Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (25)

Глава двадесет и втора

Гробището „Хилсайд“ се намираше на около миля извън града.

До него се стигаше по един стръмен склон. Когато стигна горе, пред Питър се разкри гледка към целия район на гробището. То бе доста голямо, по-голямо, отколкото очакваше.

Оградено бе с каменен зид. Взря се в безкрайните редици надгробни плочи, статуи, малки мраморни гробници, ангели с разперени ръце и крила. Приличаха на смълчана бяла армия в параден строй върху яркозелената трева.

Колко чудно — другото му тяло лежеше заровено някъде там, долу.

Небето притъмня и от време на време се чуваше приглушен тътен на гръмотевици. Стройни черни облаци се носеха на фона на сивото небе — приведени, на прибежки, те се промъкваха като таен отряд. Вятърът носеше свежа миризма на дъжд. Питър погледна часовника си — беше едва няколко минути след шест. Скоро щеше да се стъмни. Трябваше да побърза.

Подкара колата към централния вход. Голяма двукрила желязна врата, по това време вече заключена, препречваше пътя към гробището. Вратата към административната сграда отстрани също беше заключена. Той заудря по нея. Никой не му отвори. Канцелариите бяха приключили работата си за деня.

Заобиколи и погледна през прозореца. През венецианските щори успя да види две бюра и голяма карта на гробището, окачена на стената. Вътре трябваше да има и подробен списък на гробовете и погребаните в тях.

За момент се поколеба дали да не счупи прозореца и да влезе през него. Но пътят, който минаваше наблизо, беше твърде оживен и той се отказа. Отиде до главната порта — залостена беше отвътре. Задната част на канцелариите гледаше към вътрешната страна на гробището и там имаше вратичка. Все някой трябва да отвори централната порта сутрин. Една силна гръмотевица го стресна. Той продължаваше да се колебае. Можеше да дойде утре, разбира се. Но как да издържи до утре. Нали неговият гроб се намира някъде там, вътре. Искаше да го види сега.

Заразглежда стената — твърде висока беше, за да успее да се прехвърли през нея. Седна в колата и я паркира на тревата успоредно на стената. Излезе и се качи на покрива. Успя да се хване за горния ръб — изтегли се и се прехвърли от другата страна.

Спря и се загледа в надгробните плочи пред себе си. Те се простираха с хиляди напред отвъд хоризонта, чак до безкрая. Четвъртити, правоъгълни, по-масивни и по-леки, някои съвсем малки, детски.

Тръгна покрай редиците да търси своя гроб. Нямаше никаква представа къде може да бъде. Единственото, което му оставаше, бе да се лута из лабиринта от гробове, да се взира във всяка надгробна плоча, докато открие своята.

Продължаваше да гърми, но още не беше заваляло. Вятърът вдигаше все по-високо вихрушките си от листа. Той вървеше нагоре-надолу покрай редиците с гробове. Нагоре по едната, надолу по другата…

„Къде, по дяволите, може да бъде?“

От безсилие взе да се ядосва. През погледа му бяха минали навярно стотици надгробни плочи. Очите го заболяха да се взира в надписите. Трябваше да прочете всички, да не би да го пропусне. Не след дълго прецени, че е прекосил вече поне една четвърт от гробището.

Намокриха го капки дъжд. Ставаше все по-късно. Оловносивото небе и приближаващият мрак сякаш се бяха наговорили да придадат на гробището още по-свръхестествен вид със спускащия се здрач. Надписите вече едва се четяха. След петнайсет минути щеше да стане съвсем тъмно…

В този момент го зърна. Квадратна плоча. Масивна. От полиран гранит. Най-обикновен надпис:

Приближи се и погали камъка с ръка. Прекара пръсти по вдълбаните букви.

Джефри Чейпин. Любящ съпруг и баща.

Главата му щеше да се пръсне. Прехапа език, за да не изкрещи. Наблизо имаше наскоро изкопан гроб, явно приготвен за утрешно погребение. Копачите бяха оставили лопатите да стърчат в прясната купчина пръст.

За миг го обхвана лудо желание. Прииска му се да хване лопатата и да задълбае като таласъм в собствения си гроб. Копнееше да стигне до ковчега и да отвори капака.

После да види себе си.

 

 

Не знаеше откога стои там.

Беше се стъмнило. Капка дъжд го удари по лицето, после още една. От порите му струеше пот. Наоколо му надгробните плочи едва се различаваха. Замисли се за разлагащите се трупове под тях. Тела като неговото; тела, чиито души са ги напуснали отдавна, за да потърсят ново убежище. Колко излишно бе всичко това — всичките тези плочи, така грижливо надписани. Та те можеха единствено да отбележат мястото, където почиват незначителните органически и химически останки от обвивката на починалия.

Разумът му се върна. Какъв идиот — да стои в гробищата посред нощ. Тръгна обратно, препъвайки се по тесните пътечки на гробището, стигна до голямата желязна врата, отвори я и влезе в колата. Съзнаваше ясно какво трябва да направи по-нататък.

Караше и мислеше за себе си и за Джефри Чейпин. Те имаха забележително еднаква карма. Парченцата си идваха на място и цялата картина започваше да му се изяснява. Вече не беше трудно да се намери отговор на загадката около странните болки в хълбока. И Съня в затворническата килия. Това изобщо не беше затворническа килия, а зарешетената клетка на касиер в Пуританската банка. Сега преградата между клиентите и касиерите беше от стъкло. Но навремето сигурно е имало желязна решетка. А фактът, че в съня той броеше пари, изясняваше всичко.

Знаеше вече, че под формата на Джефри Чейпин той бе умрял на 25 септември 1946. Под формата на Питър Прауд се бе родил на 10 октомври същата година. Доста бързо прераждане. И все пак оставаше Сънят с бебето — в предишния си живот той е бил баща на тримесечно момиченце, Ан. Сега двамата с дъщеря си бяха на приблизително еднаква възраст. Или по-точно, ако дъщеря му е жива, би била с три месеца по-голяма от него.

Спусна се надолу по стръмния склон. В подножието му имаше бензиностанция. Продължаваше леко да ръми. Излезе от колата и влезе в телефонната будка на паркинга. Прикачен с верижка, висеше телефонен указател на Ривърсайд. С треперещи пръсти разлисти страниците. Отвори на буква Ч.

Намери го точно там, където очакваше.

Чейпин Ан — улица „Виста“ № 16 — 341–2262

Чейпин Марша — улица „Виста“ № 16 — 341–2262

Без да мисли, той пусна монета и набра номера. Обади се мелодичен женски глас, който звучеше малко неясно.

— Ало?

Той не отговори. Не можеше да отговори. „Само го кажи и ще видиш колко глупаво звучи!“ „Казвам се Питър Прауд. В мен се е преродил вашият бивш съпруг. Мъжът, когото убихте на езерото Нипмък…“

— Ало? Ало? Кой се обажда?

Затвори.

 

 

Улица „Виста“. Скъпа, тиха, не за случайни хора. Кленове и брястове отстрани. Старовремски фенери пред вратите, огромни, грижливо подстригани морави пред колоните на домовете в колониален, тук-там и по-съвременен стил. Улиците в този квартал не бяха просто улици, а „алеи“, градините бяха обрасли с форзиция и ружи, а за зимата специално имаше посадени хвойнови храсти. Стилните улични лампи хвърляха златиста светлина през дебелите стъкла на глобусите си. Всяка къща имаше гараж и голям вътрешен двор. Тук бе мястото на градинските клубове, цветнокожите слугини и ниските скорости. Тук имаха огромни песове пазачи и полицията беше бдителна.

Докато стигне, дъждът спря. Улица „Виста“ №16 беше къща в типичен колониален стил — бяла, с жълти капаци на прозорците, тухли, камък и дърво на горния етаж, фенер на входната алея, грижливо поддържана морава отпред.

Паркира колата си точно срещу къщата. През отворената врата на гаража се виждаха задниците на един кадилак и на още нещо, което можеше да бъде само „Ягуар ХКЕ“. Добре си живее моята любима, рече си той. Както подобава на една банкерска щерка.

Прозорците на къщата светеха, завесите бяха спуснати. На партера през един процеп между завесите се процеждаше светлина. Любопитството му беше непреодолимо. Изкушаваше се да излезе от колата, да изтича през моравата, да се свие под прозореца и да надникне вътре. Може би тя е там. Може би ще успее да я зърне.

С последно усилие на волята се разколеба. Разумът му попречи да отвори вратата на колата. Един лъч светлина падаше върху тревата. Може би имаха куче. Може би щяха да го задържат за това, че наднича в чуждите къщи. И после ще трябва да обяснява надълго и нашироко какво е правил там. А как би могъл да им обясни? Дори фактът, че седеше в колата си и зяпаше към къщата, беше доста подозрителен.

Запали и пое надолу по улицата. Утре, реши той, е нов ден. Тъкмо завиваше зад ъгъла, когато една полицейска кола сви по улица „Виста“. Полицаите го изгледаха с любопитство, докато се разминаваха.

 

 

В хотела го очакваше известие от Хол Бентли, който го бе търсил и го молеше да му се обади. Навъртя домашния номер на Бентли.

— Никакъв не се обаждаш, Пит — каза той и добави нетърпеливо: — Какво става?

Питър се поколеба за миг.

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Никаква следа. Поне засега.

— По дяволите — изруга Бентли.

Питър едва се сдържа да не каже на Бентли какво се бе случило. В последния миг се спря. Не желаеше парапсихологът да се намесва тъкмо сега — само щеше да усложни нещата. Той беше твърде нетърпелив, веднага ще раздуха всичко чак до небесата. Питър искаше да поизчака малко, докато научи нещо повече за себе си, за Марша, за всичко.

— Продължаваш ли да записваш в дневника, Пит?

— Да.

— Не пропускай нищо. Нито една подробност. Това е много важно за после, когато ще ни е необходимо всяко доказателство. Аз вече започнах да пиша нещо като отчет и от моя гледна точка.

— Какъв отчет?

— Описание на случилото се, стъпка по стъпка, както съм го видял аз. Как си дошъл при мен, защо си дошъл. Без никакви изводи, никакви заключения. Просто разказвам всичко, както си е било. По-късно, когато откриеш коя е Марша — казвам когато, а не ако, — тогава ще взема показания и от Сам Гудман, от Нора и от психиатъра. Ще взема от тях само факти — за консултациите и разговорите им с теб…

— Хол.

— Да?

— А какво ще стане, ако наистина открия Марша? Какво ще стане тогава?

— Доста мислих и за това. Когато установиш със сигурност коя е тя, аз ще дойда при теб. Ще взема специална апаратура за запис, от ония, които могат да се скрият под дрехите. И тогава двамата с теб ще я изправим пред свършен факт.

— Пред свършен факт ли?

— Точно така. Ще я сразим още с първия удар. Ще й кажем кой си. Просто незабавно ще й кажем, че ти си нейният прероден бивш съпруг. Ще го докажем с всичко, което знаеш. Междувременно аз ще запиша всичко. Тя, естествено, ще изпадне в шоково състояние. Няма да може да съобрази или да заподозре нищо. Елементът на изненада ще й попречи да направи каквото и да било. Можем да се надяваме, че първото, което тя ще изрече, ще бъде потвърждение на казаното от теб, а това би било огромен плюс за нашите доказателства.

— Хол, струва ми се, че забравяш нещо.

— Какво?

— Не ти ли се струва, че това е — как да кажа — капан? Ако всичко стане, както ти казваш, тогава ще сме я принудили да признае, че е извършила убийство.

— Е, и какво от това? Нали наистина го е извършила?

— Да, така е. Само че…

— Само че какво?

— Само че ми изглежда не особено почтено.

Бентли заговори с нетърпящ възражение тон:

— Виж какво, Пит. А почтено ли ти се струва, дето тя те издебва посред езерото и не само че те прасва с веслото по главата, но те оставя да се удавиш след това. Независимо каква е, тя е укривала убийството с години. Ако успеем да направим всичко, както ти казах, ако наистина открием коя е тя и ако планът ни се окаже успешен докрай, тогава това си остава неин проблем, а не наш. Не можем да се грижим за някаква си отделна личност, това е съвсем очевидно. Убеден съм, че разбираш какво имам предвид.

— Да — отвърна Питър, — напълно.

— Дръж ме в течение. Искам от теб отчет на всеки два дни, дори и нищо да не се е случило. Трябва да знаеш, че от чакане ще полудея. Изгризал съм си ноктите до дъно. Може би ще е по-добре, ако взема да дойда при теб.

— Не — каза Питър, — остави ме аз да се оправя най-напред.

— Уверявам те, че за мен това няма да представлява никаква трудност. Мога да оставя работата си за известно време.

— Не, засега само ще ми пречиш. Ако открия нещо, веднага ще ти се обадя.

Чу как Бентли въздъхна тежко със завист.

— Добре, ти знаеш по-добре. Мога само да ти кажа, че не съм спал повече от два часа нощем, откакто си заминал.