Пиер Певел
Кралят (19)

1.

Лорн не знаеше къде се намира кралската армия, не знаеше и докъде беше стигнала войната в Исрия. След битката при Дарлат победата изглеждаше на страната на Върховния крал. Но въпреки това предпазливостта не беше излишна: макар да бяха отстъпили, Бунтовниците вероятно не бяха напуснали областта и също разполагаха със змейове, с които наблюдаваха от въздуха. Така че Лорн заобиколи районите, където беше разположен врагът — и може би още се намираше там, и пристигна в северната част на Исрия, в Далоран, където кралските войски бяха установили главния си лагер в началото на войната. Съмняваше се, че ще намери там Върховния крал, заобиколен от по-голямата част на армията си, а това до голяма степен беше в негова полза. Защото имаше нещо, което Лорн не знаеше и то беше как ще да го посрещне Върховният крал, когато се завърне.

Лорн пристигна вечерта, слънцето залязваше зад гърба му, а змеят му се носеше с бавни, широки махове на крилете. Както очакваше, завари лагера при Далоран празен. Сега вече нито една войскова част не лагеруваше извън тройната стена от кули и ограждения. От големия пазар при южната порта бяха останали само отломки, боклуци и изоставени палатки. Що се отнася до войските, пазещи лагера, те едва успяваха да го покрият. Само тук-там бяха останали няколко палаткови селища, обозначени с редки пилони, на които все още се вееха флагове.

Един от тези флагове беше на Ониксовата гвардия.

* * *

Лорн се приземи в двора на малката змейна на ониксовите гвардейци и не се наложи да търси никого: пристигането му по въздуха бе забелязано и Теожен д’Аргор вече идваше към него.

— Рицарю!

— Графе.

— Но откъде идвате?

Двамата мъже се прегърнаха и докато потупваше Теожен по рамото, Лорн видя Наерис Вард, която ги наблюдаваше отдалеч със скръстени ръце.

— От Закрилящите планини — отговори той.

Граф Д’Аргор се дръпна назад, но ръцете му останаха върху раменете на Лорн и той го погледна втренчено.

— Закрилящите? Но какво сте правили там? И къде е Майрин? Тя добре ли е?

— Майрин е добре.

— О, чудесно!

— А останалото…

Теожен разбра.

— Тайни? Ще ми кажете онова, което можете да ми кажете, рицарю. Не искам повече. Кралят обаче…

Лорн погледна натам, където стоеше Нае: нея вече я нямаше. Потърси я, но в този момент около него се струпаха неговите хора и го задържаха. Ониксовите гвардейци се радваха на завръщането на своя капитан и всички искаха да го поздравят, да го чуят, да му кажат нещо, да му стиснат ръката. Внезапното му заминаване, което по всичко приличаше на бягство, беше породило слухове и тревоги. Лорн трябваше да се покачи на един сандък и да каже няколко думи на хората си — да им благодари, но и да ги успокои. После Теожен го поведе под възторжените възгласи „Да живее!“ към неговата командна палатка, на чийто вход Логан вече бе застанал на стража. Наемникът посрещна Лорн с усмивка и с дискретно кимване на глава.

Нае чакаше в палатката. Тя едва-едва отвърна на поздрава на Лорн. Стоеше права и чешеше брадичката на Исарис, който мъркаше в ръцете й, а в това време Лорн остави шлема си, свали ризницата и взе чашата вино, която граф Д’Аргор му подаде.

— Благодаря.

— Искате ли да наредя да сервират храна?

— По-късно.

Отпусна се в едно пътническо кресло, което изскърца под тежестта му. Протегна краката си, кръстоса глезени, отпи глътка вино и рече:

— Слушам ви.

— С какво искате да започна? — попита Теожен.

— С войната. Превзехме ли Нориж?

— Да. Както се предвиждаше, градът се предаде доброволно след нашата победа при Дарлат. Търговците от Исрийската лига прекратиха съюза си с Ирдел и положиха клетва за вярност към Върховния крал. Провинцията е наша, макар че Бунтовниците все още заемат една част от нея. Продължават да контролират границата с Орвал, но изгубиха всички пристанища в Сграбчващото море. С наближаването на зимата въпрос е само на време да се оттеглят.

— Къде е кралят?

— В Нориж. Влезе победоносно в града…

— Влизане, в което ние нямахме честта да участваме — намеси се Нае.

Лорн се обърна към нея.

Разбра, че по негова вина Ониксовата гвардия беше понесла гнева на краля. Тъй като не можеше да си го изкара на Лорн, Върховният крал си бе отмъстил на хората му. Първо, като ги бе лишил от триумфа, който заслужаваха повече от всеки друг. И второ, бе ги оставил тук, в Далоран, за да им покаже, че бе оттеглил доверието си в тях.

— Съжалявам — каза Лорн. — Нямах друг избор.

— Нямал си избор? — тъй като Нае бе повишила тон, Исарис предпочете да скочи от ръцете й и седна на масата. — Ако графът не беше тук, кралят щеше да разпусне Гвардията. Беше побеснял, Лорн! Побеснял! За бога, какво си му казал?

— Не му се подчиних. Казах му, че заминавам и не му позволих да ме задържи. Само от него зависеше да…

— Той е крал! — прекъсна го Нае. — Алан вече не е Алан. Забрави го. Вече има само Алдеран I.

— Зная, но…

— … но не си имал избор, така ли?

— Достатъчно, Нае.

— Постъпките ти имат своите последствия — и не само за теб. Не можеш да си позволиш да изчезваш ей-така и да…

— Казах: достатъчно — повтори Лорн, гласът му бе спокоен.

Нае млъкна, издържа погледа на Лорн, без да мигне, после се обърна. Точно преди да излезе от палатката, подхвърли:

— Всъщност Йерас се възстановява. Благодаря, че се тревожиш за него.

С Исарис като единствен свидетел Лорн и Теожен останаха смълчани в голямата притихнала палатка. Лорн стана да си сипе още вино, а графът каза:

— Тя… няма лесен характер.

— Нае знае, че е единствената, която може да ми каже някои неща. И ги казва, както баща й ги казваше преди нея.

— Тя е… твърде строга.

— Не. Права е. Заминах, без да ме е грижа какво ще се случи с всички вас. И знаете ли какво? През последните дни не мислех за нищо друго, освен за сина си. Войната? Забравена. Върховният крал? Забравен. Ониксовата гвардия? Същото.

— Вашият син?

Лорн кимна.

— Не знаех за съществуването му. Майрин е негова майка. Роден е в края на зимата.

— Бил е в опасност.

— Да. Но сега е при майка си. Той… казва се Каел.

Теожен изчака, досети се, че върху детето все още тегне опасност, и разбра, че Лорн няма да каже повече.

— Зная какво е да се страхуваш за сина си, рицарю. При това моят е на възраст, когато може да се бие и да се защитава…

Лорн изпи чашата си на един дъх. Помълча още малко, после каза:

— Значи кралят е в Нориж.

— Да. Но сигурно ще се върне в Ориал, за да прекара зимата там.

— Утре ще отида да говоря с него.

Теожен се сепна.

— Не съм сигурен, че това е добра идея.

— Защо?

— Позволете ми да отида като ваш вестител. Тук, сред хората си, не рискувате нищо. Но ако отидете сам при краля…

— Страхувате се, че ще нареди да ме арестуват?

— Наерис не излъга, когато каза, че беше бесен. Бих искал да се уверя, че вече не е. Или поне му е поразминало. Позволете ми да подготвя почвата.

— Какво предлагате?

— Ще пиша на краля. По змейник ще получи писмото утре и ще видим какъв ще бъде отговорът. Изглежда, че реакциите му стават все по-непредвидими.

— Разбрано. Благодаря, графе.

— Моля ви, няма за какво.

— Благодаря ви също, че командвахте Ониксовата гвардия в мое отсъствие. Мога да си представя, че при тези обстоятелства това далеч не е било лесно.

Теожен се поклони леко, преди да се оттегли.

За миг Лорн остана замислен, изправен пред масата, като галеше Исарис по главата. После облече чиста риза и черно кожено сако, запаса меча си и извика:

— Логан!

Бившият наемник веднага подаде глава:

— Капитане?

— Знаеш ли къде е Йерас?

— Разбира се.

* * *

Ранените бойци от Ониксовата гвардия бяха събрани в голяма кръгла палатка, където всеки имаше отделно легло и за него се полагаха най-добрите грижи, които можеха да се осигурят. В този късен час войниците бяха вечеряли и вече дремеха или четяха, разговаряха, играеха на карти на светлината на факлите. Всички имаха превръзки — един на ръката, друг на хълбока, трети на бедрото, на рамото, някои бяха с превързано чело или дори част от лицето. Други — извадили по-малко късмет — бяха осакатени на бойното поле или впоследствие се бе наложило да им ампутират крайник и сега им предстоеше да се научат да живеят с един дървен крак или с една желязна ръка. Сред черните ризници, блестящите мечове и гравираните шлемове висяха патерици.

Следван от Логан, Лорн влезе, без да известят за него. Ранените знаеха, че се е върнал, но не бяха могли да го видят, нито да го чуят, когато си бе дошъл, и изобщо не очакваха, че той ще ги посети. Веднага щом го видяха, в палатката настъпи пълна тишина, която стигна до края й като вълна.

Лорн тръгна между леглата, поздрави първия ранен, после втория, третия и друг, и още, и още, а в това време хората му ставаха един по един и се приближаваха към него. Сега Ониксовата гвардия беше многобройна и Лорн не познаваше всекиго по име, но знаеше, че всички се бяха изправили безстрашно срещу смъртта и пак щяха да го направят за него — и за всичко онова, което означаваше черното знаме с вълча глава и кръстосани мечове.

— На Върховното кралство служим — казваше Лорн.

— Върховното кралство защитаваме — отвръщаше онзи, на когото стискаше ръката или го потупваше по рамото.

Докато Лорн стигне до него, Йерас вече бе станал и го чакаше, изправен до походното си легло. Едната ръка на някогашния вестфалдски разузнавач беше превързана — там, където я бе пронизала стрела от арбалет. Но не заради това — въпреки протестите му — го държаха в палатката на ранените. В края на битката при Дарлат той беше получил силен удар по главата. Само шлемът му го бе спасил от сигурна смърт, но дълго бе останал в несвяст, а след това проявяваше странни симптоми: виене на свят, загуба на равновесие, гадене.

— Капитане — каза Йерас шеговито, — кажете ми, че идвате да ме спасите…

Лорн видя, че е блед и отслабнал и разбра, че той нарочно се мъчи да изглежда добре, да се покаже по-силен, отколкото всъщност беше. Двамата се прегърнаха, после Лорн седна на ръба на леглото му, като застави Йерас също да седне.

— Как си? — попита той тихо.

Хората около тях се отдръпнаха. Само Логан можеше да чуе какво си говорят, като не преставаше да се оглежда наоколо. Войниците в палатката се върнаха към предишните си занимания.

— Добре съм — излъга Йерас.

Той нервно намести кожената превръзка на сляпото си око. Здравото му око беше кървясало.

— Кажи ми истината, Йерас.

Едноокият въздъхна.

— Възстановявам се — призна той. — Понякога все още малко ми се вие свят, но наистина съм по-добре.

— Сигурен?

— Сигурен.

— Имам нужда от теб, Йерас. Но искам да съм убеден, че…

— В състояние съм да се върна на служба — прекъсна го Йерас.

Лорн знаеше, че Йерас не му казва цялата истина, но не му беше трудно да си представи как се отразява бездействието на човек с неговата закалка.

— Добре — каза Лорн и се изправи. — До утре.

Йерас също стана.

— Благодаря, капитане. Няма да ви разочаровам.

Двамата се ръкуваха и това ръкостискане имаше стойността на клетва.