Макс Ерлих
Прераждането на Питър Прауд (32)

Глава двадесет и девета

Културният комплекс беше близо до самия център на града. Построен наскоро в чест на културния напредък в Ривърсайд, наподобяваше умалено копие на центъра „Линкълн“. Имаше театър, конгресна зала, концертна зала, наоколо имаше площадки и фонтани.

Питър паркира колата доста навътре в подземния гараж под комплекса. После тримата, той, Ан и Марша Чейпин, се изкачиха по една върволица от ескалатори догоре.

Питър остана поразен от вида на Марша. Тя беше облечена в дълга зелена рокля от сатен, на врата й проблясваха няколко наниза перли. Имаше отпочинал и спокоен вид, а тълпите и особеният случай й придаваха оживеност. Очите й блестяха. За годините си тя изглежда превъзходно, още повече когато се облече официално, рече си той. Като кралица. От време на време срещаха техни познати, които се разсипваха да поздравяват Марша и, изглежда, искрено се радваха да я видят.

— Божичко — каза тя, — сигурно има години, откакто не съм се срещала с повечето от тях.

— Грешката е изцяло твоя — отбеляза Ан. — Трябва да излизаш по-често.

Той ги хвана под ръка и ги поведе през гъстата тълпа към осветеното от огромен полилей фоайе. Тази вечер Ан беше необикновено красива. Носеше дълга черна рокля, лъскава и прилепнала към бедрата, с дълбоко деколте, тъй че красивите й бели гърди се подаваха предизвикателно навън. Ефектът се подсилваше още повече от големите висящи златни обеци със сапфири, придружавани от две дълги, много стари златни верижки също със сапфири. Цялото й излъчване беше необикновено, много женствено и чувствено. Забеляза как мъжете се обръщат подире й. Одобряваше избора им, но и малко ревнуваше.

Разпоредителят ги поведе надолу по страничната пътечка. Повечето места вече бяха заети. Залата шумеше равномерно, изпълнена с очакване. Музикантите бяха вече на сцената и настройваха инструментите си. Той погледна програмата и я одобри: Кратка симфония от Арон Копланд, след това Концерт №3 за цигулка от Моцарт, накрая Симфония № 5 от Малер.

Диригентът вдигна палката си и оркестърът засвири Кратката симфония. Не си падаше особено по Копланд, но точно тази композиция му харесваше. Той се отнасяше много сериозно към концертните си посещения. Обичаше да се съсредоточи от самото начало, а не като повечето посетители на такива места, които обикновено в началото все още не можеха да си намерят местата. За него те бяха като вентилатори, тези хора, изглежда, си създаваха собствена атмосфера, размахвайки програмките пред лицата си. Имаше и други типове: кимащите с глава, тактуващите с крак, непрестанно мърдащите, покашлящите, шепнещите.

Появи се Сергей Павлик за Моцартовия концерт. Посрещна го невероятна вълна от аплодисменти.

Питър се облегна назад и затвори очи. Остави музиката да го облива като морски вълни. Съзнанието му се понесе само надалеч. Беше уморен. Предишната нощ не спа добре. Колко приятно бе да седи и да си почива…

Пред погледа му изплуваха образи, имена, лица. Хол Бентли и Върна Бърд заедно с Елва Карлсен. „Тук има една душа.“ „Да, виждам душата.“ „Има и тяло, приютило душата“. „Да, виждам и тялото.“ Лицето на Сам Гудман, лицето на д-р Лудвиг Стауб с дебелите стъкла на очилата, твърд акцент и папийонка на точки. „Ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че не са шизоидни. Сънищата на шизофрениците обикновено са скучни, без въображение.“ Лабораторията по съня на Сам Гудман, непристойно силният звън на звънеца за събуждане. „Сънувах нещо, докторе.“ Червената свещ е Злото, бялата — Доброто. Добро и Зло, Добро и Зло. Аз съм човек, който се е прераждал много пъти. Шалаф и Макото Асата, и Червения кон. Застанал на лунната светлина, той се взираше в студените води на езерото…

Погледна луната и усети режещия студен вятър, изсмя се на глас и си рече: „Ехей, я ме вижте — мен, Вожда Две луни, бойната ми бухалка се мята на вятъра, бродя из девствения лес край блестящите води на брега на Гичи Гуми. Сам съм, няма никой наоколо. Вождът Две луни. Последният мохикан.“

Далече-далече, отвъд езерото, неоновият надпис го мамеше: Пуритан, Пуритан. Спусна се лекичко от дъсчения мостик във водата и заплува. Когато се умори, Марша се появи с лодката, удари го с веслото по главата и…

Отдалече се носеше някакъв глас, който викаше едно име. Женски глас, който викаше нечие име, но не неговото. Чуваше нещо като „Пит, Пит“. Гласът се чуваше все по-близо, прекосяваше езерото, кой ли би могъл да бъде това и от къде на къде „Пит“?

„За бога, Пит. Събуди се!“

Той отвори очи. Ан Чейпин седеше до него и го дърпаше за ръката, лицето й пребледняло, очите й облещени от ужас.

— Какво има?

— Беше заспал и говореше насън. Крещеше насън.

Той се огледа наоколо замаян. За миг зърна Марша, която бе станала и тичаше по пътечката към изхода, пребледняла като платно. Залата шумеше. Около него хората стояха прави, с развълнувани лица и се опитваха да разберат кой е извикал. На сцената неколцина от музикантите правеха отчаяни опити да продължат свиренето, но безуспешно. Повечето се бяха надигнали от местата си и надничаха да видят кой вика. Сергей Павлик все още стоеше с цигулка под брадичката, а ръката му с лъка бе застинала високо горе. На лицето му се четеше изненада.

— Хей, вие там. Излезте навън.

Обърна се и видя двама разпоредители, които махаха разгневено ръце към него и го викаха да излезе от реда. Стана и придружен от Ан, се заизмъква покрай коленете на хората. Чу един мъж как изруга полугласно, докато минаваше покрай него. Когато най-сетне се озова на пътеката, двама яки разпоредители го хванаха грубо.

— Да вървим, господине.

Държейки го здраво за ръцете, те го изтикаха нагоре по пътеката до най-близкия изход. Ан го последва. Море от глави и извити вратове ги проследиха. Диригентът се обърна към музикантите и се зае да ги организира обратно към Моцарт. Те храбро се заловиха да търсят нещо като начало по средата на концерта.

Във фоайето Ан се поинтересува дали някой не е виждал майка й. Една от разпоредителките каза, че видяла една дама в зелено да тича навън от залата, крещейки истерично. Била извикала такси и потеглила нанякъде. Около тях двамата се събра групичка хора — един служител от Културния център, журналист и полицай. Все още замаян, той ги слушаше да говорят нещо. Ставаше дума за предпочитание към глоба, хулиганско поведение, нарушаване спокойствието на обществено място. Ан се опитваше да спори с тях, спомена нещо за това, че той си имал такъв проблем, да говори насън. Не, не бил пиян.

Полека-лека взе да се окопитва. Извини се, обясни им, че бил сънувал някакъв ужасен кошмар. Без да иска, заспал и не разбрал какво става. Отново се извини, от все сърце. Накрая двамата с Ан излязоха, седнаха на един парапет около фонтаните.

— Извинявай — каза той.

— Пит, какво ти стана?

— Не знам, не мога да си го обясня.

Тя потрепери.

— Това не беше твоят глас. Сякаш чувах друг човек, съвсем непознат. Ужасно беше. Отначало взе да мърмориш нещо… Че съжаляваш, че не си искал да го направиш… И изведнъж извика майка ми по име.

— Така ли?

— Каза, че не си искал да кажеш и да направиш нещо, после каза нещо от рода на „обичам те“ и изведнъж се развика: „Недей, Марша, не, недей…“ Ама се развика до бога, цялата Бостънска филхармония те чу, както и всички останали. И гласът ти беше един ненормален…

— Аз ли?

— Да, и това не е всичко. Майка ми те гледаше, сякаш си някакъв призрак. После и тя завика „Джеф, Джеф!“ — Ан го изгледа въпросително: — Защо ли постъпи така?

— Нямам представа — излъга той, — нямам никаква представа.

— Да ти кажа честно, кръвта ми се смръзна. И как само те погледна майка ми. Често ли говориш насън?

— Не — излъга той отново.

— Е, както и да е, суматохата вече стана. Сигурно утре ще пише по вестниците — тя се усмихна вяло. — Горкичкият Сергей Павлик. Само да му беше видял физиономията. Освен това изпуснахме Малер.

— Много съжалявам наистина.

— Най-добре да вървим вкъщи. Тревожа се за майка ми.

Слязоха в гаража и се качиха в колата. Той още трепереше. Излязоха бързо от гаража и префучаха по улицата, без да обърнат никакво внимание на знака за спиране на изхода. Чу се изскърцване на спирачки. Един голям буик спря на сантиметри от понтиака.

— Я по-добре ме остави аз да карам — обади се тихо Ан.

По обратния път той се замисли. Ясно бе какво трябва да направи сега.

При това трябваше да го направи веднага.

 

 

На следващата сутрин той потегли към езерото Нипмък. Намери едно бюро, в което даваха вили под наем.

Служителят в агенцията лесно откри въпросната вила, след като разбра, че Джефри Чейпин я е построил навремето.

— В момента притежатели на вилата са семейство Суонсън — обясни му служителят. — Но тази вила не сме я давали под наем, защото собствениците обикновено прекарват там лятото.

Лицето му се оживи.

— Тази година на езерото има много хора. Първи юни е, а почти нямаме незаета вила. Ако наистина се интересувате обаче, имам още една или две останали…

— Не — настояваше Питър, — искам онази и не ми трябва за лятото. Какво ще кажете за следващите две седмици?

— Ще опитам, но тук хората обикновено наемат вила за по един месец.

— Добре, нека да е за един месец.

Служителят го изгледа.

— Цената е около хиляда на месец.

— Добре. Но искам да ми кажете веднага.

Служителят потърси някакъв телефонен номер и го набра.

Поговори малко със собственика, после сложи длан на слушалката и каза на Питър:

— Каза, че не иска да я дава под наем, защото те щели да я използват през юни.

— Ето какво — каза Питър, — предложете им две хиляди.

Онзи го изгледа учудено, устата му зяпна.

— Господин Прауд, сигурно се шегувате! За толкова пари мога да ви намеря…

— Хайде, кажете им, че давам две хиляди.

Служителят съобщи новото предложение. После пак закри слушалката и се ухили:

— Такова предложение не се отказва. Кога искате да се настаните там?

— Довечера — отвърна Питър.

— Довечера ли?

— Да, всъщност сега веднага ще отида да видя мястото.

Служителят поговори още малко със Суонсън. Собственикът му съобщи, че ключът е скрит зад една тухла под стълбите на верандата. Ако Питър иска да се нанесе веднага, би могъл да използва този ключ.

Служителят му показа къде се намира вилата на една карта на брега на езерото.

В съня си той бе видял вилата единствено през нощта. Нямаше представа как ще изглежда тя през деня, нито какви изменения е претърпяла през последните трийсет години. Но когато стигна на мястото, веднага го позна. Колкото и изненадващо да беше, промени почти нямаше. Само мостикът беше по-голям и по-модерен; няколко от дърветата, които той знаеше, бяха отсечени и от двете страни на къщата се бяха появили нови вили. Самата постройка беше прясно боядисана и разкрасена в зелено. Отвъд езерото се виждаше същата борова горичка, но надписът на високото здание гласеше „Холидей Ин“.

Намери ключа и влезе вътре. Там нищо не му беше познато. Мебелите бяха евтини, от кленово дърво. Цялото място имаше простоват вид и миришеше на застояло. Дръпна завесите, за да проветри малко. Телефонът работеше — Суонсънови сигурно идваха от време на време за уикенда.

Обади се на Ан и й каза какво е направил. Имал намерение да довърши книгата си там, необезпокояван от нищо и никого. Тя се смая, когато разбра, че е наел точно онази вила, която навремето е построил баща й. Той отвърна, че нямал представа, че това е била вилата на семейство Чейпин — какво удивително съвпадение наистина, в агенцията му казали, че тази вила е свободна, и той я наел.

— Пит, понякога не те разбирам. Как ти хрумна да направиш такова нещо изведнъж?

— Ей така, просто ми хрумна.

— Но това е същата вила, която баща ми е построил. Точно на това място… нали се сещаш. Там се е случило всичко. Как може от всички вили…

— Нали ти казах, просто съвпадение.

— Да, каза ми. Но само като си помисля, и ме хваща страх.

— Слушай — каза той, — просто исках да наема някакво място край езерото и го направих. Мислех, че ще си прекараме добре тук през лятото. Но щом толкова те дразни, ще се откажа.

— Извинявай, скъпи — каза тя, — сигурно се държа много глупаво.

— Трябва да си пренеса някои работи тук довечера. Искаш ли да дойдеш с мен? Можем да си направим чудесен излет през уикенда.

— Добре — съгласи се тя, — но няма да мога да тръгна преди единайсет. В магазина имаме съвещание, а след това ми се иска да видя майка си, преди да замина. От концерта насам е в ужасно състояние.

— Добре — каза той, — тогава ще те чакам да дойдеш по-късно. Знаеш ли къде точно се намира?

Тя се изненада.

— Би трябвало да знам. Майка ми я е показвала много пъти. — И добави нежно: — Искам да ти кажа нещо, скъпи.

— Какво?

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Той затвори. И така, Ан щеше да дойде по-късно. Толкова по-добре за него — ще има достатъчно време да свърши каквото имаше да прави.