Пиер Певел
Кралят (21)

2.

Йерас заведе Лорн в един от лагерите, разположени в покрайнините на Бренвост. Това беше островче, в което цареше насилие и бедност, мръсотия и болка, и което сякаш никога не спеше истински. Цели семейства се подслоняваха в палатки. Някои спяха направо на земята, увити в тънки одеяла, зъзнещи от треска. Тук-там имаше петна светлина — на местата, където бяха сложени няколко паянтови маси и хората пиеха лошо вино, а жените се продаваха в полумрака — прави, с поли, запретнати отзад. Плачеха деца, измъчвани от глад. Пияници се биеха. Мародери, гледащи страшно, дебнеха за възможни жертви и се движеха по алеите, уверени в силата си.

— Благодарение на вашите сведения успях да открия в кой керван е била. И в кой ден е пристигнал този керван. Намерих водача на кервана и после стана малко по-сложно. Най-накрая обаче попаднах на един човек, който ми каза да дойда да потърся тук.

Стояха пред църква, построена на кръстопът, към която предградията на Бренвост малко по-малко се бяха приближавали през годините, а след това лагерът на бежанците я беше обградил. Беше заобиколена от ограда, направена от всевъзможни подръчни средства, а до напуканите й стени се опираха дървени бараки. Лорн забеляза няколко счупени стъкла на прозорците.

— Тук? — попита той. — Сигурен ли си? — Йерас кимна утвърдително. — Ти видя ли я?

— Да.

— Говори ли с нея?

— Предпочетох да запазя дискретност.

— Чакай ме тук. И си отваряй очите.

— На вашите заповеди.

* * *

Тишината в църквата се нарушаваше от накъсано дишане, стенания, кашляне. Подът беше осеян със сламеници, на които бедняците и болните спяха по двама или трима. Тук-там горяха няколко свещици. Във въздуха се носеше застоял прах, миришеше на мизерия и отчаяние.

Вратата изскърца и стресна един стар жрец на Ейрал, който дремеше, седнал на един стол. Белият жрец отвори очи, видя Лорн, стана и му каза учтиво, но уморено:

— Късно е, синко. Каквото и да желаете, елате утре.

Лорн свали качулката си и отметна наметалото, така че да се види гербът на Черната гвардия.

— Аз съм Лорн Аскариан — капитан на Ониксовата гвардия.

При други обстоятелства свещеникът сигурно щеше силно да се учуди, но умората му беше толкова голяма, че притъпяваше всичките му сетива. Той само вдигна едната си вежда и рече:

— Аз съм отец Фасория. Пристигането на вашата гвардия породи много надежди, капитане. С какво мога да ви помогна?

— Търся една жена.

— Как се казва?

— Не мисля, че ви е казала истинското си име. Но зная, че е тук. Дошла е с малко дете — отец Фасория се поколеба. — Няма да й причиня никакво зло. Тъкмо напротив.

Жрецът се дръпна встрани и направи знак с ръка на Лорн да мине.

— Моля ви, синко, не смущавайте почивката на болните.

Лорн благодари с кимване и тръгна из църквата. Монахини се грижеха за болните или се молеха до постелите им. Една жена обаче не беше облечена в бяло и главата й не беше покрита. Беше Майрин. Държеше главата на един старец и му помагаше да изпие някакво лекарство. Лорн почувства сякаш огромен товар се смъкна от него. Да знае, че Майрин беше пристигнала в Бренвост, като се бе измъкнала от гелтите, беше едно, но да я види жива и здрава — това беше истинско освобождаване. Лорн се огледа за бебешко кошче.

Майрин го видя, че идва към нея, прошепна нещо окуражително на стареца, усмихна му се, изправи се и отиде в един тъмен ъгъл на църквата, където изчака Лорн да дойде.

— Преди малко ми се стори, че забелязах Йерас — каза тя тихо. — Какво правиш тук? Разбрахме се, че…

— Зная. Но трябваше да се уверя, че сте добре — Каел и ти. Когато научих какво става тук… Къде е Каел?

— В добри ръце е, не се страхувай.

— Тук не сте на сигурно място.

— Никой не е.

— Ела с мен. Да идем да вземем Каел. После ще ви отведа далеч оттук със змей.

— Не.

Неприятно изненадан, Лорн можа да каже само:

— Какво?

Майрин разбра, че тонът скоро ще се повиши, хвана Лорн за ръката и го поведе вън от църквата през една ниска вратичка. Той я последва, но веднага щом излязоха отвън, раздразнено се освободи от ръката й.

— Вечно ще съм ти благодарна за това, което направи за Каел и мен — каза Майрин спокойно. — Но ние не ти принадлежим. Нито той, нито аз.

— Той е мой син! — възрази Лорн, като гневно насочи пръст към нея.

— Той порасна в моя корем. Излезе между моите бедра и оттогава се храни от моите гърди. Наистина ли искаш да спорим дали е повече твой син, отколкото мой? И не се опитвай да ме заплашваш, Лорн. Не ме е страх от тебе.

Всъщност беше разтревожена, но с нищо не го показваше.

Ядосан на нея, но преди всичко на себе си, Лорн се извърна и няколко пъти бавно и дълбоко си пое въздух. С крайчеца на окото си забеляза Йерас, който го гледаше изпитателно откъм улицата. Лорн кимна с глава, за да го успокои, после се обърна към Майрин.

Беше се успокоил.

— Освен това Каел не е в състояние да понесе умората от пътуване.

— Но нали ми каза, че е добре.

— Не. Казах ти, че е в добри ръце.

Лорн се разтревожи.

— Позволи ми да го видя.

— Не.

— Болен ли е?

— Не, не е болен. Но е слаб. Крехък — гласът на Майрин се прекърши. — Много повече… Много повече, отколкото преди жреците да ми го вземат…

Лорн нежно притисна Майрин в обятията си. Тя се отпусна, зажадняла за подкрепа и утеха. За миг двамата останаха така — неподвижни и смълчани, сякаш бяха сами на света. После, с буза, опряна на гърдите на Лорн, Майрин рече:

— Тези хора имат нужда от мен, Лорн. Моето място е тук.

Лорн я притисна още по-силно към себе си.

Изведнъж пред черквата се чуха викове и шум от блъсканица.

— Какво става там…?

Следван от Майрин, която вървеше плътно зад него, Лорн отиде да види и излезе точно в момента, когато двама войници от гарнизона на Бренвост се мъчеха да влязат в църквата, като носеха един човек в безсъзнание.

— Какво става? — попита Лорн, а Майрин се втурна вътре.

Йерас, който не знаеше нищо, само вдигна рамене. Вече се струпваха любопитни, които бяха последвали войниците или бяха привлечени от шума.

— Пази вратата — нареди Лорн. — Не пускай никой да влиза.

И докато Лорн се отдалечаваше навътре в църквата, Йерас смъкна наметалото си и застана решително на прага с изваден меч. Ризницата на Ониксовата гвардия беше достатъчна, за да задържи всички на разстояние.

* * *

В църквата Майрин и отец Фасория вече се бяха навели над мъжа, който току-що бе внесен. Слаб и целият покрит с прах, той лежеше на плочите и дишаше трудно.

— Конят му падна на входа на лагера — обясняваше единият от войниците. — Целият беше потънал в пяна и беше съвършено изтощен.

— Конникът не е по-добре — рече белият жрец. — Този мъж е останал съвсем без сили.

— Ранен е — каза Майрин, като вдигна ризата на умиращия. Под навита на топка превръзка се виждаше дълбока рана. — Изгубил е много кръв.

Една монахиня донесе светилник, друга — стъклени шишенца, които показа на Майрин. Майрин взе едно, отвори го и го приближи до напуканите устни на ранения.

— Познавате ли го? — попита Лорн двамата войници.

Впечатлени, че стоят пред капитана на Ониксовата гвардия, те казаха, че не го познават.

— Аз го познавам — рече отец Фасория. — Той е ловец. Живее в Мъртвите земи… Опитва се да каже нещо!

И наистина мъжът говореше едва чуто, като се опитваше да се изправи.

— Дръпнете се! — нареди Лорн. Клекна, избута белия жрец настрани и се наведе да доближи ухото си до устата на ловеца. — Тихо!

Всички млъкнаха, не смееха дори да помръднат.

Гласът на ранения беше съвсем тих, но Лорн успя да разбере:

— Гелтите… Цяла армия… Те… идват… Дунрат… Бягайте… Бягайте!

Мъжът потрепери и изгуби съзнание.

— Какво става? — попита отец Фасория.

Лорн не отговори. Изправи се и излезе.

3.

Събуден насред най-дълбокия си сън, губернаторът Сорво, по риза и с разчорлена коса, отиде при Лорн и граф Д’Аргор, които го чакаха в кабинета му. Бездруго беше разтревожен, но когато ги видя, съвсем пребледня. Двамата бяха облекли бойните си доспехи, гледаха сурово, бяха въоръжени, с ръкавици и ботуши и с шлем в ръка.

— Какво…? Какво става?

Осведомен за положението, Сорво се овладя и докато Лорн носеше светилник, той разгърна една карта върху масата, отрупана с книжа. На картата беше изобразена областта на Бренвост, и по-точно южната част на Исерн с границата с Мъртвите земи на запад и Закрилящите планини на изток.

— Ако тази армия съществува… — започна той.

— Съществува — прекъсна го Лорн.

Когато беше уверил Върховния крал, че гелтските банди, които нападат Исерн, са само предни части, той беше представил страха си за убеждение, като желанието му беше най-вече да убеди Алдеран да се притече на помощ на нападнатата провинция. Но страхът му се потвърждаваше. Сега вече знаеше: гелтска армия се придвижваше към Бренвост.

Губернаторът погледна Лорн, понечи да му възрази, но се отказа и продължи:

— Ако гелтска армия е влязла в Исерн, вече щяхме да го знаем. Значи все още е в Мъртвите земи.

— Но се приближава — добави Теожен.

— Дунрат — каза Лорн. — Това име говори ли ви нещо?

— Разбира се — отговори Сорво. — Това е тук.

И той сложи пръста си на река Ворл, която очертаваше естествена граница между Мъртвите земи на запад и Исерн на изток. Бренвост беше разположен на устието на единия ръкав на тази река, на двайсет лангърски левги от главното течение и от мястото, което сочеше губернаторът.

— Това е мост, построен още по времето на Мрака — обясни той. — Някои казват, че е прокълнат. Но това е единственият начин да се премине Ворл в нашата област.

— Особено когато става дума за армия, предполагам — каза Теожен.

— Ворл тече сред високи отвесни скали, преди да се влее в Сграбчващото море. Всъщност десетки левги тече в дълбока пропаст. Трябва да се отиде много назад към горното му течение, за да се премине по друг начин. Ето това са направили бандите и точно затова са започнали да нахлуват в провинцията от север.

— Което позволява за момента Бренвост да е още далеч от опасността — заключи Теожен и се наведе да огледа картата отблизо.

Тя беше много подробна на изток от Ворл и вярно предаваше горите, пътищата, селата и фермите в Исерн. Но беше почти бяла на запад от реката — там, където се простираха Мъртвите земи.

— Армията е бавно и непохватно чудовище — каза Лорн. — Тя винаги трябва да избира или най-лесния, или най-краткия път. А за да се стигне до Бренвост, най-лекият и най-краткият път минава по моста на Дунрат…

— Значи и двамата мислите, че тази армия се е насочила към Бренвост? — попита губернаторът.

Тревожният му поглед се премести от Лорн към Теожен и от Теожен към Лорн.

— Убеден съм — рече Лорн.

— Но Бренвост е без защита! А за да се спре армия, е необходима друга армия!

— Не губете надежда, губернаторе — каза Теожен. — Ние сме тук. Армията на Върховния крал се придвижва насам, а в краен случай скоро ще дойде флота, която да изведе населението.

Сорво кимна, че разбира.

Най-много от всичко искаше някой да го успокои, но тревогата не преставаше да го гризе.

* * *

Когато си тръгнаха от кабинета на губернатора на Бренвост, за да се върнат при своите хора, докато слизаха на двора по стълбите на главната кула, Лорн каза на граф Д’Аргор:

— Ние не знаем нито кога ще пристигне Върховният крал, нито кога ще дойде помощта от флотилията.

— Зная. Но този губернатор има нужда от надежда.

— Така или иначе не можем да разчитаме на него.

— Не можем. Или много малко.

— Наредете да приготвят трите ни змея. Йерас ще вземе единия, за да предупреди Върховния крал и да го накара да ускори ход. Аз и Логан ще вземем другите два.

— Къде отивате?

— В Мъртвите земи. Искам да видя тази гелтска армия със собствените си очи.

— Съмнявам се, че е някакъв мираж.

— Аз също.

Стигнаха в двора, осветен от запалени факли. Повечето от ониксовите гвардейци не спяха. Чакаха, потънали в трептящата от напрежение тишина, която предшества битките и великите събития.

— А докато вие разузнавате? — попита Теожен.

— През това време вие ще потеглите към моста на Дунрат начело на Ониксовата гвардия. Ще се срещнем там и там ще задържим гелтите колкото време е нужно.

* * *

Всички необходими приготовления бяха направени през нощта и на зазоряване Черните гвардейци поеха след граф Д’Аргор към моста на Дунрат, Йерас полетя на изток, а Лорн и Логан се насочиха към Мъртвите земи. Вече изобщо не ставаше въпрос да се преследват гелтите, които плячкосваха Исерн, и да се помогне на жертвите. Изоставяйки последните бежанци на съдбата им по пътищата на Исерн, Ониксовата гвардия трябваше да се изправи пред опасност, за която знаеше, че е много по-голяма, но тепърва й предстоеше да разбере точно колко.

С това намерение Лорн и Логан полетяха на северозапад, яхнали змейовете, минаха главното течение на Ворл малко преди пладне и полетяха над степите — все по-безводни и пусти — на Мъртвите земи. Хоризонтът пред тях се простираше огромен и монотонен, осеян от скалисти хълмове. Следобедът вече свършваше, когато забелязаха облак прах, който беше толкова голям, че можеше да се дължи единствено на голямо множество хора. В този миг те се спуснаха надолу и като летяха ниско, се насочиха към една скалиста издатина, зад която оставиха змейовете, а после се изкачиха на върха й. Легнал на земята, Лорн разгъна далекогледа си…

И видя.

Наистина се движеше множество — множество от войници, които тичаха, без умора, като носеха оръжията и припасите си на гръб. Конниците не бяха много, но няколко групи гелти теглеха на ръце каруци, в които бяха клекнали жреци-магьосници. Варварски бойни знамена се вееха в ритъма на тичането. Барабани отмерваха движението. Във въздуха кръжаха змейници.

Без да каже дума, Лорн подаде далекогледа на Логан, който изпсува и попита:

— Колко ли може да са?

— Две хиляди. Най-малко.

— Бих казал дори три.

— Досега виждал ли сте толкова много гелти, събрани в една армия?

— Не.

Логан върна далекогледа на Лорн.

— Ние летяхме около осем часа. Следователно сме изминали около петдесет левги птичи полет.

— Ако не се уморят…

— Няма да се уморят. Това са гелти.

— … ще стигнат в Бренвост до седмица.

— А до моста на Дунрат след четири дни — добави Лорн. — Точно там ще ги чакаме. Да се връщаме. Сега вече всеки час е ценен.