Пиер Певел
Кралят (20)

2.

— Негово Величество ви очаква.

Върховният крал прие Лорн в главната зала на кулата, на светлината на факли, скрити в сенките, които тесните сводове хвърляха. Сивите гвардейци, които бяха дошли да вземат Лорн и го бяха ескортирали от стаята му до залата, го оставиха да влезе сам през големите врати, които двама войници с алебарди отвориха пред него. Кралят седеше на Трона от абанос и оникс, Естеверис стоеше прав до него. Лорн влезе сред пълна тишина и докато Алдеран I го гледаше пронизително с омраза, пристъпи до трона, застана на едно коляно с наведена глава и поздрави. Кралят почака, после каза:

— Това, че ви приемам, рицарю, е услуга, която правя на Естеверис.

— Благодаря, сир.

— Благодарете и на Естеверис.

Лорн вдигна очи и погледна към бившия министър. Двамата мъже кимнаха с глава.

— Поемате голям риск, като се появявате пред мен — продължи Върховният крал. — Всеки на ваше място ще направи всичко възможно да бъде забравен — Лорн мълчеше и като се наведе напред, кралят добави по-тихо. — Как става така, че никога не успявам да разбера къде свършва наглостта ти и къде започва безразсъдството ти? — после се изправи и отново промени тона си. — Станете, рицарю.

Лорн се подчини и изтърпя невъзмутимо погледа на Върховния крал.

Алдеран беше облечен в черно и изглеждаше по-добре. Седеше изправен и гласът му макар и все още дрезгав, вече не беше като на болен старец. Но дясната му ръка продължаваше да е облечена в ръкавица. И дясната страна на лицето му беше скрита както от полумрака в залата, така и от мрежичката от ситни халкички, която носеше — също като баща си — под своята корона с инкрустирани оникси.

— Слушам ви — каза Върховният крал.

— Вярно ли е, че банди гелти опустошават Исерн и вече заплашват Бренвост? — попита Лорн.

— Това трябва да се провери, но да, всичко сочи, че е вярно.

— Известен ли е броят им?

— Не.

— А кой ги командва?

— И това не се знае. Но нищо не доказва, че тези групи се подчиняват само на един вожд.

— Сигурен съм, че е така. Познавам гелтите. Бил съм се с тях в Далатия.

— И ако предположим, че сте прав?

— Тогава нямате работа с банди разбойници, а с предните отряди на армия, която се придвижва насам.

Върховният крал остана невъзмутим. Обърна се към Естеверис и го попита:

— Вашето мнение?

— Сир, доверявам се на опита на рицаря. Както каза, той познава гелтите, тъй като се е бил с тях и…

— Искам вашето мнение, Естеверис.

Естеверис се поколеба, хвърли към Лорн поглед, който издаваше смущението му, и призна:

— Винаги основавам мнението си само на проверени факти и истини, сир. А ние нямаме сигурна информация. Какво можем да направим, за да се осведомим с точност? Докладите на неколцина вестоносци, които късно достигнаха до нас и понякога си противоречат, и приказките на пътници, предавани от хан на хан. Няма никакво съмнение, че Исерн е бил нападнат. Може би дори пристанището на Бренвост е било застрашено — или скоро ще бъде. Но що се отнася до останалото…

Върховният крал се обърна отново към Лорн. С едно движение на ръката върна думата обратно към него и го прикани да възрази на бившия министър.

— Естеверис има право, сир — каза Лорн. — Не мога да докажа предположенията си. Но дори и да греша, можете ли да изоставите Исерн на съдбата му, сир?

— Нямам такова намерение.

— Ако гелтите разграбят Исерн, без да срещнат съпротива, и ако не се направи нищо, за да бъдат прогонени, те няма да спрат дотук. Скоро ще застрашат Седемте града или Лориан. Може дори да застрашат Исрия от север, ако рискуват да преминат подножията на Закрилящите планини.

— Знаем, че Лориан вече е изпратил рицари — рече Естеверис внимателно.

— Колко? — попита Лорн.

— Около стотина — отвърна кралят.

— Сто рицари в тежки доспехи няма да направят нищо срещу гелтите. Гелтите ще ги тормозят, но ще избягват да влязат в бой. Ще ги изтощят и винаги ще са там, където рицарите не са… Сир, знаете, че е ваш дълг да помогнете на Исерн.

— Не мога да изтегля войските си от Исрия. Ирдел веднага ще се възползва, за да контраатакува, и ще изгубим всичко, което спечелихме от пролетта досега. Освен това, докато моята армия се придвижи и пристигне в Исерн, най-лошото вече ще е станало. Ще можем единствено да видим пораженията, а гелтите със сигурност ще са се върнали в Мъртвите земи за зимата.

— А през това време Ирдел ще е завладял отново Исрия — добави Естеверис. — Не съм ви противник, рицарю. Известна ви е моята позиция и ако не смятах, че в някои отношения имате право, нямаше да моля краля да ви изслуша. Но ние трябва да вземем предвид всички възможни последици. Трябва да преценим рисковете и добре да претеглим печалбите и загубите.

— Не бива да изоставяме сигурното и да гоним вятъра — каза Върховният крал. — Вие какво предлагате?

— Заповядайте ми да тръгна към Исерн с Ониксовата гвардия. Тя е готова. Липсват й само сто допълнителни коня, за да стигне в Бренвост възможно най-бързо. Там ще преценя положението, ще защитя населението и ще започна да преследвам гелтите. През това време вие също ще тръгнете към Бренвост. Само с няколко полка. Основната част от армията ви ще остане тук да пази Исрия и да не позволи на Ирдел да опитва каквото и да било преди зимата. Ако съм прав и гелтска армия вече се придвижва насам, присъствието на вашите полкове ще е достатъчно да я накара да се върне. А ако греша, от това славата ви няма да намалее. Напротив, вие ще бъдете кралят, който лично се е притекъл на помощ на една от своите застрашени провинции.

Върховният крал мълчаливо се изправи, което изненада Лорн, който вече бе свикнал да го вижда само седнал или легнал. Без да куца, той отиде до камината, в която гореше огън. Мислеше, обърнат с гръб към залата, така че Лорн и Естеверис успяха да се спогледат съзаклятнически. Лорн едва видимо кимна, а бившият министър се приближи до краля и му каза на ухото:

— Войските, които ще поведете в помощ на Исерн, могат да останат там, като ще имат най-доброто основание. Оттук насетне владенията на Лориан ще се окажат притиснати между Исерн от запад, Лангър от изток, Аргор от север и Исрия от юг. Засега те са ви верни в тази война, която ви изправя против вашия брат. Но защо да не си осигурите и още гаранции, че ще продължат да ви бъдат верни?

Върховният крал мълчаливо погледна Естеверис и леко се усмихна. После се обърна към Лорн и попита:

— Черната гвардия кога може да тръгне?

— Веднага, щом се върна при нея. Най-късно след два дни.

— Толкова скоро?

— Да.

Лорн предпочете да не казва на краля, че бе изпреварил заповедите му и че граф Д’Аргор вече препускаше към Далоран, за да подготви потеглянето на Ониксовата гвардия.

— А след това? — настоя кралят.

— След това можем да бъдем в Бренвост пет дни по-късно. Може би четири.

— Това би било подвиг.

— Моите хора са способни да го извършат.

Върховният крал се върна и седна на трона си, помисли още малко и каза:

— Добре. Ще направим така — и докато Лорн излизаше, добави: — Събитията са благоприятни за теб, Лорн. Не мисли обаче, че съм ти простил.

* * *

Същата вечер, въпреки късния час, Върховният крал отиде да види майка си в нейната стая. Кралица Селиан го прие седнала в леглото си, единственият свидетел на срещата беше свещта, която гореше на нощното й шкафче. Обясни й какво решение бяха взели с Лорн и Естеверис. Тя одобри плана му и предложи вместо да замине за Лангър на следващия ден, както бе предвидено, да остане при него.

— Не, майко. Приберете се. Благодаря ви, но е по-добре единият от нас да е в Ориал. Кой знае какво се крои в Двора в този момент.

— Несъмнено сте прав. Само че…

— Да?

— Бяхте решили да държите Ониксовата гвардия настрана и повече да не се доверявате на Лорн. Дори възнамерявахте да го съдите за предателство. А ето че го изпращате пред войските си и му давате възможност — за пореден път — да се отличи. Наистина ли държите да го превърнете в спасител на Исерн? И без това вече се говори, че той печели вашите войни…

На лицето на краля се изписа жестока усмивка.

— Не се страхувайте, майко. Тъй като Лорн и неговите Черни гвардейци могат да са ми от полза, бих направил грешка, ако не ги използвам. Но нищо не съм забравил. Зная, че скоро ще трябва да се отърва от тях — преди да са станали прекалено популярни и прекалено мощни.

— Говорите за ониксовите гвардейци.

— Да, за ониксовите гвардейци. И за техния капитан. Чакам само подходящия случай.

3.

На сто и петдесет лангърски левги оттам, над степите на Мъртвите земи се бе спуснала красива, необятна, смълчана нощ. От върха на един хълм, увенчан с високи, изправени камъни, един гелт в кожена ризница гледаше доволно безчетните огньове и палатки на своята армия. Не благодареше на Дракона от Пепел, а гордо стоеше пред него, убеден, че е изпълнил волята му.

Казваше се ГюлРа.

Беше висок, силен и груб, сивкавата му кожа беше покрита с белези, спечелени на лов или в битка — съвършен воин, от онези, които другите никога не се колебаят да последват в боя. Но освен това беше умен, амбициозен и безмилостен — качества, които сега го превръщаха в безспорен кер.

Кер ГюлРа. Каква гордост, когато Старите го бяха избрали и му бяха врязали посветителните белези след толкова години на търпение и интриги, усилия и саможертви!

Беше син на гелт, уважаван за воинската му храброст, и на вещица, от която се страхуваха заради силата на магията й. Именно тя беше предрекла на своя син, че го очаква съдба на войни и слава. И пак тя му бе помогнала да изпълни обещанието, дадено над гроба на баща му: да обедини племената, да вдигне могъща орда и начело на нея да се извиси до легендата, да се превърне в Безсмъртен, чиито подвизи хората вечно ще възпяват.

ГюлРа се усмихваше доволно.

Да, нощта беше красива.

И скоро кръвта на имелорците щеше да потече.