Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (3)

Глава втора

Отвори очи. Целият беше потънал в пот.

Винаги след този кошмар, който наричаше Съня с езерото, се събуждаше толкова изтощен, сякаш изобщо не е заспивал.

— Господи, Пит!

Подпряна на лакът, пребледняла, Нора го гледаше с широко отворени очи. Беше отметнала завивката си и гърдите й се подаваха от нощницата.

— Ох — изпъшка той, — какво има, Нора? Какво става?

— Какво става ли? Изкара ми ангелите, това става. — Показа му ръката си: — Гледай. Цялата съм настръхнала. Още треперя. Както бях заспала, чух някакви крясъци — ти говореше нещо насън. По-точно крещеше. Само че гласът не беше като твоя.

Той знаеше, че рано или късно това щеше да се повтори. Извърна глава и погледна през прозореца към познатата гледка — палмовите и лимоновите дръвчета пред терасата, градинските апартаменти зад басейна и дворчето. Отвъд тях редицата високи до небето административни сгради по булевард „Уилшър“ блестяха ослепително бели на утринното слънце. А още по-нататък, леко забулени от мръсния градски въздух, се простираха източните квартали на Лос Анджелис.

— Пит, не ме ли чуваш?

— Чувам те.

— Трябва да ти кажа, че беше страшно. От устата ти излизаше някакъв безумен глас, съвсем различен от твоя.

— Така ли? — Той се опитваше да говори нормално. — И как звучеше този глас?

— Не е въпросът в гласа, а в човека, който говореше.

— Добре де, как звучеше гласът на този човек?

— Много особено. По-плътно и по-грубо. Господи, още не мога да се успокоя.

„Също като в роман на ужасите — каза си той. — X проговаря.“ Явно беше уплашена не на шега и той се опита да я развесели.

— Нора, не съм ли ти казвал досега, че не съм съвсем нормален?

— Какво?

Тя го погледна с празен поглед и той се ухили:

— Да, така е. През деня всички ме знаят като доктор Питър Прауд, блестящ млад учен, преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, специалист по история и култура на северноамериканските индианци, известен с добрите си маниери, толерантност и добродушие. Любимец на студентите и обичан от колегите си във факултета. Да речем, че това е моят д-р Джекил^[1]. Но през нощта…

— Стига, Пит — ядоса се тя.

— Извинявай.

— Коя е Марша?

— Марша ли?

— Викаше името й насън.

— Не познавам никаква Марша.

— Сигурен ли си?

— Никога не съм срещал жена с това име.

— Никога ли?

— Никога през живота си. Тази дама ми е напълно непозната.

— Е, значи си го чул отнякъде. Може би си се запознал някъде с някоя Марша, но после си забравил. Във всеки случай ти викаше „Недей, Марша, недей!“ или нещо подобно. — Тя преметна дългите си крака през леглото и стъпи на пода. — Още не ми е минало. Извинявай, но трябва да отида до тоалетната.

Тя зашляпа боса навън от стаята и вратата на банята се хлопна зад нея.

Той се обърна да погледне часовника. Беше 6:15.

Сънят с езерото. Имаше и други не по-малко смахнати сънища, които също бе кръстил с разни имена. Но този му се явяваше най-често. Напоследък го спохождаше два пъти седмично. При това винаги беше абсолютно същият. Нищо в него не се променяше, дори и най-дребните подробности.

Всеки път умираше по същия начин.

Той си плуваше в езерото, а онази жена, Марша, се появяваше с лодката и неизменно си разменяха същите думи. Картината си оставаше непроменена, всеки детайл бе запечатан веднъж и завинаги. Щом той се обърнеше по гръб, тя вдигаше веслото и го стоварваше върху тестисите му, после върху главата, а след това върху пръстите. Накрая той потъваше, въртейки се около собствената си ос, всеки път едно и също.

Марша. Момичето на сънищата ми.

Тя присъстваше и в голяма част от другите видения. Те бяха по-кратки и по-откъслечни, но се повтаряха без изменения, също като Съня с езерото. Нито един от тях нямаше нещо общо с личните му спомени, дори и с тези от най-ранните му години. Не познаваше нито местата, нито епохата от тези видения, които бяха започнали да се прокрадват в главата му преди шест месеца. И не само че не го напускаха, но зачестяваха все повече и ставаха все по-натрапчиви. Изтласкваха всички останали сънища, нормалните му сънища, сънищата, които човек забравя още на сутринта.

Най-странното беше, че помнеше всеки един от тях до най-незначителните подробности. До един ги беше записал в една тетрадка и всички те също както Съня с езерото никога и с нищо не се променяха.

В тези сънища той беше друг човек — онзи тип, когото мислено наричаше X. Обикновено го придружаваше загадъчната непозната Марша, с която явно заедно живееха в някакво градче. В сънищата той познаваше този град много добре. Познаваше главната улица с извития железопътен мост над нея. Познаваше кулата на кметството с лице към централния площад. Познаваше магазините, къщите, лицата на хората по улиците.

А беше сигурен, че никога през живота си не е стъпвал в този град. Въпреки това всичко му беше познато — и кварталите, и улиците от покрайнините дори.

В много от сънищата му беше зима — с дебел сняг и снежни виелици. В действителност той почти не беше виждал сняг освен по планинските върхове около Лос Анджелис или когато ходеше на ски в Аспен и Мамот. Роден в Калифорния, той никога не я беше напускал.

Но още по-необяснимо беше „пуританското“ присъствие. Думата „пуритан“ се появяваше не само в Съня с езерото, но и в останалите сънища. Виждаше я по надписите и сградите, навсякъде. Следователно това беше някъде в Нова Англия.

Но той никога през живота си не беше стъпвал в Нова Англия. Няколко пъти беше ходил на изток до Ню Йорк и Вашингтон, но никога в Нова Англия^[2].

Сега обаче се сблъскваше с нов проблем — говоренето насън. Всъщност не говореше той, а онзи тип, наречен от него X.

Преди около две седмици беше останал да преспи в дома на родителите си в Палм Спринта По едно време се събуди и какво да види — родителите му по халати стоят в стаята му и го наблюдават ужасени. Чули, че някой крещи в стаята. И те като Нора твърдяха, че гласът бил чужд, непознат и затова решили, че в къщата им се е вмъкнал крадец, който навярно е събудил сина им, сборичкали са се и крясъкът е бил от това…

А веднъж по-отдавна в един хотел в Лас Вегас се беше случило нещо подобно. Прекара нощта със Сибил Уилсън. „Туентиет сенчъри фокс“ снимаше филм за апачите и искаше всичко да е напълно автентично — облеклото, племенните обичаи и всичко останало, — така че го бяха ангажирали за консултант. Снимките се правеха в пустинята на Южна Невада и бяха настанени в Лас Вегас, а Сибил Уилсън работеше там като скрипторка. От дума на дума бяха стигнали до кревата.

Когато рано на другата сутрин той се събуди след Съня с езерото, тя го гледаше вторачено, пребледняла като платно и навличаше дрехите си с невероятна скорост, след което избяга ужасена от стаята му. Когато по-късно й се обади по телефона, тя му обясни с леден глас, че не си пада по типове, които говорят насън, а още по-малко по такива, които крещят като ненормални. На практика му даде да разбере, че според нея той не е наред.

Ясно беше, че в момента преживява нещо необичайно, нещо, което засяга психиката му, но не можеше да разбере откъде се бяха взели тези видения, нито пък защо изобщо се бяха появили. Това, естествено, го тревожеше. Отиде дори и на психиатър, при д-р Лудвиг Стауб — скъпо платен и високоценен специалист. След няколко сеанса при него на Питър му стана ясно, че психиатърът е силно озадачен.

— Вашите сънища — каза д-р Стауб — значително се различават от обикновения тип класически сънища. Бих казал, че това са по-скоро халюцинации, тъй като се повтарят без изменения и вие можете да ги възпроизведете с удивителна точност. Според мен те не са породени от субективни дразнители, които да можем да установим. Единственото, което мога да ви кажа, но то едва ли ще ви успокои, е, че сънищата ви не са от шизоиден тип. Шизофрениците обикновено сънуват прости и безсмислени неща, без особено въображение. Един шизофреник например може да сънува стол или чайник, или улица — просто някакъв предмет. В техните сънища няма нито действие, нито хора. А вашите сънища, или да ги наречем халюцинации, са много по-сложни. Освен това вие не давате никакви явни признаци за шизофрения.

Дори и това беше някакво успокоение за него. Д-р Стауб продължи:

— На този етап у вас не се забелязва някакво разстройство, емоционално имам предвид. Любопитството ви е съвсем естествено. Психическото ви състояние най-вероятно е предизвикано от дълбочинни спомени. Може би съществува възможност да бъдат изведени на повърхността, но това би отнело твърде много време. Откровено казано, господин Прауд, не мога да ви дам никакво друго правдоподобно обяснение.

— Но сънищата ми — настояваше Питър — са като сънища на чужд човек.

— Имате предвид въпросния X, както го наричате?

— Да.

— Вие сте X.

— Ами градът, който се появява непрестанно?

Психиатърът се засмя:

— Господин Прауд, да не би да намеквате, че в халюцинациите ви намира отражение някакъв ваш предишен живот? Или че всичко това е следствие от вашето прераждане?

— Не зная, но и това ми е минавало през ума.

— Досетих се — отвърна д-р Стауб и продължи да се усмихва, — но силно се съмнявам в това. Когато човек умре, то умира окончателно. Естествено, възможно е да се върне назад в сънищата си — в детските си години, дори и във времето, когато е бил бебе, но не и преди онзи момент, когато е започнала неговата действителна памет. Имал съм пациенти, които вярват, че са преродени фараони или пък римски войници от времето на Цезар, или членове на правителството на Ейбрахам Линкълн. Те цитират по памет Едгар Кейс и знаят всичко за Брайди Мърфи^[3]. Просто им се иска да вярват, че след смъртта си ще се преродят отново. Обикновено са съвсем безвредни и вярванията им носят успокоение. Всичко това е породено от увлечението по окултните науки днес. Мнозина не желаят да имат нищо общо с реалността, на други действителността им се вижда прекалено отблъскваща. За някои този живот е твърде скучен и безсмислен и се налага да потърсят някакво друго обяснение — карма, вуду, астрология, дори магьосничество. Но това, разбира се, са глупости. Всички тези неща обаче са управлявани от една и съща мистика — щом повярваш в тях, те стават истина…

Нора излезе от банята и се върна в леглото при него.

— Е, добре — каза тя, — вече можеш да ми разкажеш.

— Какво да ти разкажа?

— Съня.

— Сигурно ще ти се стори безсмислен.

— Нищо чудно. Разкажи ми го все пак.

Разказа й го неохотно. Тя се замисли и после каза:

— Индианският момент — нали преподаваш точно това, връзката е елементарна.

— А може и да не е толкова елементарна.

— Защо?

— Аз имам една шестнадесета индианска кръв.

Тя го изгледа.

— Май пак нещо ме будалкаш.

— Не, съвсем сериозно. Моят прапрапрадядо, или нещо подобно, е бил от племето сенеки. Сенеките са клон на ирокезите. Разказвали са ми, че е бил вожд, който пленил една бяла жена, прапрапра- и прочие баба ми, и я взел за съпруга. Така гласи семейната история, но не знам доколко може да й се вярва. Възможно е да е само романтична измишльотина.

— Никога не си ми го казвал.

— И ти не си ме питала — засмя се той. — Надявам се, че не ти е неприятно.

— На мен ли? Да не си мръднал нещо? — разсмя се и тя. — Едва ли ще се намерят много момичета, които имат честта да споделят леглото на автентичен американец кореняк, наполовина индианец, наполовина англосаксонец. Днес е много шик да имаш малко туземска кръв. — Усмивката й се скри. — Единственото, което не мога да проумея, е онзи странен глас.

— А, за господин Хайд ли намекваш?

— Да. И знаеш ли какво си мислех през цялото време?

— Какво?

— За „малкия човек“ на Джеймс Фрейзър. Той пише за него в „Златната клонка“, известния му труд по митология. Към края на следването си правих курсова работа по този въпрос.

Фрейзър твърди, че според първобитните хора едно животно е живо и може да се движи само защото вътре в него има едно малко животинче. Същото е и при хората. Човекът може да съществува и да се движи само защото вътре в него живее едно „малко човече“. То е същото, което днес наричаме душа. Ако е там „човечето“, човекът е жив. Ако го няма, е мъртъв. Докато спим, „човечето“ отсъства само временно. То напуска тялото и скита наоколо, ходи на разни места, среща се с разни хора, върши всичко онова, което човекът сънува. В твоя случай „малкото ти човече“ се е срещнало с жената, наречена Марша. Не особено приятна среща.

— Много интересно — отбеляза той.

— Знаех си, че ще те заинтригува — после внезапно добави: — Време е да се обличаме. Кой е пръв на душа?

— Ти — отвърна Питър.

Той остана да се излежава и се замисли за Нора Хейнс. Добро момиче, умно и хубаво. Бива си го и в леглото. Може дори да разговаряш сериозно с нея. Двамата явно си допадаха. Доказателството беше налице, тук, между немачкаемите чаршафи.

Въпрос: Немного уместен, но все пак. Ще издържи ли? Ще може ли да приеме всичко?

Отговор: Кой знае? Не може да се каже отсега, но защо не? Уморих се да скитам.

Бяха се запознали преди малко повече от месец. В момента тя работеше като асистент и водеше курса „Увод в социологията“. Знаеше какво иска и веднага му бе харесала. Освен това нямаше никакви сексуални задръжки. По-точно, сексът й доставяше здравословно удоволствие. Само седмица след като се запознаха, тя го заведе в малкия си апартамент и за пръв път го покани в леглото си, където и двамата откриха, че си допадат чудесно.

Всичко беше просто и ясно. Три седмици по-късно дойде да живее при него.

Нора излезе сияеща от банята, увита в една от неговите големи турски хавлии, и се зае с тоалета си.

— Нора — подхвърли той, — закъде си се разбързала? Не е ли още рано да се обличаш?

— Трябва да тръгвам.

— Рано е още.

Той отметна завивката и остана да лежи гол, проснат по гръб, с разперени ръце и крака. Тя погледна отражението му в огледалото и се извърна, за да види по-добре.

— Мислех, че си уморен.

— Е, не чак толкова.

Тя се засмя.

— Да, виждам. Знаеш ли, скъпи, онази жена от съня ти, Марша, е голяма мръсница. Да удря това прекрасно нещо, това произведение на изкуството, това монументално творение. Тя явно не те е оценила по достойнство.

— Вярно — ухили се той. — А ти?

— О, да, напълно.

— Достатъчно, за да поостанеш още малко?

— Извинявай, Наполеончо, но днес не мога. Зная, че е рано, но часовете ми започват в девет, а освен това искам да се отбия преди това в катедрата, за да прегледам няколко курсови работи. Физиономията ми също трябва да си върне обичайното строго изражение, за да мога да застана пред онези критични млади хора с подобаващо измъчено професионално изражение. Никак не ми се ще да се появявам с вид на доволна котка, прекарала нощта с някой палав мартенски котарак и излапала купичка сметана отгоре. Моите студенти са много умни и схватливи. Тези неща не им убягват. Особено на момичетата. А сега, скъпи, ако обичаш, ставай да закусим. Умирам от глад.

Той се изтърколи от леглото и отиде в банята, където внимателно заразглежда лицето си в огледалото. Видът му беше много изтормозен, сякаш цяла нощ е бил на крак, със сенки под очите, които представляваха тесни цепки.

„На двайсет и седем години съм, а изглеждам на четирийсет.“ Единственото му желание беше да легне във ваната и да заспи. Това щеше да му е предостатъчно за днес. Сети се за Сам Гудман. С Гудман бяха приятели и партньори по тенис, но Гудман беше и още нещо — преподавател в катедрата по психология и ръководител на Лабораторията за проучване на съня към университета в Лос Анджелис. Питър му беше разказал за необикновените си халюцинации, които явно смущаваха не само останалите му сънища, но и му пречеха да спи. Сам беше силно заинтригуван и моментално му предложи да отиде при него в Лабораторията по съня и да се подложи на изследвания. Може би все нещо ще излезе наяве. В момента всички места били заети, но Сам щеше да му се обади при първа възможност.

Взе електрическата самобръсначка и забръмча по обраслата си с четина брадичка. После влезе под душа. Малко съжаляваше, че каза на Нора за Съня с езерото. Разбира се, не й беше казал, че той постоянно се повтаря, при това неизменно един и същ. Премълча и за останалите сънища, които беше описал в черната тетрадка — всеки със свое собствено име. Мислено взе да отмята един по един.

Сънят за града. Сънят на кулата. Сънят с тениса. Сънят с прозореца. Сънят с къщата. Сънят със скалата. Сънят за войната. Сънят с дървото. Сънят с бебето. Сънят със затвора. Сънят за Котън Матер.

Както се беше унесъл, загледан в огледалото, за миг му се стори, че вижда нечие чуждо лице. Лицето на X.

Или не?

„Господи! — каза си той. — Дали не започвам да се побърквам?“ Тръпки го побиха.