Метаданни
Данни
- Серия
- Върховното кралство (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Roi, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Недка Капралова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Върховното кралство: Кралят
Преводач: Недка Капралова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Litus“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Litus
Излязла от печат: 21.01.2019
Коректор: Габриела Манова
ISBN: 978-619-209-038-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9362
История
- — Добавяне
Битката при Дарлат
Горделивостта на великите е нещастието на нищите.
1.
Свечеряваше се.
От една височина Лорн наблюдаваше вражеските линии. Лицето му беше мрачно и той навъсено протегна далекогледа на граф Д’Аргор. Двамата бяха на коне, неподвижни под студения дъжд, който се лееше докъдето поглед стигне.
— Ако дъждът продължи така, утре нивите ще са се превърнали в тресавища — каза той. — Кавалерията ни ще затъне.
С вдигнато забрало на шлема, Теожен внимателно наблюдаваше с далекогледа.
Теренът пред тях се спускаше полегато към ниви, разделени с прегради и ниски каменни зидове. След тези безстопанствени ниви имаше три хълма, на които армията на Бунтовниците — в този момент невидима — щеше да се разгърне в утрото на битката. Бяха осеяни с горички и гъсталаци, а на върха на единия се издигаше скромна, но яка крепост, построена на една скална издатина: Дарлат. Един път минаваше през нивите от изток на запад, после се разделяше на два ръкава, единият от които се извиваше нагоре към малката крепост. Този път беше като един вид граница, разделяща на две бойното поле. Кралските войски трябваше да го преминат, идвайки от север, а противникът ги чакаше на юг, зад укрепленията, които продължаваше да издига.
— Пет дни! — ядосано рече Лорн. — Пет дни, откакто сме тук и чакаме, а през това време те се укрепяват. И кой знае какви подкрепления са получили вече?
Теожен свали далекогледа.
— Нито едно, според нашите съгледвачи — каза той.
— Случва се съгледвачите да сгрешат — възрази Лорн. — Или да лъжат — и той посочи склоновете на хълмовете от страната на Бунтовниците. — Тези дървета може да крият всичко. Ако вие сте получили тайни подкрепления, къде ще ги разположите преди битката?
Теожен не отговори.
Той също се опасяваше какво може да се крие зад тези дървета. В този момент беше готов да плати скъпо, само да беше зима и да трябваше да наблюдава през голи клони. Но есента едва започваше. Клоните все още бяха гъсто разлистени и съвсем зелени.
— Може би тази битка вече е изгубена — процеди Лорн ядно.
— Кралят ще бъде тук след по-малко от час. Утре ще се бием — каза графът, като подаде на Лорн далекогледа.
Лорн се изсмя.
— Тъкмо навреме…
Когато Върховният крал му бе обявил намерението си да командва битката при Дарлат, Лорн беше останал изумен от това, което му се струваше просто каприз. Отначало Лорн се беше опитал да го накара да се откаже от решението си, но беше станало ясно, че колкото повече го убеждаваше, толкова по-подозрителен ставаше в очите на краля, който направо се заинати. Лорн беше разбрал, че Върховният крал вече му няма доверие и че съжалява, че го бе сложил начело на войските си. Разбира се, зад всичко това стоеше кралицата, която мразеше Лорн. И за да убеди сина си, не се беше поколебала да се възползва от гордостта му, събуждайки най-лошите му страни: суета, завист, злоба…
Имаше и друго: беше ли Алдеран в състояние да ръководи битка с такъв размах и значение? Способен ли беше да командва и да взема в разгара на бойните действия решенията, които обстоятелствата щяха да налагат? Дали щеше да има дори само необходимата физическа сила?
Лорн беше убеден, че не е.
Беше убеден, че Върховният крал беше твърде отслабнал, за да бъде на висотата на призванието си, и като че събитията вече потвърждаваха правотата му. За да се даде на краля, който не беше в състояние да язди, достатъчно време да пристигне в Дарлат, още отначало беше уговорено да се отложи битката с един ден: срок, който противникът нямаше да може да оползотвори и който, следователно, нямаше да има кой знае какви последици. За жалост, закъсненията се бяха натрупали и кралят пристигаше чак след пет дълги дни — заради дъждовете и лошото състояние на пътищата, както се твърдеше. Но Лорн знаеше, че истината беше друга: Върховният крал не можеше да понесе умората и трудностите на пътуването. Заради него се бе наложило да почиват по-често и по-продължително.
— Време е — каза Теожен. — Трябва да идем да се приготвим за посрещането на краля.
С поглед, вперен в защитните линии на Бунтовниците, Лорн кимна.
После спусна забралото на шлема си и като цъкна с език, обърна коня си и го пришпори към лагера.
* * *
Посрещнаха Върховният крал късно вечерта. Дъждът продължаваше да се излива като из ведро. Пред палатката на генералния щаб Лорн и генералите бяха строени в редица за почест, с ръка върху дръжката на меча, невъзмутими в ризниците си, от които течеше вода и блестяха на светлината на фенерите, които вятърът блъскаше.
Алдеран пристигна на кон, следван от каляската си и ескорт на кралската гвардия. Всъщност беше яхнал коня, колкото да мине през лагера и да поздрави войските си, които го приветстваха, още щом първите тръби отекнаха. Но далеч от погледите на обикновените войници Лорн видя, че кралят беше придържан от облегалка, за която бе завързан с ремъци. Наложи се да му помогнат, за да слезе от коня, а после да влезе в палатката. Кралица Селиан слезе от каляската и мина, без да поздрави никого.
Одрик се погрижи за господаря си и намали светлините, преди да покани Лорн и генералите да влязат в палатката. Върховният крал беше седнал в края на масата, сложена за случая, а кралицата беше заела място от дясната му страна. Доколкото можеше да се види в полумрака, лицето му, чиято дясна страна беше скрита с черен плат, беше лице на човек, който е на края на силите си: изопнати черти, хлътнала буза, тънки устни, окото потънало в орбитата си. Пътуването от Далоран го беше изтощило — пътуване, което можеше да му бъде спестено. Лорн прониза с поглед кралицата, която разбра упрека и презрително се престори, че гледа настрани.
С движение на ръка Върховният крал прикани генералите да седнат. Посочи на Лорн креслото от лявата си страна и студено го попита:
— Рицарю, моята войска готова ли е най-сетне да се бие?
Най-сетне?
Лорн се направи, че не е забелязал, и отговори:
— Готова е, сир. Но може би моментът не е подходящ за започване на битка.
— Защо така? — попита кралицата високо.
— На първо място, дъждът — обясни Лорн, като се обърна само към краля. — Вали от вчера сутринта. Утре земята със сигурност ще е подгизнала. Това ще е капан за пехотинците ни, но най-вече за конницата ни.
— И какво от това? — отново се намеси кралицата. — Само за нашите войски ли ще е кално? Калта ще пощади ли противника?
Този път Лорн се обърна към вдовстващата кралица и я погледна право в очите.
— Не, госпожо. Но противникът няма да напредва под огъня, нито ще изкачва склон. Той ще трябва просто да си стои на позициите и да се защитава.
— И как може да сте толкова сигурен в това, рицарю?
— Не съм. Но имам военен опит.
Кралицата щеше да отговори, но Върховният крал вдигна ръка и настъпи тишина.
— Дъждът — каза той уморено. — Добре. Калта. И какво още?
— Противникът имаше достатъчно време да се разположи и укрепи — добави Лорн.
Разгърна една карта, на която бяха изобразени хълмовете и полята около Дарлат. На нея бяха нанесени позициите на Бунтовниците, както и защитните укрепления, които те бяха успели да изградят, преди да пристигне Върховният крал.
— Тук, тук и тук — изкопи — посочи Лорн. — Там и там — насипи. По цялата дължина на тези линии — барикади. И това е без да броим какво ще направят тази нощ, дори дъждът да забави работите им…
Върховният крал се наведе и без да бърза, внимателно разгледа картата.
— А това? — попита той и посочи с пръст.
— Наклонени огради от заострени колове — отговори Лорн.
Алдеран се изправи, без да успее да сдържи напълно едно болезнено стенание.
— Все още на наша страна е предимството на броя, нали?
— Да, но…
— Но?
— Всъщност това изобщо не е сигурно. Може да са пристигнали подкрепления, за които нищо не знаем.
— За които нищо не знаем — намеси се кралицата. — Може би… Всичко това е доста смътно.
— Това е война, госпожо — възрази й Лорн. — Сигурността идва след битката. Когато е много късно.
— Чувала съм да казват, че за великите стратези дързостта е добродетел.
Върховният крал отново вдигна ръка и Лорн, който се канеше да отговори, млъкна, като остави последната дума на Селиан. Омразата помежду им беше очевидна.
— Достатъчно — прошепна Алдеран, като погледна гневно Лорн. После се обърна към генералите, докато кралицата тържествуваше. — Господа, говорете. Какво ме съветвате?
Един подир друг генералите изразиха мнението си, но без да вземат страна, като претегляха всички „за“ и „против“ и оставяха решението на краля, който ги изслуша, а после се обърна към Лорн.
— Според вас, рицарю, поражението сигурно ли е?
— Не, сир.
— Шансовете ни за победа добри ли са?
— Реални са, сир — каза Лорн. — За останалото не мога…
Върховният крал го прекъсна:
— Ако не нападнем утре, кога ще имаме по-добри възможности за победа?
— Не зная.
— А ако се откажем от тази битка, кога ще се представи нов шанс да победим Исрия за един ден?
Без да отговори, Лорн издържа погледа на своя крал.
— Чакам — настоя Върховният крал. — Кога, рицарю?
Настъпи тишина и изведнъж дъждът престана да барабани по опънатото платно на палатката.
— Несъмнено никога — призна Лорн.
— Добре — каза Алдеран със задоволството на човек, успял да усмири вироглав кон. — Утре ще нападнем.
* * *
Отвсякъде течеше вода и лагерът се беше превърнал в кална нива, когато Лорн, след когото като сянка вървеше Логан, се върна пеша, бесен, в стана на Ониксовата гвардия. Теожен, Нае и Йерас го чакаха мълчаливо в неговата палатка, седнали до бутилка вино.
Още щом видяха мрачното му изражение, веднага разбраха.
— Значи утре ще се бием — каза графът.
— Кралят даде заповед да бъде издигната командната кула — каза Лорн със съжаление. — Иска победа. Но най-вече я иска кралицата.
— Преди пет дни победата беше близо. Но сега…
— Знам.
— Поне дъждът спря — отбеляза Нае.
Лорн се обърна към Йерас.
— Вземи трима души с теб и идете да разгледате полето под хълма — каза му той. — Не се бавете. Използвайте, че небето все още е облачно.
— Разбрано.
Бившият, вестфалдски разузнавач вече тръгваше, когато Лорн му извика:
— И без излишна непредпазливост. Внимавай. На ония отсреща може да им е хрумнала същата идея.
— На вашите заповеди.
Йерас излезе.
— Каква ще е нашата роля утре? — попита Теожен.
— Ще покриваме десния фланг. Сами.
— Десния фланг?
— Кралят реши да ни вкара още в началото на битката — потвърди Лорн.
Той знаеше какво учудва както Теожен, така и Нае, и което щеше да изненада всеки опитен боец. Ониксовата гвардия беше елитен отряд, от онези, които могат да решат изхода на една битка, ако бъдат използвани добре, и които следователно трябваше да бъдат пазени за накрая. Да бъде вкарана в началото на битката, означаваше да бъде изложена на излишни опасности и да се поеме риска да бъде отслабена, дори погубена, преди да настъпи благоприятният момент.
— Защо? — попита Нае.
— За да накаже Ониксовата гвардия — отговори Лорн.
— Но за какво да я накаже?
— За това, че й се възхищават и я приветстват. За това, че е заслужила голяма слава.
— И че вие сте неин капитан, нали? — подметна Теожен.
Лорн се съгласи неохотно.
Огорчена, Нае тръсна глава и ядосано рече на себе си:
— Мъжете и тяхната гордост… — а после по-силно. — Той винаги ти е завиждал.
Лорн погледна Нае въпросително.
Младата жена познаваше добре Лорн и Алан. Беше тяхна довереница и приятелка, когато бяха деца, а и после, като юноши. Преди животът да ги отдалечи от нея, беше разбрала за тях повече, отколкото те самите знаеха за себе си, или поне което не искаха да си признаят.
— Само ти нищо не виждаше — добави тя. — Но Алан винаги ти е завиждал.
— Бълнуваш!
Нае докосна с върха на пръстите си белега, прорязан в бузата й.
— Завиждаше ти, но те обичаше — каза тя. — Ще дойде ден, когато ще ти завижда, без да те обича. Пази се.
* * *
По-късно същата вечер една жена дойде при един от входовете на лагера. Беше сама, боса в калта, облечена с прокъсан шал и раздрана рокля, още мокра от дъжда, под който дълго бе вървяла. Трепереше и едва се държеше на крака.
— Кой е там? — извика един часови.
Жената спря на ръба на светлината, която хвърляха факлите на стражевия пост, сякаш се страхуваше да излезе от мрака на нощта. Остана така, като леко се олюляваше. Дългата й разрошена коса се спускаше върху лицето й.
— Кой е там? — повтори войникът. — Отговорете.
Заинтригувани, един сержант и един войник, които лагеруваха недалеч, се приближиха.
— Какво става? — попита войникът.
Постовият посочи с глава непознатата.
— Някаква несретница — досети се сержантът. — Или луда. Изгони я.
Войната беше изхвърлила по пътищата много клетници, изгубили всичко, дори ума си. Често ги изоставяха, защото ги мислеха за мъртви, и после те бродеха, разбити от мъка и болка, от убийствата, които бяха видели, от мъченията, които бяха изтърпели.
— Върви си! — заповяда часовият. — Нямаш работа тук! Влизането в лагера е забранено! Хайде! Метла!
Без да отговори, жената се приближи с несигурни крачки към тримата мъже, които не знаеха какво да мислят. И дума не можеше да става да се свири тревога заради някаква скитница, но започваше да ги обзема някаква странна тревожност. Часовият свали копието си, а сержантът се наведе да вземе камък.
И тъкмо щеше да го хвърли, когато войникът го хвана за ръката.
— Чакай! — каза той. — Тя е просто една нещастна жена.
И като пристъпи предпазливо към непознатата, я попита:
— Коя си ти? Какво искаш?
Този път тя отговори, но гласът й беше толкова слаб, че не можаха да я чуят.
— Какво каза? — попита сержантът, който беше останал по-назад, заедно с часовия.
Войникът се извърна леко и вдигна рамене.
— Т… трябва да говоря… Лорн — прошепна жената.
Войникът помисли, че не е чул добре. Наведе се напред и се вслуша.
— Какво казваш?
Изтощена, жената падна в ръцете му.
— Лорн… — каза тя едва чуто. — Синът му… в… в опасност…
2.
На зазоряване войските на Бунтовниците вече чакаха, заели позиции по хълмовете пред Дарлат. От техните окопи се издигаше пушек, както и от комините на крепостта. Вееха се знамена, но иначе нищо друго не помръдваше. Горите бяха тъмни и притихнали. В подножието на хълмовете плътна мъгла обвиваше полята. Пътят, който минаваше през тях, се виждаше едва-едва, като бледа линия. Въздухът още беше натежал от влага, природата мълчеше.
Кралската армия се разгърна — пехотата в центъра, а конницата на двете крила. От височината на своята командна кула Алдеран I със задоволство гледаше как войската му заема местата си. Увит в дебело палто, той седеше в едно повдигнато кресло и наблюдаваше битката през окото на внушителен далекоглед, поставен на триножник. Кралицата и генералите му стояха около него. Одрик беше застанал в един ъгъл и дебнеше и най-малкия знак, за да удовлетвори нуждите на своя господар. Малко по-назад Естеверис дори не се мъчеше да прикрие безпокойството си.
Върховният крал даде знак. Изсвириха тръби и неговата армия потегли, а при Бунтовниците забиха камбани и страховитият им звън окончателно наруши тегнещото спокойствие на утрото. Копиеносци и арбалетчици изскочиха от окопите. Стрелци с лъкове тръгнаха напред. Всички бяха облечени в червено и сиво — цветовете на принц Ирдел и на неговото херцогство Орвал. Копиеносците и арбалетчиците се спуснаха в полята под хълма, където се подредиха в карета, а мъглата ги скриваше до кръста. Стрелците останаха на височината, защитени от насипите и редиците заострени колове, с опънати лъкове и стрели, забучени в пръстта близо до тях.
От сивото небе заваля ситен, студен дъжд.
Облечена в бяло и синьо, кралската армия напредваше равномерно, в ритъма на своите барабани. После, посред потъналите в мъгла поля, застанали на височината на полегат тревист склон, блестящ от утринната роса, барабаните изведнъж замлъкнаха и войската спря на място, само знамената плющяха на вятъра.
Изминаха няколко дълги минути, през които в трептящия въздух се чуваше само звънът на камбаните на Бунтовниците.
После кралските войски се втурнаха в атака с бойни викове.
* * *
Лорн поведе атаката на Ониксовата гвардия, която — развяла всичките си бойни знамена — сама съставляваше десния фланг на кралската армия. Ходом, тръс, бърз тръс. Сега конниците се спускаха по склона в галоп. Върху тях се изсипа облак стрели, после втори, трети, но те не намалиха темпото. Лорн гледаше право пред себе си, оглушал от гърма на копитата зад себе си, погледът му беше прикован в каретата на копиеносците и арбалетчиците, чакащи в мъглата. Една стрела отскочи от нараменника му. Друга одраска шията на коня му, който — с пяна на устата и разширени ноздри — нищо не усети. Дочуха се викове, някои паднаха, имаше ранени и мъртви.
Преди да стигнат края на склона, върху Черните гвардейци се изсипа още един облак стрели. Но те продължиха със същия устрем. Докато вражеските стрелци се целеха в кралската пехота, която едва напредваше в калта, те прескочиха един ров, после един зид и прекосявайки полето, разцепиха мъглата, която се отдръпваше пред техния капитан, както вълните се разбиват в носа на кораб. Когато пресякоха пътя, конниците излязоха от мъглата, но веднага потънаха обратно в нея до корема на конете, като се устремиха към едно каре точно срещу тях. Граф Д’Аргор яздеше от лявата страна на Лорн, а Нае Вард — от дясната му страна. Нямаше никакво съмнение, че ако все още бяха на седлата, то е защото Йерас и Логан ги следват плътно, а зад тях се носи бойният елит на Върховното кралство.
Арбалетчиците в карето бяха готови.
Застанали на едно коляно, те изстреляха стрелите си и отстъпиха, за да презаредят, а копиеносците веднага заеха местата им. Няколко стрели изсвистяха покрай Лорн и коня му. Той хвана юздите с една ръка, а с другата извади меча си и високо го размаха. Хората му го последваха. Стрелците имаха време да стрелят още веднъж, преди да изчезнат зад нова стена от дълги, наведени напред копия. Последният залп повали на земята хора и животни, но сякаш нищо не можеше да забави устрема на Ониксовата гвардия.
Копиеносците много добре знаеха кой е насреща им. Някои се разколебаха и в последния миг преди удара наведоха копия. Въздухът се изпълни с грохота на крясъци и цвилене, разсечени конски гърди, паднали тела, убити животни, разкъсани брони, щитове, смазани под копитата. Лорн удряше надясно и наляво, като продължаваше да напредва, кървавият му сканд описваше рубинени дъги над него. Боздуганът на Теожен разбиваше черепи. Мечът на Нае сечеше глави. След като копиеносците бяха победени, арбалетчиците извадиха късите си мечове, но съпротивата им беше слаба. Карето се разпадна. Ониксовите гвардейци го прегазиха, минаха от едно поле в друго и начело с Лорн — като острие на копие — се забиха във фланга на второ каре, заварено неподготвено. Стрелците не успяха да реагират. Копиеносците започнаха да се блъскат един в друг. Около конниците настана бъркотия от копия и крайници. Започна битка и сблъсъкът беше страшен. Конниците започнаха поголовна сеч, без да ги е грижа за бягащите.
За миг Лорн спря коня си. Теожен, Нае, Логан и Йерас, ранен в ръката, застанаха в кръг около него, а той се изправи на стремената и като вдигна забралото на шлема си, се опита да прецени положението. Позицията му не беше никак добра. Виждаше само част от бойното поле и завидя на Върховния крал, който — от своята командна кула — можеше да обхване всичко с поглед. Тъй като мъглата се беше вдигнала, Лорн успя да види, че кралската пехота навлизаше в полето и скоро щеше да влезе в досег с няколко карета, които с бавни маневри се придвижваха към нея. От укритията си отряди стрелци изстрелваха залп след залп там, където бяха сигурни, че няма да засегнат собствените си войски. До тях чакаха резерви от пехотинци и кавалерия.
— Какви са загубите? — обърна се Лорн към Теожен.
— Най-малко двайсет души.
— Двамата с Нае съберете отряда. Още не сме приключили.
Лорн се обърна към командната кула в очакване на заповед. Но никаква тръба не изсвири за Ониксовата гвардия. Нито едно цветно знаме не се развя към него.
Лорн изруга.
— Логан, след мен. Йерас, ръката ти?
— Ще се справя, капитане.
— Тогава отивай на кулата и се върни с…
Лорн не завърши думите си.
Някакво бръмчене ги накара да се свият и да наведат глава по инстинкт. И веднага експлозии пробиха първите редици на кралската пехота, като вдигаха във въздуха разчленени тела и парчета земя, които падаха обратно — ранени крещяха от болки, зашеметени, с почернели, окървавени лица. Последваха други взривове, други трупове.
— Но какво е…?
Лорн се овладя и погледна към вражеските позиции. Скрити до този момент, на височините бяха изкарани оръдия и те изстрелваха гюлета с барут. Тези гюлета летяха със запален фитил, като се въртяха около себе си и оставяха във въздуха тънка следа от дим, извит на спирали. Някои експлодираха, преди да са стигнали до земята. Други — след като отскочеха и тогава покосяваха хората. Всички се разбиваха на пламтящи осколки, които минаваха през телата, изгаряха плътта и трошаха костите.
Изведнъж Лорн разбра каква беше тази иредийска армия, платена с ансгарско злато, за която се споменаваше в документите, разшифровани от криптографите на Естеверис. Иредийските княжества бяха по-напреднали във всички изкуства и всички науки, сред които и науката за войната, обсадите и барутните оръжия. Техните наемнически войски струваха много скъпо, като при това бяха също толкова известни, както вестфалдските, а артилерията им нямаше равна. Което означаваше, че оръдията, които покосяваха кралските редици, бяха иредийски, а Ансгарн беше бръкнал в хазната си, за да ги достави на армията на Ирдел.
Лорн отново погледна към командната кула.
Напразно.
Трябваше обаче да се реагира. Бързо.
— Лорн! Там!
Нае сочеше с пръст към дърветата… откъдето в боен ред излизаха войници с аркебузи, с шлемове и брони, носещи на рамо оръжието и поставката му.
Лорн изруга.
Значи беше прав, като се съмняваше какво можеше да крият тези дървета на хълма, но не очакваше оттам да излязат редици тежка артилерия — без никакво съмнение иредийци, — за които в последните дни никой съгледвач нищо не бе съобщил.
— Трябва да махнем оттам тези оръдия! — извика той. — Преди стрелците да стигнат до пушечния обхват!
— Но как? — попита Теожен.
Да нападнат челно хълма и отрядите, които го защитаваха, беше чиста загуба. Ониксовата гвардия със сигурност щеше да премине три-четири линии от укрепленията, но насипите и рововете, барикадите и коловете в крайна сметка щяха да я спрат. Да се превземе хълма с щурм не беше работа на конницата, а на пехотата — пехота, която дори нямаше да мине пътя, ако иредийските оръдия продължаваха да я обстрелват.
Един снаряд избухна на около двайсет метра от Лорн и Черните гвардейци около него. После още един, по-наблизо: оръдията се целеха в тях и стрелбата им ставаше по-точна.
— Трябва да се махнем! — каза Логан.
Лорн реши.
Изправи се на седлото, вдигна меча си и изкрещя:
— СЛЕД МЕН!
Тръбачите на Ониксовата гвардия засвириха, когато той се понесе в галоп, увличайки всичките си хора след себе си.
* * *
Едновременната поява на оръдията и стрелците с аркебузи беше изненадала всички на командната кула. Генералите говореха едновременно, не се слушаха един друг и всеки се мъчеше неговото мнение да достигне до краля, като губеха ценно време, докато кралската пехота беше подложена на смъртоносен обстрел.
— Трябва да се изтеглим!
— В никакъв случай!
— Да хвърлим резервната конница!
— Това ще е клане!
— Пехотата ще премине!
— Никога! Тя е обречена!
Уморен, с размътен от кеша разсъдък, Върховният крал трудно мислеше. Не знаеше кого да слуша, на кого да вярва, кого да последва. Чувстваше се изгубен, безпомощен. И тъкмо щеше да повика Одрик, когато един от петимата офицери, които непрестанно наблюдаваха бойното поле, каза:
— Сир! Черната гвардия се оттегля!
— Какво? — извика Върховният крал.
— Черната гвардия се оттегля, сир! — повтори офицерът.
На командната кула настъпи тишина.
Алдеран погледна през огромния си далекоглед, поставен на триножник, и затърси Ониксовата гвардия. Видя я в момента, когато — подгонена от стрелбата на артилерията — тя тъкмо изчезваше зад една горичка, която трябваше да заобиколи, за да се върне в задната част на кралските линии.
— Лорн бяга от битката? — учуди се кралицата.
Тя не можеше да повярва.
— Не — каза Естеверис тихо. — Това не му подхожда.
Само кралицата го чу. Като грабна далекогледа на единия офицер, тя също затърси с поглед Ониксовата гвардия, но не можа да я види.
— Къде са? — попита тя, но не получи отговор.
— Сир — намеси се един от съветниците на Върховния крал. — Трябва да отзовем пехотата обратно. Ако нашите войски разберат, че Черните гвардейци са се изтеглили, ще започнат да бягат безразборно.
— Ако отзовем пехотата, това означава да приемем поражението — каза друг член на генералния щаб.
— За да се бием по-добре утре! — заяви уверено трети.
Върховният крал колебливо погледна към майка си.
— Трябва да спечелим тази битка — каза тя. — Без значение дали ще бъде утре, или вдругиден.
— Сир! — извика един от наблюдателите. — Черната гвардия!
Очаквайки да види Ониксовата гвардия да се появява откъм горичката, зад която се беше скрила, Върховният крал насочи далекогледа си в тази посока… но напразно.
— Къде? — раздразнено попита той. — Къде?
— На пътя — отвърна офицерът.
— Пътя? Но кой път?
— Пътя за Дарлат, сир!
Невярващ, Върховният крал насочи далекогледа към пътя, който се изкачваше отстрани на хълма към замъка Дарлат: Ониксовата гвардия летеше по него в галоп с Лорн начело, а след него препускаха неколцина знаменосци.
— Ама той какво прави? — прошепна кралицата.
Върховният крал обаче проумя плана на Лорн: тъй като не можеше да превземе с атака хълма, от който стреляха иредийските оръдия, той беше поел по лъкатушещия път, на върха на който се издигаше замъка, за да заобиколи укрепленията на Бунтовниците и да изненада артилерията им странично. Този път се пазеше от няколко малки отряда, но за това си имаше причина: да се мине оттам означаваше да се излезе открито на гол, стръмен терен, под обстрела на арбалетите и оръдията от замъка.
— Лорн иска да хване артилерията на Бунтовниците откъм тила — каза Върховният крал със смесица от изумление и възхищение в гласа.
— Няма да минат! — предрече един съветник. — Ще ги избият.
— Това е Ониксовата гвардия — каза Естеверис. — Ако има отряд, който може да извърши този подвиг, това е точно тя.
Този път Върховният крал го чу. Но не му обърна внимание.
Друг съветник каза:
— Сир, Черната гвардия върви към своята гибел. Ако не я спрете, я осъждате на смърт.
Върховният крал се сепна. В очите му се появи зъл пламък, който вещаеше ново, дръзко изкушение. Алдеран погледна към майка си и в погледа му се четеше: „Ами ако това е възможността?“
Естеверис го видя.
— Не можем да си позволим да изгубим Ониксовата гвардия — каза той. — Този отряд е твърде ценен. Освен това въздействието върху морала на нашата войска ще е пагубно. Сир, наистина ли искате да поемете риска да изгубите най-славната гвардия на Върховното кралство? И то в първата ви голяма битка?
Аргументът попадна точно на място, и не само що се отнася до Върховния крал. Кралицата погледна сина си и дискретно кимна: споделяше мнението на бившия си министър.
— Тръбете отбой за Черната гвардия — заповяда Върховният крал.
* * *
Ониксовата гвардия изкачваше в галоп пътя, който се виеше към замъка Дарлат. Водена от Лорн, тя вече бе превзела и преминала четири от петте барикади, издигнати пред нея, като убиваше или обръщаше в бягство войниците, които ги защитаваха, и всеки път плащаше все по-тежка дан.
Най-лошото обаче тепърва предстоеше.
И наистина Черните гвардейци отначало се бяха възползвали от ефекта на изненадата. Сега обаче зад вражеските линии свиреха тръби и срещу тях напредваха държаните в резерв подкрепления. По бойниците на крепостта се появиха арбалетчици, които вече вдигаха на рамо оръжията си. Заредени с картеч, оръдията на ъгловите кули бяха насочени към завоя, откъдето Лорн и хората му скоро трябваше да се покажат. Тогава щяха да излязат на участък от пътя, който минаваше между рова и зидовете, и щяха да са напълно открити…
Последната барикада беше направена по-добре и устоя повече от другите, но не можа да спре Ониксовата гвардия, която — още щом пристигна пред замъка — беше обсипана от огъня на оръдията. Все така начело, Лорн усети как десетки осколки прелетяха покрай него, някои дори го докоснаха, а в същото време един куршум поряза бедрото му, втори прониза шлема му, а трети рани коня му. Конят на Нае беше убит в бяг и като цвилеше силно, повлече ездачката си на земята. Други паднаха — мъртви или ранени. Коне рухваха и се прекатурваха. Ониксовата гвардия обаче не спря и докато препускаше бясно покрай крепостните стени, понесе и няколко залпа стрели, после подмина замъка и оттам пое през полята към позициите, на които бяха разположени иредийските оръдия.
На един тревист хребет Лорн спря и строи в линия своите Черни гвардейци.
Бяха зад вражеските линии, а сега Бунтовниците бяха вкарали по-голямата част от своите сили в битката, която продължаваше да бушува в ниското, в полето. Теренът пред Лорн се спускаше с лек наклон, после отново се изкачваше, за да образува хълма, от който стреляше артилерията. Тъй като поначало беше преценено, че ще е невъзможно да бъде нападната изненадващо, тя беше защитена много слабо. Но отряди от пехотинци вече се придвижваха към нея на помощ, идваше и един кавалерийски отряд, призован набързо. Освен това, виждайки опасността, която ги застрашаваше, иредийските артилеристи пренасочваха всички онези от оръдията си, които можеха да бъдат пренасочени.
Трябваше да действат бързо.
— Лорн! Чуй!
Лорн видя Нае, която се приближаваше в тръс. И тъй като тя му повтори да чуе, той свали шлема си и се заслуша. Звънеше камбана — два дълги и един кратък удар: това беше знакът за Ониксовата гвардия. Чуваше се едва-едва. Откога ли биеше? Нямаше обаче никакво съмнение: биеше отбой за Черните гвардейци.
Лорн изруга.
Яхнал ранения си кон, който нервно риеше с копита, той се обърна към командната кула в далечината. Обзе го убеждението, че в същия миг и Върховният крал го наблюдава през далекогледа си и сякаш погледите им се срещнаха.
Лорн направи „не“ с глава.
После се обърна, сложи си шлема, пришпори коня и застана пред своите конници, които трудно се задържаха в права линия на възбудените си коне. Размаха меча си, конят му се изправи на задните си крака и той изкрещя:
— ОНИКС!
С вдигнати оръжия, на свой ред хората му също изреваха:
— ОНИКС!
И Черната гвардия се втурна в атака.
Спусна се по склона под стрелбата на оръдията, които иредийците бяха успели да преместят. Огънят и въздушната струя на взривовете поваляха цвилещи коне, хвърляха на земята конници, вдигаха цели парчета пръст, които се изсипваха обратно като истински дъжд, от който се носеше лютивия мирис на изгорял барут.
Ониксовата гвардия стигна в подножието на склона и без да спира продължи нагоре към височината на хълма, сякаш понесена в устрема на своята атака. Сега снарядите не можеха да я достигнат, а и врагът нямаше време да презареди с картеч. Лорн се появи пръв на върха на хълма, прескочи едно оръдие, като пътьом нанесе широк удар с меча си на един изненадан войник. След него се изсипаха останалите Черни гвардейци и пометоха неколцината войници, които бяха избрали да се изправят насреща им, вместо да побегнат. Изоставените оръдия млъкнаха, все още димяха, но понеже вече не обстрелваха пехотата на Върховното кралство, всички погледи се вдигнаха нагоре към хълма: там се виждаше Лорн, който развяваше бойното знаме на Ониксовата гвардия, яхнал своя кон, изправен на задните си крака.
Това беше повратната точка в битката.
— ОНИКС! ОНИКС!
В полето, сред редиците на кралските войски, се надигнаха силни викове, хората си върнаха надеждата и изведнъж почувстваха прилив на смелост и сили. Но Черната гвардия още не беше привършила. Все още трябваше да издържи и на първо време да окаже съпротива на конницата, която вече я застрашаваше.
— Слизайте от конете! — изкрещя Лорн. — На оръдията! На оръдията!
За да вижда и да могат другите да го виждат, той остана на коня си, докато хората му се спешиха и се спуснаха към оръдията. Не бяха специално обучени за това, но знаеха достатъчно, за да заредят оръдие и да стрелят право напред. Пък и Теожен д’Аргор имаше известен опит в тази област.
— Картеч! — заповяда той и даде пример. — Заредете с картеч!
Вражеската конница приближаваше в галоп, разгърната в редица: шейсет воина в тежки доспехи, които се целеха с копия.
Оръдията бързо бяха пренасочени. Веднага няколко кофи с дребни парчета желязо бяха изсипани в горещите им отвори върху обилно количество барут и по заповед на Лорн…
— ОГЪН!
… Ониксовите гвардейци запалиха фитилите и се отдръпнаха назад.
Избухнаха безразборни залпове, когато бунтовническите конници бяха само на двайсет метра. Тъй като бяха претоварени с барут, оръдията силно отскочиха назад. Някои дори се преобърнаха. Няколко цеви се сцепиха по дължина, но за щастие, нито една не избухна.
Докато бълваха смъртоносния си картеч, от оръдията се вдигнаха гъсти облаци дим, които известно време останаха надвиснали, а после, когато конниците стигнаха до тях, се разсеяха. Почти всички бяха избити. Колкото и несъвършен да беше, този залп, изстрелян на късо разстояние, беше направил истинска сеч, беше избил десетки от устремените в бяг коне: хора и животни бяха ранени или мъртви. Имаше изкормени, обезумели от болка коне, които цвилеха и напразно се опитваха да се изправят на крака, и паднали от седлата конници, зашеметени, осакатени — един без ръка, друг с липсваща част от лицето, — които се влачеха сред труповете и валмата дим.
Черните гвардейци обърнаха в бягство и последните конници. После трябваше да отблъснат и две нападения на пехотата. Биеха се за всяка педя земя, превърнаха хълма в укрепен лагер, не отстъпиха нищо и мобилизираха против себе си бойни части, които не помагаха — на полето — на основната част от армията в затруднение. За принц Ирдел се очертаваше жестока загуба, но обкръжената Ониксова гвардия губеше силите си. А ако тя паднеше, изходът на битката все още можеше да се промени.
Докато Бунтовниците се готвеха да атакуват хълма за трети път, Лорн разбра, че това нападение щеше да е последно, защото хората му — изтощени, повечето ранени, някои от които тежко — нямаше да устоят. Той самият чувстваше, че силите му са на изчерпване поради множеството рани и болките в мускулите.
Теожен дойде при него и каза:
— Няма да издържим — свали шлема си и прокара ръка по голата си глава, плувнала в пот. — Хората не могат повече. Или се изтегляме, или…
Не довърши.
Лорн наблюдаваше бойното поле в подножието на хълма и видя, че кралските войски надделяват, но победата още не бе спечелена. Погледна към командната кула в далечината и си помисли за Върховния крал.
— Не можем да оставим оръдията на Бунтовниците — каза той.
— Но да останем тук означава да загинем — възрази Теожен, без да трепне.
Смъртта не го плашеше. Той само изричаше една истина.
— Тогава атакуваме — заяви Лорн решително.
Обърна се към Логан, който не се отделяше от него и в сблъсъка неведнъж бе спасил живота му.
— Искам да събереш трийсет души и искам всички да са на коне — после се обърна към Йерас. — Вземи няколко души и събери всички снаряди с фитил, които можеш.
— Останаха само няколко здрави оръдия — напомни бившият разузнавач. — И дори да имаме време да ги заредим, да се справим с тези снаряди, без да разбираме от това…
— Ще минем без оръдията — накрая, като се обърна към Теожен д’Аргор — Графе, след мен.
И Лорн тръгна да даде последните си заповеди.
* * *
След като вражеските войски бяха отблъснати на два пъти, сега сто и двайсет войници, въоръжени с копия и мечове, се втурнаха в последен щурм срещу хълма, който ониксовите гвардейци защитаваха. Не се съмняваха в победата си и перспективата да победят знаменитата Черна гвардия ги въодушевяваше. Гвардията беше с отслабени сили и малко оставаше да се огъне при предишната атака. И тъй като само малко не бе достигнало, а Лорн и хората му не можеха да се надяват на никакво подкрепление, този път щеше да е победен.
Първите снаряди се спуснаха по склона, подскачайки, със запален фитил. Избухнаха, последваха ги други, които също на свой ред се взривиха — някои твърде рано, други прекалено късно, но всеки път създаваха паника, докато минаваха през редиците на щурмуващите. Фитилите бяха своенравни и само няколко снаряда избухнаха сред войниците, които се сблъскаха, за да ги избягнат. Въпреки това имаше ранени и убити, но най-вече много дим, шумотевица и объркване. Така че когато и последното гюле, напълнено с барут, избухна, пехотинците се измъкнаха безредно от един плътен, парещ облак…
… и се оказаха лице в лице с кавалерийска атака, която не бяха ни чули, ни видели да се задава.
Препускащи в галоп, Лорн и трийсетимата гвардейци, които го следваха, събориха на земята най-предните пехотинци и отблъснаха по-голямата част от отряда в подножието на хълма. Хората падаха, блъснати от гърдите на конете и покосени от удари на остриета, после настана жестоко стълкновение. Ониксовите гвардейци се биеха един против четирима. Водени от Лорн, който въртеше сканда си с едната ръка, а с другата развяваше бойно знаме, отначало те се възползваха от изненадата и суматохата, но скоро бяха обградени от всички страни. Продължаваха да удрят и да удрят, опиянени от изтощение и грохот, от насилие и кръв. За щастие, онези, които бяха останали на върха на хълма, се притекоха и се хвърлиха с викове в сблъсъка, а в същото време едно непредвидено подкрепление се носеше по пътя: Нае. След падането си пред Дарлат и въпреки, че трябваше да държи едната си ръка неподвижна, тя беше събрала Черните гвардейци, които бяха паднали при препускането и все още можеха да се бият.
Хванати като в менгеме, пехотинците се огънаха и побягнаха, изоставяйки оръжията и знамената си в отчаян опит да се спасят. Лорн се отказа да ги преследва, свали шлема си и тогава чу, че тръбите на Бунтовниците свиреха всеобщо отстъпление.
Малко след това тръбите на кралската армия обявиха победата.
3.
От своята командна кула Върховният крал видя как неговите войски победиха. Гледаше невъзмутимо как неговата пехота разби и разпиля вражеската пехота. Видя как Ониксовата гвардия защитаваше с всички сили иредийските оръдия, които Бунтовниците напразно се опитваха да си върнат. Видя как врагът се оттегли, за да спаси онова, което все още можеше да бъде спасено. Накрая видя как неговата редовна кавалерия застигна и изби бягащите.
Но най-вече видя — през изкривяващото стъкло на далекогледа си — Лорн, който, яхнал коня си на върха на завладяния от него хълм, заобиколен от дим и разкъсани знамена, стоеше над бойното поле и — сам — победоносно се извисяваше.