Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (27)

Глава двадесет и четвърта

Пое си дълбоко въздух и натисна звънеца. Дълго време никой не излезе. Най-подир вратата се отвори и тя застана на прага.

— Аз съм Питър Прауд — каза той.

— Марша Чейпин, майката на Ан. Моля, влезте.

Тя затвори вратата и се обърна към него:

— Ан е горе. Ще слезе след минутка.

Изучаващите го сини очи му бяха добре познати. Тя добави озадачена:

— Да не би да сме се срещали преди?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен.

Тя продължаваше да го гледа смутена.

— Много странно. Имам усещането, че ние с вас — не, не, сигурно сте прав. Питър Прауд, моля да ми простите, но това е доста странно име. Щях да го запомня, ако се бяхме срещали. — След малко добави: — Ан ми каза, че сте от Лос Анджелис и че за пръв път идвате в Ривърсайд.

— Да. И не само в Ривърсайд, но и в Нова Англия въобще.

Усещаше, че тя продължава да се чуди, че нещо все още я безпокои.

— Но защо стоим тук. По-добре да влезем вътре и да пийнем по нещо, докато чакате.

— Благодаря, с удоволствие.

Едва се сдържаше да не я разглежда съвсем явно, за да не го вземе за невъзпитан. Това беше същата жена, която бе видял в сънищата си, нямаше съмнение. И макар да съзнаваше, че не може да не се е променила, малко очакваше тя да бъде като онази млада Марша, която бе виждал хиляда пъти насън. Срещата му с нея представляваше истински шок. Прецени, че сигурно има петдесетина години, може би дори малко повече. Но тук-там все още можеха да се открият следи от предишната й неотразима красота — в очите, в леко ориенталските черти на лицето, в полюшването на тялото под червения халат, с който беше облечена. Във въгленовочерните й коси се виждаха сиви кичури. Тялото й беше малко по-пълно, но далеч от пищните форми на средната възраст. Лицето й имаше белезникав цвят, бледност от липса на здравословен въздух и движение.

Почувства се леко разочарован, изглежда, очакваше нещо съдбовно да се случи при първата им среща. В края на краищата бяха живели толкова време заедно с тази жена както в предишния си живот, така и в настоящия. В първия тя го бе прекъснала хладнокръвно в неговия разцвет, във втория го бе измъчвала безпределно. Изминал бе огромно разстояние, за да я намери, беше й посветил доста време. Въпреки всичко той не изпитваше гняв, не й се сърдеше, не търсеше отмъщение. Единствено любопитство. Искаше да разбере защо в крайна сметка беше направила каквото бе сторила, защо го бе погубила по такъв жесток начин.

Минаха през огромния хол и влязоха в нещо средно между барче и всекидневна с големи кожени фотьойли.

— Седнете, моля. Какво ще искате за пиене?

— Мартини, ако няма да ви затрудни много.

— О, не, разбира се.

Наля напитките бързо и ловко, сякаш го бе правила хиляди пъти преди това. Питър забеляза, че на себе си тя наля само минерална вода. Но вниманието му всъщност бе привлечено главно от стаята, в която се намираха. Лампериите по стените бяха покрити със снимки. Мебелите и цялата обстановка говореха, че това е стая, създадена по вкуса на мъж. Нямаше нищо женско в нея. Но нали в тази къща нямаше мъж.

Особено го интересуваха снимките. Имаше най-малко двайсет и до една бяха снимки на Джеф Чейпин. На някои се виждаше и Марша, младата Марша от сънищата му — на тях тя изглеждаше точно така, както я бе видял насън.

Удаваше му се случай да се види как точно е изглеждал в предишния си живот. Снимката във вестника беше твърде неясна, избледняла. Тези тук бяха съвсем ясни. Снимка на Джеф Чейпин зад линията на тенискорта в поза за сервис. Снимка на Джеф, усмихнат и в морска военна униформа. Още една от същия тип — Чейпин в униформа, приседнал край някакъв път заедно с още няколко моряци, всички щастливо усмихнати, с цигари, висящи в ъгъла на устата. На всички снимки имаше надпис: „На Марша. С всичката ми любов, Джеф.“ Имаше и снимки на Джеф и Марша в огромния пакард „Клипер“, той с широка доволна усмивка на лицето, тя леко засмяна. Двамата на някакъв плаж. На друга Джеф с доволна усмивка носеше на ръце една сърдита Марша и влизаше в морето. Сватбена снимка — Джеф Чейпин, много млад, притеснен и нервен, заедно с Марша, млада, красива и излъчваща щастие, както и други, непознати хора, явно гости на сватбеното тържество. Снимка на Джеф, застанал зад огромна риба, очевидно негово завоевание, окачена на кука на кантара на пристанището. Държеше въдица, която размахваше заплашително към камерата. Имаше и други: Джеф Чейпин в облекло за тенис, с потно лице, но засмян, в момента, в който председателят на някакъв тенистурнир му връчва купата; Джеф Чейпин в официален костюм, седнал зад бюро — Питър предположи, че това е в Пуританския банков тръст. Естествено, и благодарствената грамота от Военноморския корпус към ефрейтор Джеф Чейпин за проявена храброст по време на изпълнение на воинския си дълг заедно с лента и медал.

Имаше нещо почти злокобно в това да седи в дълбокия кожен стол, да си пийва мартинито и да разглежда изложбата от картини на предишния си живот по стените, ретроспективна изложба за онова, което е бил и каквото е вършил тогава, с най-важните моменти, запечатани на фотографската лента, поставени в рамка и окачени на стената. Изучавайки критично снимките, той си казваше: „Я виж ти, че аз не съм бил толкова грозен преди, дори изобщо не съм бил грозен, бих казал, че съм бил доста по-красив, отколкото сега…“

— Това е съпругът ми — каза Марша.

— Да, Ан ми е говорила за него.

— Той беше чудесен мъж. Това беше любимата му стая. Личното му скривалище.

Той се учуди:

— Значи сте живели все тук, откакто…

Тя кимна:

— От 1945 насам. Годината, преди да се удави. Той много обичаше тази къща. И след… след като си отиде, не можех да си помисля да я напусна. Голяма част от него все още сякаш продължава да живее тук, нали разбирате.

Тя изпи минералната си вода и си наля нова. С чифт дълги щипци бръкна в сребърната кофичка за лед и извади едно кубче. Забеляза, че ръката й леко трепереше. Сякаш се налагаше страшно да се съсредоточи за това незначително действие. Когато седна отново, тя държеше чашата си вяло в ръка. Неговата чаша с мартини представляваше като че ли по-голям интерес за нея. Внезапно той осъзна, че неволно почуква с нокът по ръба на чашата си, заслушан в звънтенето на стъклото. Явно това й беше неприятно и той престана, притеснен от настойчивия й поглед.

— Извинете — каза той, — не мога да се отърва от този неприятен навик.

— Няма нищо — отвърна тя, — просто е много странно.

— Кое?

— И той имаше същия навик, моят съпруг. Той също имаше навика да почуква по ръба на чашата си като вас.

Стори му се, че тя внезапно е пребледняла. Тръпки го побиха. Явно бе пренесъл отвъд гроба една от особеностите на покойния Джеф Чейпин, колко ли още такива особености би могла да разкрие у него Марша Чейпин?

Той смени темата, като посочи една от снимките на стената:

— Навярно е било ужасно. Да умре толкова млад.

— Беше едва на двадесет и седем години. Ан разказа ли ви как се е случило?

— Да, спомена, че се е удавил.

— Но не ви е разказала как точно?

— Не.

— Твърде глупаво, както обикновено стават трагичните неща в живота. Човек никога не ги очаква. Когато се сетя и се замисля, а аз често се сещам за това, всеки път си казвам, че не е възможно да се е случило така. Просто не е възможно…

— Госпожо Чейпин, може би въобще не трябваше да споменавам за това. Сигурно ви причиних болка.

— Не — отвърна тя. — Не. Станало е толкова отдавна. Вече не ми причинява никаква болка. Отдавна съм го превъзмогнала. Вас това едва ли ви интересува, но аз нямам нищо против да говоря за това. Наистина. Просто имахме вила на едно езеро близо до града — езерото Нипмък. Беше към края на септември и нали знаете, тогава всички вече са се прибрали в града. Ние с Джеф много обичахме да ходим на вилата точно по това време. Беше толкова тихо, спокойно, толкова красиво с всичките дървета, които си сменят цвета есенно време. — Сините й очи бяха празни, отвлечени надалеч. Гласът й беше равен, сякаш повтаряше често репетирана и повтаряна реч. Дали разказваше историята си на всеки срещнат? Често ли се случваше да разговаря за починалия си преди двадесет и осем години съпруг? Може би причината за откровението й беше тази стая със снимките по стените. И гузната й съвест, разбира се.

— Точно онази вечер на мъжа ми му хрумна да поплува в езерото, той обичаше да се къпе гол, а тогава беше късно и никой нямаше да го види. Често правеше така. Много пъти бе преплувал езерото, беше добър плувец, молих го да не ходи — водата беше много студена, — но той настоя. Пийнал си беше малко, а пък и той изобщо си беше малко инат. Щом си наумеше нещо, никой не можеше да го спре. Щом тръгна, видях, че е постъпил много глупаво. Какво щеше да направи, когато стигне на отсрещния бряг? Нали нямаше бански гащета. Сигурно щеше да е и страшно измръзнал. Можеше да хване пневмония. Така че измъкнах лодката и тръгнах подире му, за да го прибера. Но не можах да го намеря, беше изчезнал. Сигурно се беше удавил. Нещо са беше случило, може би се е схванал. Не знам. Във всеки случай не беше успял да стигне до другия бряг, не би имал толкова време. Въртях се из езерото и го виках, но го нямаше. Отидох и отсреща, до хотела на другия бряг, и извиках полицията. Извадиха го от дъното на езерото чак след два дни. Виждали ли сте някога удавник, който е прекарал известно време под водата? Ужасно е, с едно такова бяло подпухнало лице…

Той слушаше и за пръв път усети, че го обхваща гняв. „Ах, ти — казваше си той, — лъжкиня такава. Безсърдечна кучка.“

— Много съжалявам — каза тя внезапно, — не знам защо започнах да ви разказвам всичко това.

— Няма нищо.

— Моля да ме извините. Сигурно съм ви отегчила.

— Не, съвсем не.

Тя продължи да се извинява.

— Наистина, чудя се на себе си. Обикновено на никого не говоря за това. Сигурно без да се замисля — тя се засмя, — също както хората обикновено говорят за операцията си. — Протегна ръка към чашата му: — Искате ли още едно мартини?

— Не, благодаря.

Тя погледна часовника си.

— Съжалявам, че Ан ви кара да я чакате толкова дълго. Чудя се защо ли се бави. Тя ми каза, че ще се позадържите известно време в града ни.

— Да. Няколко седмици най-малко.

— Да. — Имаше усещането, че тази новина я безпокои, но гласът й остана спокоен. — Сигурно правите проучвания за книгата си — за северноамериканските индианци, нали?

— О! Ан ви е казала и за това?

Тя се засмя:

— Да, доста ми е говорила за вас. Интересно е, че пишете книга за индианците, мъжът ми беше с индианска кръв. Една шестнадесета от племето на пекуотите. Той много се гордееше с това. И без това не се срещат много хора с индианска кръв. Доколкото знам, в южните щати това е по-често срещано явление.

Тъкмо се канеше да й разкаже за сенекския си произход, но се разколеба. В този момент се появи Ан. Облечена беше в леко сако в бяло и червено над белите си панталони.

— Виждам, че сте се запознали вече — каза тя.

— Да.

— Съжалявам, че се забавих.

— Няма нищо. Беше ми приятно да си поговорим.

— Да, поговорихме си добре — каза Марша с усмивка. — Той много ми хареса, Ан.

— Нали и аз така ти обещах, мамо. Е, да тръгваме, Пит.

— Няма ли да пийнем по още нещо заедно? — попита Марша.

— Не, много съжалявам, но имаме резервация, а вече сме закъснели и без това. Ола приготвя вечерята, после ще остане да спи тук, както обикновено. — После добави загрижено: — Ще се оправиш, нали?

— Разбира се.

— Ако имаш нужда от мен, ние ще бъдем в ресторанта на Марио. Телефона го има в указателя.

— Няма да има нужда — отвърна Марша.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Хайде сега тръгвайте и приятно прекарване.

Те тръгнаха, а той се зачуди защо Ан се държеше толкова покровителствено, но не каза нищо. Поеха нагоре по улица „Виста“. Ан го попита:

— Е, как ти се стори?

— Много ми хареса.

Тя се усмихна.

— Това е то, истинският джентълмен и дипломат. Не би се осмелил да каже нещо друго.

— А какво друго да кажа?

— Не знам. Просто ми се стори, че не се харесахте много.

— Чудя се само откъде ти е хрумнала тази идея.

— Наречи го интуиция. Вибрации, които моята чувствителна антена е уловила. Когато влязох, и двамата седяхте като истукани и се гледахте, сякаш нащрек. Разбираш ли ме?

— Ами — пусна той усмивка, — възможно е. Нали току-що се бяхме запознали, откъде да знам дали не се срещам с бъдещата си тъща или нещо такова.

Тя се разсмя.

— Надявам се, че просто се шегуваш.

— Съвсем не. Тази мисъл наистина ми мина през ума. Може би и майка ти си го е помислила. Нали майките винаги виждат у кавалерите на дъщерите си проектозетьове?

— Сигурно е така, но само в пиесите на Тенеси Уилямс. Както и да е, струва ми се, че и двамата сте поизбързали.

— Поизбързали сме, разбирам.

— Харесва ми обаче фактът, че сте си го помислили все пак. За какво си говорихте с майка ми?

— О, за дреболии. Но главно за баща ти.

Тя се учуди:

— За баща ми ли?

— Не си спомням как точно стигнахме до тази тема. Сигурно покрай снимките по стените. Разказа ми цялата история за случилото се край езерото. Как е умрял…

— Много странно.

— Така ли? Кое е странното?

— Тя не говори за това с никого. Дори и с мен. — Изгледа го с изненада. — Защо ли е избрала теб?

— Нямам представа.

Тя поклати глава озадачена.

— Много странно наистина. Не мога да го разбера.

— Останах с впечатлението, че тя още не може да го прежали.

— Да, така е.

— Но след толкова време не е ли малко…

— Ненормално.

— Не, не исках да кажа това…

— Знам. Аз го казах. Но е вярно. Тя наистина е малко ненормална в това отношение. Смъртта му я е засегнала много силно. Така и не успя да превъзмогне скръбта си. Предполагам, че е била много влюбена в него. От време на време се случва да изпадне в дълбока депресия. Знам, че не е нормално. Никога не съм успявала да я разбера…

„А аз мога — помисли той, — това е гузна съвест, моето момиче. Гузната съвест е като воденичен камък на шията. Най-големият и най-тежкият воденичен камък на този свят. От това човек може да полудее.“

— Да си призная, онази стая, в която те покани майка ми — казваше Ан, — тя й е нещо като убежище. Аз самата почти никога не влизам там — много е потискащо, с всичките тия снимки на баща ми. А тя ходи там и с часове ги разглежда, преживява всичко наново. Все си мисля, че съм свикнала с това, но всеки път, като я видя там, сърцето ми се свива. Бих се радвала, ако някой ден ги свали и дори ако ги изхвърли. Тя изглежда доста добре за възрастта си, нали? Сигурно няма да й е трудно да си намери някого. Не можеш да си представиш колко весела и забавна може да бъде майка ми, когато поиска.

— Значи тя не е правила опит да се омъжи отново?

— Не.

— Но навярно е имала някой и друг мъж след него…

— Нямам представа. Когато съм била още много малка, може и да е имало — чувала съм за неколцина. Но никой не се е задържал дълго, не мога да ги виня за това. И аз бих се отказала, ако трябва да си съпернича с призрак. През последните няколко години майка ми взе да страни от всичко, все си стои у дома. Преди поне ходеше в клуба да се види с приятели. Сега не се вижда с никого. Ако не смятаме баба ми.

— Майка й ли?

— Не. Майката на баща ми.

— О, значи тя е жива?

— Да, може и така да се каже. По-вярно ще бъде, ако кажем полужива. Тя е много стара и напълно сенилна. Не помни нищо и никого не може да разпознае. Само седи в инвалидната си количка и си бърбори. Настанена е в един старчески дом извън града. От една година не съм ходила да я видя. Толкова е потискащо, просто е непоносимо — да гледаш как едно човешко същество си отива, но майка ми е много привързана към нея. Поела е всички разноски — квартира, медицински персонал, лекарства, — а те никак не са малко. И това не е всичко, тя ходи при баба ми най-малко веднъж седмично, понякога два пъти. Просто седи при нея почти целия следобед, ей така, за компания.

— Но ако баба ви не може да я познае, тогава…

— Тъкмо това е най-странното. Стои при нея въпреки това. Майка ми я е взела под свое попечителство, предполагам, че по този начин изразява привързаността си към баща ми…

Прекъсна внезапно.

— Ето пак. Сега и мен накара да се разприказвам за това.

— За кое?

— За баща ми. — Тя го изгледа особено: — Не мога да разбера какво става. Изведнъж се оказва, че говорим само за него. Пристигаш ти и изведнъж ние с майка ми не можем да говорим за друго, и то пред човек, който ни е съвсем непознат. Трийсет години след смъртта си той изведнъж се появява като главно действащо лица, поне що се отнася до теб. От къде на къде?

— Не знам.

— И аз нищо не разбирам. Сега, ако нямаш нищо против, бих предпочела да сменим темата. Мисля, че вече достатъчно се ровихме из семейната ми история, не ми е особено интересно. Защо не поговориш малко за себе си?

— Наистина, защо не. Откъде започваме?

— Ами аз знам, че не си женен и с какво се занимаваш, и ти знаеш, че не съм омъжена и с какво се занимавам. Имам един въпрос към теб.

— Давай.

— На колко си години?

— На двайсет и седем.

— Кога ще станеш на двайсет и осем?

— На десети октомври.

— О, боже — възкликна тя. — Значи аз съм по-старата — присмя се. — Чувствам се като героиня от ония филми, в които изключително опитната по-възрастна жена съблазнява наивния младеж.

— За три месеца повече едва ли си натрупала чак толкова много опит.

— Откъде знаеш?

— Откъде знам кое?

— Че съм три месеца по-голяма от теб?

Тя го гледаше изненадано, виолетовите очи бяха озадачени. Гледаха го изпитателно и търсеха отговор. Той се проклинаше, че не помисли, като го каза.

— О, просто се досетих — отвърна неубедително.

— Не — възрази тя, — ти го знаеш? Откъде? Аз никога не съм ти казвала.

Той неочаквано се сети. Едва не извика от радост.

— От една от снимките на стената у вас.

— Така ли?

— Имаше една снимка с майка ти и баща ти в градината или някъде там. Майка ти държи нещо, което прилича на току-що родено бебе. Предположих, че това си ти. На снимката имаше дата, юли месец, ако не се лъжа.

— А, да. Двайсети юли.

Трябва да бъде по-внимателен в бъдеще, каза си той. Хубаво да мисли, преди да говори. Да не се издава, че знае повече, отколкото му се полага.

— Двайсети юли ли? — попита той. — Какъв знак си?

— Знак ли?

— Каква зодия?

— О, Рак съм.

— Охо, гледай ти — усмихна се той, — аз пък съм Везни.

— Това хубаво ли е?

— Идеално. Везните и Ракът се разбират превъзходно. Страхотно се привличат. Често се влюбват един в друг и остават заедно цял живот. Точно в този момент двата знака се намират много близо един до друг, когато Юпитер е в седмия си дом, а Меркурий завършва ретроградния си период.

Тя го изгледа учудено и се разсмя.