Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (33)

Глава тридесета

Тъкмо си приготвяше багажа за излета на езерото, когато на вратата му се почука.

— Здравей, Пит.

— О, Хол.

Огромната фигура на Бентли запълваше рамката на вратата. Той се усмихваше.

— Изненадах ли те?

— Не.

— Значи си ме очаквал?

— Може и така да се каже. Знаех, че рано или късно ще дойдеш. Кога пристигна?

Бентли се тръшна на един стол и замислено си запали цигара. Сивите му очи изучаваха Питър. Погледът му не беше обвинителен, просто любопитен. Той се усмихна извинително.

— Преди около час. Настаних се в един хотел и веднага тръгнах насам. Щях да ти се обадя по телефона, но последните няколко пъти ти не отвърна на обажданията ми. Така че започнах да се питам каква е причината. Хрумна ми, че сигурно си разбрал нещо ново, за което не знам. Нещо, което не искаш да ми кажеш…

— Извинявай, канех се да се върна в Лос Анджелис и да ти разкажа всичко.

— Е, ето че сега съм тук. Можеш да ми разкажеш.

Нямаше как да му откаже, пък и нямаше защо. Разказа му всичко, както си беше, без да пропусне нищо. Когато свърши, Бентли помълча малко и каза:

— Знаел си толкова дълго и не си ми казал. Защо?

— Трябваше ми малко време, за да го проумея.

— Защо не си кажеш направо? — пресече го Бентли. — Ясно е, че си решил да не се захващаш с всичко това.

— Вярно е.

— Всичко е ясно — Бентли говореше бавно, с равен глас. — Ей тъй просто, решил си, че не ти се занимава и всичко отива по дяволите.

— Съжалявам, Хол, но вече съм решил.

— Можеш ли да ми обясниш защо?

— Мисля, че и сам можеш да се досетиш. През цялото време имах известни колебания, отхвърлях ги само защото не вярвах, че всичко ще се окаже истина. Но то се оказа вярно. Познавам се добре, Хол. Не желая да стана световна институция, не желая да играя ролята на Великия луд. Искам да си запазя личния живот и здравия разум. Ако хората имат нужда от пророк, да си четат Библията. Аз не съм за тая работа.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Не става дума само за мен. Има и други хора, замесени в тази история.

— Една убийца например.

— Да, само че всичко се е случило много отдавна, тя си е платила за стореното. Наказала се е сама много по-жестоко от всякаква присъда, издадена от Масачузетския съд. Освен това не го е направила без повод. Джеф Чейпин си е бил чиста проба негодник. Може да се каже, че си е получил заслуженото. Ако се разгласи тази история, тя направо ще полудее. И без това малко й трябва. А и не мога да оставя Ан…

— Е — каза Бентли, — ето че заговори по същество.

— Добре де — призна Питър, който се ядоса от забележката на Бентли, но успя да се сдържи, — обичам я. Смятам да се оженя за нея и да я взема в Лос Анджелис, където ще си живеем тихо и мирно, може би дори ще имаме и деца. Няма нужда да знае, че майка й е убийца, нито пък кой съм бил аз в предишния си живот. Ако се разчуе моята история, тя също би загубила частния си живот. Ще се превърне в не по-малко чудновата забележителност от мен. Ще стане и тя клоун на световната циркова арена, която ти се иска да създадеш. Не само че ще я унищожа по този начин, но ще разруша и всичките си надежди за мирен и спокоен живот.

— И това ли е всичко?

— Да, това е всичко. Харесвам се такъв, какъвто съм сега, харесва ми бъдещето, което съм си избрал, и нямам никакво намерение да го жертвам, за да се правя на втори Исус Христос или пък за да се съревновавам с Брайди Мърфи, нито пък да се старая само за да видя твоето и моето име издълбани върху камък.

— Да не би да намекваш — ядоса се Бентли, — че аз искам само да се прочуя за твоя сметка? Че нямам търпение да попадна в центъра на общественото внимание? Господ да ме убие, ако е така. Ти наистина ли мислиш, че на мен страшно ми се занимава с всичко това?

— Какво, да не би да не е така? Слушай, аз не те обвинявам в нищо. Знам, че и ти си вложил много нещо в тази история. Колегите ти се подиграват от години, естествено е да търсиш начин да натриеш носа на скептиците колкото можеш по-скоро. Ти си учен и за теб това би било не просто неопетнено име, но и огромна известност, няма да има списание, което да не пише за…

— Пит — прекъсна го тихо Бентли, — грешиш.

— Така ли?

— Страшно грешиш. Аз съм кротък човек. И изпитвам същите чувства като теб. На мен също ми харесва да си живея мирно и тихо. Ако ти изглеждам много запален, това е само защото и мен ме е страшно шубе. Не забравяй, че каквото чака теб, същото чака и мен. Аз ще съм Великият луд номер две. Съгласен съм, че известността, противоречията, напрежението са твърде големи за обикновен човек. Всичко това се отнася и за мен. Всеки, който се опита да въведе някаква нова религия, е застрашен да бъде убит с камъни. А камъните, които хвърлят по теб, ще удрят неминуемо и мен. В крайна сметка може да се окажем заедно двамата приковани на кръстове един до друг. Да не би наистина да смяташ, че много ми се иска всичко това?

Бентли млъкна. Питър беше уверен, че той казва истината. Парапсихологът продължи:

— Ти сякаш не разбираш за какво става дума, Пит. Съчувствам на тримата, които ще пострадат от това, но тук аз говоря за милиардите, за целия свят, за цялото проклето човечество. Не може да става и дума за сравнение. Мисля, че и преди ти казах — нямаш право на избор. Вече си вътре в играта, обречен си. Аз също. Може да не ни се става мъченици, но сме длъжни да кажем на света каквото знаем. Не можем да постъпим по друг начин. Нима мислиш, че можем да затрием такава новина? Не! Предлагам ти сега веднага да отидем при Марша Чейпин и да направим запис на нейната реакция. Ще я сварим неподготвена и непременно ще получим интересни доказателства…

— Хол, ти като че ли не чуваш какво ти казвам.

— Какво?

— Казах ти, че не искам да се занимавам повече с това.

— Но ти не можеш да кажеш „край“ просто така.

— Много съжалявам, но мога.

— Ти си не само голям глупак — избухна Бентли, — ти си един мръсен егоист!

— Ако това е всичко, което…

— Но, не е всичко — сините му очи святкаха, — ти, ако искаш, се измъквай, но аз нямам такова намерение.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбирай го както искаш, може и като предупреждение.

Парапсихологът отвори вратата и я тресна с всичка сила зад себе си.

 

 

След няколко минути иззвъня телефонът. Обаждаше се Марша. Гласът й долетя през слушалката като истеричен писък.

— Кой сте вие?

— Какво?

Тя беше не само истерична, но и пияна.

— Дявол да ви вземе, кой сте вие? Защо сте дошли тук? Какво искате от нас?

— Госпожо Чейпин, аз…

— Дъщеря ми каза, че сте наели старата ни вила на езерото Нипмък, нашата вила с Джеф. Каза, че отивате там довечера. Защо? Какво се опитвате да постигнете? Какво искате да докажете? Защо, за бога, ме преследвате?

— Госпожо Чейпин, едва ли бих могъл да ви обясня, но в никакъв случай не ви преследвам…

— Не се опитвайте да ме лъжете. Дошли сте да ме измъчвате, ясно ми е. Искате да ме накарате да полудея. Какво търсите? Вие не сте Питър Прауд, а друг човек. Вие сте зъл дух, дявол, призрак, все едно какво. Но, моля ви — тя се разрида, — оставете ни на мира. Оставете Ан на мира. Вървете си, откъдето сте дошли! — Гласът се превърна в грозен писък. — Върви си, негодник такъв. Чуваш ли? Върви си и ни остави на мира!

И затвори.

 

 

Хол Бентли се върна в хотелската си стая и внимателно откачи незабележимото микрофонче от сакото си. Под сакото от микрофончето излизаше тънка, почти невидима жица, която стигаше до миниатюрна кутийка, закрепена от вътрешната страна на широкия му колан. Той я отвори и извади внимателно микроскопичната касетка.

В куфара си носеше и малък касетофон. Сложи касетката в апарата и натисна копчето. Най-напред се чу неговият глас с встъпителните думи към записа.

„Събота, късно вечерта, юни 1974. Аз съм д-р Бентли, парапсихолог. Записът е направен в квартирата на Питър Прауд в град Ривърсайд, щата Масачузетс. Пристигнах със самолет от Лос Анджелис, за да го разпитам по въпроса за собственото му прераждане и доказателствата за това, които…“

Следваше дълга пауза. После се чу как вратата на асансьора се отвори и затвори, стъпки по коридора, пак малко тишина, отваряща се врата…

— Здравей, Пит.

— О, Хол.

— Изненадах ли те?

— Не.

— Значи си ме очаквал…

Изключи касетофона, извади записа и го прибра в малка кутийка, върху която постави етикет. Сложи я в куфара заедно с още няколко подобни касетки. На всяка от тях пишеше: „Прераждане на Питър Прауд“, придружено от датите на записа.

Легна на кревата и запали цигара. Докато стоеше в Лос Анджелис и се чудеше защо Питър не се обажда, бе започнал да се съмнява, че нещо не върви както трябва, че неговият обект на наблюдение, или пациент, или клиент, или каквото там беше, е решил да се отметне от думата си. Днешното му посещение го потвърждаваше. Но Хол Бентли се бе подготвил и за такъв вариант. Имаше намерение да запише всяка дума от устата на Питър Прауд. Разговорът, записан на скритата касетка, щеше да му бъде от голяма полза, когато оповести новината. Всичко беше съвсем естествено и никой не би могъл да се усъмни в измама. Дори ако Прауд реши да го опровергае по-късно, записът щеше да му послужи като доказателство и той щеше да уличи Питър в лъжа. Разбира се, много по-добре би било, ако той сам на живо разкаже историята си пред пресата и телевизията, но след като това бе невъзможно, то записите щяха да свършат също добра работа — не само днешният, но и предишните, които бяха направили в Лос Анджелис, заедно с последния, окончателен запис, който все още предстоеше да направи.

Записът с Марша Чейпин.

Представи си реакцията й, когато й пусне записите с подробните разкази за халюцинациите на Прауд и всичко останало. За нея това би било умопомрачаване, свръхестествено преживяване. Навярно ще изпадне в истерия, като чуе за убийството, разиграно точно както го бе извършила навремето. Най-вероятно това ще я свари неподготвена и тя ще си признае направо, че е убила мъжа си точно по този начин. Това ще бъде спойката на всичко останало. Ще затъкне устата на скептиците.

Той не познаваше Марша Чейпин, но в този момент му стана жал за нея. Може би Прауд беше прав — тя би могла да полудее. Искрено се надяваше това да не стане. Далеч по-добре би било да си остане нормална, за да може да отговаря на стотиците въпроси, които ще й бъдат зададени. Смяташе се за състрадателен човек. Работата, с която се беше заел, в никакъв случай не му доставяше удоволствие. Но се налагаше да я свърши. Както призна и на Питър, нямаше да е редно, ако зарежат всичко заради няколко отделни личности. Залогът бе твърде висок. Той, Хол Бентли, държеше в ръцете си отговора на загадката на смъртта — той бе върху ролките магнетофонна лента. Вярно, че записваше хората без тяхно знание или съгласие, но го правеше за едно свято дело. В този случай целта наистина оправдаваше средствата.

Прауд не знаеше, но още не му се бе разминало бъдещето на суперзвезда. Може да го обвини в разгласяване на лична тайна, може дори да се опита да го убие. Е, жалко, но няма как иначе.

Той духна едно облаче дим към тавана и се позамисли отново. Видя тлъстите вестникарски заглавия, сензацията по телевизионните канали, тълпите, които щяха да се стекат по улиците, и богомолците, препълнили църквите. Чуваше гръмогласното възмущение на скептиците, които от безсилна ярост ще ги нарекат измамници. Виждаше снимките във вестниците, видеоклиповете по телевизията, образите на Питър Прауд и Марша заедно с Ан Чейпин. И, разбира се, той, Хол Бентли. Беше наистина ужасяващо. Само при мисълта за това се изпоти здравата. За миг и той се замисли дали не е по-добре да се откаже.

Не, не можеше. Трябва да действа нататък, да раздуха този магьосен огън и да си тегли последствията. Все пак накрая щеше да получи малка отплата — онези от неговите колеги, които му се подиграваха, ще трябва да му се извинят.

„Защо да чакам? — рече си той. — Защо да не довърша всичко още сега?“ Погледна часовника си. Минаваше шест. Сигурно тя си е вкъщи.

Пресегна се и взе телефонния указател от шкафчето до леглото. Скоро намери номера, който търсеше.

 

 

Тя лежеше просната на един шезлонг в спалнята си и гледаше втренчено бутилката върху масичката до стола й. Бутилката беше полупразна. Наля си следващата чаша.

„Трябва да престанеш да пиеш, Марша, трябва да се вземеш в ръце. Вече ти се привиждат духове и таласъми.“

Може и така да е, каза си тя, трябва да отида на онова място, само да го видя за малко. За да престана да пия. Трябва да му се признае на това място, че беше много спокойно. Никой не те безпокои. Можеш да събереш мислите си. После ще се прибера обратно вкъщи, след като онзи там се върне откъдето е дошъл.

Добре, да предположим, че той наистина е там тази вечер и търси нещо. Каквото и да търси, няма да го намери.

Та оттогава бяха минали цели трийсет години, а това беше страшно много време. „Горкият Питър Прауд. Горкичкият загадъчен доктор Прауд, можеш да се взираш, докато ти изпаднат очите, но нищо няма да намериш.“

Но тя наистина трябва да спре да пие. Защото вече започваха да й се причуват разни неща. Като онази вечер на концерта например. Стори й се, че чува гласа на Джеф. Стори й се, че наистина чува думите, които си бяха разменили с Джеф онази нощ, от устата на Питър Прауд. Но това е невъзможно, разбира се. Само си въобразява разни неща. Отсега нататък ще трябва да внимава. Вече съжаляваше, че му се е обадила по телефона и че се е държала така истерично. Вероятно я е помислил за съвсем смахната. Но сега вече беше спокойна. Само не бива да се поддава на нервите си…

Телефонът иззвъня и тя го вдигна. Обади се някакъв непознат глас.

— Госпожа Чейпин ли е?

— Да.

— Вие не ме познавате. Казвам се Хол Бентли. Разполагам с някои сведения за Питър Прауд, които може да ви се сторят интересни. Дори много интересни. Ако ми позволите, бих дошъл да ви видя веднага.