Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Reincarnation of Peter Proud, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мая Калоферова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2024 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2025 г.)
Издание:
Автор: Макс Ерлих
Заглавие: Прераждането на Питър Прауд
Преводач: Мая Калоферова
Година на превод: 2002 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Атика
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Атика“
ISBN: 954-729-162-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19347
История
- — Добавяне
Глава четвърта
Медицинската сестра го отведе в една от кабинките за прегледи, където след дълго очакване дойде и Чарлс Танър. С няколко години по-възрастен от Питър, той му беше близък приятел и силно запален по тениса.
— Здрасти, Пит. Пак си тук, както виждам.
— Да, седя и чакам като идиот от половин час вече.
— Извинявай. Днес имам много работа. Доколкото разбрах, отново те боли хълбокът.
— Да.
— Силно ли?
— Убийствено.
— Дай да видя.
Той опипа мястото на хълбока и около него.
— Какво усещаш така? Повече ли те боли или по-малко?
— Не. Същото е.
Д-р Танър накара Питър да свие крака и да ги вдигне няколко пъти.
— Усещаш ли някакво напрежение?
— Не. Все същото.
Лекарят погледна в папката си:
— Я да видим. За пръв път си идвал за това преди шест месеца. И още два пъти след това. Направени са ти две рентгенови снимки, втората е отпреди месец. Не са намерени никакви патологични изменения. Няма признаци за заболяване. Костите и тъканите са здрави.
— Тогава защо ме боли?
Танър го погледна безпомощно.
— Да пукна, ако мога да разбера. Няма следи от нараняване в тази област. Болката не е свързана с активно движение. — Той отново погледна в папката. — Появява се и изчезва произволно. Трае от един до три часа. Престава внезапно, просто от един момент нататък я няма. — Погледна Питър: — Как беше този път?
— Седях на бюрото и говорех по телефона. В момента, в който сложих слушалката, и бам!
— И нищо друго?
— Нищо.
Танър поклати глава.
— Виж какво, може да си помислиш, че искам да се измъкна, но е възможно болката ти да е психосоматична. От друга страна, мястото не е никак подходящо. Психосоматичните болки са появяват обикновено в задната част на крака или като главоболие, болки в гърдите, в стомаха, язви. Както и да е, предполагам, че е възможно да се появят навсякъде по тялото. — Той се засмя: — Е, ако имаше дървен крак, можех да ти предложа по-добра диагноза.
— Каква?
— У хората с ампутирани крайници често се появяват фантомни болки в несъществуващия крайник. Например ако кракът им е ампутиран. Преживяването е толкова травмиращо, че хората си въобразяват, че изпитват истинска болка в отрязания крак. Има жени с фантомни болки в оперативно отстранена гърда. Но, дявол да го вземе, Пит, не знам какво да ти кажа, освен че на това място няма никакви органични изменения. Ако това може да те успокои.
После, докато подготвяше иглата, добави:
— Ще поиграем ли следващата седмица?
— Добре. Кога?
— В сряда. Тогава имам почивен ден. Кога иначе?
Питър излезе от кабинета и се качи в асансьора. Докато се спускаше надолу, изведнъж си спомни, че X имаше белег на хълбока си.
Отпусна се назад върху зъболекарския стол.
Лежеше с широко отворена уста като умряла риба. Челюстта му беше изтръпнала от новокаина. Стискаше очи, докато машинката стържеше по зъба му. Пръстите на зъболекаря, Мартин Стейн, издаваха лека лютива миризма, докато бърникаха из устата му. Стърженето спря.
— Готово, Питър. Можеш да си изплакнеш устата.
Питър за малко не отложи часа при зъболекаря. Десетина минути след посещението при Чарли Танър болката в хълбока му изчезна и той все пак реши да дойде. Днес явно беше ден за ходене по лекари.
Преди инжекцията Стейн му беше дал нещо успокояващо — розова течност в картонена чашка — и сега се чувстваше отпуснат и му се спеше.
— Отвори широко устата.
Усети как в устата му натъпкват нещо твърдо. Пластмасовият дрен за слюнката, тампон, нещо метално — щипците. Накрая Стейн му каза да стисне зъби и да постои така. Обясни му, че е необходимо известно време, за да се втвърди материалът.
Зъболекарят отиде при друг пациент в съседното помещение. Навярно в трето помещение го очакваше следващият пациент. Всичко беше планирано до секундата. Инжекция за номер едно, бормашинка за номер две, пломба за номер три. И не забравяйте да им изпратите сметката на първо число идния месец, госпожице Дилейни.
В стаята звучеше лека музика, безлична, но успокояваща. Очите му се затваряха. Анатомичната форма на стола следваше извивките на гръбнака му. Отпуснат в полулегнало положение като космонавт преди изстрелването на ракетата. Червеното зарево на калифорнийския залез се процеждаше през полуспуснатите щори и се отразяваше в стоманените тръби и хромирани предмети.
Погледът му се спря върху осветителното тяло, монтирано точно над главата му. Името на производителя беше изписано върху лампата: Касъл[1]. Виждал беше това име върху оборудването на всички зъболекарски кабинети, в които беше ходил.
КРЕПОСТ.
Белите букви на черен фон сякаш искаха да го хипнотизират. Той се зае да съставя от тях четирибуквени думи като в ребусите от последните страници на вестниците.
Креп, крос, кост, пост, степ, скот, покер, перо, епос, прост, стоп, троп…
Беше декември и се свечеряваше рано. През щорите на Мартин Стейн Питър виждаше как нощта постепенно измества залеза. Вече едва различаваше измежду щорите покрива на небостъргача надолу по булевард „Уилшър“. На покрива му светеше надпис. Не се виждаше много ясно, но, изглежда, беше реклама на някаква банка. Американската банка? Обединената калифорнийска банка?
Не можеше да го прочете.
Изведнъж щорите се вдигнаха и той видя, че не е познал. Огромният надпис на покрива в действителност гласеше: ПУРИТАНСКА БАНКА.
И все пак надписът трудно можеше да се прочете поради снега, който падаше обилно и удряше в прозореца. Снежна виелица. Чуваше воя на вятъра, който тресеше прозорците.
Стъклата бяха покрити със скреж. Притисна нос към стъклото, за да погледне навън, но надписът вече не се виждаше. Снегът се беше усилил.
Около него имаше високи преспи. Намираше се на някаква много оживена улица, пълна с коли и магазини. Успя да разчете няколко табели: Магазин за дрехи „Пуритан“, „На обяд у Пуритана“. Хората, които го подминаваха и подбутваха, бяха обути с галоши и се криеха от студа в дебели балтони. Лицата им се виждаха съвсем ясно, но той не ги познаваше. По-надолу над улицата минаваше извит железопътен мост от сив камък. Точно в този момент по него тракаше влак. Зад моста се виждаше кулата на кметството.
Изведнъж снегът изчезна. Стана чудесен горещ летен ден. Той стоеше на панорамната тераса на кулата. Беше много малък и едва надзърташе иззад високия й парапет. Намираше се високо над града. Оттук се откриваше поглед към обляната в слънце широка река с формата на обърнато S. Отвъд реката имаше разни къщи и фабрики, от комините излизаше пушек, който чертаеше чудни рисунки върху синия папирус на небето. През пръчките на парапета виждаше как колите пъплят долу, виждаше и някакъв площад. На площада имаше два паметника — и двата имаха пиедестал отгоре със статуя. От тази височина не можеше да ги познае. Алеи прекосяваха площада по диагонал, имаше и пейки.
Последва бърза серия от отделни видения.
Вече не беше на открито, а в някакво малко тясно помещение с решетки като в клетка или затворническа килия и броеше пари.
И тогава пред килията му се появи ТОЙ: Пуританът. Онзи, когото наричаше Котън Матер[2]. Той се извисяваше над него като страшен исполин. Наблюдаваше го с неподвижния си безизразен поглед. Всяка подробност се открояваше ясно. Облечен беше в тъмночервена туника, препасана с кожен пояс. Отгоре носеше тъмносив дълъг елек. Връхната му дреха и кожените панталони бяха подплатени с импрегнирана кожа. Носеше огромна островърха шапка с широка периферия. Голяма бяла ленена яка. Високи обувки с лъскави сребърни катарами. Лицето му беше сериозно и строго.
Отново беше навън. Пак беше горещ летен ден. Двамата с Марша играеха тенис на червен корт. Отляво се виждаше малко езерце, а отдясно имаше голяма ниска и разхвърляна постройка, зад която зеленееше игрище за голф със загладени височини, безупречни морави и белеещи се на слънцето пясъчни трапове. Марша беше облечена с бяла поличка, бяла блузка и гуменки, черната й коса беше вързана с бяла кърпа. Жената в бяло. Не играеха на сериозно, просто си подаваха топката един на друг. Той владееше положението и подвикваше напътствията си на висок глас. „По-силно — крещеше той, — удряй по-силно!“ На нея явно не й беше много приятно да й крещи така, защото лицето й, лъснало от пот, беше напрегнато и много сериозно. „По-силно — викаше й той, — удряй по-силно“
После внезапно се видя да кара някаква кола. Носеше се бързо по тесен път, ограден от високи здрави дървета. Гюрукът на колата беше свален. До него седеше червенокоса жена, която явно не беше Марша. Движеха се с голяма скорост. Луната беше тънко резенче в небето. Вятърът развяваше косата на жената.
Не беше по-красива от Марша, просто различна. Опиянена от високата скорост и от вятъра, отметнала назад глава, тя пееше някаква безсмислена, несъществуваща песен. Той обаче повече се радваше на колата. Тя беше истинска прелест — червена кожена тапицерия, тъкана черна подова настилка, арматурно табло от орехов фурнир, скоростомер, който менеше цвета си според скоростта; от нула до трийсет мили в час — зелено, от трийсет до петдесет — жълто, над петдесет — червено. Отбеляза дори каква е скоростта в момента. В средата на таблото имаше вградено радио с бутони за различните станции. Колата беше издължена и ниска, спортен тип. Отпред имаше широка решетка с къси хоризонтални пречки, големи кръгли тасове на колелата, обемисти заоблени калници. Воланът беше ниско долу, скрит вътре в торпедото. Гумите бяха огромни, с бял кант. Съвършен екземпляр. Погледна червенокосата хубавица и й се усмихна. Настъпи газта и полетяха напред.
Изведнъж зазвъня звънец, настойчиво, на равни интервали. Той отвори очи. През прозореца се виждаше озареното в червено небе. Звънеше звънецът за пломбата му и Мартин Стейн отново се беше надвесил над него. Пръстите му с лютива миризма на дезинфектант отново бърникаха в устата му.
— Хайде, Пит, дай да видя какво е станало.
Всичките ги знаеше наизуст. Сънят с прозореца, Сънят с улицата, Сънят с кулата, Сънят в затвора, Сънят за тениса. Естествено, и Сънят за Котън Матер, в който гигантската фигура на пуритана го гледаше с изпитателен поглед. Странен сън — гигантът стоеше напълно неподвижен през цялото време. Дали това не е някакъв знак? Напомняше му натюрморт. Може би е картина? Защо не? Ще трябва да разпита баща си. Най-вероятно ще се открие портретът на някой прадядо пуритан. Дядо Прауд. Старите лицемери не ги беше грижа за околните, себелюбието им нямаше граници. Знаеше го, защото в библиотеката беше намерил една рядка книга за пуританската върхушка в Америка — нямаше заможен човек в старата масачузетска колония, който да не си е поръчал портрет.
Тези видения го бяха спохождали и преди, знаеше, че няма да го оставят на мира и занапред. Но този път имаше нещо ново. Нов експонат в неговия ненормален пантеон, една чисто новичка лъскава халюцинация за колекцията му в черната тетрадка — моментално й даде и име: Сънят с автомобила.
Силно смутен, той седеше на зъболекарския стол. Като отломки от подсъзнанието му загадъчните, но все пак познати картини постоянно кръжаха над него като лешояди. Този път дори не го бяха изчакали да заспи дълбоко. За пръв път успяваха да се промъкнат още в лекия му дневен унес. За пръв път нахлуваха в дневна дрямка. И за пръв път се бе появила друга жена, която не беше Марша.
„Три на нула за Една.“
По-късно вечерта, когато Нора отиде на някакво събрание, той реши да поработи върху книгата си: „Индианците: Произход и култура. Етническото им положение в Америка — настояще и бъдеще“. От седмици не беше се занимавал с нея.
Порови се из папките с предварително събрани материали. После направи няколко бележки и написа един-два параграфа за новото нападение над сградата, в която се помещаваше Агенцията по индианските въпроси във Вашингтон. Задраска написаното и опита отново. Новото беше още по-лошо. Накрая захвърли писалката, затвори с трясък справочниците си и натика бележките и изрезките в определените папки.
По дяволите! Ужасно закъсняваше с писането. Но най-лошото беше, че в момента тази мисъл изобщо не го безпокои. Преди книгата го интересуваше толкова много, а сега от шест месеца насам почти не я беше пипвал.
Откакто го бяха налегнали сънищата, халюцинациите или бог знае какво, забелязваше, че започва да губи сили. От време на време се улавяше, че изобщо не знае къде се намира. Невъзможно му беше да се съсредоточи; съзнанието му се рееше безцелно, а понякога тотално изключваше. От време на време очите му се замъгляваха и сетивата му се притъпяваха. Забелязваше го най-много, докато играеше тенис. Други занимания почти не го привличаха.
Освен това ставаше все по-раздразнителен. Често без всякаква причина се държеше троснато с хората, със студентите си, с асистентите си. Засега Нора не го забелязваше, или поне не даваше да се разбере, че го забелязва. Той се стараеше да прикрива тревогата си, но съзнаваше, че рано или късно, ако продължава така, ще се наложи да й каже.
Пред себе си той не криеше, че го е страх. Често едва се сдържаше да не го обхване паника. Отначало мислеше, че това е някакво временно състояние. Уверяваше се, че халюцинациите му скоро ще си отидат. Но когато те не само че не си отидоха, но и зачестиха, това взе да се отразява на ежедневните му занимания и той се загрижи сериозно. Не можеше да проумее какво става с подсъзнанието му — това май никой не можеше да разбере. Щом дори и специалисти като Лудвиг Стауб не можеха да разберат, следователно причини за тревога наистина имаше.
Ужасно е да си болен без диагноза. Болният от рак поне знае от какво боледува и въпреки че болестта му е нелечима, свиква да живее с нея. Когато знаеш, можеш да направиш нещо или поне да се опиташ. А той трябваше да се примири и да търпи като безмозъчно същество. Нощем не му се заспиваше. Случваше се напразно да се бори със съня. Не защото бесовете го обладаваха — понякога го оставяха на спокойствие цялата нощ.
Но освен всичко друго той се чувстваше прогонен и обречен. Защо точно аз? — питаше се. По света има милиарди хора — защо тъкмо аз? Питър Прауд Лудия. И то не какъв да е луд, а особен, неповторим в лудостта си. Дори психиатрите не могат да разберат какво му има. Доказателствата за лудостта му бяха старателно записани в тетрадката, която държеше в нощното си шкафче. Моят съновник, помисли си той. „Дневник на сънищата ми“ от Питър Прауд. Окултните издания щяха да го глътнат като топъл хляб. А защо да не напише и научен труд по въпроса? — задаваше си той саркастични въпроси. Дисертация на тема необикновените сънища като явление изцяло лишено от връзка със заобикалящата го реалност. Серия ненормални халюцинации, неподдаващи се на известните методи на анализ. „Предизвикателство към Фройд, Юнг, Щекел и традиционната наука“ от Питър Прауд, магистър философ.
Искаше единствено да се отърве по някакъв начин от халюцинациите. Искаше да си сънува обикновени фройдовски сънища — например как убива баща си или изнасилва майка си.
Нора знаеше, че му предстои да се подложи на изследвания в Лабораторията по съня на Сам Гудман, но, разбира се, не й беше казал истинската причина. Обясни й само, че на Гудман му трябват доброволци и че той си е предложил услугите.
Нямаше да спи вкъщи една седмица, най-много десетина дни.
Нора се поусмихна и му поръча по-скоро да се връща, а междувременно, добави тя, щяла да се чувства ужасно нещастна сама в студеното легло. Свикнала била с него, но щяла се опита да преживее все някак, докато го няма.
Питър се надяваше, че Сам Гудман и неговата Лаборатория по съня ще успеят да установят нещо.
Същата нощ сънува Съня с къщата.
Стоеше пред някаква къща. Имаше цяла редица къщи с подобен вид, но тази беше неговата собствена. На два етажа. Горният етаж облицован с кафяви дъски, долният с бяла мазилка. Имаше голяма дървена веранда с колони отпред. Забеляза, че това е третата къща от пресечката. После дойде Сънят с дървото. Намираше се в някакъв парк. Зад него имаше голяма четвъртита гробница. Върху нея се виждаха мраморните фигури на мъж и жена, мъжът беше прегърнал покровителствено жената през кръста. Самият той стоеше пред огромно дърво на около трийсетина метра от гробницата. Беше момче на тринайсет или може би четиринайсет години и с него имаше момиче на същата възраст. Лицето й не се виждаше ясно, но не беше Марша. Момичето имаше лунички и дълга кестенява коса, която се спускаше до средата на гърба. Тя се смееше, а той държеше нож и изрязваше някакви инициали в кората на дървото. Кората беше много твърда и той много се стараеше да изреже инициалите дълбоко. Какви бяха тези инициали обаче, не успяваше да види…