Пиер Певел
Кралят (16)

2.

На следващата утрин двамата отново поеха на път. Този път не летяха високо, за да избягнат най-силните въздушни течения и да пестят силите на змея, така че следваха отблизо планинските долини и накрая стигнаха до прохода на Мъдреца. Там, след като направиха няколко кръга във въздуха, за да огледат добре мястото, кацнаха до каменни развалини, на тревиста полянка, осеяна с бели камъни. Лорн слезе пръв от змея, огледа внимателно околността, ослуша се и когато се увери, че няма опасност, помогна на Майрин да слезе.

— Стой тук — каза той. — Ще огледам наоколо.

Тя кимна.

С меч в ръка Лорн влезе в развалините, които бяха наполовина хлътнали в земята. След като се убеди, че са пусти, той тъкмо излизаше, когато чу, че Майрин го вика, гласът й беше спокоен.

— Лорн!

Той тръгна към нея и видя мъж, който спокойно се приближаваше към тях по една пътека. Носеше сиво расо и се подпираше на тояга. Обръснатата му глава беше покрита с ритуални татуировки. Беше жрец от мавзолея на Ерклант I. И макар Лорн да не можеше да направи разлика между него и който и да било друг подобен жрец, Майрин позна един от онези, който й бяха взели сина в развалините на Ириас.

Лорн отиде до Майрин. С поглед, вперен в жреца, тя беше насочила към него кинжала си, като здраво го държеше с две ръце. Леко трепереше. Очите й блестяха от омраза.

— Всичко е наред — прошепна Лорн.

Тя не отвърна.

Жрецът се приближи и застана невъзмутимо пред тях. Изглеждаше напълно безразличен към кинжала, с който Майрин го заплашваше. Но Лорн натисна надолу ръцете на младата жена и я накара да свали оръжието.

— Трябва да ме последвате — каза жрецът с равен глас. — Само вие. Тя остава.

Майрин понечи да възрази, но Лорн я изпревари.

— Тя идва — каза той.

Жрецът го изгледа така, сякаш Лорн говореше чужд език, който внимателно трябваше да си преведе.

— Тя остава — повтори той.

— Ако тя остане, и аз оставам.

— Къде е моят син? — попита Майрин, но не получи отговор. — Отговори ми, мръснико! Къде си го отвел?

— Добре — каза жрецът. — Трябва да ме последвате.

— В гробницата на Ейлазий? — попита Лорн. — Какво ще правим там?

Жрецът се обърна и се отдалечи.

Смутен, Лорн погледна към Майрин.

— Другите, в Уриас, бяха също като него — обясни тя полугласно. — Сякаш лишени от емоции. Празни. А ти видя ли му краката?

Жрецът вървеше бос, но на прасците му още стояха завързани каишките на сандали. Разкървавените му крака със засъхнала по тях натрупана мръсотия, разранени от камъните по пътеката, оставяха червени дири. Сигурно всяка крачка, която правеше, беше цяло мъчение, но той като че ли не страдаше.

— Да вървим — рече Лорн. — Ще видим къде ни води.

Жрецът не ги беше изчакал. Така че те трябваше да побързат, за да го настигнат, като Лорн теглеше змея за юздата.

* * *

След прохода се спуснаха в една пуста, дива долина и три дни вървяха през гори и долчинки, без жрецът да пророни и дума. Вечер той спираше, забиваше тоягата си, сядаше кръстато на земята с широко отворени очи, но напълно отсъстващ дух и оставаше неподвижен до следващото утро. Дали спеше? На зазоряване се изправяше, вземаше тоягата си и — независимо дали те го следваха, или не — тръгваше отново. Сякаш не чуваше, когато му говореха. Не пиеше, не ядеше, вървеше все с една и съща равномерна стъпка. Напомняше на Лорн ония автомати, които изработваха вестфалдските майстори-часовникари. Вървенето подире му беше изтощително и в края на деня Майрин се решаваше да яхне змея. Няма нищо по-непохватно от змей, ходещ по земята, и това правеше ездата още по-тежка. Но тъй като Майрин още не се бе възстановила от мъките, които бе претърпяла, докато намери Лорн, нямаше избор. Изтощена, заспиваща, тя се оставяше на ритъма, с който влечугото ходеше, и се поклащаше напред-назад, а Лорн вървеше до нея от страх тя да не падне.

Най-сетне, в края на една гора, обградена от високи скали, през която бяха минали, следвайки останките на стар павиран път, те стигнаха до началото на една гърловина, чиито скалисти стени бяха обрасли с растения. Виждаше се, че това бяха много стари развалини, сред които през вековете бяха поникнали дървета.

Свечеряваше се.

Жрецът спря и заби тоягата си.

— Тук е — каза той.

Седна, кръстоса изранените си крака със забити в тях трънчета и повече не помръдна.

Лорн помогна на Майрин да слезе от змея. Завърза влечугото за един дънер, после двамата се заеха да разгледат входа на гърловината.

— Първите му думи от прохода на Мъдреца — рече Майрин, като посочи с глава към жреца.

— Това трябва да значи, че сме стигнали — отвърна Лорн. — Мисля, че гробницата на Ейлазий е насам.

Нощната тъмнина вече бе обгърнала гърловината. Лорн усети, че печатът на Тъмнината започва да го сърби и забеляза, че и Майрин вдигна ръка зад ухото си, под косата.

— И ти ли? — попита той.

— Да. Но това не е Тъмнината. Нещо друго е.

Лорн имаше същото предчувствие.

— Много скоро ще разберем какво е — каза той.

Отиде да събере дърва и двамата се настаниха, за да прекарат нощта, без да обръщат внимание на жреца, който — все така седнал кръстато и с втренчен пред себе си поглед — вече не дишаше.

* * *

Тази нощ Лорн отново сънува.

Серкарн дойде при него там, където двамата с Майрин лагеруваха, на входа на гърловината, от която се носеше гъста мъгла. Майрин спеше. Жрецът изглеждаше като статуя. Завързан за дънера, змеят стоеше кротко.

— Ти стигна — каза Драконът на разрушението. — Гробницата на Ейлазий е в тази гърловина.

— А когато я намеря?

— Ще я отвориш, ще вземеш черепа, който се намира в нея, и ще ми го донесеш.

— Черепа на Ейлазий.

— Да.

— Защо?

— Защото искам да го сториш — отвърна Серкарн.

— Какво ще правиш с него? — настоя Лорн.

— Подчинявай се. Първо черепът. После детето.

* * *

От гърловината се надигнаха бели, тромави мъгли, прошарени в сиво. Под светлините на Голямата мъглявина над тях се стелеше блед ореол, те се понесоха над земята и се увиха около спящите Лорн и Майрин.

Не бяха нито от Сянка, нито от Тъмнина.

Бяха от Забрава.