Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Върховното кралство (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Roi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Пиер Певел

Заглавие: Върховното кралство: Кралят

Преводач: Недка Капралова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Litus“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Litus

Излязла от печат: 21.01.2019

Коректор: Габриела Манова

ISBN: 978-619-209-038-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9362

История

  1. — Добавяне

Увенчаните планини

Изоставяйки всичко, за да го спаси, баща му полетя към Увенчаните планини, където Драконът на разрушението му бе казал да отиде.

Хроники (Книга за Последния маг)

1.

Ще отидеш в Увенчаните планини. И там ще влезеш в последното жилище на Ейлазий.

Никой не знае къде е то.

При прохода на Мъдреца ще намериш човек, който знае и те чака. Когато изпълниш възложената ти задача, твоят син ще ти бъде върнат.

Лорн се събуди до огъня, който двамата с Майрин бяха запалили. Колко ли време беше спал, изтощен от дългите часове, през които държеше юздите на летящия змей? Край него хребетите на Увенчаните планини се очертаваха на нощното небе като ресни, а Голямата мъглявина никога не бе изглеждала толкова близка и ясна. Планинският въздух беше чист и прохладен. Огънят гореше пред една просторна пещера, в която Лорн и Майрин смятаха да прекарат нощта и където едно изтощено животно, полегнало настрани, вече спеше.

Майрин я нямаше.

Лорн стана и започна да се оглежда за нея и тъкмо когато щеше да я повика, тя се появи спокойно иззад една скала.

— Ходих да набера билки. Тук има същите като в Аргор.

Увенчаните планини ограждаха Исрия от юг. По-малко от ден бе достатъчен, за да стигнат от Сталерн до тях, яхнали змей. За миг Лорн се бе побоял, че Върховният крал може да изпрати змейници да ги преследват, но нищо такова не бе станало — или поне те не бяха видели никого. Лорн обаче предпазливо бе решил да спрат за почивка чак вечерта.

Във вдлъбнатината на един камък Майрин стриваше билките и плодовете, които бе събрала. Лорн я наблюдаваше какво прави. Откакто бяха тръгнали, бяха говорили много малко — оглушителният вятър, който брулеше лицата им, правеше всякакъв разговор невъзможен.

— Разкажи ми за него — каза Лорн.

Тя не реагира на въпроса, остана съсредоточена в работата си. Дали изобщо беше чула Лорн?

След известно време каза:

— Казва се Каел. На шест месеца е. Е, сега вече на малко повече — работата й помагаше да може да говори за детето, което бяха изтръгнали от нея. Потънала в заниманието си, успяваше да понесе по-леко тревогата, която разяждаше стомаха й, отнемаше й съня и желанието за храна. — Як е. Много е буден. Има същите очи като теб. Едно синьо. Едно сиво.

— Каел… — повтори Лорн на себе си.

— Означава „принц“.

— На какъв език?

— На един забравен език. Красив и силен език. Също като него.

— Ти ми каза, че още с раждането му си разбрала, че е в опасност. Защо?

— Защото виждам отвъд нещата и разбирам знаците.

— Какви знаци?

Тя замълча, продължаваше внимателно да стрива билките. После попита:

— Кои бяха жреците, които ми го взеха?

— Пазителите на мавзолея на Ерклант I, струва ми се.

— Познаваш ли ги?

— Да.

— За да стигнат до теб, затова ли взеха Каел?

— Да. За да ме принудят да се подчиня на господаря им. С… съжалявам.

Майрин спря, остана неподвижна, без да вдига очи от кашата, в която се бяха превърнали стритите билки и плодове; в ръката си държеше камъка, с който ги бе смачкала.

— А ти това ли правиш? — попита тя. — Подчиняваш се на господаря им?

Лорн разбра смисъла на въпроса й.

— Да, подчинявам се. Няма да направя нищо, което да ви застраши — Каел и теб.

Тя продължи работата си все така със сведени очи.

— Не се тревожи за мен. През целия си живот никога не съм разчитала на хората… Тези жреци — кой е господарят им?

— Не мога да ти кажа.

— Не заслужавам ли да зная?

— Не е това.

От дисагите, които Логан беше приготвил по молба на Лорн, Майрин извади една дървена чаша, лъжица и мях с вода. После попита:

— Тоя господар какво иска да направиш?

— Не знам точно. Трябва да отида в гробницата на Ейлазий. Някой ме чака на прохода на Мъдреца, за да ми каже повече.

Младата дори не трепна при името Ейлазий.

Сипа кашата от билки и плодове в чашата, наля вода и като разбърка сместа, рече:

— Този Ейлазий същият ли е, за когото си мисля?

Лорн кимна.

Като ставаше въпрос за Ейлазий, историята и легендата се сливаха. Този маг бе живял в края на времето на Мрака. Знаеше се, че е бил приятел и съветник на Ерклант I — първия Върховен крал, — комуто помогнал да победи войските на Драконите от Ада, да постави основите на своето кралство и да победи Дракона на разрушението. Без Ейлазий Върховното кралство никога нямало да стане това, което беше сега. Може би дори нямаше да съществува.

Майрин подаде чашата на Лорн.

— Пий — каза тя. — Но само половината.

Той я погледна и повдигна въпросително едната си вежда.

— Защо само половината?

— Защото другата е за мен. Искаш ли аз да пия първа?

Лорн вдигна рамене и изпи своята половина.

— Това ще ни подейства добре — каза тя. — Ще ни върне силите. А твоите рани ще заздравеят по-бързо. Всъщност я ми ги покажи.

Тя взе чашата и я допи, после прегледа ръката и бедрото на Лорн. Това, което видя, не я разтревожи. Намаза върху раните каквото беше останало от сместа във вдлъбнатината на камъка.

— А Тъмнината? — попита тя.

— Напредва. Но бавно.

— Искаш ли да погледна?

— Не тази вечер.

— Както искаш — каза тя и превърза раните му. — Но имам право да зная — и понеже Лорн я гледаше неразбиращо, уточни. — Кой е господарят на жреците? Кой ми взе сина? — той се поколеба. — Моля те, Лорн. Ако искам да мога да ти помогна да намерим Каел, трябва да зная.

Лорн въздъхна.

— Серкарн — рече той.

— Д… Драконът?

— Да.

— Но той е мъртъв! Убит от Ейлазий и…

— Не. Не е.

Той й разказа всичко.

2.

На следващата утрин двамата отново поеха на път. Този път не летяха високо, за да избягнат най-силните въздушни течения и да пестят силите на змея, така че следваха отблизо планинските долини и накрая стигнаха до прохода на Мъдреца. Там, след като направиха няколко кръга във въздуха, за да огледат добре мястото, кацнаха до каменни развалини, на тревиста полянка, осеяна с бели камъни. Лорн слезе пръв от змея, огледа внимателно околността, ослуша се и когато се увери, че няма опасност, помогна на Майрин да слезе.

— Стой тук — каза той. — Ще огледам наоколо.

Тя кимна.

С меч в ръка Лорн влезе в развалините, които бяха наполовина хлътнали в земята. След като се убеди, че са пусти, той тъкмо излизаше, когато чу, че Майрин го вика, гласът й беше спокоен.

— Лорн!

Той тръгна към нея и видя мъж, който спокойно се приближаваше към тях по една пътека. Носеше сиво расо и се подпираше на тояга. Обръснатата му глава беше покрита с ритуални татуировки. Беше жрец от мавзолея на Ерклант I. И макар Лорн да не можеше да направи разлика между него и който и да било друг подобен жрец, Майрин позна един от онези, който й бяха взели сина в развалините на Ириас.

Лорн отиде до Майрин. С поглед, вперен в жреца, тя беше насочила към него кинжала си, като здраво го държеше с две ръце. Леко трепереше. Очите й блестяха от омраза.

— Всичко е наред — прошепна Лорн.

Тя не отвърна.

Жрецът се приближи и застана невъзмутимо пред тях. Изглеждаше напълно безразличен към кинжала, с който Майрин го заплашваше. Но Лорн натисна надолу ръцете на младата жена и я накара да свали оръжието.

— Трябва да ме последвате — каза жрецът с равен глас. — Само вие. Тя остава.

Майрин понечи да възрази, но Лорн я изпревари.

— Тя идва — каза той.

Жрецът го изгледа така, сякаш Лорн говореше чужд език, който внимателно трябваше да си преведе.

— Тя остава — повтори той.

— Ако тя остане, и аз оставам.

— Къде е моят син? — попита Майрин, но не получи отговор. — Отговори ми, мръснико! Къде си го отвел?

— Добре — каза жрецът. — Трябва да ме последвате.

— В гробницата на Ейлазий? — попита Лорн. — Какво ще правим там?

Жрецът се обърна и се отдалечи.

Смутен, Лорн погледна към Майрин.

— Другите, в Уриас, бяха също като него — обясни тя полугласно. — Сякаш лишени от емоции. Празни. А ти видя ли му краката?

Жрецът вървеше бос, но на прасците му още стояха завързани каишките на сандали. Разкървавените му крака със засъхнала по тях натрупана мръсотия, разранени от камъните по пътеката, оставяха червени дири. Сигурно всяка крачка, която правеше, беше цяло мъчение, но той като че ли не страдаше.

— Да вървим — рече Лорн. — Ще видим къде ни води.

Жрецът не ги беше изчакал. Така че те трябваше да побързат, за да го настигнат, като Лорн теглеше змея за юздата.

* * *

След прохода се спуснаха в една пуста, дива долина и три дни вървяха през гори и долчинки, без жрецът да пророни и дума. Вечер той спираше, забиваше тоягата си, сядаше кръстато на земята с широко отворени очи, но напълно отсъстващ дух и оставаше неподвижен до следващото утро. Дали спеше? На зазоряване се изправяше, вземаше тоягата си и — независимо дали те го следваха, или не — тръгваше отново. Сякаш не чуваше, когато му говореха. Не пиеше, не ядеше, вървеше все с една и съща равномерна стъпка. Напомняше на Лорн ония автомати, които изработваха вестфалдските майстори-часовникари. Вървенето подире му беше изтощително и в края на деня Майрин се решаваше да яхне змея. Няма нищо по-непохватно от змей, ходещ по земята, и това правеше ездата още по-тежка. Но тъй като Майрин още не се бе възстановила от мъките, които бе претърпяла, докато намери Лорн, нямаше избор. Изтощена, заспиваща, тя се оставяше на ритъма, с който влечугото ходеше, и се поклащаше напред-назад, а Лорн вървеше до нея от страх тя да не падне.

Най-сетне, в края на една гора, обградена от високи скали, през която бяха минали, следвайки останките на стар павиран път, те стигнаха до началото на една гърловина, чиито скалисти стени бяха обрасли с растения. Виждаше се, че това бяха много стари развалини, сред които през вековете бяха поникнали дървета.

Свечеряваше се.

Жрецът спря и заби тоягата си.

— Тук е — каза той.

Седна, кръстоса изранените си крака със забити в тях трънчета и повече не помръдна.

Лорн помогна на Майрин да слезе от змея. Завърза влечугото за един дънер, после двамата се заеха да разгледат входа на гърловината.

— Първите му думи от прохода на Мъдреца — рече Майрин, като посочи с глава към жреца.

— Това трябва да значи, че сме стигнали — отвърна Лорн. — Мисля, че гробницата на Ейлазий е насам.

Нощната тъмнина вече бе обгърнала гърловината. Лорн усети, че печатът на Тъмнината започва да го сърби и забеляза, че и Майрин вдигна ръка зад ухото си, под косата.

— И ти ли? — попита той.

— Да. Но това не е Тъмнината. Нещо друго е.

Лорн имаше същото предчувствие.

— Много скоро ще разберем какво е — каза той.

Отиде да събере дърва и двамата се настаниха, за да прекарат нощта, без да обръщат внимание на жреца, който — все така седнал кръстато и с втренчен пред себе си поглед — вече не дишаше.

* * *

Тази нощ Лорн отново сънува.

Серкарн дойде при него там, където двамата с Майрин лагеруваха, на входа на гърловината, от която се носеше гъста мъгла. Майрин спеше. Жрецът изглеждаше като статуя. Завързан за дънера, змеят стоеше кротко.

— Ти стигна — каза Драконът на разрушението. — Гробницата на Ейлазий е в тази гърловина.

— А когато я намеря?

— Ще я отвориш, ще вземеш черепа, който се намира в нея, и ще ми го донесеш.

— Черепа на Ейлазий.

— Да.

— Защо?

— Защото искам да го сториш — отвърна Серкарн.

— Какво ще правиш с него? — настоя Лорн.

— Подчинявай се. Първо черепът. После детето.

* * *

От гърловината се надигнаха бели, тромави мъгли, прошарени в сиво. Под светлините на Голямата мъглявина над тях се стелеше блед ореол, те се понесоха над земята и се увиха около спящите Лорн и Майрин.

Не бяха нито от Сянка, нито от Тъмнина.

Бяха от Забрава.