Пиер Певел
Кралят (13)

2.

Алдеран I прие Лорн и Теожен сред златист полумрак.

Плътни кожени завеси закриваха прозорците на последния етаж на главната кула на Далоран. На високите свещници горяха свещи, обвити в плътен мрак, който сега — денем и нощем — не напускаше помещенията. Говореше се, че светлината заслепява Върховния крал, който се възстановяваше от раните си, и му причинява страшни мигрени. Но Лорн знаеше, че Алдеран иска преди всичко да се скрие, разкъсван едновременно от бяс и срам заради изгарянията, които го бяха обезобразили.

Теожен остана до вратата, а Лорн пристъпи напред с шлем под мишница и ръка върху дръжката на меча. Поклони се и почтително застана на едно коляно.

— Изправете се, рицарю.

Лорн се подчини.

Върховният крал седеше на Трона от абанос и оникс, който по негова заповед бе донесен от Кралския дворец: това беше своеобразен начин да изпрати послание на всички онези, които си мислеха, че раните му ще го принудят да се върне в Ориал. Беше заобиколен от кралицата, Естеверис и множество съветници, секретари и духовници, повечето от които Лорн не познаваше и които му припомниха, че откакто бе започнала войната, в Двора бяха настъпили големи промени — една от най-съществените бе, че кралят бе извикал на служба при себе си Естеверис. Сега министърът ръководеше дипломацията — официална и тайна — на Върховното кралство. Присъствието му учуди Лорн, който мислеше, че той е в чужбина.

Когато Лорн влезе, Естеверис показваше документи на Върховния крал и му говореше нещо на ухото. Разбира се, беше прекъснал, но оставаше приведен и държеше документите разтворени пред монарха, чието лице се губеше в грижливо аранжирана сянка — свещниците бяха разположени така, че да осветяват предимно периферията на залата. С трепереща ръка Алдеран бутна встрани документите на министъра, който затвори папката, в която бяха сложени, изправи се и поздрави Лорн с кимване на глава.

Лорн отвърна на поздрава на Естеверис.

Винаги го беше виждал облечен само в богати, цветни тъкани, чийто лукс се набиваше в очи, но сега бившият прелат носеше само строги, тъмни дрехи. Дали не мислеше, че тази строгост отговаря по-добре на новите му функции? Единственото, което беше останало от някогашния Естеверис, бяха скъпоценните пръстени, отрупващи ръцете му.

— Сир — каза той, — връщам се след миг. Всичко е готово.

Седнал на Трона от абанос и оникс сред полумрака, Върховният крал изглеждаше като жив портрет на баща си. Беше облечен в черно и носеше короната си върху черно кепе, тъмен воал скриваше превързаната половина от лицето му. Дясната му ръка беше с ръкавица. Той трудно я повдигаше и едва-едва помръдваше дясната си половина, като всеки път лицето му се сгърчваше от болка. Виждаше се само лявото му око. Блясъкът му беше познат на Лорн — това беше блясъкът на кеша, който кралят пиеше, за да облекчи страданията, които, ако не беше дрогата, щяха да са го подлудили. Но лекарствата не можеха да потушат омразата в него.

Омраза към Ирдел, който го бе предал.

Омраза към самия себе си, че се бе хванал в този срамен капан.

Омраза към слабото, осакатено, жалко същество, в каквото се бе превърнал.

— Картата — каза Върховният крал.

Двама прислужници приближиха една маса, покрита с платно, под което се очертаваха неправилни форми. Сложиха масата пред трона и тъкмо щяха да вдигнат платното, Лорн ги възпря:

— Не — каза той. После се обърна към краля. — В залата има прекалено много хора, които не познавам — обясни той, като подчерта думите си с поглед, насочен към кралицата.

Кралицата се скова.

Тя възмутено посочи съветниците и духовниците, които я придружаваха, и високомерно каза:

— Рицарю, тези „хора“ са на служба при мен. Те са достойни за доверие и аз не…

— Да излязат — прекъсна я Върховният крал.

Кралицата се обърна към сина си:

— Моля да ме извините?

— Майко, вече казах. Да излязат. Всички. Сега.

Естеверис пристъпи към придворните на кралицата и учтиво им посочи вратата. Тази находчивост развесели Лорн, но на министъра му струваше убийствен поглед от Селиан. Публична тайна беше, че тя никак не се бе зарадвала, че Естеверис я напуска, за да служи на Върховния крал.

А това, че е била на път да уволни Естеверис, когато се бе случило, с нищо не променяше нещата. Вдовстващата кралица беше от онези, които вземат и хвърлят в зависимост от капризите си, но гордостта им не понася да бъдат изоставени.

— Останете, Естеверис — каза Алдеран.

След като каза на стражите да не пускат никого повече до нова заповед, министърът затвори крилата на вратата и се върна при трона. В тъмната зала бяха останали само петима души: Върховният крал, Естеверис, Лорн, Теожен и кралицата, която — изправена и горда — се мъчеше да остане спокойна.

Лорн дръпна платното, покриващо масата, и пред погледите им се разкри миниатюрен макет, който възпроизвеждаше точно няколко хълма, една река, едно поточе, един мост, гори и поля, едно село и една махала, мелници и пътища, един от които се виеше към укрепен замък. Бяха наредени фигурки, представляващи различни войски, заели позиция, а други, дръпнати встрани, очакваха да бъдат сложени.

— В синьо — кралската армия. А в черно — армията на Бунтовниците — обясни Лорн на кралицата и Естеверис.

Доколкото му бе известно, те за пръв път виждаха макета.

— Това е Дарлат, нали? — каза министърът, като посочи замъка с отрупания си с пръстени пръст. — На двайсет лангърски левги оттук, струва ми се.

— Двайсет и една — уточни Теожен. — Всичките ни войски ще бъдат там след три дни.

— А точно тук ще ни очакват Бунтовниците — каза Лорн и нареди нови фигурки.

— Да си пожелаем те да дойдат на срещата — иронично подхвърли кралицата. — За да има битка, са нужни две армии.

— Нямат друга възможност. Ако Ирдел не иска да бъде принуден да се откаже от Исрия, трябва да запази Дарлат. Впрочем по-голямата част от войската му вече се придвижва.

— На място ли се увери в това? — попита Върховният крал.

— Абсолютно съм сигурен.

— Моите шпиони също са категорични — намеси се Естеверис. — Всички вражески сили скоро ще бъдат съсредоточени в Дарлат.

Заинтригувана, кралицата се наведе над макета и го огледа с пламнал поглед, сякаш подозираше, че зад него има някаква скрита истина.

— Н… не разбирам — призна тя. — По какъв начин тази малка крепост може да реши съдбата на Исрия?

— Дарлат пази достъпа до Нориж — обясни Теожен.

— Столицата на Исрия?

— Да, госпожо. Загубата на Дарлат ги обрича да изгубят Нориж.

— Е и? Нориж е едно нищо и никакво градче. Представлява ли някакъв стратегически интерес, който ми убягва?

— Не — каза Лорн. — Никакъв.

Беше сложил и последните фигури. Изправи се и загледа произведението си, без да обръща ни най-малко внимание на кралицата, която обаче чакаше обясненията му.

Но Естеверис разбра.

— Договорът — каза той. — Договорът от Нориж!

Лорн го погледна и кимна.

Малката провинция Исрия открай време преживяваше от търговия. Притисната между владенията Лориан на север и Орвал на юг, тя често бе разпалвала ламтежите на могъщите си съседи, преди те да се присъединят към Върховното кралство — нещо, което тя самата не бе закъсняла също да направи. Но ревниво пазеща независимостта си, тя се радваше на особен статут във Върховното кралство. Начело на провинцията стоеше търговска гилдия: Исрийската лига, с която принц Ирдел беше сключил договор. Този договор, подписан в Нориж, признаваше Ирдел за покровител на Исрия против завоевателните амбиции на Върховния крал и осигуряваше на Бунтовниците подкрепата — финансова, наред с други — на провинцията.

— Ако Дарлат падне — разсъждаваше Естеверис на висок глас, — нашите войски тръгват към Нориж. Ирдел и войските му ще трябва да се изтеглят оттам и вместо да преживява обсада, градът по-скоро ще ни отвори вратите си.

— Възможностите му за защита са нищожни — каза Теожен. — Достатъчно е оръдието да гръмне и стените му ще паднат.

— А Лигата ще прекрати договора си с Ирдел под претекст, че той е трябвало да защити Исрия — добави Лорн, без да вдигне очи от макета.

— Тези търговци мислят само за собствените си интереси — продължи графът с лека презрителна нотка в гласа. И като се обърна към краля, продължи. — Бъдете уверен, че ще знаят къде да го намерят, когато застанете с войската си под стените на тяхната столица.

Върховният крал се усмихна доволно.

— Дарлат наистина е военна цел — заключи Естеверис с възхищение. — Но истинската цел е Нориж, а тя вече е политическа… Моите поздравления, рицарю. Много добре обмислено.

Лорн прие комплимента с разсеяно кимване на глава.

— Ето как смятам да разположа нашите войски — каза той, като се дръпна, за да позволи на Върховния крал да види по-добре макета и фигурките, както ги бе разположил. (Копиеносци, стрелци с лък, арбалетчици, тежка и лека кавалерия, пешаци и други — всички военни части, предвидени да участват в битката при Дарлат, бяха представени. Кралските бяха на изток. Бунтовническите — на запад, разположени около крепостта и по височините на хълмовете.) — Разбира се, не мога да гарантирам, че Ирдел ще разположи отрядите си точно по този начин. Но като имаме предвид силите му и особеностите на терена, това ни се струва най-вероятно — добави Лорн, като посочи към Теожен за потвърждение.

— Ще сме сигурни едва на сутринта — каза графът. — Когато слънцето изгрее над армията на Ирдел, преди битката.

Върховният крал с мъка се наведе напред.

— Колко хора?

— Десет-единайсет хиляди според нашите изчисления — отговори Лорн. — Ние — дванайсет хиляди с подкрепленията, които сега получихме.

— Повече от тях — отбеляза Алдеран. — Но на тяхна страна ще е предимството на терена.

— Така е. Те ще дойдат сутринта. Ние ще дойдем вечерта на същия ден. Битката ще бъде на следващия ден, което няма да им остави много време, за да укрепят позициите си. Освен това сме им подготвили и няколко изненади.

Върховният крал се изправи.

— Слушам.

Граф Д’Аргор изложи подробно бойния план. Беше участвал в неговото изготвяне и макар че си даваше сметка за рисковете, ценеше най-вече неговата безпогрешност и дързост. Като опитен стратег, той вярваше в победата и беше красноречив. Лорн знаеше, че думата на графа ще има по-голяма тежест от неговата.

— Добре — каза кралят, когато Теожен завърши изложението си. — Добре…

След думите му настъпи мълчание, което издаваше не толкова нерешителността, колкото умората му.

Седеше вече повече от час, което му костваше огромни усилия. Изтощението го завладяваше, а болките от изгарянията отново започваха да го измъчват. Имаше нужда от почивка.

От грижи.

От кеш.

И докато всички чакаха напрегнато отговора му, най-накрая той рече сред дълбоката тишина:

— Направете го. И ми донесете победата.

Лорн и Теожен отдадоха чест с наведена глава и дясна ръка, поставена на сърцето. И двамата имаха много работа и искаха да се оттеглят, когато Върховният крал задържа Лорн, който бе принуден да остави графа да си тръгне сам:

— Съберете генералите. Ще дойда при вас след малко.

Теожен се поколеба, на лицето му се изписа тревога.

Алдеран протегна здравата си ръка и помоли Лорн да му помогне да се изправи от своя трон. Това беше трудно и със сгърчено от болка лице кралят не можа да сдържи мъчителните си стонове. Придържан от Лорн, той посочи една ниска врата и тръгна натам, куцайки.

— До по-късно, майко — каза той. — Естеверис, елате с нас…

Кралицата замълча и остана сама, лицето й беше непроницаемо.

Само клепачите й трепнаха веднъж, когато вратата се затвори.

3.

Лорн и Естеверис влязоха с Върховния крал в неговата стая, където — сред полумрака — чакаше Одрик. Бързо, но внимателно старият слуга помогна на Лорн да сложат краля да седне в леглото си, опрян на няколко възглавници.

— Да повикам ли лекарите ви, сир?

— След малко, Одрик. Сипи ми вино.

Одрик видя гарафата, която кралят сочеше с жаден поглед: тя беше пълна с рубиненочервено вино, в което се виеха златистите спирали на силен ликьор от кеш. Старецът със съжаление наля на господаря си. Съзнаваше, че само кешът може да успокои болките, от които страдаше Върховният крал, но знаеше също какво зло му бе причинила тази дрога и можеше отново да го направи, ако се поддадеше на властта й.

Алдеран I трепереше прекалено силно, за да може да пие сам. Одрик трябваше да му подпре главата и внимателно да доближи чашата до устните му. Със затворени очи кралят отпи няколко бавни, търпеливи глътки. После се отпусна на възглавниците и без да мърда, изчака дрогата да подейства.

Накрая въздъхна доволно от облекчение, отвори отново очи и каза на Лорн:

— Преди малко Естеверис споделяше с мен някои от тревогите си.

Министърът притеснено стоеше настрани, като притискаше към гърдите си папката, съдържаща документите, които бе показвал на краля, когато Лорн бе пристигнал. Върховният крал му направи знак да се приближи.

— Естеверис, кажете на рицаря за какво става дума.

Министърът побърза да изпълни нареждането.

Той обясни, че майсторите криптографи бяха започнали да разчитат шифрованите документи, които Лорн и хората му бяха заловили преди няколко седмици в западна Исрия. Все още не всички бяха разшифровани, а сред онези, които бяха, имаше няколко, които продължаваха да пазят част от загадките си.

— Как така? — попита Лорн.

— Известна ни е мелодията, но невинаги разбираме песента — отговори Естеверис.

— Ще трябва да го кажете по-ясно…

— Повечето от документите, които взехте, се оказаха… решаващи. И подчертано осветляващи. Но с няколко дребни изключения авторите им — чиито самоличности още не сме установили — са много предпазливи хора. По най-деликатните теми не са се задоволили да използват само тайни кодове. Отделно от това се изразяват с намеци, с образи. Понякога дори със символи.

— Разбирам. Ако разшифровате „Да се срещнем на познатото ви място“, разбирате, че ще има среща, но не можете да се досетите къде. Нито кои ще се срещнат.

— Точно. Не бих могъл да го кажа по-добре.

Лорн успя да се сдържи: ласкателствата и лицемерните маниери на някогашния прелат го изкарваха извън кожата му.

— Добре, и какво? — настойчиво попита той, докато Алдеран пиеше — този път сам — втора чаша вино с кеш.

— Вижте.

Естеверис отвори кожената си чанта и извади от нея няколко документа, които показа на Лорн.

— Това са разчетени и преписани писма — обясни той. — Били са предназначени за принц Ирдел.

— От кого са писани?

— Не сме сигурни.

— Но имате известни подозрения — намеси се Върховният крал.

Министърът се обърна към краля.

— Да, сир — после продължи отново към Лорн. — Смятаме, че са писани от иргаардски шпионин.

Лорн повдигна едната си вежда.

Управлявано открай време от Черния дракон на смъртта и нощта, Иргаард беше могъщо кралство, отколешен, злокобен противник на Върховното кралство. Лорн вече се бе сблъскал с иргаардските войски и беше извършил подвига да победи сам един принц-дракон.

— Трудно ми е да си представя, че Ирдел поддържа връзки с Иргаард — каза той.

— Необходимостта създава закона — припомни Естеверис.

— Правилно. Но няма необходимост. Да се съюзи с Черния дракон? Ирдел не е притиснат дотолкова, че да прибегне до подобна крайност.

— Иргаардският шпионин може да има няколко господари — подхвърли Върховният крал. — Но не това е важното.

Лорн погледна въпросително към Естеверис.

— В тези документи — каза министърът — на няколко пъти се споменава някакво иредийско оръжие. И е уточнено, че това оръжие е платено с ансгаранско злато. Ето какво ме тревожи на първо място, тъй като не разбирам абсолютно нищо.

Лорн се замисли.

Иредия беше политически раздробена земя, а нейните владетели търговци — сред които богатият и уважаван херцог на Сарма и Валенса — бяха стари съюзници на Върховното кралство. Но пък старият крал на Ансгарн още не беше простил смъртта на сина си, убит при съмнителни обстоятелства лично от Лорн. В това Ансгарн да финансира по един или друг начин войната против Трона от абанос и оникс нямаше нищо изненадващо: беше въпрос само на месеци ансгаранците открито да вдигнат оръжие против Върховния крал. Но иредийските принцове запазваха строг неутралитет, откакто бе започнала войната. Не беше в техен интерес да се откажат от него. А и какво можеше да бъде това „оръжие“, за което ставаше въпрос?

— Ами ако целта на всичко това е била да създаде само объркване? — предложи Лорн.

Умът му беше зает с огромното предизвикателство на предстоящата битка и той не искаше да се затормозява с разсъждения, които — в този момент — не го засягаха.

— Да — съгласи се Естеверис. — Може би… — (Службата му при Върховния крал изискваше да не отхвърля нито една хипотеза, а да се усъмнява във всичко.) — Ще видим…

И остана замислен, а Лорн се обърна към Алдеран.

Повален от кеша, Алдеран беше заспал.

* * *

По-късно вечерта кралица Селиан поиска аудиенция при Върховния крал. Той я прие в стаята си, седнал в леглото си, на светлината на една-единствена свещ. Лекарите току-що бяха промили раните му и сменили превръзките му, което за него винаги беше истинско мъчение. Изнемощял от страданието, уморен, той беше хапнал едва-едва и единственото му желание беше да потъне в дълбок сън. Може би насън щеше да се види такъв, какъвто беше преди огъня и болката, преди изгарянията, които бяха белязали тялото му и го обезобразяваха.

— Майко, страшно съм уморен — каза той на кралицата, когато тя влезе в стаята.

— Ще бъда кратка, сине.

„Сине“?

Алдеран си помисли, че може да преброи на пръстите на едната си ръка пътите, когато майка му го бе наричала така…

Одрик донесе една табуретка, на която кралицата седна до леглото. Като се наведе напред в светлината на свещта, тя взе лявата ръка на сина си в своите и прошепна:

— Вие страдате. Какво мога да направя, за да ви дам поне малко облекчение?

Върховният крал помисли, преди да отговори, после каза:

— Не можете, майко. Никой не може.

— Имате възможно най-добрите лекари. Говорих с тях. Те казват, че…

— Те нямат никаква представа какви мъки търпя — разгневи се кралят. — Никаква! Ни… никаква…

Силите не му стигнаха, за да се отдаде напълно на гнева си. Тялото му се отпусна. Дишането му се успокои.

— Подложен сте на истинско мъчение — каза кралицата. — Няма миг нито денем, нито нощем, в който да не страдате, зная. Но зная също, че имате в себе си необходимите сили да превъзмогнете това изпитание. И зная, че ще излезете от него извисен.

— Възможно е ръката ми никога да не се възстанови напълно — прошепна кралят огорчено. — И се задъхвам и хриптя като старица при най-малкото усилие. Ами лицето ми… Погледнете в какво се превърнах, майко! Вижте какво представлявам сега…

Селиан познаваше сина си като лековат и безгрижен, понякога сякаш неспособен да помисли за последствията от постъпките си. Беше го виждала и зависим, с тяло и душа, разядени от кеша. Но никога не го беше виждала толкова слаб, толкова безпомощен, както в този момент. Болката и отчаянието можеха всеки миг да го победят. В него имаше някаква трептяща, опъната струна, която заплашваше да се скъса.

— Кой би могъл да знае, че цената на вашата съдба ще е толкова скъпа? — каза кралицата.

— То е може би, защото тази съдба не е моята.

Кралицата се изправи — ледена.

— Какво искате да кажете?

— Че Сивият дракон може би ме е наказал за това, че поех по пътека, която…

— Не! — прекъсна го кралицата. — Винаги сте били предопределен да царувате и точно това стана. Никога не се съмнявайте!

Алдеран се изсмя.

— Какъв монарх съм само…

— Вие сте Върховен крал по волята на Божествените и по волята на вашия баща. С времето раните ви ще заздравеят. Болките ви ще изчезнат. Белезите ви ще избледнеят. Но нова опасност ви грози още в този момент. Ето защо бързах да дойда при вас.

Очите на Върховния крал заблестяха.

— Опасност?

— Исках да съм сигурна. Лично да видя това, което шпионите на Естеверис вече не искат да ми докладват.

— Каква опасност, майко?

Кралицата замълча за миг, преди да нанесе удара:

— Лорн.

— Лорн ми спаси живота. Ако не беше той…

— Нямаше да му се налага да ви спасява живота, ако беше успял да ви отклони от това безумно намерение. Не бяхте ли в правото си да очаквате точно това от него? Да ви съветва мъдро и да не ви позволява да допускате грешки, особено ако тези грешки могат да бъдат фатални?

Върховният крал настоя:

— Лорн ми спаси живота — повтори той. — А сега ръководи войските ми. Нямам по-добър генерал от него.

— Именно.

Кралицата не каза дума повече.

Изчака съмнението да се промъкне в ума на сина й.

— Какво…? Какво искате да кажете? — попита Алдеран.

Кралицата се престори, че подбира думите си, сякаш е принудена да признае нещо, което отказва да стори.

— Решението ви да останете тук, начело на войските си, е много добро. Решение, достойно за велик Върховен крал. Но според един слух, който се носи в двора, това, че не сте се върнали в Ориал, въпреки раните и болките си, е защото Лорн не е искал.

— Това не е вярно!

— Зная. И все пак…

— Кой го казва?

— Говори се, както и това, че вие печелите войната, но всъщност Лорн я води. Всички успехи ще бъдат за него. Вие ще сте твърде слаб, за да командвате, сиреч за да царувате. Ще изпаднете под влиянието на Лорн. И той ще царува чрез вас…

Всичко това беше чиста лъжа — или почти. Такъв слух не се носеше из Ориал, но кралицата се страхуваше, че скоро щеше да започне да се говори точно това. В този момент обаче най-важното беше Върховният крал да повярва.

И той повярва.

— Има… Има само един крал — каза той. — Аз!

Кралицата знаеше, че синът й е обзет от ярост, при това тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че на първо място тази ярост беше насочена против Ирдел, който го бе измамил и предал. На второ място бе насочена против самия него, против глупака, какъвто се бе показал, като бе приел да се срещне с брат си и по този начин се бе хвърлил сам в капана. Той не можеше да си прости наивността, а още повече слабостта: ако не беше пожелал да даде последен шанс на мира, ако решително бе приел да поведе безпощадна война против Ирдел, вместо да сдържа ударите си, всичко това нямаше да се случи.

Но ето че сега яростта на Върховния крал имаше нова цел — по-неясна, по-обща, която обаче само чакаше да приеме образ. Когато се бе възкачил на Трона от абанос и оникс, Алдеран I беше млад и силен мъж, привлекателен, изпълнен с амбиции и жар. Сега почти се бе превърнал в осакатен, безпомощен старец, който никога нямаше да оздравее напълно от изгарянията, които разяждаха плътта му и го обезобразяваха. Мразеше се. Срамуваше се от себе си. Това, в което се бе превърнал, му бе противно, и вече не можеше да търпи нито погледите на другите, нито мисълта, че сам бе причинил собствената си гибел. Не можеше да го понесе. Гордостта му беше прекалено силна и засегната, за да го приеме.

Но какво и кого да обвини?

Всичко и всекиго. Ирдел. Съдбата. Божествените дракони, които бяха позволили това да се случи. Тъмните сили — в този свят или другаде, — които се бяха ожесточили против него. Онези, които не бяха видели нищо. Онези, които нищо не бяха разбрали. Всички онези, които — виновни или невинни — на нищо не бяха попречили…

— Лорн ви вреди — прошепна кралицата на ухото на сина си. — Присвоява си цялата слава. Искате ли един ден да го приветстват по-силно, отколкото вас?

— Не! — изстена кралят.

— Тогава направете така, че този ден да не настъпи. Никой никога не бива да бъде прославян повече от Върховния крал. Предупредих ви за тази опасност в последните ми писма.

— И аз ви послушах. Отдалечих Лорн и неговите Черни гвардейци за известно време, но…

— Тогава ме послушайте отново. Поемете командването на предстоящата битка. Не оставяйте тази чест на никого и особено на Лорн. Покажете, че вие и единствен вие командвате своите войски. Покажете, че вие и само вие царувате.

Върховният крал помисли и рече:

— Никой няма да ми открадне тази победа. Нито моята слава. Нито моя трон.

Погледът му блестеше, зареян, сякаш прикован върху някакъв далечен и омразен противник.

4.

Тази нощ, в най-потайните часове, Върховният крал спеше. Сънят му беше неспокоен и изведнъж тялото му потрепери. Той се събуди тревожно, изправи се в леглото си и различи нечие присъствие в мрака, който го обгръщаше: свещта, която Одрик беше оставил запалена, осветяваше само леглото му.

— Кой е там? — попита той.

Никакъв отговор. Но там имаше някой и кралят беше убеден в това.

— Одрик, ти ли си?

Макар да знаеше, че е в безопасност, макар да знаеше, че ако бяха наемни убийци, досега щяха да са го убили, той почувства как го обзема някакъв необясним страх. Безумен, дълбок страх. Страх от мрака и от онова, което той крие. Страх от тъмното…

Върховният крал се канеше да извика трети път, когато от сянката се появи един силует. В същото време до ноздрите му достигна гадна смрад на урина, мръсотия и гранясала пот, на засъхнала кръв и вътрешности.

— Кой…? Кой сте вие? Какво искате?

Приближи се един старец.

Беше облечен в дрипи, невероятно слаб, бузите му бяха хлътнали, обрасли с рядка, мръсна брада, напуканите му устни се усмихваха леко и разкриваха изгнили зъби. Алдеран го позна и тутакси го обзе страх, примесен с неверие: това беше Солиас, черният магьосник, към когото се обърнал за сведения в Ориал, когато му бе поверил острието на Тъмнината, за което се предполагаше, че е пронизало Жал.

— Какво правите тук? Как…? Как влязохте?

— „Там, в Ада, Тримата дракони бдят…“ — започна вещерът.

— „Чакат и никога не спят“ — продължи Върховният крал.