Пиер Певел
Кралят (22)

2.

В ранното утро на първия ден Лорн беше сред хората си на бойниците на кулата, защитаваща входа на моста Дунрат откъм Мъртвите земи — тази, чиято врата Черните гвардейци бяха зазидали, и която бяха кръстили Пожертваната, защото знаеха, че нямаше да я удържат дълго. Нямаше достатъчно място, където да се бият, и около Лорн се бяха събрали петнайсетина воини, заедно с Логан. Други стояха близо до вътрешната част на кулата или в първата част на моста — първата укрепена стена. Основната част на войската, под командването на Теожен д’Аргор, беше разположена на централния редут — Главната кула — заедно със змейовете и конете.

На Пожертваната лицата бяха изопнати, но решителни и цареше пълна тишина. Чуваше се само как бойните знамена на Ониксовата гвардия плющят на вятъра, а фитилите на оръдията вече димяха. Всички погледи бяха вперени към хребета, където през цялата нощ факлите не бяха престанали да горят. Сега там нямаше никого — пуста линия, покрита с изсъхнала трева, под сивото небе.

Изсвири тръба.

После друга, още една, станаха десет и засвириха заедно, а в това време откъм Мъртвите земи се надигна тътен. Лорн изтегли сканда си и погледна назад, към Главната — там Теожен беше вдигнал юмрук към него. Той му отвърна със същия жест, после отново се обърна към хребета.

— Готови! — каза той.

Те идваха.

* * *

Като огромна вълна, заливаща дига, с крясъци и див рев стотици гелти се спуснаха от хребета към моста на Дунрат. Сивата им кожа беше покрита с войнствени цветове и изрисувани руни. Защитени с костни брони и кожени щитове, те размахваха копия, боздугани, мечове с назъбени остриета. Някои бяха закачили на гърба си племенните си знамена: те бяха най-едрите и най-свирепите — онези, които другите следваха.

Лорн изчака гелтите да се приближат на стотина метра и извика:

— ОГЪН!

Петте оръдия, сложени на кулата, избълваха картеч и покосиха десетки воини, но не забавиха нападението. Мъртви и ранени паднаха на земята и веднага бяха стъпкани от идващите подир тях.

— ЗАРЕДЕТЕ ОТНОВО! ЗАРЕДЕТЕ И СТРЕЛЯЙТЕ!

Залп подир залп оръдията унищожаваха вражески воини, но това не попречи на гелтите да стигнат в подножието на Пожертваната и да се струпат там. Рояци копия и назъбени стрели се удариха в бойниците, свистейки във въздуха, и принудиха Черните гвардейци да се пазят, а в това време до стената бяха изправени стълби. Струпалите се атакуващи се отдръпнаха, за да направят място на един таран, който беше избутан напред. И докато той безуспешно удряше зазиданата врата, Ониксовата гвардия отблъсна три щурма с цената на неколцина мъртви и ранени.

Преди четвъртата атака, като видя стълбите, които отново бяха изправени върху планина от трупове, Лорн заповяда:

— ПОДГОТВЕТЕ СЕ ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕ! ИЗТЕГЛЯЙТЕ ОРЪДИЯТА! ПОДГОТВЕТЕ СЕ ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕ!

Маневрата беше подготвена и всеки знаеше какво трябва да прави. От долните етажи на кулата бяха качени бурета с барут. Гвардейците бързо запалиха фитилите им и ги хвърлиха през парапета. Те избухнаха почти веднага, като събориха стълбите и онези, които ги държаха, убиваха, осакатяваха и така породиха у гелтите едно стъписване, което спря устрема им и даде на Ониксовата гвардия затишието, от което се нуждаеше.

— ОТСТЪПЛЕНИЕ! — извика Лорн. — ОТСТЪПЛЕНИЕ!

Лорн напусна кулата последен и се затича по моста към редута. Двамата с Логан помогнаха на един Черен гвардеец, който куцаше силно. Изтегляха се последни и бяха на половината път от Главната, когато гелтите се изкатериха на Пожертваната и нададоха победни викове. Покачиха се и други, които също тържествуваха, като размахваха оръжията и знамената си. Откъм Мъртвите земи засвириха тръби. Неколцина гелти понечиха да се спуснат подир бегълците, но Черните гвардейци от редута бдяха и ги обърнаха в бягство с няколко оръдейни залпа, които Лорн чу как профучават над главата му.

— Залегнете — извика Лорн.

Логан и черният гвардеец, който беше ранен в крака, разбраха. Хвърлиха се на земята и се покриха с щитовете си, Лорн направи същото. Знаеха, че техният капитан беше запалил последния фитил, преди да тръгне, и че в същия този миг този фитил вече изгаряше… в едно помещение, напълнено с черен барут.

Взривът беше оглушителен.

Вдигна във въздуха тонове камъни и греди, разруши Пожертваната и уби всички, които се намираха сред стените й или наоколо. Горещият въздух и експлозиите вдигаха нагоре тела, късаха крайници, оставяха осакатени жертви, които крещяха от болка, докато други, обезумели, покрити с дрипи, се лутаха под отломките, които падаха върху тях като пороен дъжд.

Когато гъстите облаци прах се разпръснаха, Лорн видя, че от кулата беше останала само купчина димящи развалини и почернели трупове. Въздухът още продължаваше да трепти, но гелтите вече се изтегляха под звука на бойните си барабани, като изнасяха ранените, но изоставяха мъртвите си.

* * *

Ониксовите гвардейци продължаваха да са в пълна бойна готовност, но разбраха, че този ден гелтите няма да направят друг опит. Не се излъгаха и се възползваха от затишието, за да превържат раните си и да се погрижат за своите мъртви.

Петима мъртви и дванайсет ранени, четирима от които тежко.

Скромни загуби в сравнение с тези на противника. И наистина, с петте трупа, увити в бяло платно, които лежаха покрай стената, ниската сводеста зала, която Черните гвардейци бяха направили своя гробница, все още изглеждаше почти празна. Но Лорн знаеше, че скоро щеше да се напълни и че последните, които паднат, няма да има кой да ги пренесе в нея.

* * *

По мръкнало Нае дойде при Лорн, който стоеше далеч от другите и гледаше към Мъртвите земи, опрян на един парапет. Тя мина пред Логан, неподвижен и мълчалив в тъмнината, двамата си кимнаха, после подаде на Лорн паница с рагу.

— Яж — и понеже в погледа на Лорн се появи някакво подозрение, тя добави. — Няма да е това, което ще те убие тази вечер, обещавам.

— Благодаря.

Лорн пое паницата и я сложи на бойницата, на която се бе опрял с лакти. Нае застана до него, извърната в същата посока, стояха рамо до рамо.

— Това днес беше победа — каза тя след малко.

— Зная.

— Всичко протече според твоите планове.

— Да.

— Тогава какво те тревожи?

Лорн се поколеба, преди да отговори.

— Използваха само няколкостотин воини — рече той накрая. — Те са две-три хиляди, а хвърлят в боя само няколкостотин воини. Защо?

Нае се замисли.

— Знаели са — каза тя. — Знаели са, че няма да можем да удържим Пожертваната. Знаели са също, че и ние сме го разбрали и че следователно от наша страна ще има твърде слаба съпротива.

— И че, понеже не можем да защитаваме Пожертваната… — започна Лорн.

— … ще я изоставим — довърши Нае. — Мислиш ли, че са се досетили също и че ще я разрушим?

— Вероятно. Гелтите са варвари, диваци. Но не са малоумни. Едно нещо научих в Далатия, когато се биех с тях, и то е точно това… Ние бяхме принудени да пожертваме тази кула. Гелтите са го разбрали и също пожертваха само войските, които бяха необходими да стане така. Колко войници изгубиха те днес? Стотина?

— Да, така мисля.

— Това не е чак толкова висока цена, когато разполагаш с армия от две-три хиляди души.

Нае се извърна към Лорн и го погледна в очите.

— Защо това те тревожи толкова?

— Защото гелтските племена, с които съм се сблъсквал, щяха да се избият помежду си, за да превземат Пожертваната и да спечелят първата победа в тази битка. Дори и да знаеха, че сигурно ще я взривим. Въпрос на слава, на чест… Но сега някой е успял не само да събере воините от поне стотина племена, но и да ги накара да му се подчиняват. Да им наложи авторитета си и да накара да замлъкнат вековните разправии и съперничества. Ако гелтите от Мъртвите земи никога не са представлявали истинска заплаха за Върховното кралство, то е защото племената им враждуваха помежду си още от времето на Мрака. Но един изключителен вожд е успял да ги обедини и точно с този вожд се сблъскваме тук — Лорн въздъхна. — Ето това ме тревожи.

3.

На следващия ден гелтите не нападнаха.

Все така нащрек Ониксовата гвардия напразно наблюдаваше пустия хребет, който сутринта бе преминат само от десетина змейници. На редута веднага бе вдигната тревога и Лорн бързо се изкачи при бойниците на Главната, където граф Д’Аргор вече бе отишъл заедно с други Черни гвардейци.

— Нападат ли? — попита Лорн, макар да не му се вярваше.

— Съмнявам се — отвърна Теожен.

На война змейниците можеха да бъдат добри разузнавачи и много добри вестоносци, но — освен ако не яздеха огнени змейове — бяха доста лоши бойци. Най-много можеха да хвърлят по врага отвисоко някое и друго копие или гранати със запален фитил, но бяха съвършено уязвими за стрелбата с каменохвъргачка или оръдие, дори с лък или арбалет. А освен това във всички армии змейниците бяха рядкост и поради това бяха твърде ценни. Нямаше почти никаква полза да бъдат хвърлени в битка и да се поеме рискът от загубата им.

— Добре тогава, какво правят? — настойчиво попита Лорн.

И нареди оръдията да бъдат готови за стрелба.

Ненужна предпазливост. Следвани от всички погледи, гелтските змейници покръжаха известно време в небето като лешояди над плячка, после прелетяха над моста на Дунрат и изчезнаха по посока на Исерн.

— Разузнавачи? — колебливо предположи Лорн.

Теожен неуверено вдигна рамене.

За ониксовите гвардейци кулата, която защитаваше моста, беше Бдителната. Там винаги имаше часови на пост, но Лорн реши, че занапред десет души постоянно ще патрулират там. И също така реши да не зазиждат нейната порта, която беше единственият им изход.

* * *

Настана вечер, после нощ.

Ониксовите гвардейци се поотпуснаха, почувства се известно разведряване. Вторият ден свършваше вече и оставаха още само седем, които трябваше да издържат, докато дойде кралската армия. Дали гелтите се бяха отказали? Явно разрушаването на Пожертваната и загубите, които бяха понесли предния ден, ги бяха накарали да размислят. Може би се бяха разколебали, изправени пред решимостта на противниците си.

Лорн не вярваше на нищо от това, но остави хората да говорят.

Загрижен да поддържа високия боен дух на гвардията, Теожен го посъветва да разреши двойна дажба вино за всички, освен за часовите.

— От толкова никой няма да се напие. Но това ще стопли сърцата. И телата.

Лорн се съгласи. И наистина нощите ставаха все по-хладни, а бяха решили да пазят дървата за осветление: по-добре беше да изтърпят малко студ, но да запазят възможността да видят приближаването на врага в тъмнината.

— Чувате ли? — попита Лорн.

Теожен замълча и се ослуша. В далечината отекваха барабани като приглушено ръмжене.

— Това не са бойни барабани — уточни Лорн.

— А какво?

— Има само един начин да разберем.

Теожен погледна втренчено Лорн, после разбра.

— Не — каза той. — Много лоша идея.

— Нещо става. Трябва да знам какво.

Графът се приближи до Лорн. Заговори по-тихо, но натъртваше всяка дума:

— Ще знаем достатъчно утре, когато гелтите атакуват отново!

— Колкото повече разберем за тази армия, толкова по-добре.

— Нуждаем се от вас тук, рицарю.

— Със сигурност смятам да се върна.

— Не бива да се шегувате…

Нае видя двамата мъже, които разговаряха настрани и сякаш се караха. С чаша вино в ръка тя отиде при тях и спокойно попита:

— Някакъв проблем ли има?

Понеже не успяваше да откаже Лорн от намерението му, Теожен се зарадва, че един разумен човек ще успее да разреши спора им:

— Рицарят иска да иде да шпионира гелтите — каза той с тон, който ясно изразяваше мисълта му.

— Сега? — попита Нае, без да покаже никакво вълнение.

— Да! Кажете му, че това е лудост!

Младата жена се обърна към Лорн:

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди Лорн.

— Отлично — и тя изпи чашата си на един дъх. — И аз идвам.

Тя също беше повече от заинтригувана от биенето на барабаните.

* * *

Тръгнаха тримата: Лорн, Нае и Логан.

За да не трябва да отварят портата и да вдигат желязната решетка на Главната, те се спуснаха в подножието на крепостната стена по въжена стълба, която след това беше вдигната. Прикриха се и изчакаха облаците да забулят Голямата мъглявина, после затичаха по моста до останките на Пожертваната. Там спряха под прикритието на развалините и започнаха да оглеждат наоколо. Тъй като не забелязаха нищо тревожно, тримата скоро потънаха в тъмнината на Мъртвите земи.

* * *

Гелтите се бяха разположили на стан в една широка котловина.

Легнал сред храстите между Логан и Нае, Лорн можа спокойно да разгледа лагера им с далекогледа си. Преброи около хиляда кръгли кожени палатки, също толкова огньове, ями за отпадъци и множество места за молитва, отбелязани с олтари и свещени знаци. Въпреки огромните си размери лагерът беше организиран по същия начин, както биваха организирани всички лагери на гелтите в Мъртвите земи: с две перпендикулярни алеи, които се пресичаха, и — в центъра — място за важните събития в общностния живот.

Точно така беше и тази нощ.

Огромни огньове осветяваха барабанчици, които свиреха в равномерен, напрегнат ритъм. В кръга, който те образуваха, танцуваха жреци, носещи на главите си маски на невъобразими, плашещи животни — вълци с еленови рога, биволи с гребени от пера, хищни птици с лъвска грива, — и размахващи своите магически пръчки и жезли. Бяха в транс и по всичко личеше, че отдаваха почест или освещаваха един огромен гелт, който стоеше гол и неподвижен сред тях, стъпил здраво на земята, с широко разперени ръце и отметната назад глава. Мускулестото му тяло беше покрито с бойни шарки, но и с петна от кръвта, с която жреците го бяха пръскали при изричането на заклинанията си.

Лорн не знаеше в каква церемония участваха воините от Мъртвите земи, които се удряха в гърдите с юмрук в ритъма на барабаните. Но беше съвършено уверен, че именно високият гелт, който беше причината за техния възторг и — несъмнено — за религиозното им благоговение, беше този, който ги бе обединил и довел тук.

Лорн подаде далекогледа на Нае, като се питаше кой ли беше този военен вожд и каква цел преследваше в действителност, като бе повел няколко хиляди гелти против Върховното кралство. Да, те бяха разграбили Исерн. Да, още можеха да се надяват, че ще плячкосат Бренвост. А после? Ако не искаше да бъде пометен от кралската армия, на него не му оставаше друг избор, освен да се върне дълбоко навътре в Мъртвите земи — там, където дори Върховният крал не би могъл да го достигне.

В това нямаше смисъл.

Освен ако…

Освен ако този военен вожд не изпълняваше мисия и не водеше свещена война.

Освен ако не се смяташе за мъченик.

— Време е — каза Нае, като върна далекогледа на Лорн. — Видяхме достатъчно.

Лорн кимна, но за последно насочи далекогледа към военния вожд. Разстоянието беше голямо и увеличителното стъкло беше леко замъглено, но Лорн усети как коремът му се свива, когато разпозна знака, нарисуван в червено върху гърдите на гелта. Този знак беше руна и тази руна беше знакът на Серкарн.

— Хайде, Лорн — каза Нае и го разтърси за рамото. — Небето се прояснява. Накрая може да ни забележат!

Този път Лорн сгъна далекогледа.

Изтеглиха се внимателно с пълзене и когато излязоха от обсега на полезрение, тримата се върнаха при моста на Дунрат, като Логан вървеше последен.

4.

На третия ден сутринта гелтите нападнаха.

Под звуците на барабаните, които отмерваха бавния им ход, хиляда воини преминаха хребета, отделящ Мъртвите земи, и напредваха рамо до рамо. Повтаряха ритъма, като удряха с копията си по големите си кожени щитове, и при всеки удар издаваха сухи, гърлени звуци, които — при непрестанното повтаряне — звучаха като заклинателно предизвикателство за бой, като боен призив.

Ордата спря при входа на моста, пред развалините на Пожертваната.

Барабаните изведнъж замлъкнаха.

Ударите по щитовете и ръмженето спряха едновременно и в напрегнатата тишина, която последва, се чуваха само стенанията на вятъра, плющенето на бойните знамена и далечните крясъци на лешоядите.

* * *

Тишина цареше и на редута, който Ониксовата гвардия се подготвяше да защитава до смърт. Вече и дума не можеше да става мястото да бъде изоставено или вдигнато във въздуха, като бъдат унищожени колкото е възможно повече врагове. Да, още им оставаше Бдителната в другия край на моста, където можеха да се оттеглят. Но загубата на Главната означаваше да се изгуби битката, това щеше да позволи на гелтската армия много скоро да влезе в Исерн.

На бойна нога от зори, една част от Черните гвардейци бяха при бойниците на западната порта — тази, която гледаше към Мъртвите земи и към варварската орда, която в момента стоеше неподвижно и мълчаливо. Други чакаха в двора на редута, командвани от Нае, готови да се включат, веднага щом има нужда от тях. Трети бяха заели позиция край парапетите на трите етажа на главната кула, където вече димяха фитилите на оръдията.

Лорн и Логан бяха сред защитниците на портата. Лорн се обърна, двамата с Нае се спогледаха, изпълнени с доверие един към друг, после той вдигна поглед към балкона на първия етаж на кулата, откъдето Теожен щеше да командва стрелбата на оръдията, за да може да наблюдава развитието на битката, така че да вижда навреме заплахите и да определя най-добрата тактика.

— Помнете! — извика Лорн силно. — Ние сме първата и последната защитна линия на Върховното кралство! На Върховното кралство служим!

— ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО ЗАЩИТАВАМЕ!

— На Върховното кралство служим!

— ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО ЗАЩИТАВАМЕ!

Гелтските тръби изсвириха и ордата потегли, отначало бавно, после по-бързо и — под залповете на оръдията — нападна с бойни викове.

* * *

Оръдията нанесоха поражения, но не спряха ордата. Под дъжд от смъртоносен картеч гелтите стигнаха до портите на Главната, започнаха да изправят стълби и да хвърлят куки, като не преставаха да обстрелват с копия и стрели бойниците, така че принуждаваха Черните гвардейци да се прикриват с щитовете си.

Когато Лорн се изправи, четири стрели стърчаха от щита му, украсен с герб. С един замах на меча той преряза въжето на една кука и се втурна да помага да отблъснат една стълба: натежала от гелтите, които се катереха по нея, стълбата се изправи отвесно и политна назад като отсечено дърво. В последния момент обаче двама гелти скочиха и успяха да се вкопчат в парапета, но Лорн разцепи главата на единия, а другият се хлъзна, изпусна се и падна. И други стълби бяха съборени, и други въжета на куки бяха разсечени. Но гелтите бяха по-многочислени и успяха да направят пробив. Виждайки опасността от главната кула, Теожен насочи натам стрелбата на две оръдия и не позволи на първите гелти да стъпят на обходната пътека. Но почти веднага, докато зареждаха отново оръдията, се показаха нови гелти.

Лорн се намеси:

— СЛЕД МЕН!

Следван от Черни гвардейци, той се втурна, за да задържи гелтите, а Нае и нейните хора бяха повикани в подкрепление. В настъпилата суматоха той удряше наляво и надясно, ръгаше и сечеше, безчувствен към болката, топла кръв го оплискваше от всеки победен враг. Прикривайки го, Логан на два пъти му спаси живота. Изстреляна от Йерас, стрела от арбалет изсвири покрай ушите му и се заби в окото на един снажен воин, който внезапно бе застанал пред него и беше готов да му разбие главата.

Лорн и хората му бяха изправени пред голяма трудност, но малко по малко, благодарение на помощта на Нае, успяха да отблъснат гелтите и да ги задържат под крепостната стена. Гелтите издигнаха още няколко стълби, но устремът им бе прекършен и когато изсвириха тръбите, те се оттеглиха под последните залпове на оръдията, които ги принудиха да бягат, изоставяйки своите ранени ведно с мъртвите, изоставяйки оръжията, окървавените знамена и отломките от щитове.

На бойниците Черните гвардейци, уморени до краен предел, останаха слисани — невярващи и объркани. В погледите им се четеше признателност — за това, че са живи и за това, че са победили. Но не всички бяха оцелели. А сред живите някои страдаха от ужасни рани и лежаха на земята стенещи или в безсъзнание.

Обърнат към моста, който гелтите напускаха, Лорн свали шлема си, изтри си потта от челото и рече:

— Скоро ще се върнат.

И наистина това беше първото нападение този ден.

* * *

През този трети ден от обсадата отблъснаха още една атака, после още три на следващия ден, още три на петия ден и накрая две на шестия. Отначало ониксовите гвардейци се сменяха на бойниците. Но скоро загубите им станаха твърде тежки и онези, които все още можеха, се изтощиха да се бият без отдих. Второто нападение на шестия ден продължи до вечерта и беше едно от най-жестоките, от най-смъртоносните. Вече свършваше и гелтите бяха започнали да се оттеглят, когато Теожен рухна под ударите на трима войници.

5.

Същата вечер, като видя, че Теожен падна и изчезна в мелето, Нае се втурна да му помогне, следвана от шепа Черни гвардейци. Лорн беше твърде далеч, за да се намеси, но видя как тя направи пробив и успя да удържи достатъчно дълго, за да може графът да бъде вдигнат и отнесен, макар и в безсъзнание. Плати с рана в рамото, но това не я накара да отслаби удара и тя предприе контраатака, която окончателно обърна гелтите в бягство.

За пореден път ордата се изтегляше под огъня на оръдията.

За пореден път ониксовите гвардейци печелеха твърде скъпоструваща победа. От стоте воини, колкото бяха в началото, само половината бяха в състояние да се бият. Сега в Гробницата лежаха трийсет тела, а сред ранените двайсет не бяха способни да се защитават, нито дори да вървят или да яздят. Колкото до граф Д’Аргор, той страдаше от рани, които щяха да са убили вече някого другиго: един удар почти му беше разцепил главата, копие беше пронизало гърдите му, а лявата му ръка до такава степен беше осакатена, че се наложи да я ампутират.

* * *

Същата тази вечер видяха първите гелтски конници, които дойдоха откъм Исерн. Те останаха на разстояние, виждаха се, но бяха в равнината, където не можеха да бъдат достигнати. Предупреден за това, Лорн разгъна далекогледа си и започна да ги наблюдава откъм главната кула. Още беше целият в кръв след битката.

Да, това наистина бяха гелти.

Съгледвачи, въоръжени с копия, придружени от няколко вълка, обучени за война и лов. Лорн подаде далекогледа на Нае, която бе застанала до него, и каза:

— Ето за какво са били змейниците, които видяхме да тръгват онзи ден.

— Вестоносци? — опита се да отгатне Нае.

— Гончии. Бандите са престанали да плячкосват и измъчват провинцията. Изпълнили са предназначението си. Защо тогава да не ги използват за нещо друго?

— Например да ни нападнат в гръб.

— И да ни отрежат пътя за отстъпление.

Нае върна далекогледа на Лорн, чертите й бяха изопнати от умора и тревога и лицето й се сгърчи от болка, когато размърда раненото си рамо.

— Как си? — попита Лорн по навик.

— Виждала съм и по-лошо.

— Наистина ли? — подигравателно рече Лорн. — По-лошо от тук?

Тя се усмихна уморено.

— Всъщност не… Но все пак съм по-добре от графа. Аз… дори не знам как е възможно той да е още жив…

— Ако е жив, то е благодарение на теб.

— Но за колко време?

Двамата замълчаха.

Също като Нае, и Лорн знаеше, че Ониксовата гвардия няма да издържи още дълго. Тя се би героично и гелтите бяха загубили стотици воини през последните дни, но какво значение имаше това? При всяко ново нападение ордата беше все така многобройна. И още по-решителна, още по-ожесточена.

В далечината конниците се обърнаха и се скриха от поглед, а вълците им бягаха след тях, за да ги настигнат. В небето гелските змейници кръжаха бавно.

— Трябва да изнесем ранените оттук — каза Лорн.

— Кога?

— Тази нощ. Утре може да е много късно, ако бандите се събират така, както си мисля. Онези, които могат да яздят, тръгват на кон. Останалите ще натоварим на продоволствените каруци. Ще се наложи доста да се посгъстят, но е по-добре от нищо…

Спокоен, макар и уморен глас прекъсна Лорн:

— Нали не се надявате да се отървете от мен, а?

Беше граф Д’Аргор, който, подкрепян от един оръженосец, превит под тежестта му, се приближаваше, куцайки. Беше блед, челото му плуваше в пот, гол, с превързани гърди. Втора превръзка покриваше плешивата му глава. Трета обвиваше лявата му китка там, където беше ампутирана ръката му.

— Графе! — извика Лорн и забърза към него.

Двамата с оръженосеца помогнаха на графа да стигне до една каменна пейка, на който той направо се строполи. Останал без дъх, графът се облегна на стената, благодари на оръженосеца с поглед и го отпрати с ръка, после затвори очи, колкото да си възстанови дишането.

— Не биваше да ставате — каза Нае.

Теожен отвори очи.

— Това каза и нашият хирург. Но като ще мра, предпочитам това да стане под открито небе — той вдигна поглед към Голямата мъглявина, която тъкмо се показваше, и облаците, които започваха да я закриват. После, като погледна смутено превързаната си китка, рече. — Това ще има да ме сърби, когато престане действието на кеша, нали?

— Върнете се да си легнете, Теожен — посъветва го Лорн. — Ще ви помогна.

— Мога и сам. Мога и сам… — графът си пое дълбоко дъх, за да си проясни мислите. Изчака малко и рече. — Значи така, смятате да евакуирате ранените тази нощ. Към Бренвост?

— Не одобрявате ли?

— Одобрявам. Освен ако не искате да тръгна с тях.

— Не искам това.

— А, добре тогава.

— Искам вие да ги водите.

Теожен помръкна:

— Играете си с думите, рицарю…

Лорн се обърна към Нае и само с поглед й даде знак да ги остави.

— Трябва да свърша нещо — каза тя и се оттегли.

Лорн седна до граф Д’Аргор и веднага щом останаха сами, го увери:

— Още имам нужда от вас, графе. Ониксовата гвардия се нуждае от вас. Но тук вие престанахте да сте…

— Знам — прекъсна го Теожен. — Престанах да бъда полезен.

— Тук. Единствено тук… Каква полза ще има, ако ви убият на този мост заедно с нас? Докато — под ваше командване — ми се ще да се надявам, че нашите ранени ще пристигнат в Бренвост.

Графът се замисли, погледна превързаната си китка и се примири.

— Ще ми трябват няколко души, които да са в състояние да се бият.

— Ще ги имате.

— Тогава съм съгласен.

* * *

Докато Нае и Теожен подготвяха заминаването на ранените, а повечето ониксови гвардейци бяха заети с различни задачи на двора, под светлината на факлите, Лорн се обърна към тях от балкона, който опасваше първия етаж на главната кула:

— Гвардейци! — Всички мъже спряха, млъкнаха и се обърнаха към своя капитан. — Това, което трябва да ви кажа, вие вече го знаете. Битката, която водим тук, е необходима, но ние не можем да победим сами. Утре, също като вчера, гелтите ще нападнат и утре, също като вчера, ние ще ги отблъснем. Но колко пъти още ще можем? Колко пъти още, преди да изгубим сили? — Лорн замълча сред напрегнатата тишина. — Армията на Върховния крал ни идва на помощ. Скоро ще бъде тук. Утре. Вдругиден. Но може би по-късно. Може би твърде късно. Не мога да ви обещая, че тя ще ни спаси. Че някои от нас още ще бъдат тук, когато тя дойде. Че знамената ни още ще се веят на върха на тази кула — Лорн вдигна ръка и посочи черното знаме с вълча глава и кръстосани мечове. — След няколко часа граф Д’Аргор ще потегли с тежко ранените и умиращите към Бренвост. Ако някои от вас искат да тръгнат с него, нека го направят. Всеки мъж, който се е бил тук до този ден, е герой. Така че няма защо да се червите заради решението си и няма да престъпите нито думата си, нито ще накърните честта на Ониксовата гвардия, защото ще ви освободя от всички клетви, които сте положили към нея. Искам от вас само едно — да ескортирате другарите си и да ги защитавате до Бренвост — Лорн замълча и се вгледа в хората си, някои от които смутено и колебливо се споглеждаха. — Помислете за жените си. Помислете за децата си. Помислете за всички онези, на които сте задължени не по-малко, отколкото на тази Ониксова гвардия, на която служихте толкова предано досега. И ако това ще победи последните ви скрупули, знайте, че ако няма доброволци, ще избера петима от вас чрез жребий.

Лорн слезе от балкона и малко по малко обичайните занимания на двора се подновиха.

* * *

След час имаше седмина доброволци, които искаха да тръгнат, но Лорн не изчака да го научи. Тъй като беше наредил на Логан да събере Йерас и тримата змейници на Ониксовата гвардия, малко след това той отиде при тях под широките сводове зад решетките, където стояха змейовете на батальона. Един змейник обаче не се яви на заповедта: беше умрял същия този ден и Лорн още не го знаеше.

Лорн връчи едно писмо на Йерас и каза:

— Това е за Върховния крал. Искам да тръгнеш веднага. Кралската армия вече трябва да е съвсем наблизо. Лесно ще я намериш. Ако може да дойде за по-малко от три дни бърз ход, за нас все още има шанс да се спасим.

— Това писмо ще стигне до краля — обеща Йерас.

Тогава Лорн се обърна към змейниците и им обясни, че тъй като гелтите вече наблюдават небето, той се страхува, че те може да се опитат да заловят Йерас, а той непременно трябва да стигне до кралската армия.

— Искам да излетите и ако гелтските змейници се спуснат да ви преследват, искам да ги отдалечите колкото е възможно повече. Благодарение на вас Йерас ще има повече шансове да успее. Ако се обръщам към вас, то е защото никой в Ониксовата гвардия не умее да язди змей по-добре от вас. Но ви оставям правото да откажете да послужите за примамка. Само ви моля да решите бързо.

— Приемам — отговори веднага единият змейник.

— Аз също — каза другият.

Лорн им благодари и малко преди да излетят, им отдаде чест и прошепна на всеки един нещо на ухото. След това двамата с Йерас се прегърнаха и Лорн му каза:

— Животът ни е в твоите ръце. Не се бави.

— Разчитайте на мен.

Лорн и Логан гледаха как Йерас излетя и се отдалечи в нощта. От назъбения връх на кулата те го проследиха с поглед, докато той се изгуби, и не видяха други змейове да се спускат подире му.

— Иска ми се да знам — каза Логан.

— Какво? — попита Лорн, без да се обръща от нощния хоризонт.

— Какво казахте на змейниците, преди да тръгнат?

— Казах им да не се връщат.

— Но не и на Йерас?

— Нямаше да има смисъл.

* * *

Ранените потеглиха към Бренвост три часа преди разсъмване. Веднага след като те тръгнаха, последните защитници на моста Дунрат зазидаха портите на Бдителната и си дадоха малко почивка.

Въпреки изтощението никой не можа да заспи дълбоко.

6.

Йерас летеше високо и бързо и отдалеч забеляза огньове, които можеха да са само на кралската армия. Промени леко линията на полета си и предпазливо се спусна малко по-ниско. Скоро разпозна бойните знамена на Върховното кралство, които се развяваха над лагера. Йерас въздъхна с облекчение. По негова преценка бяха изминали едва четири часа, откакто бе напуснал моста на Дунрат. Следователно бе изминал двайсет или двайсет и пет лангърски левги — разстояние, което редовна армия можеше да измине за два дни или за един ден и малко повече от нощ, като се сметне необходимата почивка за хората и животните. Което означаваше, че Ониксовата гвардия можеше да бъде спасена, ако издържеше още един ден.

Един ден.

Само още един ден.

Това беше толкова много и толкова малко…

* * *

Въпреки късния час Алдеран I още не си беше легнал, когато същата тази нощ Одрик влезе при него. Сам в полумрака на своята палатка, той играеше срещу себе си партия шах, която щеше да го държи буден още дълго. Сега спеше малко, много малко след ужасните изгаряния, които го бяха осакатили и обезобразили. Умората, терзанията и влудяващите мъки бяха оставили върху него своя отпечатък — и не само върху плътта му. Бяха го променили, но той не съжаляваше — или вече не съжаляваше. Защото ако стоманата на неговата душа бе понесла мъките на ново изковаване, то сега тя бе станала още по-закалена и острието й беше безмилостно.

— Какво искаш, Одрик? — попита Върховният крал, без да вдига очи от партията шах, която приковаваше цялото му внимание.

— Змейник от Ониксовата гвардия пристигна току-що, сир. Казва, че носи писмо, което има заповед да ви предаде лично. Вашите стражи го задържаха, но…

— Добре — прекъсна го кралят. — Иди да го доведеш.

Върховният крал се изправи и седна удобно в креслото си, за да приеме Йерас, който влезе, поздрави почтително и съобщи:

— Сир, идвам от моста на Дунрат. Изпраща ме…

— Зная кой ви изпраща.

Кралят протегна ръката си, облечена в ръкавица.

Йерас направи крачка напред, за да му подаде писмото на Лорн, и отстъпи, после зачака в тишината, която, без да знае защо, го накара да се почувства несигурно.

Инстинктът му за оцеляване, който бе направил от него отличен съгледвач и много пъти му бе спасявал живота, се пробуди.

Почувства се натрапник, нежелан, може би дори враг.

Алдеран позна почерка на Лорн, разпечата писмото и набързо го прегледа. Лицето му остана невъзмутимо. Когато свърши с четенето, той сгъна писмото и попита:

— Положението на Ониксовата гвардия наистина ли е безнадеждно?

— Да, сир.

— Колко души още са в състояние да се бият?

— По-малко от петдесет.

Върховният крал се замисли.

— Добре — каза той. — Ние няма да ги оставим да загинат — Йерас се поклони признателно. — Вие сигурно бързате да се върнете при братята си по оръжие…

— Да, сир.

— Един момент.

Кралят повика Одрик и му нареди да му донесе пособия за писане. Старият слуга веднага донесе масичка с всичко необходимо, която държа, докато господарят му написа една дума на обикновен лист хартия, сгъна го, залепи го с восък и го подпечата с личния си пръстен с печат.

— За вашия капитан — каза той и подаде писмото на Йерас. — Не се бавете.

Йерас се поклони още веднъж и излезе. Без да е успял да се отърси от странното безпокойство, което го бе обзело, той побърза да възседне отново своя змей и по-малко от половин час, след като бе пристигнал, полетя отново към моста на Дунрат.

* * *

Останал сам, Върховният крал продължи своята партия шах.

Трудностите, с които неговата армия се бе сблъскала, прекосявайки подножията на Закрилящите планини, бяха или въображаеми, или нарочно предизвикани. Алдеран искаше да пристигне, когато вече е твърде късно, за да спаси Лорн, но без някой да може да го упрекне, че е предал Черните гвардейци или че е изоставил Бренвост на съдбата му. В мига, когато бе разрешил на Лорн да се притече на помощ на Исерн като авангард на кралската армия, кралят бе замислил да му заложи капан. И когато бе научил, че Ониксовата гвардия ще защитава сама моста на Дунрат срещу гелтската армия, бе благодарил на Сивия дракон за възможността, която му се бе удала.

Сега капанът можеше да щракне.

На сутринта Върховният крал и неговата армия щяха да поемат към Бренвост.

* * *

На връщане Йерас изтощи змея до краен предел.

Искаше да пристигне преди зазоряване, за да избегне наблюдателността на гелтите и да донесе възможно най-бързо отговора на Върховния крал, но не успя: слънцето вече изгряваше, когато мостът на Дунрат се очерта пред него.

Независимо от това, той реши да си опита късмета, което го погуби. Не видя гелтските змейници, които се спуснаха върху него откъм облаците. Изведнъж около него засвистяха назъбени копия и едно от тях се заби в змея му. Друго го прониза в бедрото. Последното се заби в гърба му. Той политна напред и падна върху врата на смъртно раненото животно.

7.

Йерас се приземи на Втората крепостна стена — втория свод на моста, между Главната и Бдителната. Ониксовите гвардейци се втурнаха да му помогнат и като изоставиха агонизиращия змей, побързаха да го отнесат в укритието и да го сложат да легне на един сламеник. Той сам беше изтръгнал копието, забито в бедрото му, но желязното острие на другото, което го бе пронизало в гърдите, продължаваше да стърчи. Мъчеше се да остане в съзнание. Дишането му се бе превърнало в мъчително хъркане. Кръвта му изтичаше от ужасните му рани и през устата му, с която се мъчеше да поеме въздух.

Лорн беше клекнал до Йерас и наведен над него, държеше главата му. Знаеше, че няма надежда, както го знаеха и тези, които — независимо от всичко — се мъчеха да спрат кръвоизлива и притискаха върху раните топки платно. Блуждаещият поглед на умиращия срещна погледа на Лорн. Йерас се опита да каже нещо, но не можа. Успя обаче да измъкне писмото на Върховния крал от ръкава си и да го пъхне в ръката на Лорн.

И след като вече бе изпълнил мисията си, той повърна черна кръв и умря.

Изведнъж настъпи пълна тишина. Всички се отдръпнаха от Лорн, който се наведе да допре челото си до хладното, прашно чело на Йерас. Лорн затвори очи и остана неподвижен, стоя така известно време, после се изправи и излезе.

Логан искаше да го последва, но Нае го задържа за ръката.

— Недей — каза му тя кротко.

* * *

Лорн влезе в едно празно помещение на първия етаж на кулата.

Беше съсипан от болка и му трябваха няколко минути, за да събере мислите си. После се приближи до една бойница и — на светлината — разпечата писмото на краля.

Ръката на Алдеран I беше написала една-единствена дума:

„Сбогом.“

Лорн стисна челюсти и потрепери. Погледът му стана мрачен, а юмрукът му стисна писмото, по което бяха останали петна от кръвта на Йерас. Почувства как гневът го завладява, бързо излезе от стаята и без да каже дума и без да погледне никого, тръгна по стълбите към върха на кулата, откъдето прогони часовия.

Сдържаше се да не закрещи, не си позволи дори да заблъска с юмрук по камъните.

Закрачи бясно напред-назад и чак когато съвсем се задъха, спря и се загледа в хоризонта зад Мъртвите земи.

Серкарн беше прав.

Серкарн го беше предупредил.

Беше му казал, че Алдеран I ще го предаде, както Ерклант I беше предал него самия. И също като славния си предтеча Върховният крал, който царуваше сега, беше решил да се отърве от Ониксовата гвардия — твърде могъща, твърде влиятелна, твърде прославена…

Родът на Върховните крале е предателски род.

Спомни си думите на Дракона на разрушението.

Родът на Върховните крале е предателски род.

Думите се връщаха в паметта му и отекваха в главата му като камбанен звън, известяващ смърт. Лорн почувства как го обхваща някакво опиянение. Печатът на Тъмнината го заболя.

Родът на Върховните крале е предателски род. Родът на Върховните крале е предателски род. Родът на Върховните крале е предателски род. Родът…

Това беше предупреждението, но имаше и обещание:

Когато настъпи моментът, ще си спомниш. Родът на Върховните крале е предателски род. Когато настъпи моментът, ще си…

Болката продължи нагоре по ръката му и стигна до рамото му. После се разпростря до сърцето му — там, където Тъмнината в него беше най-дълбока — и се плъзна по всички черни вени, които покриваха хълбока му и стигаха до врата.

Лицето на Лорн се сгърчи от болка.

Хвана се за лакътя и се обърна. Облегнат на парапета, той се плъзна и седна на плочите. Нямаше представа какво става с него.

Когато му дойде времето, ще си спомниш.

Други думи се върнаха в паметта му. Думите на Ейлазий, които се смесваха с думите на Скерен и с думите на Серкарн.

Ще е достатъчен един зов…

Няма случайност. Има само…

… за да спусне Серкарн над света собствения си призрак от Тъмнина.

… сметки на Съдбата и ние не разбираме нито смисъла, нито значимостта им.

Когато настъпи моментът, ще си спомниш.

Лорн се свлече на една страна, повален от болката и от силата, която се пробуждаше в него и искаше да се освободи. Повърна черна, гъста жлъч, а Тъмнината разяждаше плътта му и властта й нарастваше.

Тогава ще бъда последният, единственият, към когото ще можеш да се обърнеш. Моли се да…

Усещам близост, която ви свързва със Серкарн, рицарю.

… зовът ти да достигне до мен и да благоволя да му отговоря.

„Съдбата винаги се сбъдва.“

Скован от болката и от пламналия си ум, Лорн разбра, че Серкарн беше предвидил този момент, че го беше пожелал и че бе направил необходимото — несъмнено отвъд това, което Лорн знаеше и можеше да си представи — той да настъпи. До каква степен Драконът отгатваше очертанието на пътеките на Съдбата? Виждаше ли как се кръстосват и прекъсват, разклоняват, изчезват в гъсти шубраци и после отново се появяват?

Когато настъпи моментът, ще си спомниш.

Последният път, когато Лорн бе чул това изречение, то се запечата в ума му, после той изгуби съзнание пред Дракона на разрушението. По-късно понякога се замисляше отново над него, без да успее да разгадае смисъла му.

Но може би то не беше предназначено за него.

Може би Серкарн не говореше на него, а на нещо в него…

— Тер-ак серт. Тер-ак доргах. Дерис таед фро Серкарн. Сор то кирас. Берас ду киран. Гарт дарул киран.

— Лорн! Събуди се!

Болката изчезна.

Лорн отвори очи и видя Майрин, наведена над него.

— Лорн!

Той примига с очи и лицето на Нае измести лицето на Майрин. Той се съвзе и се изправи, объркан като след кошмар. Избърса си устата с опакото на ръкава, докато Нае разтревожено го питаше:

— За бога, Лорн! Какво става с тебе?

Клекнала до него, тя му помогна да седне и да се облегне на стената. Логан също беше там, стоеше прав зад нея.

— Не съм много сигурен — призна Лорн.

— Ти говореше на драконски!

— А?

— Ами така ми се стори. Във всеки случай на такова приличаше. Не помниш ли?

— Не.

Подкрепян от Нае, той се изправи, но трябваше да преодолее леко виене на свят. Спомни си болката, гласовете, Тъмнината, но не помнеше да е говорил на драконски — древен, прокълнат език, който не знаеше.

— Добре ли си? — разтревожи се младата жена.

— Ще се оправя. Благодаря.

— Това беше твоят дух от Тъмнина, нали?

Лорн погледна Нае и си спомни, че й бе обещал да не я лъже.

— Да. Така мисля.

— Какво става?

— Не знам. Кълна ти се. Наистина не знам.

Нае кимна: тя искаше само да му вярва.

В далечината засвириха гелтските тръби.

Загледан към Мъртвите земи, Лорн въздъхна. Първите редици на ордата скоро щяха да преминат хребета.

— Да вървим — каза той.

С Логан подире си той тръгна, стъпките му бързо си връщаха увереността. Нае остана назад и забеляза — на земята — писмото на Върховния крал, което Лорн бе забравил. Тя го вдигна, прочете го, после го сгъна и го пъхна в ботуша си.

8.

Този ден беше последният.

Отблъснаха две нападения и когато дойде вечерта, разбраха, че няма да могат да отблъснат нито едно повече. Гелтите вече три пъти бяха успели да влязат в двора и три пъти ониксовите гвардейци трябваше да ги прогонват оттам. Петнайсет от тях паднаха — мъртви или ранени твърде тежко, за да могат да се сражават. За да победят, изстреляха последните си запаси от картеч, хвърлиха последните си бъчви с барут върху обсаждащия враг, изчерпаха и последните си сили.

Когато накрая гелтите отстъпиха, повечето от Черните гвардейци се строполиха на място. Нямаше нито един, който да не е ранен на няколко места. Нито един, който да не е оплискан от собствената си кръв, от кръвта на братята си по оръжие, от кръвта на поне двайсет диви воини. Нито един, чийто меч да не е нащърбен, шлемът му да не е ударен, а халките на бронята му да не са разкъсани. На редута мирисът на кръв се смесваше с миризмата на барут. А пред стената гелтските трупове, които Черните гвардейци вече не смееха да изхвърлят, воняха, натрупани един върху друг, и привличаха лешоядите.

Седнал на едно стълбище, Лорн още не бе събрал смелост да си свали шлема, а само беше вдигнал забралото с вълчата глава. Приведен напред, с лакти, опрени на коленете, той още идваше на себе си след опиянението на битката, когато Нае, ранена и измъчена, се приближи с натежали от умора крака и седна до него.

— Те ще се върнат тази вечер — каза тя.

— Знам.

— Ние ги победихме, но те се оттеглиха под звуците на техните тръби. Така им е било заповядано.

— Вождът им иска да участва в последното нападение — каза Лорн. — Иска да е този, който ще размаха главата ми. Ако го направи някой друг, властта му ще бъде оспорена пред всички.

Нае замълча.

Бръкна с два пръста в ботуша си, извади оттам писмото на Върховния крал и го показа на Лорн.

— Не смяташ ли да кажеш на хората?

Лорн въздъхна.

— Какъв смисъл има?

— Те имат право да узнаят, Лорн.

— Да узнаят какво? Че са обречени? Те вече го знаят. Че техният крал ги е предал? Че ги е изоставил? — Лорн изхрачи слузеста топка кръв. — Това какво ще промени, освен че ще увеличи отчаянието им? Алан можеше да върне Йерас с писмо, в което да каже, че идва. Лъжа и ние щяхме да умрем, без да го знаем. Но не. Алан е искал аз да знам. Искал е да знам, за да се почувствам измамен, отчаян, да побеснея. Искал е да ме засегне и успя. Няма да му позволя да засегне и хората ми.

— Разбирам — и понеже Лорн не посегна да вземе писмото, Нае го върна в ботуша си. — Не съм подозирала, че сега Алан те мрази до такава степен.

— Не само мен. Ониксовата гвардия също.

Настъпи мълчание, през което Лорн си разтриваше с палец китката на белязаната ръка. После Нае каза:

— Лорн?

— Да?

— Не искам да умра тук.

Лорн не очакваше да чуе такива думи и се намръщи.

— Хванати сме в капан. А ти знаеш, че гелтите не вземат…

— Не — прекъсна го Нае. — Не разбираш — тя посочи редута около тях. — Казвам, че не искам да умра тук. На това място. Сред тези стени… Не се страхувам от смъртта, Лорн. Но нямам желание да я чакам покорно.

Лорн се изправи и слезе две стъпала.

Застанал с гръб към Нае, той свали шлема си и се замисли, гледайки двора на Главната и кулата, където — неминуемо — последните ониксови гвардейци щяха да се изтеглят, за да окажат последна съпротива и да паднат един по един.

— Права си — каза той, преди да се обърне към Нае. — Ние ще…

Но не довърши, смутен от уплахата, която изведнъж се изписа на лицето на младата жена.

— Лорн… лиц… лицето ти… — отрони тя.

По инстинкт Лорн вдигна ръка към лявата си буза и опипа с пръсти белезите на Тъмнината, които — през шията — бяха продължили черните си нишки до слепоочието му и до синьото му око, което вече обкръжаваха.

Нае се огледа наоколо си, вдигна от земята парче броня, изтри го с ръкава си и го подаде на Лорн.

— Вземи. Погледни се.

Лорн взе парчето, все едно беше огледало, и в кривото му отражение по-скоро отгатна, отколкото видя белезите на последната си криза.

— Ти… добре ли си? — разтревожи се Нае.

Лорн хвърли парчето броня.

— Какво значение има? — отвърна той и нахлупи шлема си. — След час всички ще сме мъртви.

Откъм Мъртвите земи барабаните на гелтската армия отново забиха.

За последен път.

9.

Гелтите се приближиха бавно, като удряха по щитовете си в ритъма на барабаните и на гърлените си викове. Сред тях се извисяваше вождът им ГюлРа — вече тържествуващ, — заобиколен от елита на своите бойци. Зад него вървяха тръбачите и жреците-магьосници, които пееха молитви и заклинания. Бяха петстотин и вървяха към победата — жадни за трофеи и подвизи, които да прославят вечер край огъня.

ГюлРа беше обещал слава.

ГюлРа беше обещал много плячка.

Но най-вече бе обещал, че кръвта на имелорците ще тече от хиляди и хиляди рани, от хиляди и хиляди живи рани, от хиляди и хиляди отсечени глави.

Слънцето залязваше над Мъртвите земи.

Сянката на ордата се спускаше пред нея, когато тя премина развалините на Пожертваната и пое по моста. Още веднъж застина на едно място там, докъдето стигаше обхватът на оръдията. Изведнъж замлъкна и войнствената врява бе последвана от продължителна дълбока тишина, галена от вятъра.

До мига, в който отекна бавно, тежко дрънчене.

Решетката на редута се вдигаше.

Гелтите се смаяха: какво беше това? И понеже нито вождовете, нито жреците разбираха какво става, те зачакаха — все по-изнервени и нетърпеливи, колкото повече решетката разкриваше крилата на портата.

Решетката се вдигна и се чу изщракването на механизма, която я заключи.

После двете тежки дъбови крила се разтвориха.

Бавно.

По бойниците на укрепената порта нямаше никой. Нямаше никой и по зидовете на редута. Никой и на парапетите на главната кула.

Сред гелтите нетърпението се превърна в тревога.

Подметките им стържеха по каменните плочи. Щитовете се удряха едни в други. Копията се размърдаха, докато портите на редута се разтвориха докрай и зад тях се показа тъмен свод.

ГюлРа разбра, че трябва да предприеме нещо.

Вдигна меча си и нададе силен боен вик.

Неговите гелти се втурнаха в нападение — в същия миг, когато последните ониксови гвардейци внезапно изскочиха от редута, препускайки на коне.

* * *

Нападнаха.

Зад Лорн имаше едва трийсетина воини — всичките ранени, с разкъсани ризници, всичките изтощени от умора и болка, всичките обречени. Но въпреки това те нападнаха с вдигнати мечове, бойните им знамена плющяха на вятъра, копитата на конете им чаткаха по моста като глух тътен, от който камъните потрепериха, а заедно с тях и коремите на гелтите.

— ОНИКС! — изкрещя Лорн.

— ОНИКС! — подеха след него Черните гвардейци в един глас.

Стигнаха до гелтите и покосиха няколко редици воини. Носейки се в бърз галоп, те се врязаха в ордата като желязно острие на копие в хълбок — острие, чийто връх беше Лорн. С едната си ръка той вееше бойно знаме, а с другата, хванал здраво тежкият сканд, удряше надясно и наляво, разсичаше рамене, под меча му летяха глави. Устремът на атаката скоро замря, спрян от масата на телата и щитовете. Неколцина ониксови гвардейци паднаха. Сега бяха в центъра на битката и вече бяха само двайсет и петима, но продължаваха да се сражават с бляскавата, отчаяна смелост на хора, които вече са изгубили всичко. Яхнал коня си, Лорн използваше дръжката на знамето като копие и то прониза няколко войници, но накрая се счупи в нечии гърди. Скандът му убиваше и убиваше, и рисуваше във въздуха кървави спирали. Пронизан от стрели на няколко места, конят му се строполи, цвилейки. Лорн бе ранен в крака и в бузата, но Нае го спаси, като му даде възможност да се изправи. От двайсет и петимата ониксови гвардейци бяха останали двайсет — кръг от стомана и кръв сред ревящата орда. Лорн обезоръжи един воин и му разби главата със собствения му боздуган. Следващия изкорми с един удар на меча. Разцепи главата на друг. Двайсетимата вече бяха петнайсет. Лорн изкрещя да го последват и отвори кървава пътека към руините на Пожертваната. Дванайсет стигнаха до нея, следвайки го, но двама загинаха в развалините. Десет. Вече бяха само десет, сред тях Нае и Логан, които се биеха близо до него. Някогашният наемник имаше много рани и кръвта му изтичаше, но неговите остриета близнаци сечаха наляво и надясно. После останаха седмина и се изтеглиха на върха на развалините, защитавани от няколко парчета оцелели стени, а гелтите около тях бяха като бушуващо море. Към тях летяха стрели. Една уцели Нае и тя падна. Останаха само петима. Тълпата на гелтите се разлюля, когато ГюлРа отстрани всички, които му пречеха да мине напред. Лорн видя идващия удар едва в последния момент. Парира го, но силата му го отпрати към една стена. Лорн изгуби свяст и следващият удар щеше да го убие, ако Логан не се бе препречил. С едното острие Логан отби меча на ГюлРа, а с другото го прониза в хълбока. Но военният вожд сякаш не усещаше нищо и отвърна, като заби меча си до дръжката в корема на бившия наемник. Логан изхриптя, от устата му бликна струя кръв и той се строполи мъртъв, когато ГюлРа издърпа меча си, преди да се обърне към Лорн.

Лорн се беше повдигнал. Само той още стоеше прав — пръв и последен от ониксовите гвардейци.

* * *

Тъй като сега оставаше само Лорн да бъде убит, гелтите бяха отстъпили до началото на руините, за да не предизвикат гнева на своя вожд. Сигурен в силата и победата си, ГюлРа се усмихваше и чакаше, стискайки с юмрук меча си, облян с кръвта на Логан.

— Ела да умреш — каза той и се изплю.

— Тер-ак серт — каза Лорн.

ГюлРа престана да се усмихва.

— Какво каза?

— Тер-ак серт!

Военачалникът позна драконовия и този език пробуди у него стари страхове. Той пребледня, докато гледаше Лорн, който свали шлема си с лявата си ръка.

Лорн не приличаше на себе си.

Очите му бяха две черни мраморни топчета.

— Тер-ак серт! Тер-ак доргах!

— Не — рече тихо ГюлРа. — Ти… не можеш…

Лорн удари.

Уплашен и невярващ, гелтът почти не се опита да се защити. Ударът изтръгна меча от ръцете му.

— Дерис таед фро. Дерис таед фро Серкарн!

Като чу името на Серкарн, името на този, чиято руна носеше изписана на гърдите си, ГюлРа стана мъртвешки блед. Отстъпи пред очите на цялата си орда, която — ужасена, изумена — не смееше да помръдне.

Небето се бе покрило с облаци. В далечината се чу тътен.

— Дерис таед фро Серкарн! — повтори Лорн, който все така не приличаше на себе си.

Духът на Тъмнината в него беше взел надмощие.

Обсидиановите му очи блестяха. От устата и ноздрите му излизаха черни спирали. Обгръщаше го могъща аура.

— Тер-ак серт! Тер-ак доргах! Дерис таед фро Серкарн!

Пречупен, победен, ГюлРа падна на колене. Беше разбрал каква съдба го очаква и сам се принасяше в жертва.

Като обсебен, той извика:

— Дерис таед фро Серкарн!

Лорн извъртя сканда си и като го вдигна високо с две ръце, го заби в гърдите на гелта.

После изрева:

— СОР ТО КИРАС. БЕРАС ДУ КИРАН. ГАРТ ДАРУЛ КИРАТ!

Докато ГюлРа агонизираше, далечният тътен стигна до тях. Задухаха бурни ветрове, които се блъскаха едни в други и вдигаха оглушителни вихрушки. Земята се разтърси и мостът изскърца. Това окончателно хвърли гелтите в ужас и те побягнаха към Мъртвите земи.

Не на себе си, Лорн повтаряше заклинанието, което Драконът на разрушението беше казал на неговия дух на Тъмнината: това, което — когато дойдеше моментът — той трябваше да си спомни:

— ТЕР-АК СЕРТ! ТЕР-АК ДОРГАХ! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН! СОР ТО КИРАС! БЕРАС ДУ КИРАН! ГАРТ ДАРУЛ КИРАТ! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН!

Хоризонтът потъна в небитието.

Мракът се разкъса и от него изплува един силует — силуетът на дракон, който бавно размахваше крила и идваше откъм един невъзможен хоризонт.

* * *

„Достатъчен ще е обаче един зов, за да изпрати Серкарн в света собствения си призрак от Тъмнина — беше предсказал Ейлазий. — Този зов ще дойде от вас, рицарю.“

* * *

Настигайки гелтите, докато те се прехвърляха през хребета към Мъртвите земи, Драконът на разрушението избълва върху тях невиждани пламъци. Всички, които биваха докоснати от тях, изкрещяваха, обхванати от пурпурночерен огън, който не оставяше изгорени тела, а изсушени обвивки, чиито кости стърчаха под изтънялата кожа. Призракът от Тъмнина не пощади никого, прокълнатият му дъх унищожи душата и живота на жертвите му. И когато Серкарн се освободи от него, от ордата беше останало само поле, осеяно с изсъхнали трупове с хлътнали бузи и празни очни орбити, зеещи усти и сгърчени пръсти.

Лорн беше паднал на колене на същото място, където бе призовал дракона — на върха на хълмчето от руините на Пожертваната, която напълно бе заслужила името си. Вдигна глава, когато Серкарн се приземи до него. Разноцветните му очи си бяха върнали обичайния вид. Той отново беше в нормалното си състояние, но почти не му бяха останали сили.

— Ти си… Ти си послужи с мен — прошепна той.

— Разбира се.

— И с него — добави Лорн, като посочи трупа на ГюлРа. — Той носи твоята руна. Служел ти е.

— Обещах му слава. Каква по-хубава слава от това да освободи господаря си?

— Аз не съм твой слуга!

— Не си. Между нас… има нещо по-силно.

— Между нас няма нищо.

Серкарн се изсмя тихо, сякаш изхълца.

Лорн успя да се изправи. Погледна дракона предизвикателно.

— Не си освободен. Пред себе си виждам само твоя призрак от Тъмнина. Ти… още си окован във вериги в твоята планина…

— Вярно е. И все пак… И все пак съм тук, нали?

— Преставам да ти се подчинявам. Убий ме, ако искаш.

— Неблагодарник.

Лорн се усмихна уморено.

— Би трябвало… да се чувствам задължен? За това, което направи за мен?

— Не. За това, което ще направя. Но ще ми благодариш по-късно… Ще се видим пак, рицарю.

Изведнъж Лорн почувства, че не може да помръдне и е като привлечен от бездънния поглед на Серкарн. Драконът вдигна едната си лапа, доближи черния си нокът до лицето на Лорн и с върха поряза челото му.

Лорн крещя, докато Серкарн бавно изтегли Тъмнината от живата му плът и я изтръгна от измъчената му душа.

После изгуби свяст.