Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (30)

Глава двадесет и седма

На следващата вечер беше поканен на вечеря у семейство Чейпин. С Ан имаха намерение да отидат на кино след това.

По време на вечерята Марша Чейпин беше мълчалива. Имаше напрегнат, отвлечен вид. Той отново остана с впечатлението, че тя скрито го наблюдава. Пак имаше чувството, че не го харесва. Разговорът течеше мудно и насила. Повечето време говореше Ан.

Изведнъж Марша наруши мълчанието си и се обърна към Питър:

— Ан ми разказа за случилото се със свекърва ми.

— Така ли?

— Много странно ми се видя, че ви е взела за… за Джеф. Интересно защо ли?

— Нямам представа.

— Това е много необичайно. Искам да кажа, вие изобщо не приличате на бившия ми съпруг. Нито говорите като него.

— Аз съм не по-малко изненадан от вас.

— Изненадан ли? — намеси се Ан. — Та той беше направо като гръмнат.

— Но защо точно вие? — продължи Марша. — При Елън Чейпин са идвали и други мъже. Психиатри, лекари, прислужници — непрекъснато сноват насам-натам из стаята й. Защо точно вие й заприличахте на сина й?

— За бога, мамо — прекъсна я Ан, — не разбирам защо правиш такъв въпрос от това. Според мен всичко е много просто. Баба Чейпин си живее в някакъв съвсем друг свят. Сигурно си е мислела нещо за баща ми, когато сме влезли. Нали я знаеш как бърбори. Може дори да си е говорела мислено с него, когато е видяла Пит. Просто го е взела за баща ми, това е всичко. И без това не разпознава никого. Просто се е заблудила. — Тя взе кафеварката. — Искаш ли още кафе, Пит?

— Да, благодаря.

— Ти, мамо?

— Не, скъпа — Марша Чейпин стана, — моля да ме извините. Ще се кача горе. Страшно ме боли главата.

 

 

Марша Чейпин полегна на кревата, не можеше да се отърве от умората и напрежението. Освен това я беше яд на себе си, че се държа така глупаво на масата. Знаеше, че на дъщеря й й беше станало неприятно. Трябваше да й се извини после. Винаги можеше да се оправдае с нервите си.

Нерви. Много полезно нещо. С тях се извиняваше всичко. Те бяха оправданието й за безкрайната върволица бутилки през миналите години. Така поне не се налагаше да обясняваш истинските причини за това, че от време на време ти се струва, че ще полудееш.

Питър Прауд. Ама че смешно име. Като герой от детска книжка. Но у самия човек нямаше нищо смешно. Дори й се струваше, че у него има нещо заплашително. Присъствието му я караше да се страхува.

Твърдеше, че е тук във връзка с книгата си. Звучеше напълно достоверно, но не можеше да преодолее съмненията си. Интуицията й подсказваше, че е дошъл в Ривърсайд по други причини, че се беше свързал с нея и с Ан по съвсем друг повод. Много подозрителен бе начинът, по който се бяха запознали с Ан. Уж случайно на корта в клуба, но сега й се струваше, че не е било чак толкова случайно. И как само беше влязъл под кожата на Ан. Тя явно много го харесва, може би дори е влюбена в него. Марша подозираше, че и това не е случайно от негова страна. Ясно беше, че той ще бъде чест гостенин в къщата им отсега нататък.

Усетила бе и че той също я наблюдава през цялото време, че интересът му към нея не е случаен. Но най-обезпокояващ беше фактът, че проявява необикновено любопитство към личността на Джеф. Задаваше ужким непреднамерени въпроси около Джеф, а отговорите явно доста го интересуваха. Откъде този интерес към човек, починал преди трийсет години?

Понякога се чудеше дали той е наистина човекът, за когото се представя. Дали това невъзможно име, Питър Прауд, беше истинското му? И въобще кой е той? Да не би да е детектив? Знаеше ли нещо за случилото се онази нощ край езерото? Не, разбира се, това беше невъзможно. Та той дори не е бил роден, когато Джеф се бе удавил. Пък и цялата история е отдавна забравена, случаят приключен, само тя не може да я забрави.

Реши на сутринта да се обади в Калифорнийския университет, за да провери дали той е наистина онова, за което се представя, да види дали името му фигурира сред преподавателите там.

И още нещо не й даваше покой. Не беше само навикът на Джеф да почуква по чашата си с нокът. Това можеше да бъде просто съвпадение. Но преди около десетина дни беше отишла да вземе Ан от клуба, за да обядват заедно. Беше ги заварила да играят тенис и поседна на една пейка да ги погледа. Двамата бяха толкова погълнати от играта, че изобщо не я забелязаха. Както си подаваха топката, изведнъж Питър бе започнал да крещи на Ан: „По-силно, удряй по-силно!“ След сервиса той изтичваше до мрежата и започваше да вика: „По-силно, удряй по-силно!“ По същия начин Джеф викаше на нея навремето, съвсем същите думи. „Удряй по-силно.“ Тя остана като гръмната. Напомняха й за друга двойка на същия този корт преди много време…

Може би само си въобразяваше. От къде на къде Питър Прауд ще си служи със същите думи. Спомни си, че преди да тръгне, беше пийнала малко, а времето беше доста топло. Главата й се е позамаяла от горещината. Най-вероятно бе да се е върнала назад в мислите си и докато ги е гледала как играят, си е представила, че вижда пред себе си не Питър и Ан, а себе си и Джеф как играят на същия този корт преди много, много години, преди още да се оженят. Сторило й се е, че чува Джеф да й вика „Удряй по-силно!“, както често се случваше преди.

Освен това беше твърде глупаво да прави такъв голям въпрос от факта, че Елън Чейпин бе нарекла Питър с името на сина си и го бе прегърнала. Кой знае какво ставаше в главата на бабичката? Майката на Джеф наистина много зле понесе смъртта на сина си, точно тогава и започна да губи разсъдъка си. Така беше от много време насам, накрая старицата бе загубила окончателно връзката си със света. Тогава вече се наложи да я настанят в онзи санаториум.

Трябваше по-добре да се контролира, да внимава какво казва и какво върши през цялото време. Напоследък се държеше твърде странно. Ще се контролирам, реши тя. Най-напред се налага да спра пиенето. Някъде беше чела, че при всяко пиене се разрушават няколко хиляди мозъчни клетки. Трябва да престане веднъж и завинаги. Вече й се привиждаха какви ли не измислици.

„Трябва да се успокоя, да се успокоя.“

Стана от леглото и отиде в банята. Пусна във ваната да тече гореща вода, посипа вътре обилно есенции, съблече се и влезе във водата. Остана така цял час със затворени очи под бухналата топла пяна.

Върна се в спалнята все още загърната в голямата си пухкава хавлия. Чувстваше се доста по-добре, много по-спокойна. Застана гола пред огледалото и се заразглежда критично. Обзе я омраза към онова, което видя. На петдесет и две години беше, но в момента й се стори, че изглежда много по-стара, не толкова в тялото, колко в лицето. Взря се в нездравия белезникав цвят на лицето си, в подпухналите очи. На носа й се виждаха червените капилярчета. Сините й очи бяха воднисти и избелели. Всичкото е от това проклето пиене, каза си тя. Не се грижа за себе си. Трябва да се занимавам с физкултура, да се упражнявам колкото мога повече…

Гърдите й бяха започнали да увисват. Взе ги в ръце, повдигна ги и ги насочи напред към отражението си в огледалото. Спомни си колко обичаше Джеф това. Винаги се възбуждаше сексуално от това й действие. Тя насочваше гърдите си към него и го дразнеше, смееше му се. Винаги в тези случаи той я обладаваше още веднага, на място. Но тогава тя бе млада и красива и огънят гореше у нея не по-слабо, отколкото у него.

Изведнъж осъзна, че мъжът й я наблюдава. Лицето му я гледаше от рамката на бюрото й. Усмихваше се, както само той умееше — хитро и съблазнително. Същата гарвановочерна коса, късо подстригана. Черните му очи я гледаха одобрително. В тях тя и сега долавяше същата похотливост, както и преди. Същата страст, която изпитваше към тялото й, докато бяха женени.

Тя се обърна и без да изпуска гърдите си от ръце, ги насочи със зърната напред към него и каза:

— Помниш ли това, скъпи?

Лицето на съпруга й не помръдна. Усмивката му си остана същата, равните му зъби блестяха на фона на мъжественото му лице.

„Ох, Джеф, Джеф, лъжец такъв, любими мой, омразни мой, хубавецо, измамнико и мръснико. Женкар такъв, защо ти трябваше да тичаш подир всяка фуста, негоднико? Само ако не беше спал с нея точно онази седмица освен с всички останали, може би щеше все още да си до мен…“

Тя се хвърли на леглото, както си беше гола, и зарови лице във възглавницата. Дълго време остана така, полузаспала, замислена за миналото…

Оженили се бяха с Джеф Чейпин през 1941, когато тя бе едва на деветнайсет години. Той я привличаше преди всичко физически, още повече че останалите мъже наоколо й изобщо не можеха да се сравняват с него. Той беше много хубав, много мъжествен и никога не можеше да й се насити. Тя също. Обичаше го страстно. Започнаха да се срещат тайно в крайпътните мотели около Ривърсайд. Един-два пъти тя остана до късно в клуба и се срещнаха на игрището за голф, когато се беше стъмнило. Страстта му към нея беше наистина ненаситна. Любеше я необуздано като дивак; понякога се нахвърляше отгоре й като животно, особено след като беше пил. Това я плашеше. Случваше се цялото й тяло да е в синини и драскотини след това. В такива моменти той й се струваше твърде суров и грубиянин, дори се чудеше дали да не скъса с него. Но знаеше, че не би могла. Здравата беше лапнала. Пък и той в повечето случаи бе толкова мил и нежен.

За нея не беше тайна, че той има и други жени. Знаеше, че води неизвестен за нея живот някъде в другата част на града. Знаеше, че ходи по баровете с разни приятели, сред които и някаква жена — червенокосата Моли Уорън, — често ги виждаха заедно. Нямаше представа коя е онази жена, откъде се е взела и с какво точно се занимава, нямаше никакво намерение да се съревновава с нея. Достатъчно сигурност й вдъхваше непресторената животинска страст, която Джеф изпитваше към нея. Като всички млади момичета и тя се беше показала твърде наивна. Отдаваше прекалено голямо значение на секса, пренебрегвайки всичко останало. Все пак тя го обичаше такъв, какъвто си беше.

В края на краищата те с Джеф бяха се оженили тайно. Баща й се бе ядосал много. Не искаше нито да види, нито да говори с новия си зет. „Оправяй се сама, Марша — каза й той. — Направила си голяма глупост, целият ти живот ще отиде по дяволите. Тоя Чейпин не го бива за нищо. Интересуват го само парите ти — по-точно моите пари, ама няма да ги получи.“

Баща й се опита да анулира брака, но тя беше пълнолетна и той нищо не можеше да направи. Междувременно управата на клуба в „Грийн Хилс“ разбра за случилото се и моментално уволни Джеф. Не без намесата на баща й, разбира се. Майка й изпадна в нервна криза, когато научи, и почина една година по-късно.

Същата година се заговори за война и Джеф се записа във Военноморския флот. Тя нае малък апартамент в източния край на града, където живееше от неговата заплата, и го чакаше да се върне. След две, дали не бяха и три години той се върна като герой. Получил беше нараняване в хълбока, както и два-три медала за храброст и градът просто не можеше да му се нарадва. Друг герой от войната в техния град нямаше и вестниците не спираха да пишат за него, да отпечатват снимките му, навсякъде организираха тържества в негова чест. Дори имаше малък парад по главната улица и тя гордо стоеше до него в откритата кола.

Изправен пред всичко това, баща й омекна. Майка й беше починала преди няколко години и той имаше нужда от нея, защото си нямаше никой друг. При тези обстоятелства беше невъзможно да продължава да пренебрегва Джеф Чейпин. Така че им отпусна доста прилична сума и взе Джеф на работа в банката. Намерението му беше да даде на Джеф възможност да започне работа като касиер, така че да изучи банковото дело и да може накрая да му даде по-отговорна работа. По това време тя наследи доста пари, завещани от майка й.

Тогава те си купиха къщата на улица „Виста“ и си заживяха чудесно. Ходеха където си поискат, правеха всичко, което си пожелаят. Джеф си купи онзи пакард „Клипер“ и двамата често отскачаха до Ню Йорк или Бостън в края на седмицата, ходеха по заведения, изобщо забавляваха се с всички сили. Построиха си вила на езерото Нипмък и дните, които прекарваха там, бяха великолепни. Дори клубът „Грийн Хилс“ размисли, все пак Джеф бе герой от войната, и те му разрешиха да ходи там под предлог, че е съпруг на Марша, която беше член на клуба.

Разбира се, той вече не можеше да играе тенис заради нараняването в хълбока. Раната отдавна беше заздравяла, имаше само голям белег, но явно при операцията нещо не е било наред, защото понякога Джеф страдаше от силни болки в хълбока. Пристъпите идваха и си отиваха ненадейно. В такива случаи той пиеше много, за да облекчи болката. Тя ненавиждаше моментите, в които Джеф пиеше така, защото тогава ставаше груб, дори жесток.

Той започна да пие все повече и повече, независимо дали го болеше или не. Един-два пъти, когато от страх тя не искаше да му се подчини, той я бе пребил жестоко. Тя заплаши, че ще го напусне и дори го направи за известно време. Но той дойде да я моли да се върне при него, обеща, че никога повече няма да й посегне. И тя се върна.

Междувременно оттук-оттам чуваше, че Джеф се вижда с червенокосата Моли Уорън. Тя обаче не искаше и да чуе за това. За нея непромененият плам на обичта, която Джеф демонстрираше към нея, беше достатъчно доказателство, че слуховете са само измислица. Тогава забременя с Ан. В късните месеци на бременността, естествено, се налагаше да откаже интимна близост с Джеф. На него му беше страшно неприятно. Само ходеше нервно из къщата и пиеше все повече и повече. Взе да закъснява всяка вечер. Отбил се у някой приятел, казваше той, и му пийнали по едно. Два-три пъти седмично се случваше да се обади, за да й каже, че ще се забави и да не го чака.

Тя търпеше, стиснала зъби, но не се и съмняваше, че приятелят всъщност е приятелка. Може би дори не една. Не знаеше и не искаше да мисли за това.

В крайна сметка дойде време да ражда Ан. Раждането беше дълго и мъчително. Появиха се усложнения и лекарите се обезпокоиха, но в края на краищата всичко мина благополучно. Наложи се да остане в болницата две седмици. Джеф я посещаваше всеки ден, но за малко. Всеки път бързаше, беше неспокоен, сякаш искаше да се измъкне колкото може по-скоро.

Почти не проявяваше интерес към новородената си дъщеря. Тя го отдаваше на факта, че мъжете поначало не проявяват интерес към децата, докато са още твърде малки, за да могат да бъдат възприемани като личности, поне не докато проходят и проговорят. Освен това тя подозираше, че той би се радвал много повече на син, отколкото на дъщеря, че е останал разочарован.

Тъкмо се бяха върнали с бебето у дома, когато й се обадиха по телефона. Някаква жена, която не си каза името, но от чийто глас преливаше доволство и омраза, изрече: „Госпожо Чейпин, струва ми се, че е редно да знаете, че съпругът ви през цялото време, докато бяхте в родилния дом, се забавляваше с една червенокоса хубавица.“ Марша нарече жената лъжкиня, но тя продължи: „Много съжалявам, драга, но ако случайно ви интересува къде е любовното им гнезденце, опитайте мотела «Хайвю»“. Жената затвори преди Марша да успее да добави нещо. Нямаше представа коя може да е тази жена, макар да подозираше, че най-вероятно е някоя от другите познати на Джеф, някоя, която искаше да му отмъсти от ревност. Никой от собствените й познати не би могъл да направи такова нещо, да й причини такава болка. Сигурна беше, че тя няма врагове.

Не каза нищо на Джеф. Ако му бе казала, той просто щеше да отрече. А може и наистина да беше долна лъжа. Но телефонното обаждане не й даваше покой, гризеше я отвътре като отрова. Накрая реши, че ако не разбере каква е истината, ще полудее. Затова отиде при един частен детектив.

След два дни детективът й предаде отчета си. Мъж, отговарящ на описанието на Джеф, бил наел стая № 14 в мотела „Хайвю“ за период от две седмици — обхващащ момента, когато тя бе отишла в родилния дом. С този мъж имало червенокоса жена. Собственикът на мотела бил разпознал Джеф и Моли Уорън по снимките, които детективът му показал.

Рано или късно тя знаеше, че ще трябва да поиска от Джеф някакво обяснение. Гневът й растеше с всеки изминал ден. Не беше ли достатъчно, дето спеше с онази жена в останалото време, ами трябваше и точно в онези няколко дни, когато тя раждаше собственото му дете, и после, докато лежеше безпомощно в болницата? Това вече беше наистина непоносимо. Как може да е толкова безчувствен, толкова безсърдечен?

След този момент тя вече не искаше да легне с него. Намираше си разни извинения: още не била готова, лекарят й бил казал да се въздържа още известно време. Колкото и чудно да бе, тя все още го желаеше физически въпреки отвращението й от постъпката му. Знаеше, че никога няма да му прости, но въпреки това той я привличаше. Чудеше се дали не е болна или ненормална, за да продължава да го желае така. Предполагаше, че макар и по такъв ненормален начин, продължава да го обича. Постъпката му беше чудовищна, непростима. Но тя все отлагаше момента, в който щеше да му каже всичко, което знае, и да скъса с него окончателно.

Джеф от своя страна стана още по-зъл, по-нервен. Пиеше все повече. Тя престана да му обръща внимание, отдаваше цялото си време и внимание на бебето. Дори не се оплакваше, когато той не се прибираше по цяла нощ. Той не разбираше защо е това отчуждение. Усещаше, че има нещо, но не знаеше какво. Един ден й предложи да прекарат заедно уикенда на вилата при езерото Нипмък. Тя се съгласи; и за двамата беше ясно, че това ще е решителният сблъсък.

Нямаше ден от живота й, в който да не си бе спомняла онази паметна нощ. Сънувала я беше хиляди пъти. Ясно помнеше всеки миг от случилото се, всяка дума, която си бяха разменили. Споменът за това никога нямаше да я напусне…

След като си пийна добре, той заговори: „Е, хайде, Марша, казвай какво има? Защо ме разиграваш така? Какво ти става?“ Тя му каза. Дори не се и засрами. Вместо това той се разяри. Не заради онова, което бе научила, а заради начина, по който бе разбрала. „Ах, ти, кучко — развика се той, — ще ме шпионираш значи. Детектив ще ми наемаш.“ Тогава тя му каза, че ще го напусне. Отначало той просто не повярва. Взе да й се извинява. „Добре, добре, извинявай, беше просто един флирт, моментно увлечение, край, повече никога няма да я погледна дори. Сега доволна ли си?“ Тя отговори: „Не. Просто не мога да се примиря с постъпката ти. Не те желая повече, не желая дори да ме докосваш. Никога.“

Той се изсмя и каза: „Лъжеш, кучко. Ти не можеш без мен. Даже в момента съм сигурен, че ти се иска.“ Тя го удари в лицето. Той я изгледа и се разсмя отново. „Добре тогава. Щом си решила да ме напуснеш, давай. Но преди това какво ще кажеш да се чукнем веднъж на изпроводяк?“

Без да сваля усмивката от лицето си, той взе да се съблича, докато остана чисто гол. Тя го гледаше ужасена. Той застана пред нея огромен, космат, излъчващ миризма на разгонен мъжкар, набъбналият му от кръв, зачервен пенис стърчеше твърдо напред. Той разтърси хълбоци и членът му се заудря насам-натам, шляпайки по бедрата му. На нея всичко това й се струваше непоносимо и срамно.

Той довърши мартинито си и със зла усмивка й каза: „Този хубавец много ще ти липсва, нали така, малкото ми индианче?“

Тя седеше на канапето. Той остави чашата си и тръгна към нея. Тя се изправи и се опита да избяга в спалнята, но той я хвана. Тя се бореше с всички сили, дереше с нокти и зъби, но той беше ужасно силен. Разкъса дрехите й на малки парченца, докато накрая остана чисто гола. Тя продължаваше да се бори с него и той се разяри не на шега. Взе да я бие, да я разтърсва за врата, да я удря по главата и раменете и да й крещи с пиянски глас: „Така и така ще бъдеш изнасилена, скъпа, по-добре се отпусни и се забавлявай.“

Тръшна я на кушетката и се покатери отгоре й. Тя успя отново да го отблъсне. Той изруга и разтвори насила краката й. И в този момент тя престана да се съпротивлява. Не защото нямаше повече сили, а защото го желаеше. Мразеше се — до ден-днешен изгаряше от срам при спомена за тази сцена, — но го желаеше. Обгърна кръста му с ръце и го притегли към себе си, усети как отвътре става мека и влажна, чу го как се смее доволно. Той влезе в нея и тя застена от удоволствие. Когато накрая стигна до оргазъм, тя извика името му и заби нокти в раменете му — в същото време изпитваше омраза към себе си, защото и тя бе животно като него.

Когато свършиха, той се изтърколи и се изправи над нея. Гледаше я отгоре с усмивка на уста и тя се разплака, защото разбираше колко е безпомощна спрямо него, разбираше, че и той го знае. Че независимо колко унизена и насилена се чувства, нещата винаги ще си останат такива, каквито бяха в този момент.

Той беше пиян и към това се добавяше опиянението от победата му. Наля си пълна чаша уиски и я изпи на един дъх. Точно в този момент му хрумна идеята да преплува езерото. Реши го внезапно, без да се замисли, беше пиян и не можеше да съобразява. Толкова пъти е преплувал езерото, каза той, но нито един път без бански, а тъкмо сега се чувствал способен за такова нещо.

Тя слабо се опита да го разубеди, като му обясни, че водата навярно е много студена, но той само се изсмя и излезе.

Тя остана известно време да лежи на кушетката, не се чувстваше никак добре, но после взе да се тревожи за него — навън, в студеното езеро. Беше краят на септември, а и той бе пиян. Водата беше страшно студена и въпреки че той е превъзходен плувец, може би се надценяваше и кой знае какво можеше да стане.

Облече коженото си палто и излезе навън, взе лодката и я изведе навътре в езерото. Отначало не можа да го открие, но в края на краищата го намери.

Докато придвижваше лодката внимателно към него, забеляза, че е крайно изтощен. Всяка дума, която си бяха разменили тогава, се бе врязала в паметта й. „Слушай, Марша — каза й той, — не исках да стане така.“ Тя го изгледа хладно и му каза да се качва в лодката. „Знам, ти всеки път съжаляваш“ — отвърна му. Той й обясни, че е бил пиян и не знаел какво прави. Че не можел да се понася заради онова, което й е причинил, че я обича и винаги я е обичал. Тя му каза, че няма нищо, че никога вече няма да говорят за това.

Но през цялото време съзнаваше, че всичко е лъжа. Той не я обичаше, просто я притежаваше и всичко това щеше да се случва отново и отново. Разбираше, че тя винаги ще си остане просто едно тяло за него, че той ще я използва за собствено удоволствие и удобство и накрая някой ден ще се умори от нея и ще я зареже. Ще има и други побоища, и други като Моли Уорън, и още много унизителни сцени. И че тя въпреки всичко никога няма да го напусне, защото изпитваше тази ненормална страст към него, защото му беше като робиня.

Тази мисъл бе непоносима. Там, посред тъмните води на езерото, тя видя целия си живот да се разстила пред нея — всичко беше толкова отвратително. В този момент разбра, че единственият начин, по който може да се отърве от него веднъж завинаги, бе смъртта му.

В действителност тя така и не разбра какво точно върши. Той беше там, във водата, вдигна глава към нея, от косата му се стичаше вода, мокрото му лице светеше на лунната светлина. Тя ненадейно вдигна веслото и го заудря. Никога нямаше да забрави очите му в този миг. Той изкрещя: „Недей, Марша, не, недей!“, и се опита да се вкопчи в лодката. Тя стовари веслото върху пръстите му. Той се пусна и я погледна смаяно, после се изгуби под повърхността. Оттогава насам погледът му я преследваше от хилядите мартинита и уискита.

Съобщи за удавянето му и те претърсиха езерото и извадиха подутия му безчувствен труп. Наложи се да идентифицира трупа му в моргата и при вида на бялото, подпухнало от водата лице не можа да се сдържи и повърна. Това също беше нещо, което непрекъснато я преследваше.

По тялото му нямаше следи от удари и кръв, само кожата на няколко пръста беше ожулена. Това ги озадачи малко, но после решиха, че сигурно ги е ожулил о някой камък, когато тялото му се е ударило в дъното. В края на краищата тя беше Марша Чейпин, дъщеря на Уилям Къртис, председателя на Пуританския банков тръст, и сама бе съобщила, че съпругът й се е удавил. Историята, която им разказа, напълно ги удовлетворяваше. Заключението беше смърт чрез удавяне, нещастен случай, и с това въпросът бе приключен.

Вече трийсет години оттогава тя живееше с този спомен и имаше само един-единствен начин да забрави за случилото се, макар за кратко време.

„Господи — каза си тя, — трябва да пийна нещо.“

Известно време се съпротивява на тази мисъл, припомняше си последствията от пиенето. Стана от леглото, облече си халата и се заразхожда из къщата. Погледна се отново в огледалото. Хвърли поглед навън през прозореца. Безцелно взе да отваря и затваря разни чекмеджета, да премества пепелниците от едно място на друго, да оправя картините по стените.

Накрая слезе долу във всекидневната, извади едно шише водка и си наля половин чаша. Пресуши я на един дъх.

Усети острия вкус на водката и това я изпълни с увереност. Вдигна шишето и се загледа в него. Почувства гореща привързаност към тази бутилка. Миличкото ми мъничко, сладко скривалище, рече си тя.

Сипа си още една чаша. Снимките на мъртвия й съпруг я гледаха от стените. Тя вдигна чашата си към тях в предизвикателен жест.

„Дявол да те вземе, Джеф, сам си го изпроси.“

И се разплака.