Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (26)

Глава двадесет и трета

На следващата сутрин отиде с колата до улица „Виста“.

По-нататък, казваше си той, ще се намери някакъв начин да се срещне с Марша. Сега просто му се искаше да я види, да зърне лицето й, да разбере как изглежда, как са я променили годините. Любопитството му беше убийствено. В мислите си я виждаше такава, каквато беше в сънищата му — млада и хубава. Съзнанието му упорито пазеше този образ, макар много добре да знаеше, че сега тя е много по-възрастна. Дали е надебеляла? Погрозняла? Може би се е превърнала в една от онези стари вдовици, които редовно се събират да играят бридж?

А дъщерята. Неговата дъщеря — Ан. Как ли изглежда тя? Би трябвало да е на двадесет и седем години. Малко странно беше жена на нейната възраст все още да живее с майка си. Но към нея той не изпитваше кой знае какви чувства. За него тя бе просто едно име. В Съня с бебето тя беше съвсем малка. „Ето — мислеше си той, — изведнъж се оказва, че имам дъщеря с три месеца по-голяма от мен.“ Всъщност не от него, а от предишното му превъплъщение, но той все по-често мислеше за Джефри Чейпин като за себе си. И действително те си бяха един и същи човек, стига да приемем, че същностната характеристика на човека е душата, а тялото е нищо — смъртно, без никаква стойност, подлежащо на унищожение.

Този път паркира колата си малко по-далеч от къщата. Въпреки това ясно беше, че не бива да се застоява — в квартал като този човек не може да остане незабелязан дълго време, докато стои и наблюдава даден имот. Няма да се колебаят много, преди да се обадят на полицията. Дали не би било по-разумно да кара надолу-нагоре по улицата с надеждата, че все някой ще излезе от къщата. Но това би било също толкова подозрително.

Замисли се и за една друга възможност. Просто да отиде и да позвъни решително на вратата. Но какво след това? Как да се представи? Като амбулантен търговец? Анкетьор? Като представител на електроснабдителната компания, изпратен да провери електромерите? Не, глупаво беше. Не би могъл да го направи убедително. Просто няма нужния вид за това. Такава тактика изобщо не бе приемлива. Рано или късно те с Марша щяха да се срещнат по нормален начин; би било страшно неприятно, ако тя го види сега под някакво друго прикритие.

Направи му впечатление, че в гаража има само една кола — ягуарът. Кадилака го нямаше. Почти сигурен беше, че ягуарът най-вероятно принадлежи на Ан. Следователно Марша Чейпин не си е у дома.

Реши да си тръгне и да се върне отново след един час. Може би щеше да свари Марша на връщане от мястото, където е отишла. Междувременно ще се опита да измисли някакъв начин да се запознае със семейство Чейпин. Няма да е лесно, тъй като не познава никого в този град.

Тъкмо запали колата, и от дома на улица „Виста“ №16 излезе една жена. Млада и стройна, облечена в карирана пола и пуловер. Носеше две тенисракети. От мястото, където се намираше, успя да види само, че косата й е светла и носи слънчеви очила, но не можа да разгледа чертите на лицето й.

Това сигурно е дъщеря му, няма кой друг да е.

Проследи я, докато тя потегли на задна скорост по входната алея, после ускори бързо, гумите на ягуара й изсвириха върху гладкия асфалт по улица „Виста“. Изглежда, бързаше за някъде. Той настъпи газта и подкара след нея.

Не беше лесно да я следва. Тя явно беше опитен шофьор и с лекота се провираше из градското движение. Надяваше се, че все някъде ще я спре червен светофар и той ще успее да я поразгледа.

Тя пое по магистралата. Той я последва. Караше толкова бързо, че за миг се уплаши да не я изпусне. Но тогава тя зави по една отбивка, означена с табела „Грийн Хилс“. Завиха още веднъж надясно и тогава той го видя — моментално позна спортния клуб от Съня с тениса. Всичко изглеждаше точно като в съня му — същата голяма, разхвърляна, покрита с дърво сграда, заравнените хълмове на игрището за голф, същото езерце, което всъщност бе водното препятствие на игрището за голф. Но кортовете сега бяха четири. В съня му беше само един. Явно бяха построили още три.

Тя мина през входа, паркира колата и влезе вътре. Той я последва. Когато влезе в сградата на клуба, от нея нямаше и следа. Сигурно бе отишла в съблекалнята. Огледа се нерешително наоколо. Неколцина членове на клуба, които пиеха кафе, преди да поемат към игрището за голф, го изгледаха с любопитство. Тук всички се познаваха. Присъствието на непознат човек веднага се забелязваше.

Пристъпи към таблото за обяви на стената. На него висяха обичайните клубни обяви и съобщения, известия за турнири и разписание на часовете за уроци по голф и тенис. На разписанието видя името на Ан Чейпин. Тя имаше час от единайсет до дванайсет часа.

Потърси управителя на клуба, извади от портфейла си една карта и му я показа. Това беше карта, каквато частните клубове за голф издаваха на членовете си. Ако човек спадаше към достатъчно престижен клуб, то останалите клубове в страната не биха му отказали гостоприемството си. Бащата на Питър членуваше в Спортния клуб в Лос Анджелис, един от най-престижните клубове в щата Калифорния, където се числеше и Питър. Управителят погледна картата, усмихна се и протегна ръка.

— Добре дошли в „Грийн Хилс“, господине. С какво бихме могли да ви бъдем полезни?

— Бих искал да поиграя малко тенис.

— Чудесно. Само не зная дали ще мога да ви намеря партньор в момента. Ще потърся и…

— Няма нужда. Благодаря ви. Мога да поиграя с треньора.

— О, разбира се. Кен Уокър. Превъзходен учител.

Управителят отиде до телефона на бара и набра една цифра:

— Кей? Тук е Джон Уокър. Имаме гост от Калифорния. Господин Прауд. Иска да поиграете заедно.

Управителят затвори телефона и се обърна към Питър:

— Ще го намерите в магазинчето му. Като излезете през главния вход и тръгнете надолу по склона вдясно. Близо до първата дупка за голф. Междувременно ще се погрижа да ви намеря гардероб.

Треньорът по тенис беше висок, загорял от слънцето мъж на около трийсет и пет години. Той се засмя приветливо, докато се здрависваха:

— Прауд. Питър Прауд. Името ви е характерно, сега се сещам. Играли сте на турнира за югозападните щати в Сан Диего, нали така?

— Да. Но не се класирах кой знае колко добре.

— Достатъчно е само човек да се класира за участие в този турнир. Все едно, добре дошли в „Грийн Хилс“. С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошъл съм тук по работа. От близо месец не съм хващал ракета. Бих искал просто да не забравя да играя, докато съм тук. Помислих си, че ако имате малко свободно време днес…

— Следващият час ми е зает. Какво ще кажете за следобед?

— Чудесно. Ще трябва да убия малко време. Имате ли нещо против, ако остана да погледам?

— Не, заповядайте.

Треньорът излезе. В магазина се продаваше всичко необходимо за игра на голф и тенис. Питър си купи две стоманени ракети „Уилсън T-2000“, кецове, чорапи, къси гащета, фланелка и пуловер. Отиде в съблекалнята, преоблече се и слезе при кортовете.

Тя вече се беше преоблякла в бели тенис дрехи и си разменяха удари с треньора. Непосредствено до корта имаше няколко пейки и той седна. За пръв път можа да разгледа дъщеря си добре.

Тя беше поразително красива. Очите й бяха виолетови, толкова тъмни, че виждаше цвета им от мястото, където седеше. Косата й беше светла и гъста. Вързана беше високо на опашка, така че когато се затичаше или се наведеше за по-нисък удар, опашката се прехвърляше през дясното й рамо. Тя я отмяташе с отривисто движение на главата. Устните й бяха пълни и сочни, но гъвкави и се очертаваха розови върху леко загорелия тен на лицето. Скулите й бяха съвсем малко издадени, от което очите й придобиваха леко ориенталска извивка, движенията й по тенискорта бяха грациозни и изящни. Краката й бяха дълги и красиви — съвършено оформени, с чувствени извивки, кожата им гладка, без никакви дефекти, каквато имат само добре гледаните жени. Красотата й не беше повърхностна, тя просто живееше с нея: зряла, пълнокръвна — красота на разцъфтяла двадесет и седем годишна жена.

Сети се за Съня с бебето, краткия миг на халюцинацията, когато в образа на Джефри Чейпин бе крачил по пода с нея на ръце. Не можеше да повярва, че сега — близо двадесет и седем години по-късно — той седи и я гледа да играе тенис в този топъл пролетен ден; нея, която бе почти на неговата възраст.

Тя играеше тенис много добре — дори великолепно. Ударите й бяха силни и доста точни. Мощен форхенд, приличен бекхенд. Умееше да се възползва от висока топка, попаденията й бяха добре планирани, а един-два пъти дори успя да накара Уокър да изплези език подир топката. Треньорът не я щадеше, а и тя не му даваше да се отпусне. От време на време спираха и Уокър й даваше по някой съвет. Според Питър нивото й беше почти професионално. Нищо чудно, отбеляза той, наследила го е по бащина линия.

Питър беше единственият зяпач наоколо. Тя очевидно бе забелязала присъствието му и проявяваше известно любопитство. От време на време му хвърляше скришом по някой поглед. А когато погледите им се срещнеха, бързо отместваше очи.

Най-подир часът изтече и те напуснаха корта. Питър влезе през мрежата и я заговори:

— Искате ли да поиграете още малко?

Тя тъкмо се навеждаше да прибере ракетата си в калъфа. Пищната извивка на гърдите издуваше блузата й. Вдигна глава и го погледна едновременно изненадана и объркана:

— Не знам.

— Разбира се, ако сте уморена…

— Не — отвърна тя, — въобще не съм уморена. — После добави: — Вие сте нов тука, нали?

— Той ни е гост — обясни Уокър, — от Лос Анджелис.

Треньорът ги представи един на друг. Те си подадоха ръце. Допирът на плътта й беше топъл, вълнуващ. Виолетовите й очи го изучаваха. Тези очи сякаш бяха бездънни. Неочаквано те се засмяха — сърдечно и топло, без всякаква умисъл, сякаш казваха: „Който и да си, Питър Прауд, харесваш ми. Много ми харесваш. А аз дори не те познавам.“ Чу гласа на Уокър да казва:

— По една случайност само знам, че той е много добър тенисист, Ан. Ще те накара да се поизпотиш. Пък и ще поупражниш малко бекхенда си.

— Става ли? — попита Питър.

— Става — съгласи се тя, — нямам нищо против.

Играха почти цял час. Няколко пъти пропусна да върне топката само защото се бе загледал в нея. Възбудата му бе голяма. Чуваше се да вика „По-силно, по-силно!“, също както в Съня с тениса. Младата жена насреща му не беше Ан Чейпин, а нейната майка Марша. Той беше Джефри Чейпин и всичко това се бе случило преди много, много години…

Накрая тя вдигна ракетата си в знак, че се предава, и пристъпи към мрежата.

— Уф! — изпъшка тя. — Стига толкова. Вече съм гроги.

— Благодаря за играта.

— И аз благодаря. Не ми се случва всеки ден да играя с двама професионалисти.

Той се засмя:

— Аз не съм професионалист.

— Така ли? Тогава сте си сбъркали професията. С какво се занимавате?

— Нека поговорим за това по-късно. Какво ще кажете да пийнем по нещо?

— Слава богу — каза тя, — не вярвах, че ще се сетите за това.

Тръгнаха към сградата на клуба. Той се замисли за Съня с тениса. Уверен беше, че повече няма да го измъчва. След като го бе преживял наяве, макар и не съвсем същото, щеше да го остави на мира.

Седнаха на една маса близо до бара. Той си поръча джин с тоник, а тя водка с тоник. Чукнаха се един с друг. Неочаквано тя се разсмя:

— Какво смешно има?

— Няма да ви кажа.

— Защо?

— Може да се обидите.

Той също се засмя:

— Нищо. Опитайте.

— Името ви, Питър Прауд — много особено, малко смешно. Но всъщност страшно ми харесва.

— Аз не мога да го понасям — отвърна той, — но нямам друг избор. Така че стискам зъби и си трая.

— Къде сте се научили да играете тенис?

— В Южна Калифорния. Всички започват да играят от най-ранна възраст. Децата хващат ракетата още преди да са виждали дрънкалка. В Лос Анджелис ако не играеш тенис, те вземат за ненормален и хората избягват да говорят с теб. А вие? Къде сте се научили да играете?

— Не знам. Приятно ми е да играя. Майка ми е член на клуба от отдавна, така че винаги ми е бил подръка. И кортовете, и треньорите имам предвид. Но ако вярвате на генетиката, трябва да съм го наследила от баща ми.

— Баща ви ли?

— Той е бил треньор по тенис в този клуб преди много години.

— О, така ли? Сигурно са се запознали с майка ви тук?

— Да, звучи много тривиално, но вероятно са се влюбили по време на игра.

— Няма нищо по-хубаво от влюбването по време на игра на тенис — отбеляза той.

— О, така ли? Сигурно сте специалист по тези неща.

— Да, това е най-доброто влюбване.

— Е — отвърна тя, — друго си е да го чуеш от специалист.

— Хората, които си разменят удари, се привързват един към друг. И така, значи майка ви и баща ви си живеят щастливо до честити старини.

— Не точно. Баща ми е починал.

— Извинете.

— Няма за какво. Починал е преди близо трийсет години. Аз никога не съм го виждала. Била съм едва на три месеца, когато се е удавил. Майка ми го е преживяла страшно тежко. Била е много влюбена в него… — Тя спря за момент, виолетовите й очи го гледаха смаяно. — Защо ли ви разказвам всичко това?

— Не зная.

— Познаваме се едва от един час, не знам нищо за вас и ето че съм се разбъбрила, като че ли съм пред изповедника си. — Тя смръщи чело и го изгледа. — Да не сте преоблечен свещеник?

— Не.

— Или психиатър?

— Не.

— Тогава бихте ли задоволили моето напълно естествено любопитство по множество въпроси. Например кой сте. По каква работа сте дошли в Ривърсайд? За колко време? Изобщо, ако обича, да влезе самият господин Прауд.

Разказа й накратко за преподавателската си работа, за книгата, за изследванията си. С нея се говореше леко. Виолетовите очи го гледаха неотлъчно. Не беше просто интерес, а по-скоро чувство на собственост. Изглежда, тя го бе набелязала вече като нещо важно, макар че срещата им бе едва първа и на пръв поглед случайна. Тя сякаш казваше: „Не се виждаме за последен път. Нещо става тук и това е ясно и за двама ни.“

Когато свърши, тя го изгледа:

— Казахте, че имате малко индианска кръв.

— Точно така. Нямам индиански скули, но една шестнадесета от мен е от индианското племе сенеки. А може и да е една трийсет и втора. Не съм много сигурен.

— Какво съвпадение. И аз имам малко индианска кръв, съвсем малко. По бащина линия. Майка ми твърди, че той много се е гордеел с това.

— От кое племе?

— От пекуотите.

— Географски не е много далеч — отбеляза той, — може и да не е съвпадение. Може би сме се срещали в някое от предишните си прераждания.

— Какво?

— Аз съм бил сенекски воин, отивал съм по работа някъде на югоизток и съм срещнал племето пекуоти. И какво да видя — там сте били вие, дъщеря на племенния вожд, най-прелестната индианка на изток от река Хъдсън. Поговорил съм с баща ви, той е изпитал ловкостта ми в ловуването и риболова и след като ги е намерил за задоволителни, е поискал да му платя шест наниза раковини, два коня, кожите на двайсет бобъра. После съм ви отвел при моето племе, родили са ни се пет палави невръстни индианчета и сме си живели щастливо и честито…

— Вие сте луд — разсмя се тя. — Съвсем луд.

Поговориха си още половин час. Тя му разказа, че повечето време е живяла в Ривърсайд. Че никога не е имала парични проблеми, защото дядо й, починал отдавна, е бил председател на Пуританската банка. В Уесли била срещнала едно момче от Харвард и след като и двамата завършили следването си, се оженили и заминали да живеят в Ню Йорк. Той постъпил в адвокатската фирма на чичо си, а тя си намерила работа в рекламната агенция „Лорд и Тейлър“. Справяла се чудесно, особено с творческата работа, с рекламните текстове и тъй нататък, дори получила доста висока заплата, но бракът им не вървял и накрая се развели, но за това точно никак не й се говорело. Слава богу, нямали деца и се разделили по приятелски. Преди две години се върнала окончателно в Ривърсайд. Сега пишела от време на време по някоя реклама за най-големия универсален магазин в града, също така редактирала книги за две нюйоркски издателства. Иначе прекарвала времето си главно в игра на тенис, понякога и голф. Излизала от време на време с разни мъже, но още не била срещнала оня, който да промени живота й изцяло. Живеела си въобще доста удобно, макар и малко скучно. Времето минавало, остарявала, но нали всички остаряват един ден?

— Има нещо, което не разбирам — обади се той. — Доколкото схващам, вие сте имали всичко в Ню Йорк. Моето уважение към родния ви град, но Ню Йорк е доста по-интересен от Ривърсайд. Защо сте се върнали тук?

Лицето й помръкна. Виолетовите очи се отдръпнаха. Той разбра, че въпросът не й е по сърце, и съжали, че го е задал.

— Съжалявам — побърза да каже, — виждам, че съм навлязъл в деликатна територия. Извинете, че ви попитах. Да приемем, че просто се опитвам да поддържам разговора, за да не си тръгнете. Само за да ви задържа тук по-дълго.

Тя се усмихна:

— Толкова много ли си пролича?

— Да.

— Всъщност не виждам защо да не ви кажа. Причината е много проста. Майка ми не е добре, боледува непрекъснато от няколко години насам и има нужда от мен.

— Разбирам. Заедно ли живеете?

— Да, почти през цялото време. Но си имам едно скришно местенце, един малък отделен апартамент, за който дори и майка ми не знае. От време на време се крия там от хората.

— А защо се криете от хората?

— Нима не го правят всички?

— Навярно тайният ви апартамент има телефон.

— Да, има. Нерегистриран номер.

— Може би ще ми разрешите да ви го поискам?

— Може би.

— Но сигурно няма да ми го кажете.

— Още не. Нали не се сърдите?

— Не, разбира се — той се засмя. — Едно нещо поне ще научите за мен със сигурност. Аз не се предавам лесно. Много съм упорит.

— Не е толкова лошо за мъж — отвърна тя с усмивка.

— Добре — каза той, — ще опитам отново друг път.

— Надявам се. Ще се радвам да го направите.

— Още едно питие?

Тя почти се възмути:

— Посред бял ден? Тук? Пред очите на дядо Боже и на клетите трезвеници от спортния клуб „Грийн Хилс“? Освен това ще шофирам. Налага се да тръгвам вече. Имам ангажимент.

— Важен ли е?

— Изключително. Имам час при фризьора.

Той погледна косата й и се засмя:

— Не му давайте да ви направи нещо. — После добави: — Утре ще играете ли тенис?

— По една случайност — да, утре имам час. Защо?

— Помислих си, че бихме могли да поиграем отново — засмя се той. — Трябва да поработите още над бекхенда си.

— И вие добре се потрудихте над него тази сутрин. По едно време реших, че нито веднъж няма да ми подадете за форхенд. Но да — с удоволствие ще поиграя с вас и утре — отвърна му тя. — А вие нямате ли и друга работа?

— О, може да почака.

Тя му каза довиждане и тръгна към съблекалните. Походката й и този път му направи силно впечатление. Имаше нещо твърде необикновено в нея. Поклащането на хълбоците, полюшването на бедрата, едва-едва сдържано, грациозното движение на дългите й крака беше подчертано женствено. Опита се да си представи тялото й без екипа за тенис, голо. Изпита непреодолимо силно желание, представи си тялото й в ръцете си, как се притиска о неговото, аромата на косата й, вкуса на устните й върху неговите. Какво ли би станало, когато внимателно сподавяните страсти, които той бе уверен, че съществуват дълбоко в нея, лумнеха внезапно…

Обхвана го внезапна омраза към самия себе си. Погнуси се от мисълта си. Не, той не беше просто блудник, а отгоре на това и кръвосмесител. Та това е била неговата дъщеря преди. А ето че на двадесет и седем години той беше един стар мръсник.

 

 

На следващия ден играха заедно тенис отново. А на по-следващия той се обади на улица „Виста“ № 16.

— Ало?

— Там ли е Ан?

— Да. Мога ли да попитам кой се обажда?

— Питър Прауд.

— Един момент…

Гласът беше като кадифе, произнасяше думите малко провлачено и слято. Поостарял в сравнение със спомена му от срещата при езерото, но безусловно това бе гласът на Марша.

Кожата му настръхна. Ан дойде на телефона. Той я покани да вечерят заедно и тя прие.

Уговориха се да я вземе от дома й в седем часа, да пийнат по нещо и да отидат на ресторант.