Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (18)

Глава осемнадесета

Нямаше никаква представа от колко време седи там.

Не след дълго главата му спря да се върти. Зданията около площада се проясниха и дойдоха на фокус, като изрязани на фона на помръкващия небосвод. Излезе остър вятър, стана му студено. До ушите му полека-лека стигна шумът от уличното движение около площада. Старецът от съседната пейка си беше тръгнал. Вестникът му се подмяташе безстопанствено на пейката, а вятърът разлистваше страниците му. Уличният шум се бе усилил, чуваха се клаксони. Изглежда, това беше часът на най-натовареното движение. В краката му се бе настанило ято гълъби, които го гледаха с надежда.

Въпросите с нова сила се върнаха и зачовъркаха мозъка му.

Кой съм бил аз тогава? Как съм се казвал? Как ли съм дошъл да живея тук? Що за човек съм бил? И каква ли ми е била Марша? Жена? Любовница? Що за жена е била и тя? Убийца, вярно, но преди това? Защо е решила да прекъсне живота ми още толкова млад? Дали са разкрили убийството и са я осъдили? Възможно е. А може пък изобщо да не са разбрали, че ме е убила. Дали е умряла? Може, но по-вероятно е да е още жива. Сега сигурно е някъде около петдесетте. Може би дори още живее тук.

И ако това е така, той ще я открие. Независимо какво ще му коства или колко време ще му отнеме, ще я открие.

Може би точно в този момент, както си седеше на площада, убийцата му се разхождаше по улиците или пазаруваше в някой магазин, или пък караше някоя от колите, които минаваха наоколо. Може би те с Марша се бяха разминали по тротоара, когато излизаше от банката, докато е карал по улицата и край площада.

Може би погледите им се бяха срещнали и разминали, без да се познаят. Тя, разбира се, не би могла да го познае — та той нямаше нищо общо с външния вид на предишното си прераждане, с вида на X. Тялото му беше съвършено друго, друго лице и друго име. Душата му беше същата, но душата не можеше да се види. Не може и да се опише. Душата няма лице, нито пръстите й имат отпечатъци. Освен това мъжът, когото тя познаваше, бе отдавна мъртъв. Нали самата тя го бе убила.

Интересно дали той ще я познае. Едва ли. В края на краищата в сънищата му тя беше съвсем млада. Сега ще да е доста по-възрастна — поне с около тридесет години. Може би е погрозняла, надебеляла. Младежкият й образ може би изцяло е заличен от възрастта. Възможно бе да я срещне на улицата и да не я познае. При тази мисъл той потрепери.

Чудно нещо. Започваше да се обърква кой точно е той. Понякога X му се струваше напълно отделна личност, друг път мислеше за X като за себе си. Зависи от гледната точка, каза си той. Ако вземем предвид само физическия облик, то тялото на X е умряло от години насам и лежи сред тинята и водораслите на дъното на онова езеро. А моето тяло, тялото на Питър Прауд, си е съвсем живо. Душата ни обаче е една и съща. В този смисъл ние сме един и същ човек. Може би това е единственият верен смисъл.

Вятърът се усили още повече. Налагаше се да отседне някъде. Спомни си, че близо до брега на реката имаше хотел.

Надигна се и тръгна през площада. Внезапно погледът му бе привлечен от един голям камък, чиято горна повърхност беше заравнена. Върху плоската му страна беше закована бронзова плоча. Той прочете надписа:

На това място се намираше кръчмата на Парсън, където Джордж Вашингтон отседнал на 30 юни 1775, докато яздел от Филаделфия към Кеймбридж, за да поеме командването на американските войски, а после и на 21 октомври 1789, когато с каретата си обикалял щатите на Нова Англия, вече като президент.

ПОЛОЖЕНО ОТ ДРУЖЕСТВОТО „ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН — СИНОВЕ НА АМЕРИКАНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ“, 1914.

Отново прочете надписа на камъка. Джордж Вашингтон бил пил тук. Зачуди се дали Вашингтон не си живее днес, прероден в друго тяло. Съвсем възможно. Бащата на Отечеството ни вероятно е жив в нечие друго тяло, в някоя друга обител от плът, някъде по света. От литературата, която беше изчел, знаеше, че мнозина твърдяха, че са прероденият Джордж Вашингтон. Или Наполеон, или свети Йоан Кръстител, или Цезар. Повечето от тях, предположи той, се намираха в лудниците. Но тази мисъл вече не му се струваше никак смешна.

Самият той представляваше живото доказателство, че няма нищо смешно в това.

Хотелът се наричаше „Ривърсайд“.

Питър си го спомняше смътно от един от сънищата си, макар че в халюцинациите му той беше доста по-нов. Сградата беше стара, може би бе построена преди около петдесет години и изглеждаше някак не на място сред новите магазини по главната улица. Имаше десетина етажа и бе изградена от потъмнял с времето гранит, който явно изобилстваше в околността. Под покрива и под корнизите имаше издълбани орнаменти и причудливи фигурки от замърсен мрамор.

Влезе във фоайето и веднага разбра, че и преди е бил там. Всичко му беше смътно познато: зелените килими, палмите, тъмното махагоново гише за регистрация, тежките кожени мебели, вратите към ресторанта и другите зали, с витринки от многоцветно стъкло. Дори си спомни, че от вътрешната страна на вратата откъм столовата имаше голям дъбов стенен часовник с махало.

Мястото не беше от най-оживените. Във фоайето нямаше почти никой. Хотелът едва се крепи на краката си, каза си той. Някой близък ден ще го съборят и на негово място ще построят още една от онези безлични високоетажни административни сгради, а защо не и нова банка.

Особеното усещане, че той под формата на X често е посещавал това място, не го напускаше. През четиридесетте заведението сигурно е било доста модерно. Вероятно X неведнъж бе водил тук Марша на вечеря. Явно можеше да си го позволи — в сънищата му той имаше вид на заможен човек.

На гишето за регистрация нямаше никой. Той удари звънеца. Показа се един белокос служител на около шейсет години с безизразна физиономия.

— Заповядайте, господине.

— Искам да наема стая.

— За колко време, господине?

— За около два дни.

— Мисля, че ще можем да ви настаним. Разполагаме с една голяма стая горе в предната част и една по-малка отзад, за петнадесет долара.

— Предната стая ми звучи по-добре.

Написа името си в регистрационната карта. После се загледа във възрастния служител и запита:

— От колко време работите тук?

Той се стресна от неочаквания въпрос.

— Защо се интересувате, господине?

— От любопитство.

— Ами, чакайте да помисля. Дойдох тук през 1940. Значи от преди трийсет и пет години.

— Да, разбирам — Питър се огледа наоколо. — Тогава тук сигурно е кипял голям живот.

— Да, господине. Точно тъй.

Служителят бе работил тук достатъчно дълго, за да се е срещал с X. Навярно помнеше как е изглеждал X. Сигурно го е знаел дори по име — Марша също. Обхвана го непреодолимото желание да му каже: „Вие сте ме познавали навремето, преди много години. Аз съм идвал във вашия хотел с една жена на име Марша. Но не знам как съм се казвал самият аз. Можете ли да ми кажете кой съм?“

Луд човек. Служителят щеше да го вземе за луд, при това съвсем основателно. За малко да се изтърве.

Служителят позвъни за пиколо, без да откъсва поглед от него.

Лежеше на леглото без капчица сила, още не можеше да се съвземе от шока.

Пред очите му изникна споменът за ясновидката Върна Бърд, излегнала се на шезлонга в дългия си широк червен халат, застинала в състояние на транс. И Елва Карлсен, нейната секретарка, седнала изправено, със скръстени ръце — осъществявайки връзката със свръхестественото. „Тук има една душа.“ Да, виждам я. „Има и тяло, в което се е приютила душата.“ Виждам и тялото. „Виждаш ли други преди него?“ Виждам и другите. Различни тела, живели по различно време. По божия воля умират и се раждат, а душата преминава от едно тяло в следващото… А той самият слушаше като омагьосан, загледан през невъзможния олтар във Върна Бърд.

Откакто посети дома на улица „Лоръл Кениън“, не знаеше какво да мисли за Върна Бърд. Дали беше застаряваща шарлатанка, която поддържаше известна суматоха срещу доста тлъсти хонорари? Дали пък наистина притежаваше дарбата да вижда в душите на хората, дарба, превъзхождаща всяка логика? Казала му беше, че се е прераждал много пъти в продължение на векове. Шалаф — хетския роб; японеца, отхвърлен от обществото, и тъй нататък. Но всичко това беше напълно безопасна област.

Нима някой можеше да я обвини в лъжа? Как ще се докаже дали е права, или греши? Неслучайно беше се спряла само на онези прераждания, за които трудно можеше да се намери документиран факт, с който да се потвърди или докаже. Тя настояваше, че нищо не знае за X.

И все пак не беше за пренебрегване, че всеки път животът му бе завършвал с удавяне. Дори и последното му прераждане. Но той бе премълчал за това пред Върна Бърд. Всичко това беше странно. И страшно.

Спомни си и какво му бе казала тя по време на Духовно оздравителния сеанс — че ще стане пророк. Тогава той бе отхвърлил мисълта като чиста измислица, но сега, изправен пред всичко онова, което му се бе случило?

Потрепери. Но това е лудост, каза си той. Смъртта не е краят, а само началото на всичко. В действителност никой не умира. Смъртта е просто един дълъг сън, от който човек в края на краищата неизменно се събужда. Човек не живее само един живот, а много.

Тялото, разбира се, не е безсмъртно, то е само временна обвивка и подлежи на смяна. Плътта, с която се раждаме, се износва и непрестанно бива заменяна с нова. Новите тъкани заместват старите. В известен смисъл тялото се преражда дори през времето на един-единствен живот. То претърпява постоянно раждане и прераждане в материална форма. Спомни си, че беше чел за това как клетките в човешкото тяло се сменят изцяло всеки седем години. Когато си малко дете, живееш с едно тяло. После, вече юноша, ти си си пак ти, но тялото ти се е сменило напълно. Когато станеш вече възрастен човек, тялото ти е отново изцяло обновено. Всички тези тела обаче биват обитавани все от един и същи човек — от теб. А когато тялото остарее прекалено много и не може да функционира достатъчно добре, ти просто се отърваваш от него. Плътта изгнива и се превръща в прах и пепел.

Но душата остава. Тя преминава от едно тяло, новородено, в друго и тъй нататък, следвайки божията воля. И така безкрай вървим по неизменния закон: „Аз ще бъда утре или някой друг ден онова, което съм сторил днес. Днес съм онова, което съм сторил вчера — или пък някой друг ден преди това.“

И той, Питър Прауд, знаеше всички това, знаеше го със сигурност, както никой друг.

Зачуди се какво ли би станало, ако излезе на улицата и тръгне да проповядва: „Не се страхувайте да умрете, добри хора, защото ще оживеете отново.“

Представи си невярващите лица на хората, язвителния им смях, прозвищата, с които щяха да го нарекат: чудак, смахнат, куку, луд. В по-древни времена щеше да го сполети съдбата на всички останали пророци. Тълпата щеше да го разкъса или да го убие с камъни. Днес по-вероятно бе да извикат полиция, да го обявят за луд и да го поставят под запрещение.

Все пак имаше на кого да го каже — Хол Бентли. Посегна към телефона, но се спря. Реши да поизчака още малко. За двата дена, с които разполагаше, преди да си тръгне оттук, ще понатрупа повече сведения. По-добре да разкаже на Бентли всичко наведнъж.

Стана и отиде до прозореца. Нямаше луна и целият Ривърсайд блестеше от светлини. Виждаше движението по детелините на магистралата на другия бряг на реката, наподобяващи обсипани с блещукащи скъпоценни камъни змии; виждаше безбройните светлини на предградията в далечината. Замисли се за Марша — дали и тя не живее някъде там сред множеството светлинки?

Шансовете бяха почти незначителни. Трийсет и пет години, плюс-минус две-три, беше много дълъг период от време. Човек можеше да умре или да се премести в друг град, или дори да изчезне. В действителност тя бе единствената следа, която можеше да го заведе до собствената му самоличност. Ако я намери, ще научи кой е всъщност.

А това, каза си той, няма да е много лесно.

Съблече се бавно и след известно време успя да заспи. Виденията нахлуха в съня му. Видя ги всичките с изключение на четири: Съня за града, Съня с кулата, Съня за Котън Матер и Съня в затворническата килия.