Джек Лондон
Сърцата на тримата (7)

ГЛАВА V

Отдавна беше минало пладне; Хенри стоеше пред решетестия прозорец в килията си, гледаше улицата и се чудеше дали няма най-сетне да задуха някакъв ветрец откъм лагуната Чирики и да поразхлади неподвижния въздух. Улицата беше прашна и мръсна — мръсна, понеже единствените чистачи, които бе познавала, откакто преди столетия е бил основан градът, бяха бездомните псета и гадни лешояди; те и сега бродеха и подскачаха по бунищата. Ниските белосани сгради от камък и кирпич превръщаха улицата в пещ.

Тази белота околовръст и прахолякът бяха почти болезнено нетърпими за очите и Хенри щеше вече да извърне поглед, ако няколкото окъсани безделници, които дремеха в насрещния вход, изведнъж не бяха се сепнали и загледали с интерес към горния край на улицата. Хенри не можеше още нищо да види, но вече чуваше трополенето на някаква бясно носеща се кола. След миг в неговия кръгозор се втурна разнебитена каручка, теглена от подплашен кон. Белокосият и белобрад старец на капрата напразно се мъчеше да го опре.

Хенри се усмихна и се зачуди, че раздрънканата каручка още не е станала на парчета — толкова страшно се друсаше по дълбоките дупки. Всичките й колелета, полуизскочили или заплашващи да изскочат, кривяха и едно с едно не вървеше в ред. И ако каручката се крепеше, то истинско чудо, според Хенри, беше това, че невъзможните й хамути още не бяха се разпокъсали. Когато стигна точно срещу прозореца, старецът направи последно усилие, приповдигна се от седалката и дръпна поводите. Единият беше гнил и се скъса. Каруцарят се повали заднишком на седалката и опъналият се от тежестта му здрав повод накара коня рязко да извие надясно. Какво стана тогава — дали някое колело се счупи, или първо изскочи и след това се счупи, — Хенри не можа да разбере. Единственото безспорно нещо беше, че каручката се превърна в куп развалини. Старецът се повлече в прахоляка, упорито вкопчил се в здравия повод, и завъртя коня в кръг, след което той спря и запръхтя, обърнал муцуна към стопанина си.

Докато успее да се направи на крака, около него се насъбра тълпа безделници. Но изсипалите се от затвора жандарми грубо ги разблъскаха наляво й надясно. Хенри остана на прозореца и за човек, комуто остават само няколко часа живот, бе прекалено забавно това, което видя и чу по-нататък.

Старецът даде на един жандарм да подържи коня и без да се изтръска от мръсотиите, припряно закуцука към каручката и се залови да преглежда няколкото големи и малки сандъци, с които бе натоварена. За единия от тях се, тревожеше особено много, дори се опита да го повдигне и сякаш се ослуша, докато вършеше това.

Когато един от жандармите му заговори, той се изправи и даде многословен отговор:

— Аз ли? Уви, сеньори, аз съм стар човек и далече от своя дом. Аз съм Леополдо Нарваес. Вярно, майка ми беше немкиня, светиите да дарят покой на праха й; но баща ми беше Балтасар де Хесус-и-Хервайос-е-Нарваес, син на генерал Нарваес, известен с бойната си слава, който се е сражавал под предводителството на великия Боливар. А сега съм почти разорен и далече от дома си.

Насърчен от други въпроси, отрупани с учтиви съболезнования, богат запас от каквито притежава и най-окаяният дрипльо, той вежливо поблагодари й продължи разказа си:

— Идвам от Бокас дел Торо. Пътувам пет дни и търговията не върви. Живея в Колон и бих предпочел да съм си там. Но дори и един благороден Нарваес може да стане амбулантен търговец, а дори и амбулантният търговец трябва да живее, а, сеньори, нали? Но кажете ми, не живее ли в този хубав град Сан Антонио някой си Томас Ромеро?

— Навсякъде в Панама има колкото щеш Томас Ромеровци — прихна да се смее Педро Сурита, помощник-тъмничарят. — Трябва да дадете по-пълни описания.

— Той е братовчед на втората ми жена — с надежда отговори старчето и като че ли се сащиса от гръмогласния смях на тълпата.

— Във и около Сан Антонио живеят десетина Томас Ромеровци — продължи помощник-тъмничарят, — всеки от тях може да бъде братовчед на втората ви жена, сеньор. Томас Ромеро пияницата. Томас Ромеро крадецът. Томас Ромеро… не, него го обесиха преди един месец за убийство и грабеж. Богатият Томас Ромеро, който има много добитък в планините. Томас Ромеро…

При споменаването на всеки от тях Леополдо Нарваес печално поклащаше глава, докато не чу за скотовъдеца. Тогава той светна от надежда и прекъсна Педро Сурита:

— Извинете, сеньор, това трябва да е той или някой като него. Аз ще го намеря. Ако мога да оставя на сигурно място скъпоценната си стока, ще отида да го потърся още сега. Добре, че нещастието ме сполетя именно тука. Ще мога да доверя стоката си на вас, защото достатъчно е човек да ви погледне с половин око, за да разбере, че сте честен и почтен мъж. — С тези думи той затършува в джоба, измъкна две сребърни песо и ги подаде на тъмничаря. — Ето, искам да създам малко удоволствие на вас и на вашите хора, задето ми помогнахте.

Хенри се поусмихна, когато забеляза внезапния интерес и уважение към стареца от страна на Педро Сурита и жандармите, предизвикани от дадените им две монети. Те грубо избутаха по-любопитните зяпачи назад от счупената каручка и се заловиха да внасят сандъците в затвора.

— Полека, сеньори, полека! — дълбоко развълнуван, се замоли старецът, когато те вдигнаха големия сандък. — Дръжте го внимателно. Тава е скъпо нещо и трошливо, извънредно трошливо.

Докато жандармите внасяха товара от каручката в затвора, старият разпрегна коня и остави всичките такъми, освен юздата, в колата.

Педро Сурита заповяда да внесат в затвора и хамутите и със свиреп поглед към насъбралата се голотия обясни:

— Щом си обърнем гърба, и няма да остане ни каишка, ни тока.

Старецът се покатери върху останките от каручката и с помощта на Педро Сурита и неговата команда сполучи да яхне коня.

— Ха така! — рече той и с признателност добави: — Хиляди благодарности, сеньори. Голям късмет имах, че срещнах честни хора, при които стоката ми ще бъде на сигурно място — бедняшка стока, стока на амбулантен търговец, нали разбирате? Но за мен тя е всичко, тя е моето препитание. Много ми беше приятно да се запознаем. Утре ще се върна с моя сродник, когото положително ще намеря, и ще ви освободя от бремето да пазите нищожното ми имущество. Старецът свали шапка. — Adios, сеньори, — Adios.

Той внимателно подкара ходом, с известен страх от коня, който беше причинил злополуката. В това време Педро Сурита го повика; той спря и обърна глава.

— Потърсете на гробищата, сеньор Нарваес — посъветва го тъмничарят. — Там има най-малко сто Томас Ромеровци.

— Много ви моля, сеньоре, да пазите големия сандък! — викна му в отговор амбулантният търговец.

Хенри гледаше как опустява улицата — жандармите и жителите се изпокриха от палещото слънце. „Нищо чудно, че гласът на стария амбулантен търговец ми се видя някак познат — мислеше си той. — То е, защото езикът му се върти само наполовина по испански, а другата половина е немска, наследена от майка му. Въпреки това говори като местен жител и ще бъде ограбен като местен жител, ако в тежкия сандък, който остави на тъмничарите, има нещо ценно“ — заключи Хенри и престана да се занимава със случката.

В това време в караулното помещение, само на някакви си двадесетина крачки от килията на Хенри, вече ограбваха Леополдо Нарваес. Всичко започна с това, че Педро Сурита подробно и дълбокомислено огледа големия сандък. Той го повдигна от единия край, за да провери колко тежи, и задуши като хрътка през една цепнатина, сякаш носът можеше да му подскаже нещо за съдържанието.

— Остави го, Педро — изсмя му се един от жандармите. — Нали ти платиха две песо, за да бъдеш честен.

Помощник-тъмничарят въздъхна, дръпна се настрана, седна, погледна пак към сандъка и отново въздъхна. Разговорът замря. Очите на всички непрекъснато се насочваха към сандъка. Тестето омазнени карти не можа да отвлече вниманието им. Играта замря. Жандармът, който се пошегува с Педро, отиде при сандъка и също го подуши.

— Нищо не усещам — заяви той. — В този сандък няма нищо, което да мирише. Какво ли може да е? Този кабалиеро, каза, че било ценно.

— Кабалиеро! — изсумтя друг жандарм. — По ми се вярва бащата на стария да е продавал развалена риба из улиците на Колон, пък и бащата на баща му също. Всеки просяк лъже, че е потомък на конкистадорите.

— А защо пък да не е, Рафаел? — сопна му се Педро Сурита. — Не сме ли всички ние техни потомци?

— Няма съмнение — на драго сърце се съгласи Рафаел. — Конкистадорите изклаха много…

— И бяха прадеди на онези, които останаха живи — довърши вместо него Педро и предизвика общ смях. — И все пак аз съм, кажи-речи, готов да дам едното песо, за да узная какво има в този сандък.

— Ето го Игнасио! — зарадва се Рафаел на влезлия ключар, чиито подпухнали очи издаваха, че току-що се е събудил след сиестата^[1] си. — На него не са му платили да бъде честен. Хайде, Игнасио, задоволи любопитството ни и ни кажи какво има в този сандък.

— Че отде да знам? — рече Игнасио и се вторачи в предмета на техния интерес. — Аз ей сега се събудих.

— Значи, на теб не са ти платили да бъдеш честен, нали? — попита Рафаел.

— Милостива майко божия, че кой е този, дето ще ми плати да бъда честен? — изненада се ключарят.

— Тогава вземи ей оная брадвичка и отвори сандъка — без заобикалки му каза Рафаел.

— Ние не можем, защото колкото е вярно, че Педро трябва да раздели двете песо с нас, толкова е вярно и това, че на нас са ни платили да бъдем честни. Отворя сандъка, Игнасио, че инак ще умрем от любопитство.

— Ние ще погледнем, само ще погледнем — припряно промърмори Педро, когато ключарят разкова и повдигна една от дъските с острието на брадвичката. — После пак ще заковем сандъка и… Мушни си ръката вътре, Игнасио. Какво има там?… А? Какво напипа? Аа!

След дълго дърпане и теглене ръката на Игнасио се появи отново, стиснала картонена кутия.

— Изваждай внимателно, че нали ще трябва да слагаме обратно — предупреди тъмничарят.

Когато най-сетне амбалажната и тънката хартия бяха отвити, очите на всички се впиха в голямо шише уиски.

— Каква прекрасна опаковка! — промърмори със страхопочитание Педро. — Трябва да е много хубаво, та да полагат за него такива грижи.

— Това е уиски американо — въздъхна един от жандармите. — Само веднъж съм пил уиски американо. Чудесно е. То ми даде такава смелост, че изскочих на арената в Сантос с голи ръце срещу разярен бик. Вярно е, че бикът ме повали, но нали изскочих на арената!

Педро взе бутилката и понечи да й счупи гърлото.

— Чакай! — извика Рафаел. — На теб са ти платили да бъдеш честен.

— Сам този, който ми е платил, не е честен — възрази Педро. — Това нещо е контрабанда. За него не е платено мито. Старецът носи контрабандна стока. Хайде сега с благодарност и чиста съвест да встъпим във владението й. Ще я конфискуваме! Ще я унищожим!

Без да чакат бутилката да мине от ръка на ръка, Игнасио и Рафаел разопаковаха други и им отчупиха гърлата.

Три звезди, екстра качество! — ораторствуваше в настъпилото мълчание Педро Сурита, като сочеше и търговската марка. — Нали знаете, гринго имат само хубаво уиски. Една звезда показва, че е много хубаво; две звезди, че е отлично; три звезди, че е великолепно, най-хубаво и по-хубаво от най-хубавото. О, аз зная. Гринго са силни по силните питиета. Те не признават пулке.

— Ами четири звезди? — попита Игнасио; гласът му беше дрезгав от уискито, влажните му очи блестяха.

— Четири звезди? Приятелю Игнасио, четири звезди или ще ти докарат мигновена смърт, или ще те пренесат в рая.

Не се минаха много минути и Рафаел вече прегръщаше друг жандарм, наричаше го свой брат и твърдеше, че на хората им трябва много малко, за да бъдат щастливи на тази земя.

— Старецът е глупак, три пъти глупак, три пъти по три пъти глупак — обади се Аугустино, жандарм с мрачно лице, който за първи път си отваряше устата.

— Viva Аугустино! — провъзгласи Рафаел. — Трите звезди извършиха чудо. Гледайте! Не са ли отключили устата на Аугустино?

— А старецът си е три пъти по три пъти глупак! — яростно ревеше Аугустино. — Това божествено питие е било негово, съвсем негово, и той е пътувал с него пет дена сам от Бокас дел Торо и не си е сръбнал нито една глътчица! Такива глупаци като него човек трябва да слага голи върху мравуняк, ето какво ще ви кажа!

— Старецът е мошеник — рече Педро. — И като дойде утре да прибере трите си звезди, аз ще го арестувам за контрабанда. Ще можем всички да се гордеем с това.

— Ако унищожим доказателствата… ей така? — попита Аугустино и отчупи гърлото на нова бутилка.

— Ще запазим доказателствата… ей така! — отговори Педро и трясна една празна бутилка на каменните плочи. — Слушайте, другари. Сандъкът беше много тежък… нали всички сте съгласни? Той падна. Бутилките се счупиха. Уискито изтече и така ние разбрахме за контрабандата. Сандъкът и счупените бутилки ще бъдат достатъчно доказателство.

Колкото повече намаляваше уискито, толкова повече се увеличаваше врявата. Един жандарм се скара с Игнасио за някакъв забравен дълг от десет сентаво. Двама други седяха прегърнати на пода и оплакваха нещастния си семеен живот. Аугустино с разточително многословие обясняваше своята философия, че мълчанието е злато. А Педро Сурита се разчувства на тема „братство“.

— Дори и моите затворници — ломотеше той. — Аз ги обичам като братя. Животът е тъжен. — Бликналите от очите му сълзи го накараха да замълчи и да пийне още една глътка. — Моите затворници са като собствените ми деца. Сърцето ми кърви от мъка за тях. Вижте. Аз плача. Хайде да им дадем и на тях. Нека и те да изживеят миг щастие. Игнасио, най-обичан братко. Направи ми услуга. Виж, аз ридая на гърдите ти. Занеси една бутилка от този еликсир на оня гринго Морган. Кажи му колко ми е мъка, че утре трябва да бъде обесен. Предай му моите поздрави и го покани да си пийне и да бъде щастлив днес.

Когато Игнасио излезе да изпълни поръчението, жандармът, който някога бе изскочил на арената в Сантос, зарева:

— Бик ми дайте! Дайте ми бик!

— Той иска бик, миличкият, за да го прегърне и да му покаже колко го обича — обясни Педро Сурита през нов поток от сълзи. — И аз обичам биковете. Обичам всичко живо. Обичам дори москитите. Целият свят е изпълнен с обич. Това е тайната на света. Ще ми се да имам лъв, че да си играя с него…

Добре познатата мелодия на „Гръб до гръб двамина с тебе“, която някой открито свиреше на улицата, привлече вниманието на Хенри, но тъкмо когато пресичаше голямата килия, за да отиде при прозореца, скърцането на ключа в бравата го накара бързо да легне на пода и да се престори на заспал. В килията със залитане влезе пияният Игнасио и тържествено поднесе на Хенри бутилката.

— Със сърдечните поздрави на добрия ни тъмничар Педро Сурита — изломоти той. — Педро каза да се напиеш и да забравиш, че утре ще трябва да ти метне въжето на врата.

— Предай сърдечните ми поздрави на сеньор Педро Сурита и му кажи от мое име да се маха по дяволите заедно с уискито си — отговори Хенри.

Ключарят се изправи и спря да залита, сякаш изведнъж беше изтрезнял.

Хенри се втурна при прозореца, тъкмо навреме да се озове лице срещу лице с Франсис, който му мушна револвер през решетката.

— Здравей, camarada — каза Франсис. — Ей сега ще те измъкнем оттука. — В ръцете си той държеше две шашки динамит с фитил и капси. — Донесъл съм тоя чудесен лост, за да те вдигна. Бягай в отсрещния ъгъл на килията, защото след една минута, pronto, в тая стена ще има такава дупка, че и „Анхелика“ ще може да мине през нея. А пък „Анхелика“ те чака до самия бряг… Хайде дръпни се назад. Сега ще ги възпламеня. Фитилът е къс.

Хенри едва бе успял да се дръпне в задния ъгъл на килията, когато някой се замъчи да налучка ключалката, вратата се отключи и отвори и вътре нахлу врява, смесена с проклятия, и главното, което можа да чуе между тях, беше древният и неизменен боен вик на Латинска Америка: „Смърт на гринго!“

После той чу бръщолевенето на влезлите Рафаел и Педро.

— Той е враг на братската любов! — преплиташе език единият.

— Казал е да се махам по дяволите, нали това е казал, Игнасио? — бърбореше другият.

Двамата държаха в ръцете си пушки, а зад тях напираше пияната сган, (въоръжила се кой с каквото завари, като се почне от къси саби и старинни пистолети, та до брадвички и бутилки. Когато видяха револвера на Хенри, те се спряха, а Педро заопипва с несигурни ръце пушката си и запелтечи с тържествен тон:

— Сеньор Морган, ей сега ще ви изпратим на законното ви местожителство в ада.

Но Игнасио не изчака. Той притисна пушката до бедрото си, гръмна напосоки и не улучи Хенри с половината ширина на килията, но в последния миг падна, прострелян от куршума на Хенри. Останалите отстъпиха презглава в коридора, укриха се там и започнаха да стрелят през вратата.

Стаил се в безопасен ъгъл с надеждата, че няма да го улучи някой рикоширал куршум, Хенри благодареше на щастливата си звезда за дебелината на стените и чакаше взрива.

И взривът дойде. Прозорецът и стената под него се превърнаха в един общ отвор. Ударен в главата от отхвръкналото парче зид, Хенри се отпусна зашеметен на пода, а когато прахолякът от мазилката и барутният дим се разсеяха пред премрежения му поглед, стори му се, че Франсис преплува през дупката при него. Докато Франсис го измъкна навън, Хенри вече се беше съвзел. Той видя Енрико Солано и най-малкия му син Рикардо с пушки в ръце да задържат тълпата, насъбрала се в горния край на улицата, а близнаците Алварадо и Мартинес по същия начин да задържат тълпата, насъбрала се в долния край.

Но жителите бяха любопитни и нищо повече: те можеха само да загубят живота си, ако се опитаха да препречат пътя на такива корави хора, които вдигаха във въздуха стени и нападаха затвори посред бял ден. Те отстъпиха почтително пред вървящите вкупом нападатели, когато се запътиха надолу по улицата.

— Конете чакат зад първия ъгъл — каза Франсис на Хенри, стискайки му ръка. — И Леонсия е при тях. В галоп за петнадесет минути ще сме на брега, където ни чака шхуната.

Знаеш ли, аз те научих на чудесна песен — засмя се Хенри. — Стори ми се, че не може да има нищо по-хубаво от нея, когато те чух да я свириш. Тия кучета бяха толкова нетърпеливи, че не можеха да дочакат до утре да ме обесят. Насмукали се с уиски и решили да ме пречукат веднага. Ама че смешна история, с уискито. На един стар кабалиеро, амбулантен търговец, точно пред затвора му се счупи колата, натоварена с това уиски…

— Защото дори един благороден Нарваес, син на Балтасар де Хесус-и-Хервайос-е-Нарваес, сина на генерал Нарваес, известен, с бойната си слава, може да стане амбулантен търговец, а дори и един амбулантен търговец трябва да живее, а, сеньори, нали? — повтори с гласа на стареца Франсис.

Хенри го позна, избухна в смях и добави със сериозен тон:

— Франсис, радвам се за едно нещо, дяволски много се радвам…

— И какво е то? — попита го Франсис в настъпилото мълчание тъкмо когато свиха зад ъгъла, където ги чакаха конете.

— Че не ти отрязах ушите оня ден на остров Телец, когато те повалих по гръб и ти настояваше да ги отрежа.