Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (4)

Глава трета

Първата му задача за деня беше срещата с двама аспиранти в десет часа. Трябваше да обсъдят темите за дисертациите им. После на обяд, после лекция и упражнение. И накрая час при зъболекаря. Съвсем обикновен скучен ден.

Жилищната сграда беше на четиринадесет етажа, като най-горните два бяха скъпи апартаменти с тераси. Името на жилищната сграда „Съмит Плаза“ беше изписано със златни букви върху големия червен сенник над внушителното парадно стълбище. Имаше денонощна вътрешна телефонна централа и униформен портиер, чиято работа беше да паркира колата на съответния наемател в някой от подземните гаражи. Едностайният апартамент на Питър се намираше на петия етаж, а колата му беше мерцедес. Всичко това, разбира се, не бе по силите на един млад преподавател, така че той представляваше изключение сред колегите си. Питър просто имаше късмет, че не му се налагаше да се издържа от преподавателската си заплата.

Той влезе във фоайето. Момичето пред телефонното табло, пухкава луничава изрусена блондинка, му се усмихна. Когато не беше заета с телефона и със записване на телефонни съобщения, тя запълваше времето си с блудкавите сантиментални филми, които гледаше на телевизорчето до таблото, или с книги по астрология. Питър отбеляза, че в момента наред е астрологията.

— Добро утро, господин Прауд.

— Добро утро, Една.

Те си имаха постоянна закачка.

— Какъв е хороскопът ми за днес, скъпа?

— Сега ще проверя. Вие бяхте Везни, нали така?

— Точно така.

Тя отлично знаеше зодията му, но всеки път го питаше. От съсредоточение лицето й чак се изкриви.

— Момент — да помисля. Сега е декември. Слънцето минава през четвъртия си дом. Уран и Плутон се намират във втория слънчев дом. — Тя отвори книжката и намери съответната страница: — Уран, господарят на втория ви слънчев дом, домът на истинската любов, дава възможност да се потърсят и преживеят романтични случки, които ще изпълнят живота ви с разнообразие и бурни събития. — Тя вдигна глава и му се усмихна: — Обзалагам се, че знам с кого.

Той отвърна на усмивката й:

— И аз съм готов да се обзаложа.

Тя върна поглед към книгата и лицето й помръкна, докато изучаваше страницата.

— О, има и още нещо.

— Какво?

— Възможно е обаче — продължи тя — днес да ви споходят неочаквани неприятности и тревоги. Според планетарните влияния днес би трябвало да се откажете от всекидневните се занимания. Най-добре е да си останете вкъщи, да си почивате мирно и тихо, да четете, да спите и да размишлявате.

— О, чудесно — възкликна той.

Тя го погледна загрижено:

— Май наистина е по-добре да не излизате днес.

— Налага се, Една. Имам срещи, лекции и други ангажименти.

— Не можете ли да ги отложите?

— Не. Няма как.

— Тогава пазете се. Моля ви. Карайте внимателно.

— Благодаря ти, Една. Така и ще направя. Много мило от твоя страна да ме предупредиш.

Той слезе с асансьора в гаража.

„Щуро момиче. Важното е, че си вярва.“

Колата му го чакаше на рампата. Той махна на портиера и потегли.

Караше по Булеварда на залеза и се мъчеше да проумее случилото се.

Защо му се явяваха тези смахнати халюцинации? Кой беше X? Дали пък някой не се опитваше да му даде някакъв знак? До този момент в живота му нямаше нищо особено. Е, естествено, беше минал през обичайните детски и юношески тревоги, но те не представляваха нищо особено. Считаше се за стабилна личност, всички твърдяха, че е доста зрял за възрастта си. Ако оставим всичко това, то от живота на Питър Прауд не остава много нещо, мислеше си той. Нямаше съществени върхове, нито особени сривове.

Роден в Лос Анджелис, той беше прекарал в него целия си живот. Родителите му го бяха кръстили Питър и на тази тема той беше много чувствителен. Питър Прауд — звучеше като име на герой от детски стихчета и хората често го занасяха. Приятелите му го наричаха Пит. Потомък беше на стара калифорнийска фамилия. Баща му, Джон Р. Прауд, бе спечелил богатството си от продажба на земи. Успял да купи хубави парцели в Уилшър и Ориндж на ниска цена, когато никой не си представял невероятното преселение към Калифорния след войната, и ето че Джон Прауд сварил да продаде имотите си скъпо и прескъпо. Сега той не се занимаваше с нищо; заедно с майката на Питър живееха в Палм Спрингс в къща със сауна и басейн, съвсем близо до игрище за голф.

Един бог знае защо Пит Прауд винаги се беше интересувал от индианците и тяхната история. Не заради далечното си родство с тях, увлечението му беше по-силно и по-дълбоко. Той съвсем недвусмислено се идентифицираше с тях, чувстваше се тясно свързан с тях. Като дете беше изчел всички книги за индианци, до които успяваше да се добере. Гледаше филмите, в които се разказваше за тях. На десет години знаеше наизуст имената на по-основните индиански племена. Като студент в Бъркли учеше история и антропология на северноамериканските индианци, работи две години като асистент и получи докторската си степен след великолепна защита на дисертация върху племената от платата. Трудът му предизвика значителен интерес и в тази област той стана истинска знаменитост.

В края на краищата получи предложение за преподавателско място в университета на Лос Анджелис, което прие, предоставяйки на братята си възможността да продължат бащиния бизнес с недвижими имоти. Двамата му братя вече работеха в „Прауд Корпорейшън“, Питър обаче не се интересуваше от строежи и разпродажби на жилищни сгради и търговски комплекси. Баща му остана разочарован, но все пак беше достатъчно щедър, за да му осигури прилична издръжка. Ето по този начин той живееше с всички удобства, без да се отказва от преподавателската си работа.

На двадесет и седем години още не беше женен. Имаше доста привлекателна външност и жените го харесваха. На няколко пъти започваше по-продължителни връзки; в Бъркли дори известно време живя с една аспирантка по психология. Харесваше почти всички жени, които бе имал, и беше убеден, че дори е бил влюбен в някои, но недотам, че да създаде по-трайна връзка.

Увличаше се от класическа музика, от време на време му доставяше удоволствие да изиграе партия шах или бридж, а в голфа най-лошото му постижение беше пет. В Бъркли играеше футбол, но в тениса нямаше по-добър от него.

Всъщност, казваше си той, целият живот е една голяма тъпотия. А ако се замисли човек — дори пълна безсмислица. Нямам никаква определена цел, нито особена перспектива. Все едно, всички ни чака същият край.

Соломон Грънди, сети се той. Как беше по-нататък? Соломон Грънди, роден в понеделник, кръстен във вторник, оженил се в сряда, разболял се в четвъртък, станало му зле в петък, умрял в събота, погребали го в неделя и това е краят на Соломон Грънди.

Както и на всички останали. Амин.

Какъв мечтател съм днес, каза си той. И не само мечтател, но и философ.

Продължи да кара в западна посока по Булеварда на залеза. После сви наляво по „Хилгард“ и влезе в университетското градче. Скоро спря пред многоетажния гараж № 3.

На входа имаше раирана бариера, която се вдигаше автоматично, когато се подадеш от прозореца на колата и мушнеш в отвора магнитната си карта. Бръкна във вътрешния си джоб за жълтата магнитна карта, но не успя да я намери. Изруга тихичко и си спомни, че я е оставил в друга дреха. Отвратително начало за деня, помисли си той. Всичко това щеше да му коства време и досадно неудобство. Паркирането в района на университета беше кошмар. Човек никога не биваше да си забравя проклетата карта.

Е, нямаше как. Той потегли на заден ход и след известно обикаляне намери един открит паркинг. В остъклената будка стоеше пазач, от когото си взе пропуск. После се върна при гараж № 3, изчака пет минути да мине колоната от коли пред него, пусна пропуска в отвора и мина през бариерата.

Дори и в гнева си обаче не пропусна да отбележи с горчива усмивка: Едно на нула за Една.

Успя да паркира мерцедеса си на второто ниво. Колата му се набиваше в очи сред фолксвагените, датсъните, тойотите и фиатите — повечето му колеги караха малки коли. Двама професори на слизане от колите си изгледаха най-напред автомобила му, а после и самия него. Изглежда, ги беше яд и на него, и на колата. В подобни случаи той обикновено се притесняваше. Но днес, в сегашното си състояние, изобщо не му пукаше.

Излезе от гаража и тръгна към Бънч Хол, който се извисяваше на гигантските си кокили, а фасадата му беше цялата от някакъв металоподобен материал, в който се отразяваха околните сгради и дървета. Денят беше хубав, ясен, слънчев и доста топъл за декември. По тревата около старите разкривени маслинови дръвчета покрай южната страна на Бънч Хол и по ниската тухлена стена, ограждаща площадката пред зданието, на групички се излежаваха студентите — момчетата с бради и по дънки, момичетата също по дънки, но с дълги развяващи се коси.

Той влезе в преддверието, спря за миг да разгледа обявите, закачени на студентското табло. Обичайните съобщения: „Търся квартира“, „Търся съквартирантка непушачка!“, „Чартърни полети до Ню Йорк и Европа!“. Някой си продава електрическа баскитара, специална изработка. Друг иска да се отърве от реконструиран мотоциклет „Ямаха“, плащане в брой, спешно! Клубът по кунгфу щял да има сбирка.

Но тези обяви почти се губеха сред съобщенията за окултни течения и последователите им. „Касиус гледа на карти Таро“, „Гласът на Изида, Космическата майка“. „Таня изпълнява стихове за митовете и вечността в тесен кръг.“ „Гуру Рам Дас ще разчете вашата карма.“ „Спиритуалистичен център — да разширяваме Братството на Извора.“ „Космическа работилница за щастие.“ „Христос на Дървото на Живота.“ „Диханието — ключ към духовното усъвършенстване.“ „Биоенергетичен анален кръжок.“ „Магьосничеството — институт за способностите на човека.“ „Астро-психологически срещи.“ Както и „Работилница «Истината ще ви освободи».“

Всички бяха като Една тези дни. Светът беше пълен с луди. Всички търсеха някакво обяснение.

И той също.

 

 

При Питър влезе вторият за деня аспирант, Ед Донън, за консултация по дисертацията си. Той беше висок, брадат и малко притеснен. Носеше тъничка папка с кратко резюме върху предлаганата от него тема за дисертация.

— Сядай, Ед.

— Благодаря, господин Прауд.

Питър още не можеше да свикне с официалностите като господин Прауд, д-р Прауд. Донън беше само две години по-млад от него.

— Е — Питър посочи с глава папката, — казвай какво криеш там вътре.

— Темата, с която искам да се занимая, е паралел между „Интерпретация на сънищата“ на Фройд и ирокезките обичаи, основаващи се на култа към сънищата.

„Господи — каза си той, — ама че работа! Първо Нора, а сега и Ед Донън. Явно ме чака необикновен ден.“

— Да, разказвай по-нататък.

— Ами няма никакви сведения, че Зигмунд Фройд е бил запознат с ирокезкия култ към сънищата, но техните обреди, свързани със сънищата, прилагат същата терапевтична стратегия на катарзисно пречистване. У тях има ритуали за изпълняване на желанията посредством сънищата. Имат игри за гадаене на сънища. Тяхното общество отдава огромно значение на сбъдването на сънищата.

— Откъде черпиш информацията си, Ед?

— От съобщенията на йезуитите мисионери до техния орден в периода между 1611 и 1768.

— Имаш предвид „Донесенията“, нали?

Донън кимна:

— Преди всичко „Донесението“ на отец Регеньо от 1649 година. В него той говори с език, който би използвал и самият Фройд. — Ирокезите, също както и Фройд, са били наясно, че сънищата по-скоро скриват, отколкото разкриват душевните стремления. Става дума и за обикновените, лични сънища, и за типа осенени сънища. За тях лечението се е изразявало в това сънят да се разиграе в действителност, тоест да направят така, че сънят да се сбъдне. Ако стремлението, изразено в съня, не бъде изживяно, то би могло да се разбунтува срещу тялото и да предизвика най-различни заболявания. Този съкровен копнеж на душата, проявяващ се в съня, те наричат Ондин-нонк. Мога да ви дам няколко примера.

— Да?

— Например персоналните сънища на сенеките, както ги е описал отец Фромен.

„Съвършено правилно, господин професоре. Денят става все по-интересен.“

— Един сенекски воин сънувал, че се къпе. На сутринта, веднага след като се събудил, той се втурнал от колиба на колиба и карал всички да го заливат с по един черпак с вода, без да го е грижа за студа. А неколцина сенеки извървели сто и петдесет левги път от тяхното село чак до Квебек, според сведенията на отец Фромен, само за да си купят кучето, което били сънували, че купуват оттам. Подобни вярвания има и сред други племена от същата общност — мохоуките, онейдите, онондагите и каюгите. Дори и сред по-отдалечените им сродни племена като хуроните в Канада. — Ед Донън погледна нещо в папката си. — През 1656 година един онондаг сънувал, че спи с две омъжени жени в продължение на пет дена. Двама мъже на драго сърце му отстъпили жените си, за да може той да осъществи съня си наяве и по този начин да изпълни волята на Ондин-нонк. През 1642 година един хурон сънувал, че е заловен жив в сражение с друго племе. Този сън бил много лош и целият племенен съвет се събрал, за да го обсъди. Сънувалият съня съвсем доброволно бил измъчван с пламтящи главни. Друг хурон сънувал, че неприятелят го пленява и му отрязва пръста. Той сам си отсякъл пръста. Трети пък сънувал, че му изгаря колибата. Старейшините след надлежно обсъждане тържествено изгорили колибата му, за да се изпълни волята на Ондин-нонк. Има и много други… — Над очилата си той хвърли поглед към Питър. — Е, как ви се струва?

— Темата ми се струва интересна, но едно нещо ме смущава.

— Какво е то?

— Доколкото си спомням, някой си Антъни Уолъс беше направил доста обширно изследване в тази насока.

— Точно така — почти го прекъсна Донън, — зная за Уолъс. Ще използвам работата му като един от източниците си и, естествено, ще му отдам дължимото признание. Аз обаче бих искал да разработя нещата по-дълбоко, да проуча „Донесенията“ по-подробно, като се спра предимно на сходството с Фройд.

— И все пак, Ед, темата е вече разработена от друг — отвърна Питър, — освен ако не успееш наистина да направиш нещо ново от нея. Знаеш ли какво? Защо не се заемеш с някое друго племе: например с индианците от платата. Или с югозападните племена? А може и с индианците от големия водосборен басейн? Може би у тях също ще се намери Ондин-нонк или нещо подобно — така вече ще разполагаш с нещо по-различно.

Донън запримигва зад очилата си — явно не можеше да реши дали предложението на Питър го удовлетворява, — но все пак отрони:

— Да, идеята не е лоша. В това сигурно има нещо, д-р Прауд. Ще се занимая с тази тема.

Щом Донън излезе, Питър се отпусна на стола и затвори очи. Чувстваше се страшно уморен и объркан. Вдигна телефона и набра номера на Нора.

— Ондин-нонк — каза той.

— Какво?

— Индианска дума. Означава „там горе има някой, който си прави шегички“.

— Така ли?

— Искаш ли да обядваш с мен?

— Не мога — отвърна тя, — имам два семинара. — После добави: — Пит, тази сутрин успях да прегледам някои неща по въпроса за сомнилоквията.

— За какво?

— Сомнилоквията. Говоренето насън. Малко ми поолекна. Засега този проблем не е много добре проучен, но все пак някои неща са известни. Например, че има хора, които говорят насън почти всяка нощ. Някои говорят дори по време на следобеден сън или дневен унес. Жените говорят по-често от мъжете.

— Точно като в нашия случай.

— Не се занасяй — отвърна тя, — говоря сериозно. Във всеки случай някои говорят насън твърде неясно. По-точно говорят така, че никой не ги разбира. Други шепнат, трети крещят също като теб. А някои говорят с напълно променени гласове. Също като теб. Така че… както виждаш, не си чак толкова необикновен.

— Сбогом, господин Хайд.

— Точно така. Въпреки че все още настръхвам, като си спомня, сега се чувствам по-спокойна. Надявам се и ти също.

— Да, да — отвърна той, — и аз.

В момента, в който затвори телефона, го преряза. Болката дойде внезапно, както винаги. И както винаги на същото място — отляво, точно над тазовата кост.

Болката беше съкрушителна. Сякаш някакъв садист беше забил камата си, нажежена до червено, в хълбока му.

Уреди помощникът да му вземе часовете и се обади на д-р Танър. Каза на секретарката, че е спешно, както и предишния път, и че идва веднага.

Остави слушалката, облегна се на стола и затвори очи.

Две на нула за Една.