Пиер Певел
Кралят (2)

1.

Лорн Аскариан излезе от Кралския дворец в тъмната нощ. Тежки облаци се струпваха и скриваха съзвездията на Голямата мъглявина. Над потъналата в сняг столица духаше вледеняващ вятър. Помиташе пустите, тъмни улици, вдигаше вихрушки от кристален прах, стенеше мъчително. Тези стенания напомняха на Лорн стоновете на измъчените души в Далрот, с тази разлика, че в този миг неговата не беше част от хора на измъчваните.

Току-що бе убил своя крал.

Току-що бе убил своя баща.

И от това на душата му олекваше.

* * *

Без да пришпорва коня си, Лорн спокойно стигна Черната кула, която — по-тъмна от небето — се извисяваше на един от хълмовете на Ориал. Качулката и раменете му бяха замръзнали, той слезе от коня в двора, осветен с факли. Подаде юздите на коняря, който притича към него, и го попита:

— Дежурен офицер?

— Господин Логан, месир.

— Трябва да говоря с него.

— Да, месир.

Докато конярят отвеждаше коня му в конюшнята, Лорн пое нагоре по едно покрито стълбище и стигна до обходния път. Там го посрещна още по-силен студ и виенето на хапещия вятър. Лорн се доближи до часовия, застанал до разпален мангал, и му каза:

— Логан ще дойде при мен. Оставете ни сами.

— На вашите заповеди.

Лорн спря и се загледа в заспалия в нозете му Ориал. Рядко някъде проблясваше светлина, освен в квартала на кралското пристанище и в Кралския дворец, чиито кули, павилиони, пристройки, паркове и гори покриваха цял един голям хълм. Погледът стигаше чак до крепостните стени на огромната столица на Върховните крале, но отвъд Стражевите кули, предназначени да пазят града от Тъмнината, се простираше пълен мрак. На хоризонта леко се очертаваха силуетът и хребетите на планините на Лангър.

В снега проскърцаха стъпки.

Часовият се оттегли и веднага щом остана сам с Логан, Лорн му каза:

— Ерклант II вече го няма. Издъхна в леглото си.

Това беше истина.

Лорн пропусна да признае само, че именно той бе убил Върховния крал, като го бе задушил с ръка, притисната към лицето му. Или по-скоро, че той го бе довършил. В немощното, костеливо тяло на стареца почти не беше останал дъх. Напразно го бе умолявал. Неспособен да извика и твърде слаб, за да се защити, той едва бе помръднал, а погледът му, изпълнен със страх, скоро бе помръкнал. Дали щеше да дочака да види изгрева? Лорн се съмняваше и му беше все едно. Не краля, той беше убил баща си — един омразен баща, чието тайно копеле беше самият той.

— Кажи новината на хората — продължи Лорн. — Онези, които искат, могат да го оплачат и да се помолят за душата му. Но могат да го направят само през времето, което остава от тази нощ. На зазоряване искам всички да са в пълна бойна готовност.

— Разбрано.

Бившият наемник Логан беше един от първите, които се бяха присъединили към Лорн, когато той създаде отново Ониксовата гвардия по нареждане на Върховния крал. И макар да говореше малко, мъжът беше надежден, сигурен, суров. Уважаваха го, а той владееше както никой друг двете остриета близначки, кръстосани на гърба му. Лорн му имаше пълно доверие.

— Ще трябва да се отслужи заупокойна молитва — добави Логан.

— Тук? В параклиса?

Сигурен в думите си, бившият наемник кимна.

— Добре — каза Лорн, след като помисли. — Намери свещеник. Но службата да е свършила преди утреня.

— Друго нещо?

— Не.

Логан понечи да тръгне, но Лорн го задържа.

— Чакай малко — прошепна той. — Ей сега ще започне.

Лорн се беше съсредоточил в нещо, което не можеше нито да види, нито да чуе, но отгатваше. Логан зачака и — без да му проличи — забеляза, че Лорн разтрива лявата си ръка, облечена в ръкавица: това беше ръката му, белязана от Тъмнината. Измина един миг в пълно мълчание сред мразовитата нощ, а после:

— Ето — каза Лорн.

Започна да вали пепелен дъжд.

— Червено — каза Логан, като разглеждаше късчетата пепел, нападали в отворената му длан.

Двамата мъже се спогледаха.

— Война — тихо рече Лорн.

* * *

Лорн живееше на последния етаж на Черната кула.

Веднага щом затвори вратата, той запали лампа и свали палтото и ръкавиците си. И тъй като беше много студено, побърза да запали огън, погледа го как се разпалва, хвърли още няколко цепеници и остана наведен над огнището, а червеникавожълтите отблясъци галеха лицето му и открояваха чертите му. Едно малко рижаво коте — Исарис — дойде при него и с мъркане се отърка в ботушите му.

Лорн се усмихна и разкопча яката на китела си.

— Ей, ама ти как влезе тук, а?

Исарис отвърна с тихо мяукане.

Лорн го гушна и като го чешеше с пръст по тила, седна в едно кресло. Отпусна се и остави времето да тече, с изгубен поглед, докато огънят пращеше и постепенно сгряваше стаята. Исарис затвори очи и доверчиво задряма. А Лорн мислеше за войната, която щеше да избухне по негова вина и която щеше да разори, може би дори да унищожи Върховното кралство.

Когато в стаята стана топло, Лорн остави Исарис на креслото, като го погали още веднъж, после свали китела и ризата си. Протегна се, гол до кръста. Мускулите го боляха и имаше нужда от почивка, но той знаеше, че дори да легне, нямаше да може да заспи. При това изобщо не го мъчеха угризения. Дори съмнение не го глождеше. Всъщност не чувстваше нищо, само някакъв остатък от омраза към онзи недостоен баща и крал.

В тишината и полумрака, на светлината на една газена лампа, Лорн се загледа в образа, който изпращаше към него едно очукано калаено огледало. Беше образът на уморен воин, с черни, разчорлени коси, брадясали бузи и светли очи с различен цвят. Множество белези — от разкъсване, от острие, от нокти и зъби — покриваха широките му рамене и гърдите му. Избледнелите белези контрастираха с черното петно върху сърцето му, от което тръгваха тъмни вени, които се проточваха през гърдите му и се увиваха около левия му хълбок.

Тъмнината.

Покваряваща сила, родена във владенията на Ада, Тъмнината, беше в него и го завладяваше все повече. Разяждаше тялото и душата му и понякога объркваше мислите и преценката му. Вече го бе накарала да извърши неща, за които сега съжаляваше. Но също така му бе помагала и го бе пазила. Сякаш притежаваше собствено съзнание, тя се бе превърнала в негов съюзник. От прищявка? Поради изгода?

Лорн не знаеше.

С върха на пръстите си той проследи вената, която се разделяше и пренасяйки Тъмнината, се изкачваше към врата му като отровен бръшлян. Болестта напредваше. Белезите й скоро щяха да започнат да се подават над яката на ризата. След това щяха да плъзнат по бузите му и щеше да му се наложи да носи маска, за да ги прикрива… ако въобще решеше да ги крие.

Лорн се колебаеше.

Навремето беше един от най-обещаващите млади рицари. Обсипван с чест и слава, тогава той се радваше на благоразположението на Върховния крал и на приятелството на един принц. Успяваше във всичко — и в Двора, и на бойното поле. Можеше да се похвали дори, че бе щастливец и в любовта. Възхищаваха му се. Завиждаха му. Гордееха се, че го познават и общуват с него.

После бяха дошли обвиненията в държавна измяна и опозоряващата присъда.

После бе дошла Тъмнината.

В затвора в Далрот, където го запратиха, на един далечен остров в Мрачното море, Тъмнината трябваше да се нахвърли върху него с алчен бяс и да го ръфа нощем, както ръфаше другите осъдени, като ги превръщаше в обезумели вампири. Вместо това тя бе посяла в него плодовит зародиш. Беше го белязала със своя печат — според някои го бе осиновила.

Покварила.

Така че след три години, когато Върховният крал го бе оневинил и го бе повикал при себе си, Лорн се бе върнал от Далрот променен телом и духом, по-потаен и по-опасен от когато и да било. Сега Тъмнината беше част от него самия. Все още не го владееше напълно — поне засега. Но какво щеше да прави той, какво щеше да стане с него, ако не беше тя? Щеше ли да разбие армиите на Черния дракон и да спаси крепостта на Ангборн? Щеше ли да открие Меча на кралете? Щеше ли да победи принца-дракон?

Лорн се вгледа внимателно в огледалото — погледът му беше ясен, безмилостен и отчаян. За добро или за лошо, Тъмнината бе направила от него мъжа, който беше днес. И макар да го убиваше бавно, на нея дължеше това, че все още е жив. Колко пъти го беше спасявала? Лорн често мислеше за Тъмнината като за свой най-омразен и най-верен съюзник.

Проклятие, разбира се.

Но проклятие, което вече го бе отвело по-далеч, отколкото би могъл да стигне сам когато и да било.

Понеже опакото на ръката го засърбя, Лорн сведе очи към печата, който се беше вградил там: печат от тъмен камък, с изсечена на него прокълната руна. Лорн вдигна белега на Тъмнината към треперливата светлина на лампата и раздвижи пръстите си, после няколко пъти стисна юмрука си. Знаеше, че белегът му никога не се пробужда случайно.

— Заблуждаваш се, Лорн.

Лорн вдигна глава и видя мъртвешкото лице на Върховния крал, отразено в огледалото, точно над рамото му, сякаш стоеше зад него. Ерклант II носеше короната си и парцалива плетена качулка. Изглеждаше точно както преди да издъхне: жив мъртвец, когото животът бавно напускаше.

Лорн не трепна.

— Заблуждаваш се — повтори мъртвият Върховен крал, гласът му беше дрезгав и свистящ.

— Така ли? — каза Лорн.

— Тъмнината не ти е съюзник. Никога не е била и няма да бъде ничий съюзник. Тя не ти служи. И макар още да не си неин роб, скоро ще станеш.

— Тя ме освободи.

— Тя те направи цареубиец. Отцеубиец.

Лорн впери поглед в очите на Върховния крал и отвърна глухо:

— Не укорявайте Тъмнината за това, татко. Никога не съм бил толкова уверен в себе си, както в мига, в който ви убих.

— Защо ме мразиш толкова?

Лорн не отговори.

През един тесен прозорец, чийто капак беше останал отворен, Ерклант II наблюдаваше Кралския дворец, откъдето змейниците излитаха в нощта под пепелния дъжд.

Това като че ли го натъжи.

— Знам какви са ти намеренията, Лорн. Пощади Върховното кралство. Ти… ти можеш да го спасиш! Точно затова те изкарах от Далрот. Точно това искаше Сивият дракон. Това иска и сега!

Лорн се приближи до прозореца и застана до краля.

Посочи отдалечаващите се змейници и рече:

— Вижте тези вестоносци. Отиват да занесат вестта за вашата смърт навред във Върховното кралство. Скоро ще стигнат в Аргор, Фелн, Орвал, Лориан. В Седемте града. В Арканте… Как мислите, коя от тези хубави провинции ще се разбунтува първа? Фелн? Орвал?

— Направих те Пръв рицар на кралството. Поставих те начело на Ониксовата гвардия. Твоят дълг е да пазиш Върховното кралство… Защо мислиш, че още съм тук? Ти трябва да изпълниш съдбата си, Лорн. Осъждаш се, като не…

— Какво? — прекъсна го Лорн. — Вие наистина ли си въобразявате, че ако още не сте отишли в Ада, то е защото Божествените искат да ме върнете в правия път?

— Не зная — призна Върховният крал отчаяно. — Не зная…

— Още сте тук, защото макар да ви убих, още не съм приключил с вас, татко. Нито с Върховното кралство.

— Един човек против цял народ. Това е лудост.

Призракът изчезна.

* * *

Червена пепел, изпратена от Дракона на Войната, се стелеше над Ориал и се смесваше със снега. На сутринта столицата се събуди окървавена под звъна на камбаните, известяващи смъртта на Върховния крал.

2.

Погребалният кортеж напусна Кралския дворец по здрач сред вледеняващ студ. Бавно прекоси Ориал под тежките удари на камбаната, за три часа стигна до катедралата, минавайки по улици, които събраната тълпа правеше по-тесни. Всички врати бяха затворени. Всички капаци бяха спуснати. Факли осветяваха фасадите и на светлината им блестеше чисто бял сняг, навалял наскоро и затрупал другия, смесен с кървавочервена пепел, който беше покрил столицата след смъртта на Върховния крал. На нощното небе светеше огромната Мъглявина и изглеждаше като обгърната от блед ореол.

Седем дни бяха изминали от смъртта на Върховния крал.

* * *

Лорн Аскариан и трийсет рицари от Ониксовата гвардия яздеха начело на шествието. Черни бяха гравираните им ризници, дългите им наметала, покриващи задницата на конете, от чиито ноздри излизаше пара, знамената им с избродирани на тях в сребърно вълча глава над два кръстосани меча: те бяха Черната гвардия. Лорн беше препасал скандския си меч, а наметалото му беше спуснато само над лявото му рамо. Това позволяваше да се види нараменникът му, също украсен с вълчата глава и мечовете, но обогатен и с кралска корона — такива бяха знаците на Първия рицар на кралството. Широка качулка се спускаше над лицето му, от което се виждаше единствено извивката на строга уста.

След ониксовите гвардейци идваха Кралските гвардейци. Бяха облечени в сиво и ескортираха пеш погребалната кола, която пренасяше тялото на Ерклант II, покрито с балдахин с герб. Тялото почиваше в абаносов ковчег, върху който бяха положени короната, скиптърът и мечът на покойния Върховен крал. Четири коня теглеха колата, която издълбаваше червени коловози в снега. При преминаването й жителите на Ориал свеждаха глава, плачеха, молеха се, падаха на колене, като през цялото време сподавяха хълцанията и плача си.

Тримата принцове яздеха след колата, като Ирдел беше малко по-напред от Жал и Алдеран, когото всички наричаха Алан. Като син на Ерклант II и първата му съпруга, принц Ирдел беше наследник на трона на Върховното кралство. Умората и тъгата бяха изопнали чертите му. Изправен на седлото, той сякаш не усещаше студа и със сълзи на очи гледаше право напред. Мъката му беше искрена и хората се възхищаваха на смелостта му, докато принцът-кардинал Жал показваше пълния блясък, полагащ се на хората на Църквата. Алан изглеждаше отсъстващ. Беше като премазан и сякаш по-скоро се оставяше да го водят, вместо сам да насочва коня си.

Със спуснати завески, каретата на кралица Селиан се движеше след принцовете. След нея се точеше дълга, бавна колона от карети и рицари, кресла, носени от носачи, мъже, жени и деца тъпчеха белия сняг, в който попиваше червено. Придружен от молещи се жреци, въоръжени войници, прислужници в ливреи, Дворът преминаваше, подреден според ранга на благородството и почестите — великолепен и траурен на слабите светлини на факлите. Камбаната биеше и звънът й беше като злокобен призив, на който тя можеше единствено да отговаря. Едри и дребни благородници, нотабили и прелати, придворни и слуги — сякаш всички вървяха след Лорн към своята гибел, оставяйки подире си кървава диря, отъпкана хиляди и хиляди пъти: жива рана, отворена в сърцето на Ориал — столицата на Върховното кралство.

* * *

Камбаната спря да бие, когато кортежът стигна пред катедралата.

Беше полунощ. На площада се бе събрала многолюдна, смълчана тълпа, държана зад бариерите, пазени от въоръжени мъже. Катедралата на Ориал беше посветена на Ейрал — Дракона на Светлината и Познанието — и беше огромна, елегантна бяла постройка, издигаща дръзките си стрели към съзвездията на Голямата мъглявина. Когато беше осветена, тя сякаш приютяваше в себе си слънце, чиято топла светлина струеше навън през прозорците й и многоцветната й розета.

Вътре хорът пееше химни.

* * *

Ковчегът беше внесен от осем членове на кралската гвардия, за които това беше последна мисия в служба на Ерклант II. Поставиха го на подиум под монументалния централен купол, пред легендарната статуя на Ейрал — истински шедьовър от бял мрамор: изправен, с разперени крила и победоносно изпъчени гърди.

Катедралата беше осветена с много свещи и цялата бе обточена в черно. Преди да бъде отнесен в криптата на Върховните крале за вечни времена, ковчегът щеше да остане изложен тук трийсет дни, под закрилата на Белия дракон и неговите монаси-рицари на Светите Покровители. Облечени в дълги бели раса и туники от преплетени железни халки, с щит в ръка и меч на хълбока, петдесет Покровители вече стояха на стража, неподвижни в сянката на вековните сводове на олтара и абсидата.

Кралицата се появи в пълен траур — с воал и ръкавици, тревожеща и величествена. Опряна на ръката на принц Ирдел, тя се качи на кралския подиум по вита стълба, разположена в масивна колона. След тях вървяха принц Алан, както и няколко дами и господа, сред които министър Естеверис. Алан пристъпваше несигурно, спъна се в едно стъпало и за малко не падна. Раздразнен, той ядно се извърна към оногова, който го беше подхванал за лакътя, но се сдържа, като разпозна в него Лорн.

Изглежда, никой друг не беше забелязал инцидента.

Със замъглен поглед Алан благодари с кимване и сам доизкачи стълбите. Седна вдясно на Ирдел, кралицата седеше от лявата му страна. Тя дори не го погледна. Но Ирдел му отправи безмълвен въпрос, като загрижено смръщи вежди. Макар да не го бе видял как се спъна, бледото, трескаво лице на по-малкия му брат го тревожеше. Алан направи знак, че всичко е наред и Ирдел не настоя повече, въпреки очевидното: тъгата владееше мислите му.

Лорн остана в сянката — внимателен и предпазлив.

Кралицата и двамата принцове седяха на тронове под аленочервен балдахин. Под тях се простираше централният кораб на катедралата; в краката им основната алея и по-високата галерия от двете страни на трибуната се изпълваха. Погребалната литургия щеше да бъде отслужена от принца-кардинал Жал според строгия ритуал на Църквата на пожертвания Дракон-крал. Ейрал беше драконът покровител на Върховното кралство, но неговият култ беше започнал да отстъпва пред култа на Дракона-крал. Разбира се, опелото на Ерклант II щеше да се отслужи в катедралата на Белия дракон, според традицията на Върховните крале. Но щеше да е първото от векове, което да не е отслужено от жрец на Ейрал. Това беше накарало много зъби да изскърцат, но изглежда, нищо не можеше да се изпречи на пътя на нарастващото влияние в Двора на „Добродетелните“ — предана партия, застанала зад Жал в служба на Пожертвания.

Без да се замисля, Лорн разтриваше с палеца си дланта на ръката си, белязана от Тъмнината. Внимателно оглеждаше присъстващите, които вече се бяха настанили в катедралата, търсейки някого, чието присъствие долавяше и когото видя в момента, когато влезе принцът-кардинал Жал, придружен от десетина други свещенослужители.

Хорът спря да пее и седналите се изправиха.

Лорн се възползва от това раздвижване и излезе. Тръгна по една тясна стълба, която го отведе още по-нависоко, и трябваше да напъне с рамо една вратичка, през която много рядко минаваше някой, за да излезе на една външна галерия, брулена от всички ветрове, под осветената розета на катедралата. Опрян на парапета, Лорн чакаше и се възхищаваше на Ориал в ледената нощ.

Знаеше, че другият скоро ще дойде при него.

* * *

В катедралата засвири големият орган. Заупокойната служба за Ерклант II започваше. В притвора събраната тълпа коленичи за молитва в отъпкания сняг.

— Добър вечер — каза дракът, когато дойде при Лорн в галерията.

Люспите му бяха бели, а очите — тюркоазени, носеше качулка, но тя не успяваше да скрие достатъчно добре лицето му. Въпреки това можеше да мине незабелязан, независимо от вида си и необичайния си цвят. Лорн знаеше, че единствено той го беше забелязал в тълпата малко преди това.

— Добър вечер, Скерен.

Скерен беше Пратеник. Принадлежеше към братство — известно, но непризнато, — което служеше на Събранието на Ирканс. Ролята на Пратениците беше да съобщават волята на Сивия дракон така, както я тълкуваха Пазителите. Но понякога се случваше техните действия да улесняват хода на Съдбата.

Лорн и Скерен не се срещаха за първи път.

— Струва ми се, че ще ми бъде отправен основателен упрек. Така ли е? — подигравателно попита Лорн.

Скерен не трепна.

— Онова, което трябва да стане — фатално, — но ще стане — рече той.

— Значи няма да има упрек?

— По-скоро предупреждение.

— Срещу кого?

— Срещу самия вас. Продължавайте така и ще предизвикате гибелта си.

— Какво ви засяга?

— Нищо. Това, което трябваше да извършите и не извършихте, друг ще го извърши. И онова, което не трябваше да правите, но направихте, друг няма да го направи. Дали от един, или от друг, което трябва да бъде извършено, винаги ще бъде сторено.

— Каквото трябва да стане, ще стане, знам. Затова повтарям: какво ви засяга? Аз или някой друг…

— Вие сте… — Скерен замълча, търсейки точната дума. — Вие представлявате несигурност. Възможно е това да не интересува Сивият дракон — нещо, в което се съмнявам. Но мога да ви уверя, че Пазителите страшно мразят някой да прави така.

Лорн се усмихна.

— Несигурност. Това доста ми харесва.

— Разбирам, че горделивостта ви може да е поласкана. Но все пак тя не бива да ви заслепява.

— Нищо не може да се направи против волята на Сивия дракон, нали?

— Никога задълго. Две звезди блестят и се смесват по ваша вина на Небосвода на Съдбата. Едната е на Рицаря с меча, а другата е на Черния принц. А именно защото си мислеха, че вие сте Рицарят с меча, Пазителите се намесиха, за да бъдете освободен от Далрот.

Лорн въздъхна, дъхът му побеля от студа.

— Аз не служа на Пазителите. Не ме е грижа какво искат.

— Не става дума за това. Скоро ще го разберете — обеща Скерен.

Ще видим.

— Довиждане, рицарю.

— Довиждане, Пратенико.

Белият драк си тръгна, като остави Лорн, чийто поглед се зарея към заснежените покриви на Ориал, които блещукаха на светлината на Голямата мъглявина.