Джек Лондон
Сърцата на тримата (23)

ГЛАВА XXI

Две мисли се мяркаха в ума на Торес, когато водата го повлече надолу. Първата беше за огромното бяло куче, скочило подире му. Втората — че Огледалото на света не лъже. Че това е неговият край, тоя беше сигурен, обаче малкото, което бе имал смелостта да види в Огледалото на света, с нищо не намекваше за край, подобен на този.

Беше добър плувец, но когато водата го погълна и бързо всмука в непрогледния поток, изпита страх да не разбие главата си о каменните стени или таван на подземния проход, през който се носеше. Ала прищевките на течението бяха такива, че той нито веднъж не ожули някоя част от тялото си. Понякога усещаше водата да го повдига като на възглавница, което подсказваше за близостта на стена или камък, и тогава Торес се свиваше и се мъчеше да се смали, както морската костенурка прибира главата си, когато я нападнат акули.

Измина по-малко от минута (Торес определи продължителността на времето по това колко можа да задържи дъха си), когато, попаднал в по-спокойно течение, извади глава над повърхността и освежи гърдите си, вдишвайки дълбоко прохладен въздух. Вместо да плува, Торес гледаше само да се държи на повърхността и размишляваше какво ли е станало с кучето и какви ли нови тревоги ще преживее в това подземно приключение.

Скоро той зърна пред себе си светлина, мъждива, но без съмнение дневна светлина и понеже тя ставаше все по-ярка, погледна назад и видя нещо, което го накара да заплува с всички сили. Той видя кучето, което плуваше, с глава над водата, и зъбите в огромните му челюсти блестяха на все по-силната светлина. Там, горе, откъдето тя идваше, Торес забеляза наклонен бряг и се покатери по него. Първата му мисъл бе да провери дали са оцелели скъпоценните камъни, откраднати от сандъка на царицата. Обаче звънкият лай, който затътна като гръмотевица в пещерата, го подсети за зъбатия му преследвач и вместо камъните той измъкна камата на Бленуващата.

Торес отново се подвоуми какво да направи. Дали да се опита да убие плуващия звяр, преди да е излязъл от водата? Или да се покатери по скалите към светлината, с надеждата, че течението може да отнесе кучето надолу? Той се спря върху втория план за действие и забърза нагоре по тясна издатина. Но кучето излезе на брега и се спусна подире му с такава сигурност и бързина, присъщи на всяко четириного, че скоро го догони. Застигнат, Торес се завъртя на тясната пътека, клекна и вдигна камата, за да го пресрещне, ако се нахвърли отгоре му.

Но то не се нахвърли. Вместо това весело приседна и с широко разтворени челюсти, сякаш се смееше, му протегна, дясната си лапа. Когато стисна лапата в ръката си, Торес насмалко не припадна от неочакваното облекчение. Той избухна в неудържим и пронизителен смях, който граничеше с истерия, и продължи да тръска лапата, а кучето, широко отворило уста и с приятелски поглед, му отвръщаше със също такъв неудържим смях.

Торес се запъти напред по издатината, следван по петите от кучето, което вървеше с доволен вид и от време на време душеше прасците му; той откри, че след кратко изкачване успоредната с реката тясна пътека отново слизаше на брега. И тогава видя две неща, едното от които го накара да се спре и потрепери, а другото — сърцето му да се разтупти от надежда. Първото беше подземната река. Устремена направо към отвесната скала, тя се удряше в нея и разбиваше в хаос от кипяща пяна високите си, назъбени и злобно плискащи вълни, които свидетелствуваха за бързината и силата на течението. Второто беше отвор от едната страна, през който струеше бялата дневна светлина. Този отвор беше към петнадесет фута в диаметър и на него бе опъната паяжина, по-чудовищна, отколкото би могло да си я представи въображението на някой безумец. По-зловещи от всичко бяха купищата кости, които се търкаляха отдолу. Нишките на паяжината имаха вид на сребърни и бяха дебели колкото молив. Той пипна една с ръка и изтръпна. Тя се залели за плътта му, сякаш беше от туткал, и трябваше да употреби усилие, което разклати цялата паяжина, за да си освободи ръката. Торес избърса лепкавото вещество о дрехите си и о козината на кучето.

Между двете долни нишки на исполинската паяжина имаше достатъчно разстояние, за да излезе през дупката на бял свят; но преди да опита сам, предпазливостта му подсказа да разузнае положението, като бутне пред себе си кучето. Белият пес запълзя и изчезна от погледа и Торес вече се канеше да го последва, когато кучето се върна. То се носеше обратно, обзето от такъв ужас, че се блъсна в него и двамата паднаха. Но човекът успя да се спаси, като се вкопчи с ръце в скалите, а четириногият звяр не можа да се задържи и се търколи в кипящата вода. Торес протегна ръка, за да го хване и издърпа, но течението завлече кучето под скалата.

Торес дълго се двоуми. Страшно беше дори да се помисли да се хвърли пак в подземния поток. Горе имаше открит път към дневната светлина и цялото му същество закопня за нея, както пчелата или цветето копнеят за слънце. Но на какво ли се беше натъкнало кучето, кое го бе обърнало в такова стремително бягство? Както размишляваше, изведнъж той си даде сметка, че ръката му лежи върху нещо закръглено. Торес го вдигна и видя пред очите си безок и безнос човешки череп. Уплашеният му поглед се плъзна по килима от кости и той съвсем ясно различи ребра, гръбнаци и бедрени кости — останки от някогашни хора. Вече беше склонен да предпочете водата, но когато видя с каква бясна ярост се втурва тя под тежката скала, се отдръпна.

Той измъкна камата на царицата, пропълзя с безкрайна предпазливост между нишките на паяжината, видя каквото беше видяло кучето, и така главоломно се втурна назад, че също падна във водата и едва успя да напълни дробовете си с въздух, преди течението да го въвлече в дупката и мрака.

 

Междувременно в езерния дом на царицата с не по-малка бързина се разиграха не по-малко съдбоносни събития. Току-що завърнали се от церемонията при Дългата къща, младоженците и Хенри и Леонсия тъкмо сядаха на нещо като сватбена закуска, когато една стрела, проникнала през пролука в бамбуковата стена, изсвири между царицата и Франсис, заби се в отсрещната стена и украсеният й с пера край продължи да трепти от силата, с която бе прекъснат устремният й полет. Хенри и Франсис се спуснаха при прозорците, гледащи към тясното мостче, и веднага си дадоха сметка колко опасно е положението им. В същия този миг те видяха копиеносеца на царицата, който пазеше отвъдния край на мостчето, да побягва и на половината път да пада във водата със забила се в гърба му стрела, която затрептя също като тая в стената на стаята. Оттатък моста, на брега, водени от своя жрец, всички мъже от племето на Загубените души изпълваха въздуха с перести стрели от лъковете си, а зад тях се тълпяха жените и децата.

Един копиеносец се втурна, залитайки, в стаята и широко разкрачен в напразен опит да се задържи прав, с изцъклени очи, с беззвучна, трептяща на устните му вест, пресечена от гаснещия живот, се захлупи по очи — от гърба му, като игли на таралеж, стърчаха стрели. Хенри изтича при вратата, водеща към мостчето, и с автоматичния си пистолет го очисти от нападащите Загубени души, които можеха да минават по него само един по един и падаха, покосени от огъня му.

Обсадата на леката бамбукова къща не продължи дълго. Макар че Франсис, прикриван от автоматичния пистолет на Хенри, разруши моста, обсадените нямаха начин да изгасят пламналия сламен покрив, подпален на двадесетина места от огнените стрели, пуснати по нареждане на жреца на Слънцето.

— Има само един път за спасение — каза задъхано царицата, застанала на увисналата над въртопа веранда, и стисна ръката на Франсис с такъв вид, като че ли ей сега ще потърси закрила в обятията му. — Той води към света. — Тя посочи увличащото надолу течение на водовъртежа. — Никой никога не се е върнал оттам. В моето Огледало на света аз съм ги виждала да минават по този път, все мъртви, и да изплуват в широкия свят. Освен Торес никога не съм виждала да попадат тука живи хора. Само мъртви. И те никога не са се връщали. Торес също не се върна.

Всички се спогледаха, ужасени от предстоящия им път.

— Няма ли друг изход? — попита Хенри и притисна Леонсия по-близо до себе си.

Царицата поклати глава. Около тях вече падаха части от горящия сламен покрив, а в ушите им тътнеха кръвожадните песнопения на Загубените души, които долитаха от брега. Царицата издърпа ръката си от ръката на Франсис с явното намерение да се втурне в спалнята си, но пак го хвана за ръка и го въведе след себе си. Докато той стоеше и се чудеше какво ли ще прави, тя затръшна капака на сандъка със скъпоценностите и го заключи. След това ритна настрана рогозките и вдигна един капак в пода, който се отваряше към водата. По нейно указание Франсис домъкна сандъка и го пусна в дупката.

— Дори и жрецът на Слънцето не знае скривалището — пошепна царицата, пак го хвана за ръка и тичешком го заведе обратно при другите на верандата.

— Сега му е времето да напуснем това място — каза тя. — Вземи ме в своите обятия, мили Франсис, съпруже мой! — продължи царицата. — Ние ще поведем другите.

И така те се хвърлиха. Покривът се рушеше сред гневни пламъци и хвърчащи главни; Хенри притисна Леонсия до себе си и скочи във водовъртежа, където бяха вече изчезнали Франсис и царицата.

 

Както и Торес, понесени от подземната река, четиримата бегълци, здрави и читави, без да се ударят в някоя скала, стигнаха дневната светлина при отвора, преграден от исполинската паяжина. Хенри измина това разстояние по-лесно, понеже Леонсия умееш да плува. Издръжливостта на Франсис като плувец му помогна да задържи царицата на повърхността. Тя му се подчиняваше безпрекословно, не се боричкаше във водата, не се вкопчваше в ръцете му, нито го дърпаше надолу. При издатината четиримата излязоха на брега и седнаха да си почиват. Двете жени се заловиха да си изстискат косите разпилени и объркани от буйното течение.

— Това не е първата планина, в чиито недра съм била заедно с двама ви — засмя се Леонсия на Хенри и Франсис, макар че думите й бяха предназначени повече за царицата.

— Аз пък съм за първи път в недрата на планината заедно с моя съпруг — изсмя се в отговор царицата и жилото на стрелата й дълбоко нарани Леонсия.

— Май че твоята жена, Франсис, и моята бъдеща съпруга няма да се разбират много добре — каза Хенри с остър упрек, както правят мъжете, когато искат да прикрият смущението, предизвикано у тях от техните жени.

С този чисто мъжки похват Хенри спечели само неизбежния в такива случаи резултат — още по-неловко и мъчително мълчание. Двете жени като че ли направо се наслаждаваха на положението. Франсис напразно си блъскаше главата, за да каже нещо, което да разведри настроението; най-сетне Хенри се изправи изведнъж и заяви, че щял да иде „на малко разузнаване“; той покани царицата да го придружи и протегна ръка, за да й помогне да стане. Франсис и Леонсия продължиха да седят за известно време в упорито мълчание. Франсис го наруши пръв.

— Още малко и щях хубавичко да ви наплескам, Леонсия.

— Сега пък какво съм направила? — сопна му се тя.

— Като че не го знаете! Вие се държахте отвратително!

— Не аз, ами вие се държахте отвратително — полуизплака тя въпреки твърдото си решение да не проявява женски признаци на слабост. — Кой ви е молил да се жените за нея? Късата сламка не се падна на вас! А вие сам си предлагате услугите, сам се навирате там, където дори и ангелите не биха се решили да стъпят! Молила ли съм ви за такова нещо? Малко остана да ми спре сърцето, когато ви чух да казвате на Хенри, че ще се ожените за нея. Струваше ми се, че ще припадна. Вие дори не се посъветвахте с мене, а нали именно аз, за да ви спася от нея, предложих да теглите сламки… да, и дори ни най-малко не ме е срам да си призная, че го направих, защото исках да ви запазя за себе си! Хенри не ме обича така, както ме накарахте да мисля, че ме обичате вие. Аз никога не съм обичала Хенри, както обичах вас, както ви обичам и до сега, боже, прости ми!

Франсис не можа да издържи повече. Той я сграбчи и я стисна в страстна прегръдка.

— На сватбения ви ден! — с упрек промълви Леонсия при тая прегръдка.

Ръцете му се отпуснаха.

— И това го казвате вие, Леонсия, в такъв миг! — тъжно изрече той.

— Защо не? — кипна тя. — Вие ме обичахте. Вие толкова ясно дадохте да разбера, че ме обичате, че нямаше място за недоразумение, а днес на драго сърце, с радост направихте всичко възможно, за да се ожените за първата белокожа жена, която се мярна пред очите ви.

— Вие ревнувате — обвини я той и му премаля на сърцето от щастие, когато Леонсия потвърди това с кимване на глава. — Сигурен съм, че ревнувате, но в същото време използувате изключителното право на жената да лъже и лъжете и сега. Това, което направих, не го направих на драго сърце и с радост. Аз го направих заради вас и заради себе си… или по-скоро заради Хенри. Слава богу, все още не съм се лишил от мъжката си чест!

— Мъжката чест не винаги задоволява жената — отговори тя.

— Бихте ли предпочели да бъда безчестен? — нападна я той на свой ред.

— Аз съм само една влюбена жена — умолително възрази Леонсия.

— Вие сте жилеща оса — избухна Франсис, — а освен това сте несправедлива.

— Коя влюбена жена е справедлива? — откровено призна тя. — Може би мъжете успяват да изградят живота си с помощта на разумната си чест, но знайте, че жената живее само с любовта на своето сърце и аз, като смирена жена, смирено признавам, че постъпвам като жена.

— Може и да сте права. Честта, като аритметиката, дава възможност да разсъждаваш и пресмяташ. А това значи, че за жената не съществува етика, а само…

— Само настроения — посърнало довърши мисълта му Леонсия.

Виковете на Хенри и царицата сложиха край на разговора им; Леонсия и Франсис побързаха да се присъединят към тях и загледаха огромната паяжина.

— Виждали ли сте някога такава чудовищна паяжина! — възкликна Леонсия.

— Бих искал да видя чудовището, което я е изплело — каза Хенри.

— Бих предпочел да го видя, отколкото да бъда като него — забеляза Франсис.

— За нас е голямо щастие, че не трябва да вървим натам — каза царицата.

Всички я изгледаха въпросително и тя посочи надолу към потока.

— Това е нашият път — потвърди тя. — Знам го. Колко често съм виждала тоя път в моето Огледало на света! Когато майка ми умря и бе погребана във водовъртежа, аз проследих тялото й и го видях да стига до това място и да го отминава все по вода.

— Но тя е била мъртва — побърза да й възрази Леонсия.

Съперничеството им мигновено се разгоря с нова сила.

— Един от копиеносците ми — спокойно продължи царицата, — красив младеж, уви, се осмели да ме погледне с влюбени очи. Той беше хвърлен във въртопа жив. Когато стигна до това място, той излезе на брега и аз видях как пропълзя през паяжината към дневната светлина, а после как бяга от светлината и се хвърля в потока.

— Още един мъртвец — мрачно отсече Хенри.

— Не, защото аз го проследих в Огледалото и макар че известно време всичко тънеше в мрак и не можех нищо да видя, накрая, и то доста скоро, той се появи сред водите на голяма река, заляна от слънчева светлина, доплува до брега, покатери се на него — много добре помня, че беше левият бряг — и изчезна сред големи дървета, каквито не растат в Долината на Загубените души.

Но както и Торес, те всички изтръпнаха пред мисълта да бъдат повлечени в мрака през плътната скала.

— Това са кости на животни и на хора, конто са се уплашили от водния път и са се устремили към слънцето — каза царицата. — Хора, и това, и това… виждате! Или поне каквото е останало от тях за известно време: кости, докато след време и костите ще се превърнат в прах.

— Все пак — обади се Франсис — сега у мен се събуди чувството, че трябва непременно да видя слънчевия лик. Останете всички тук, докато аз поразузная.

Той измъкна автоматичния си пистолет, който беше зареден, и пропълзя през паяжината. Щом изчезна от погледа им, те го чуха да стреля. В следващия миг го видяха да отстъпва заднишком, без да престава да стреля. А след още един миг видяха отгоре му да пада, обитателят на паяжината, чудовищен паяк, цели три крачки от върха на едната покрита с черни косми лапа до върха на друга покрита с черни косми лапа, гърчещ се още в предсмъртни мъки, прострелян с множество куршуми. Самото му тяло, от което излизаха краката, беше голямо колкото кошче за боклук и когато се стовари с цялата си тежест върху рамената и гърба на Франсис, то шумно изхрущя, отскочи и с все още безпомощно свиващи се крака се сгромоляса в клокочещата вода. Четири чифта очи проследиха как течението го понесе към каменната стена, всмука го надолу и то изчезна.

— Където има един, има и друг — каза Хенри и с подозрение погледна към дневната светлина.

— Това е единственият път — повтори царицата. — Ела, съпруже мой: нека прегърнати преминем през мрака и излезем на слънчевия свят. Помни, че никога не съм го виждала и скоро с тебе ще го видя за първи път.

Тя разтвори обятия и Франсис не можа да й откаже.

— Онова там е само дупка в отвесна, скала, над хиляда фута дълбока пропаст — обясни той на другите какво беше успял да зърне отвъд паяжината, след това притисна царицата в прегръдките си и скочи в потока.

Хенри също прегърна Леонсия и тъкмо вече се канеше да скочи подир тях, когато Леонсия го спря.

— Защо приехте жертвата на Франсис? — попита тя.

— Защото… — Хенри млъкна и я загледа с изненада. — Защото ви исках — довърши той. — Защото съм сгоден с вас, а Франсис беше свободен. Освен това, ако не се лъжа, Франсис има вид на доста щастлив младоженец.

— Не! — рязко поклати глава Леонсия. — Той има рицарска душа и играе тази роля, за да не я наскърби.

— О, не съм толкова сигурен. Спомняте ли си, пред олтара при Дългата къща, когато казах, че ще направя на царицата предложение за женитба, той се похвали, че тя нямало да приеме дори да й се моля? Е, от това става доста ясно, че сам той искаше да се ожени за нея. Пък и защо да не иска? Той е ерген. А и тя е хубава жена.

Но Леонсия едва ли го слушаше, С бързо движение девойката се отметна назад в прегръдките му така, че да може да го погледне право в очите, и попита:

— Как ме обичате? Обичате ли ме лудо? Обичате ли ме до самозабрава? Обичате ли ме така, и все повече, и повече, и повече?

Хенри можа само да я изгледа с недоумение.

— Обичате ли ме така?… Обичате ли ме? — страстно разпитваше тя.

— Разбира се, обичам ви — бавно отговори той, — но никога не би ми дошло наум да го изразя по този начин. Ами че за мен не съществува друга жена. По-скоро бих казал, че ви обичам дълбоко, безгранично, неизменно. Просто ми се струва, че сте част от самия мен, сякаш съм ви познавал винаги. И така е било за мен от самото начало.

— Тя е отвратителна жена! — ни в клин, ни в ръкав възкликна Леонсия. — Аз я намразих от самото начало.

— Боже! Колко сте злобна! Страх ме е дори да помисля как бихте я намразили, ако бях се оженил за нея аз, а не Франсис.

— По-добре да ги последваме — рече тя, за да сложи край на разговора.

И Хенри, съвсем озадачен, здраво я прегърна и скочи в пенестия кипеж на водата.

На брега край река Гуалака седяха две индиански девойки и ловяха риба. Малко по-нагоре по реката се издигаше отвесна скала, една от опорите на величествените планини. Талвегът носеше напред разлелите се нашироко шоколадени води, но точно там, където девойките бяха хвърлили въдиците си, имаше спокоен вир. Спокоен беше и риболовът. Пръчките на въдиците им не се помръдваха, което показваше, че рибата не се съблазнява от стръвта и не кълве. Едната от девойките, Никойя, се прозя, изяде един банан, пак се прозя, замахна да хвърли кората на банана и остана така, с вдигната ръка.

— Ние седяхме много тихо, Конкордия — каза тя на другарката си, — но не можахме да хванем никаква риба. А сега аз ще вдигна шум и ще размърдам водата. Щом казват: „каквото хвърлиш нагоре, трябва да падне надолу“, защо да не се вдигне нещо нагоре, след като нещо е паднало надолу? Ще се опитам. Ето!

Тя хвърли кората от банана във водата и мързеливо загледа в точката, където тя падна.

— Ако нещо се вдигне нагоре, дано поне да е нещо голямо — също така мързеливо промърмори Конкордия.

И както гледаха, изведнъж пред изумения им взор от кафявите дълбини изплува, огромно бяло куче. Те издърпаха въдиците си, хвърлиха ги зад себе си на брега и здраво прегърнати, загледаха как кучето стигна брега в по-ниския край при вира, качи се по полегатия наклон, спря да се отръска и изчезна сред дърветата.

Никойя и Конкордия се закискаха.

— Опитай пак! — подкани Конкордия.

— Не, този път ти. Виж какво можеш да изкараш ти.

С голямо недоверие Конкордия хвърли буца пръст. И почти в същия миг от течението се вдигна глава с шлем. Вкопчили се една в друга, те видяха човека с шлема да излиза на брега на същото място, където беше изскочило кучето, и да изчезва в гората.

Двете индианки отново се закискаха; но този път въпреки всички придумвания нито едната, нито другата събра достатъчно смелост да хвърли нещо в реката.

След известно време, докато все още се кискаха за чудните случки, те бяха забелязани от двама млади индианци, които плаваха с кану близо до брега нагоре по течението.

— На какво се смеете? — попита единият девойките.

— Такива неща видяхме! — закикоти се Никойя.

— Да не би да сте пили пулке? — подметна младежът.

Двете момичета поклатиха глави, а Конкордия каза:

— Няма нужда да пием, за да виждаме чудесии. Първо, когато Никойя хвърли в реката кора от банан, видяхме от водата да изскача куче… бяло куче, голямо колкото планински тигър…

— А когато Конкордия хвърли буца пръст — подхвана разказа другата, — от водата излезе човек с желязна глава. Това е магия. Конкордия и аз можем да правим магии.

— Хосе — рече единият от индианците на другаря си, — за това нещо заслужава да си пийнем.

И докато единият задържаше с греблото малкото кану на място, другият надигна четвъртито шише от холандски джин, в което имаше пулке; после се смениха.

— Не! — каза Хосе, когато момичетата му поискаха от ракията. — Като си пийнете пулке, току-виж, че ви се привидят още бели кучета, големи колкото тигри, или мъже с железни глави.

— Добре — прие отказа Никойя. — Тогава хвърли тая бутилка от пулке и виж какво ще стане. Ние изкарахме куче и човек. Може пък ти да изкараш дявола.

— Ще ми се да видя дявола — каза Хосе и пак надигна шишето. — Това пулке направо разпалва смелостта ми. Много ми се ще да видя дявола.

Той подаде шишето на другаря си да го допие.

— Хвърли го сега във водата! — заповяда Хосе.

Празната бутилка цопна със силен плясък и отговорът на това предизвикателство дойде с удивителна бързина, защото на повърхността изплава чудовищното космато тяло на убития паяк. А това беше прекалено много за обикновени простосмъртни индианци. Като го видяха, двамата младежи толкова стремително се дръпнаха назад, че преобърнаха кануто. Когато главите им се подадоха от водата, те заплуваха към бързото течение и то бързо ги понесе надолу, а след тях бавно заплава и обърнатото кану.

Никойя и Конкордия бяха твърде много уплашени, за да се изкискат. Те се притиснаха една в друга и зачакаха, загледани във вълшебната вода, но с крайчеца на очите си видяха как уплашените младежи хванаха малкото кану, примъкнаха го до брега, излязоха тичешком на сухо и се скриха.

Следобедното слънце вече се беше снишило в небето, когато девойките добиха смелост още веднъж да предизвикат вълшебната вода. След дълги спорове двете се съгласиха да хвърлят едновременно по една буца пръст. И на повърхността се подадоха мъж и жена — Франсис и царицата. Девойките, се дръпнаха назад в храстите и скрити там, видяха как Франсис изнесе царицата на брега.

— Може да е било случайно… може всичко това да е ставало съвсем случайно тъкмо тогава, когато ние хвърляхме разни неща във водата — пошепна Никойя на Конкордия след пет минути.

— Но когато хвърляхме едно нещо, от водата излизаше само едно нещо — възрази Конкордия. — А когато хвърлихме две, излязоха също две.

— Добре — каза Никойя. — Хайде да проверим. Да хвърлим пак двете заедно. Ако не изплува нищо, значи не можем да правим никакви магии.

Те хвърлиха заедно две буци пръст и от водата се показаха мъж и жена. Обаче тази двойка, Хенри и Леонсия, умееше да плува; те доплуваха рамо до рамо до ниското място на брега и както всичка други, излезли от реката преди тях, се изгубиха от погледа между дърветата.

Дълго още седяха двете индианки край реката, Бяха решили да не хвърлят нищо и ако въпреки това нещо се появи, да сметнат всичко за съвпадение. Но ако нищо не се появи, след като нищо не са повикали, това ще им докаже, че наистина обладават вълшебни сили. Те останаха скрити и наблюдаваха водата, докато мракът я скри от очите им; тогава бавно и със сериозен вид момичетата се запътиха обратно към селото, проникнати от съзнанието, че са били благословени от боговете.