рицарю? — извика Върховният крал през масата.

Сътрапезниците заговориха по-тихо. Някои млъкнаха.

— С ваше позволение, сир — отвърна Лорн.

— Нещо спешно?

— Да.

— Засягащо Ониксовата гвардия?

— Един от моите хора агонизира. Аз…

— Не е нужно да казвате повече. Вървете.

Лорн благодари и поздрави краля с наведена глава. После, заедно с Логан и Теожен, които вървяха плътно зад него, излезе бързо, но чак до вратата усещаше погледа на Върховния крал върху тила си.

* * *

Нае ги чу, че идват в силен тръс, и излезе да ги посрещне. Лорн, Логан и Теожен скочиха от седлата пред командната палатка на Ониксовата гвардия, а конярите веднага поеха юздите на конете им. Побързаха да влязат, но Нае им препречи пътя.

— Само ти — каза тя на Лорн.

Лорн кимна успокоително на другите двама, които се изненадаха, но нищо не казаха.

— Ще ида да видя ранените — каза граф Д’Аргор, преди да се отдалечи.

А Логан застана на пост пред палатката.

— Как е Йерас? — попита Лорн.

В последния сблъсък силен удар беше отхвърлил Йерас на земята. Шлемът му беше спасил живота, но той беше изгубил съзнание и сега трудно се възстановяваше.

— Добре е — отговори Нае. — Но не за това изпратих да те повикат.

— Тогава за какво? — попита Лорн и влезе в голямата палатка.

Младата жена не отговори.

Мина напред, дръпна завесата, която отделяше мястото, където спеше Лорн, и с пръст на уста му направи знак да мълчи. Лорн се приближи и видя една жена, която спеше в леглото му, осветена от малка свещ. Лицето й беше чисто, но по него имаше рани, кожата й беше мокра, а тежките къдрици на черната й коса още бяха влажни. Той позна Майрин, не я беше виждал, откакто бе напуснал планините на Аргор, където предишната година тя го бе лекувала. Без нея, без познанията й за растенията и без магическите й умения вероятно Лорн никога нямаше да оздравее от ужасните рани, които наемните убийци му бяха нанесли — по заповед на кралицата, — преди да го изоставят агонизиращ и прикован в една горяща кула.

Нае спусна завесата.

— Майрин? — изненада се Лорн. — Но какво прави тя тук?

— Миналата нощ стражите я намерили на един от входовете на лагера — хладно обясни Нае. Говореше и се държеше като човек, изпълнил дълга си безупречно, но пряко волята си, при това без да успее да прикрие недомлъвките си зад привидната си невъзмутимост. — Облечена в дрипи и полумъртва от глад и изтощение. Помислили я за някаква луда и отначало поискали да я изгонят, но тя казала твоето име. Това я спасило. И тъй като ние бяхме в разгара на подготовката за битката, стражите я затворили, после я забравили. До тази вечер — Нае погледна към Лорн, който си сипа чаша вино, без да я прекъсва. — Един офицер дойде преди малко. Отидох с него и познах Майрин. Дискретно я доведох тук и се погрижих за нея. Надявам се, че не ми се сърдиш, задето я сложих да спи в твоето легло…

Лорн смутено пресуши чашата си на един дъх.

— Не — каза той. — Не, разбира се… Ти… направила си каквото трябва. Дори повече. Благодаря. Благодаря ти заради нея…

— Тя има същия белег като теб.

— Същия белег?

— Белегът, от опаката страна на ръката ти. Твоят белег на Тъмнината. Тя има същия, но тук, под косата — Нае сложи пръст зад дясното си ухо. — Ти знаеше ли?

Лорн разсеяно кимна.

— Да.

— Това какво значи?

— Нямам представа. Тя… тя е родена така, струва ми се. Не като мен.

— Обаче това е същият белег.

— Да.

— Видях го, докато я къпех — обясни Нае.

Лорн се сепна.

— Изкъпала си я?

— Не можеш да си представиш в какво състояние беше. Не знам откъде идва, но е прекосила сама цяла една страна, обхваната от война, за да дойде дотук. Кой знае какво е преживяла.

Лорн се замисли.

Дали Майрин беше извървяла целия път от Аргор, за да го намери? Но защо? Защо сега? Защо при тези обстоятелства, след като беше изминала повече от година, откакто се бяха разделили?

— Прибирам се — каза Нае. — Късно е и едва гледам от умора.

— Разбира се. Някой лекар прегледа ли ти ръката?

Падайки от коня, Нае си беше ударила лявата ръка много лошо. Можеше да я движи, но предпочиташе да я държи привързана към тялото си.

— Да — отвърна Нае. — Няма нищо счупено — после добави, като посочи завесата, зад която спеше Майрин. — Дадох й малко от нашия кеш за ранените. Би трябвало да спи дълбоко до утре сутринта. Има нужда от това — после посочи шишенцето, сложено на една маса. — Ти също трябва да пийнеш малко.

Едното бедро и едното рамо на Лорн бяха превързани и нямаше мускулче, което да не му причиняваше страшна болка.

— Добра идея — каза той.

— Там оставих дрехи за нея.

Нае вече се бе обърнала и тръгваше, когато Лорн я попита:

— Тя беше ли в състояние да говори? Каза ли нещо?

— Не точно. Някакви несвързани неща. Нищо… Нищо важно.

Той остана с убеждението, че младата жена го излъга, но не настоя повече.

— Благодаря, Нае.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Още веднъж ти благодаря.

— Забравих. Тя носеше това на врата си. Ти й го дай.

Нае подаде на Лорн медальон, закачен на кожена връв. Беше голям колкото монета и изработен от оникс. На него беше гравирана руна, която Лорн добре познаваше.

— До утре — каза Нае. — Ще кажа да не те безпокоят.

— Освободи Логан.

— Разбрано.

Нае излезе и остави Лорн сам и някак объркан.

Лорн изведнъж се почувства смазан от умора, до такава степен, че дори не можеше да мисли. Той се прозя, протегна се и веднага съжали, а лицето му се сгърчи от болка. Наля си чаша вино и следвайки съвета на Нае, сипа в него малко ликьор от кеш. Изпи една глътка прав. Виното му хареса и той въздъхна тежко. После, с чашата в ръка, отиде и се настани на един сгъваем кожен стол, който Нае беше сложила до леглото.

Докато пиеше виното на малки глътки в полумрака, Лорн се вгледа в Майрин. Беше красива, в лицето й, успокоено от съня, имаше нещо сериозно и тържествено.

Лорн заспа, без да духне свещта.

* * *

Яви му се сън.

Все още беше пълна нощ, но когато Лорн се събуди, Майрин вече не беше в леглото. Той я повика и тръгна да я търси. И тъй като не я видя никъде в полумрака на голямата палатка, излезе навън.

— Майрин!

Напразно.

Всичко беше повехнало и сиво, безжизнено. Само вятър и тишина. Земята се бе превърнала в пепелища. Вееха се само избелелите парцали на разкъсани бойни знамена от отминала слава.

Лорн се отказа.

— Тя не е тук — каза някакъв сериозен, дълбок глас, който отекна чак във вътрешностите му. — Само аз съм тук. И ти.

Лорн бавно се обърна, но не видя никого. Беше познал обаче този зловещ глас — беше гласът на Серкарн.

Серкарн — Драконът на разрушението.

Серкарн, който от векове продължаваше да живее тайно в Закрилящите планини — затворен и покорен.

Серкарн, чиято руна красеше медальона, който Майрин носеше…

— Какво искаш от мен? — извика Лорн.

Стори му се, че стенанията на вятъра се бяха усилили, че хоризонтът се бе отдалечил.

— Ти ме пренебрегваш, рицарю. Откакто умря последният Върховен крал, духът ти е затворен за мен. Последният Върховен крал — искам да кажа…

Лорн погледна ониксовия медальон в дланта си.

Затвори шепа, отвори я пак. Медальонът се бе превърнал в черна пепел, която вятърът разпиля. Прахът се изви на спирали, издигна се нагоре, разгърна се и очерта силуета на огромен дракон, който придоби тяло. Две червени очи пламнаха, Серкарн наведе огромната си глава над командната палатка и каза:

— Виж на какви крайности съм принуден, за да стигна до теб.

— Твоята Съдба не е моя — възрази Лорн.

— Как се заблуждаваш! — развеселено рече Серкарн. — Как се заблуждаваш…

Лорн нетърпеливо рече:

— Кажи ми какво искаш.

— Нуждая се от теб, рицарю.

— Ти вече ме измами.

Серкарн заплашително протегна глава.

— Не ми се доверявай, ако искаш — каза той. — Достатъчно е да ми се подчиниш.

— Не служа на теб!

Драконът се изсмя тихичко, после попита:

— Дори за да спасиш сина си?