Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (31)

Глава двадесет и осма

На излизане от киното видяха, че нощта е станала по-мека и топла. Показала се бе пълната луна. Тръгнаха към колата на Ан и тя каза:

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Срамота ще е да се приберем право вкъщи. Такава хубава нощ.

Той я прегърна през кръста. Тя се притисна към него, както си вървяха. Допирът на тялото й го възбуждаше, подухна лек ветрец, който го погали с косите й. Улови приятния им аромат.

— Какво си намислила?

— Да се поразходим.

— Къде?

— До едно любимо мое място.

— Кое е това място?

— Карай — отвърна му тя — и не задавай много въпроси. Аз ще ти показвам пътя.

Спуснаха гюрука на колата, прекосиха няколко улици и после по нейно указание завиха нагоре по един склон, пътят беше ограден с високи яки дървета. Той хвърли поглед към Ан. Главата й бе отметната назад. Очите й бяха затворени, косите й се развяваха на вятъра и тя си тананикаше някаква несъществуваща мелодия.

Картината му беше толкова позната. Пътят, високите дървета. Само колата дето не беше пакард „Клипер“ от 1941, а ягуар от 1974. И момичето до него не беше червенокосо, а русо. Зачуди се коя ли е била онази червенокоса жена от миналото.

Но до него сега седеше Ан Чейпин и той не знаеше какво точно да си мисли за нея. Понякога я възприемаше като собствената си дъщеря, друг път като чужд човек. Поради объркването си не знаеше как да постъпи с нея. Не смееше да я докосне. Разбираше учудването й, но как би могъл да й обясни? „Ан, не смея да те ухажвам, защото навремето аз съм бил твой баща.“

Въпреки това я желаеше — толкова силно, че чак болеше. Спомни си думите на Фройд: „Бащата винаги храни кръвосмесителни любовни чувства към дъщеря си.“ Опитваше се да спори със себе си — нали Ан Чейпин бе създадена от друг човек, с друго тяло, тялото на Джеф Чейпин, което гниеше в гроба си на „Хилсайд“. Онова е било друго тяло, неговото си беше живо, на двадесет и седем години и сега бе 1974. Това е съвсем друго нещо, съвършено друг живот.

Дали е така наистина?

Дълго пътуваха нагоре по склона, докато ненадейно излязоха на заравнено тревисто място, изпъстрено с дръвчета. Недалеч се виждаше краят на висока канара, а долу се разстилаше равнината. Светлинките на Ривърсайд изглеждаха като голям блестящ килим, пресечен от лъскавата лента на реката.

Мястото му беше познато.

Излязоха от колата и отидоха до края на скалата. Седнаха на една каменна плоча и известно време мълчаливо наблюдаваха гледката. После тя каза:

— Харесва ли ти?

— Много е красиво.

— Това е Гранитната планина. Любимо място на всички влюбени двойки в Ривърсайд. Майка ми ми е казвала, че с баща ми често са идвали тук, докато не са били женени. Не съм много сигурна, но мисля, че тук й е направил предложението за женитба.

Както седяха прегърнати на каменната плоча, тя вдигна лице към неговото. Устните й — червени, влажни и полуотворени. Той ги целуна, после отново, но по-силно, после я отблъсна леко назад и пъхна ръка под пуловера й, пое пълната мека извивка на гърдата й в длан. Нейната ръка се спусна надолу към слабините му и веднага щом го докосна, той стана твърд. Радостта му бе много голяма, защото се боеше, че при създалите се обстоятелства може да се изложи. Чу се да казва:

— Да отидем в моя хотел.

— Не — отвърна тя, — искам тук, сега.

Тя стана и го поведе за ръка, докато излязоха от обляната в лунна светлина полянка и се скриха в сянката на дърветата.

Когато всичко свърши, те останаха да полежат малко. Тя обърна глава към него и каза:

— Знаеш ли, че бях започнала да се съмнявам в теб.

— Е, продължаваш ли да се съмняваш?

— Господи, само това оставаше — тя се усмихна, — не се съмнявам изобщо.

Той я изпрати до дома й и тя го покани на кафе. Влязоха в гостната, където завариха Марша Чейпин.

Тя лежеше просната на канапето, мъртвопияна. Главата й висеше от единия край на кушетката, така че косата й почти се влачеше по пода. Краката й бяха разкрачени, преметнати през страничното облегало. Халатът й се беше отворил и тя лежеше почти изцяло непокрита. Питър забеляза дългите й бели крака, гъстото храстче върху срамната кост и точно над него синкавото ромбовидно родилно петно, което знаеше така добре. На килима на една ръка разстояние се търкаляха две бутилки от водка и една чаша. Едното шише беше празно. Другото се беше прекатурило и лежеше на една страна, съдържанието му бе разлято по пода.

Той извърна поглед. Гледката беше твърде непристойна. Ан отиде до майка си и я закри с халата. После се обърна към него с напрегнато изражение, леко пребледняла.

— Много съжалявам, че се налага да я видиш така. Но все едно, рано или късно щеше да се случи. — После добави язвително: — Майка ми е неизлечима алкохоличка. При това — отдавна.

— Съжалявам много.

— Няма защо. Свикнали сме с това.

Тя се приближи до майка си и взе да я разтърсва.

— Събуди се. Събуди се, мамо. Аз съм, Ан.

Марша Чейпин отвори очи и се втренчи с невиждащ поглед в дъщеря си. Промърмори нещо, опита се да стане от канапето, но не успя и падна назад. Питър се намеси.

— Ще ти помогна да я качиш горе.

— Не — каза Ан. — Моля те, предпочитам да не го правиш. Ще повикам Ола. Тя сигурно е в стаята си горе.

Ан изтича по стълбите, а той остана, загледан в спящата жена. Отвращението му бе изчезнало. Усещаше само съжаление и празнота. Припомни си, че това е жената, която го бе убила в предишния му живот, прекъснала бе нишката на живота му, преди да е наближила средата дори. Но тази мисъл вече не го безпокоеше, чувстваше се достатъчно щастлив в този си живот. Джеф Чейпин беше мъртъв. Изглежда, те двамата с Марша бяха квит. Тя бе отнела предишния му живот, но му бе дала нещо безценно в този — Ан. Вече няма никакво значение какво и защо е направила. Не беше трудно да се досети, само трябваше да събере две и две и всичко ставаше ясно. Но това вече бе минало, да става каквото ще. Мисията му в Ривърсайд бе приключила. Ще забрави всичко за Джеф Чейпин и ще заживее отново като Питър Прауд.

Може би изобщо е по-добре да не знаеш нищо за предишния си живот, размишляваше той. Според теоретиците на прераждането, ако човек знае какъв е бил в предишния си живот, това ще му помогне да живее по-добре в настоящия. Но може би е по-добре, ако човек не знае нищо за онова, което се е случило с него, преди да се роди. Защото може да се окаже, че в миналия си живот не е бил много приятна личност. Крадец, убиец, защо не и сутеньор. А това би било непоносим удар за човека в настоящия му живот, може да навреди непоправимо на сегашното му аз.

Например неговото разкритие, че е бил навремето някой си Джеф Чейпин — той не харесваше този Чейпин. Сигурно е много по-добре да изживееш живота си, без да знаеш каквото и да било за миналия. Достатъчно е само да знаеш, че те чака нов живот след смъртта, няма нужда от нищо повече. Май древните гърци са били прави. Според тях всяка душа, преди да се роди, отново бива потопена в реката на забвението, за да забрави всичко от миналото си съществувание. Само като си помисли човек колко страдания го чакат в този живот, кому е нужно да знае и мъките и страданията от миналия?

Марша Чейпин се размърда. За миг отвори очи и ги спря на него. Погледът й беше изцъклен и празен. Не можа да го познае. Тя ги затвори отново.

Ан слезе обратно с Ола, чието черно лице изглеждаше много сънено, но в никакъв случай не и изненадано. Двете вдигнаха Марша на крака.

— Аз ще си вървя — каза той на Ан.

— Не — спря го тя, — моля те, остани. Много те моля. След малко ще съм долу.

След малко тя наистина се върна и направи кафе. Изглеждаше уморена и нямаше търпение да говори.

— Мисля, че майка ми е започнала да пие, след като баща ми се удавил — обясни тя. — Не съм много сигурна, все пак била съм бебе тогава. Но помня, че като бях ученичка, тя вече пиеше здраво. Пиеше по цял ден и после вечерта беше съвсем безпомощна. Аз се обаждах на леля ми Хелън и тя идваше и оставаше да спи тук. Когато изтрезнееше, майка ми имаше невероятни угризения на съвестта. Понякога си мислех, че ще се самоубие.

Престанах да водя приятелките си вкъщи. Това продължи с години, докато свърших гимназия и после в колежа. Тя съвсем се заряза по едно време. Престана да се грижи за вида си, за косата, дрехите, за всичко. Седеше по цял ден във всекидневната, зяпаше снимките на баща ми и пиеше. Накрая бяхме принудени да я дадем в един от ония санаториуми за алкохолици. Психиатрите се занимаваха с нея и обясняваха всичко с обичайните стресове и напрежение, проблемите на алкохоличките в днешното общество. Винаги съм знаела обаче, че нейният проблем е другаде. Тя не спираше да извиква тоя призрак и единственият начин, по който можеше да го отстрани, беше да го удави в шишето. Не знам защо така стана с нея. Има и други жени, които са останали без мъжете си. Само че те се оправят и продължават да живеят нормално. Омъжват се повторно. Но майка ми така и не може да го преживее. Положението е отчайващо. И продължава да е…

Тя не спираше да обяснява как са прибрали Марша от санаториума първия път, как тя била съвсем кротка и послушна. Нищо не я засягало. Ан и Ола й готвели. Няколко месеца не сложила капка алкохол в устата си. После един ден просто изчезнала.

— Тогава бях в Ню Йорк — говореше Ан. — Веднага се върнах вкъщи. Намериха я в един евтин хотел в Бостън потънала в мръсотия, полумъртва от глад, загубила всякакъв разсъдък. Без пукната пара. Не знаеше нито къде е била всичкото това време, нито какво е правила. След този инцидент напуснах Ню Йорк и се върнах завинаги тук. Отново я пратихме в санаториум — този път в друг. Опитахме всичко: психиатри, наркотици — нищо не помогна. Когато излезе оттам, тръгна на групова терапия за алкохолици. Шест месеца изкара, без да изпие нито капка. Надявахме се, че този път сме я отървали завинаги. И тогава една вечер се прибирам вкъщи и какво да видя — намерих я на стълбите мъртвопияна, с разкървавена глава. Наложи се да й направят сума шевове. Най-накрая ние — чичо Ралф, леля Хелън и други роднини — решихме, че няма смисъл. По-добре да я оставим на мира, ако ще да се напива, няма защо да се занимаваме повече с това. Последните една-две години се държеше много добре, само от време на време се напиваше и със седмици стоеше трезва. Сега виждаш защо се налага да бъда край нея постоянно. Тя си няма никой друг освен мен.

В хотела го чакаха две съобщения от Хол Бентли с молба да му се обади веднага.

Той смачка бележките и ги хвърли в кошчето за боклук. Не се чувстваше готов да говори с Бентли, поне не сега. Не преди да реши какво точно ще му каже.