Джек Лондон
Сърцата на тримата (4)

ГЛАВА II

Парите, както и младостта, не познават прегради и един следобед, три седмици след като се беше сбогувал с Ригън, Франсис Морган, когото човешките закони и повелите на природата бяха надарили и с младост, и с пари, се намери скован от безветрие близо до брега на борда на шхуната си „Анхелика“. Водата беше като стъкло, лекото поклащане на кораба едва се долавяше. И под натиска на безкрайна скука и излишъка от енергия, който също не признаваше прегради, той помоли мелеза капитан, наполовина ямайски негър и наполовина индианец, да заповяда Да спуснат на вода малка лодка.

— Струва ми се, че бих могъл да ударя някой папагал или маймуна, или нещо друго — обясни той и продължи да разглежда през увеличаващия дванадесет пъти цайсов бинокъл обраслия с гъста растителност бряг на половин миля от тях.

— Най-вероятното е, сър, да ви ухапе някоя лабари, това е тукашна змия, чиято отрова е смъртоносна — усмихна се мелезът, капитан и собственик на „Анхелика“, който бе наследил дарба за езици от майка си, родена на остров Ямайка.

Но нищо не можеше да задържи Франсис, защото в този миг в бинокъла му на среден план се появя първо една бяла хасиенда, после, на брега, облечена в бяло женска фигура, а след това той видя, че и тя разучава и него, и шхуната с бинокъл.

— Спуснете лодката, капитане — заповяда той. — Кой живее там? … Бели хора ли са?

— Семейството на Енрико Солано, сър — отговори капитанът. — Само да ги знаете: надути благородници от стар испански род, притежават всичко, каквото виждате от морето до Кордилерите и половината от лагуната Чирики. Много са бедни, невероятно богати… но само с камънаци… а пък горделиви и пиперлии като люти чушки!

Когато Франсис потегли с мъничката лодчица към брега, будният поглед на капитана откри, че младежът не се е погрижил да вземе нито бойна, нито ловна пушка за предполагаемия папагал или маймуна. А след това очите му различиха на тъмния фон на джунглите облечената в бяло женска фигура.

Франсис гребеше направо към брега, покрит с бял коралов пясък, и не смееше да погледне през рамо, за Да се увери дали жената е там, или е изчезнала. Беше му хрумнало напълно естественото за всеки здрав млад мъж желание да се запознае с тази селска девойка, по-правилно казано — полудива бяла жена или, в най-добрия случай, дълбока провинциалистка, с която би могъл да се позабавлява и посмее, докато затишието държи „Анхелика“ закована на място. Когато лодката застърга по дъното, той скочи на брега и я издърпа със силната си ръка достатъчно високо на пясъка, за да се задържи там от собствената си тежест. След това се обърна. Брегът бе пуст до самите джунгли. Франсис самоуверено закрачи напред. „Всеки пътник, попаднал на непознат бряг, има право да потърси местни жители, за да ги попита за пътя“ — това бе мисълта, която прилагаше на дело.

И на Франсис, предвкусвал само няколко мига развлечение, бяха предложени развлечения, които надминаваха най-необузданите му надежди. Жената, която вече бе благоволила да се мерне пред неговия взор и която беше преценил като жена-дете — зряла и добре развита, но все пак повече дете, — изскочи от зеления гъстак на джунглата също като скрит в кутийка палячо на пружина и с двете си ръце го хвана над лакътя. Стремителността и силата, с която се вкопчи в него, го изненадаха. Франсис смъкна шапката със свободната си ръка и се поклони на непознатата с невъзмутимостта на един Морган, възпитан в Ню Йорк и научен да не се изненадва от нищо, но трепна от нова изненада, или от няколко наведнъж. Трепна не само от хубостта й на светла брюнетка, която го порази като силен удар, но и от нейния пронизващ, изпълнен с непоколебима решителност поглед. Започна дори да му се струва, че трябва да я познава. Доколкото му беше известно от опит, непознати не се гледат така.

Ръцете й започнаха да го дърпат и девойката възбудено пошепна:

— Бързо! Вървете след мен!

За миг той се възпротиви. Тя го разтърси, обзета от нетърпение, и се помъчи да го притегли и поведе след себе си. Франсис предположи, че това е някаква необикновена игра, в каквато човек може да бъде въвлечен по крайбрежието на Централна Америка, и я последва с усмивка, без да е съвсем сигурен дали върви доброволно, или се оставя да бъде стремително дърпан от нея в джунглата.

— Правете, каквото правя аз — хвърли му тя поглед през рамо, като го водеше вече, сложила само едната си ръка в неговата.

Той се усмихна и се подчини: пълзеше, когато тя пълзеше, превиваше се одве, когато тя се превиваше, а във въображението му проблясваха спомени за Джон Смит и Покахонтас^[1].

Внезапно тя го спря, седна на земята, дръпна го с ръка да седне до нея, след това го пусна, притисна ръката си до сърцето и задъхано промълви:

— Слава богу! О, милостива дево Марийо!

Той направи същото (така му беше заповядала самата тя и такива, изглежда, бяха правилата на играта) и с усмивка притисна ръката си до сърцето, макар и да не призова нито господа, нито дева Мария.

— Не можете ли да бъдете сериозен? — сопна му се девойката, когато забеляза това.

В същия миг Франсис доби дълбоко сериозен н напълно естествен вид.

— Мила моя госпожице… — започна той.

Но един рязък жест го прекъсна и с растящо учудване той я видя да се навежда и ослушва и чу шум от хора, минаващи по някаква пътечка на няколко крачки от тях.

Девойката притисна топла мека длан към неговата, за да мълчи, а после го напусна със стремителност, която Франсис вече бе започнал да смята обичайна за нея, и леко изтича по пътеката. Той насмалко не подсвирна от изумление. И сигурно щеше да го направи, ако не беше чул наблизо гласа и, рязко да пита нещо на испански някакви мъже, чиито гласове й отговориха полусмирено, полунастойчиво и полувъзмутено.

Той чу как те, без да спрат да говорят, тръгнаха нататък, а след няколко минути мъртва тишина тя властно му заповяда да излезе.

„Охо! Интересно какво ли би правил при такива обстоятелства Ригън!“ — с усмивка си помисли той и се подчини.

Франсис тръгна подире й (сега вече не ръка за ръка) през джунглата към брега. Когато девойката се спря, той я настигна и застана с лице към нея, все още под впечатлението на завладялото го хрумване, че това е игра.

— Стой! — изсмя се Франсис и допря рамото й! — Стой! — повтори той. — Вие гоните!

Черните й очи го парнаха с гневен блясък.

— Глупак! — възкликна тя и с излишна според него интимност вдигна пръст до неговите приличащи на четка за зъби мустачки. — Като че ли това може да ви прикрие.

— Но мила моя госпожице… — понечи той да възрази, че положително не се познава с нея.

Отговорът й, който го накара да се пресече на половин дума, бе толкова необикновен и чудноват, както и всичко друго, което бе правила досега. Това стана толкова бързо, че Франсис не можа да види откъде изникна мъничкото сребърно револверче, цевта на което не само се насочи срещу корема му, но и плътно се притисна в него.

— Моя мила госпожице… — отново се опита да подхване той.

— Не искам да приказвам с вас — запуши тя устата му. — Вървете си на своята шхуна и се махайте… — Той долови сподавеното й ридание през паузата, след която девойката довърши — … завинаги.

Този път, щом отвори уста да заговори, думите замряха на устните му от силно мушване с дулото на оръжието в корема.

— Ако посмеете някога да се върнете (да ми прости мадоната!), аз ще се самоубия!

— В такъв случай по-добре ще е да си вървя — нехайно рече Франсис, обърна се и величествено закрачи към лодката, обзет от смущение и от желание да се изсмее на самия себе си заради играната от него глупава и непонятна роля.

В усилието да запази сетната капка собствено достойнство, той не забеляза, че девойката върви подире му. Когато вдигна носа на лодката от пясъка, Франсис си даде сметка, че едва доловим повей шумоли в листата на палмите. Водата край брега бе започнала да потъмнява от налетелия от сушата ветрец, а далече оттатък огледалната повърхност, рифовете, затварящи лагуната Чирики, трептяха като мираж над покрилото се с тъмни бразди море.

Той понечи да се качи в лодката, но едно ридание го накара да спре и да обърне глава. Отпуснала ръката с револвера, непознатата млада жена плачеше. Без много да мисли, Франсис пристъпи към нея и въпросително и съчувствено я докосна с ръка. Девойката потрепери от допира, дръпна се от него и с упрек го загледа през сълзя. Той сви рамене пред постоянната промяна на настроенията й и безсилен да проумее загадъчното й държане, вече беше готов да се обърне към лодката, когато тя го спря.

— Бихте могли поне… — започна тя, но се запъна и преглътна. — Бихте могли да ме целунете за сбогом.

Тя поривисто се приближи с отворени обятия и увиснал в дясната й ръка, неотговарящ на положението револвер. Франсис озадачено се поколеба за миг, после я прегърна и се смая, когато получи страстна целувка по устните, след което девойката обори глава на рамото му и избухна в сълзи. Въпреки изумлението той усещаше револвера, притиснат между плешките към гърба си. Тя вдигна мокро от сълзи лице и го зацелува пак и пак, а той си мислеше дали не постъпва непочтено, като отговаря на целувките й с почти раван на нейния и не по-малко загадъчен порив.

Обзет от чувството, че въобще не го е грижа колко ще продължи този нежен епизод, Франсис се стресна, когато тя бързо се дръпна от него и с лице, отново пламнало от гняв и презрение, заплашително му посочи с револвера лодката.

Франсис сви рамене, сякаш искаше да каже, че не може да каже „не“ на хубава жена, покорно седна на греблата с лице към девойката и загреба към лагуната.

— Светата дева да ме спаси от своенравното ми сърце! — навика девойката, дръпна със свободната си ръка някакъв медальон от пазвата си и сред дъжд от златни мъниста захвърли накита във водата, между себе си и Франсис.

В същия миг той видя трима мъже, въоръжени с пушки, да изскачат от джунглата към мястото, където девойката се беше отпуснала на пясъка. Когато я вдигнаха, те забелязаха Франсис, който беше почнал да гребе здравата. През рамо той видя „Анхелика“, обърната по вятъра и леко наведена, да пори водите към него. В следващия миг един от триото на брега, брадат възрастен мъж, насочи бинокъла на девойката към него. А след още един миг, захвърлил бинокъла, брадатият се целеше в него с пушката…

Куршумът плесна във водата на една крачка от борда на лодката и Франсис видя как момичето скочи на крака, бутна с ръка приклада и осуети втория изстрел. След това, гребейки бързо, той видя мъжете да се отделят от девойката и да се прицелват в него с пушките си и видя как девойката ги заплаши с револвера и накара да свалят оръжието си.

Обърната срещу вятъра, за да забави ход, „Анхелика“ пенеше водата до самата му лодка и с един ловък скок Франсис се озова на борда; капитанът вече бе завъртял щурвала, шхуната се обърна по вятъра и изду платна. С момчешки жар Франсис изпрати за сбогом въздушна целувка на девойката, която не сваляше очи от него, и я видя, че захлупи лице на рамото на брадатия възрастен мъж.

— Лют пипер, а… тези проклети, ужасни, побъркани от гордост Солановци — подхвърли на Франсис мелезът капитан и белите му зъби блеснаха.

— Съвсем чалнати… направо щури, празни глави — засмя се в отговор Франсис, изтича към парапета и продължи да праща въздушни целувки на непознатата девойка.

Гонена от духащия към морето вятър, „Анхелика“ излезе от лагуната Чирики, измина около петдесет мили покрай рифовете и стигна до островите Бик и Телец към полунощ, когато капитанът я спря, за да дочака развиделяването. След закуска един моряк, ямайски негър, закара Франсис с малката лодчица да поразучи Бика, по-големия от двата острова, където, според думите на капитана, можеше да свари по това време на годината много индианци, дошли от материка на лов за костенурки.

И Франсис тозчас откри, че се е отдалечил не само на тридесет градуса географска ширина от Ню Йорк, но и на тридесет столетия от последната дума на цивилизацията, кажи-речи, до първата диря на първобитния човек. Голи, само с дрипи от ютено зебло на бедрата, въоръжени със страхотно тежки, приличащи на брадви мачете, ловците на костенурки бързо доказаха, че са истински просяци и опасни главорези. Бикът бил тяхна собственост, заявиха му те, като използуваха за преводач неговия моряк; обаче Телецът, който им принадлежал в миналото, през сезона на лова на костенурки, сега бял завладян от един нетърпим бесен гринго, чието безразсъдно и властно държане му спечелило сред тях с цената на страха уважение, дължимо на човешко същество, по-ужасно от самите тях.

Срещу сребърен долар Франсис изпрати по едного от тях съобщение до тайнствения гринго, че иска да го посети; в това време останалите се скупчиха около лодката, взеха да просят пари, недружелюбно да го разглеждат и дори най-безочливо му откраднаха лулата, още топла от устните му, както я беше оставил до себе си на кърмата. Той веднага шибна един юмрук в ухото на крадеца и на следващия крадец, който пък я грабна от него, и си върна лулата. Изтеглените мачете заблестяха на слънцето, готови да го насекат на парчета, но Франсис обузда шайката, като насочи срещу тях автоматичния си пистолет; а докато дръпналите се вкупом настрана индианци зловещо си шепнеха, той направи откритието, че единственият му моряк преводач не е надежден, и видя завръщащия се пратеник. Негърът се приближи до ловците на костенурки и им заговори с приятелски и угоднически тон, който не се хареса на Франсис. Пратеникът му връчи собствената му бележка, която бе надраскано с молив: „Vamos“.

— Май че ще трябва да отида оттатък лично — каза Франсис на негъра, след като го повика със знак.

— Съветвам ви да бъдете много внимателен и крайно предпазлив, сър — предупреди го негърът. — Съвсем не е изключено тези лишени от разсъдък животни да постъпят по най-неразумен начин, сър.

— Качвай се в лодката и ме прекарай оттатък — заповяда кратко Франсис.

— Не, сър — отговори чернокожият моряк. — Много съжалявам, сър, но трябва да ви кажа, че съм се пазарил за матрос на капитан Трефетен и не съм се пазарил да се самоубивам, тъй че не виждам защо трябва да отивам с вас оттатък на сигурна смърт, сър. Най-хубавото, което можем да направим, е да се измъкнем оттука, че е доста горещо, а положително и без всякакво съмнение ще стане още по-горещо, ако останем, сър.

С дълбока погнуса и презрение Франсис мушна автоматичния си пистолет в джоба, обърна гръб на облечените със зебло диваци и закрачи между палмите. Там, където огромна коралова канара стърчеше изправена на ръб от някакъв отдавнашен земен трус, той слезе на пясъка. Край брега на Телеца, отвъд тесния проток, имаше малка лодка. На брега от тази страна стоеше неустойчиво наглед и явно пробито кану, издълбано от цяло дърво. Когато го наведе, за да излее събралата се вода, Франсис забеляза, че ловците на костенурки то бяха последвали и сега го зяпаха от края на кокосовата горичка, обаче малодушният му моряк не се виждаше.

Да премине протока, бе въпрос на няколко мига, но щом стъпи на брега на Телеца, той бе посрещнат от нова проява на негостоприемство от страна на висок, бос млад мъж, който излезе иззад една палма с автоматичен пистолет в ръка и кресна: — Vamos! Махай се! Да те няма!

— И таз хубава! — възкликна Франсис полу на шега, полусериозно. — Човек не може да мръдне по тия места, без да му тикнат пистолет под носа. И всеки ти казва: „Махай се pronto“.

— Никой не те е канил — отвърна непознатият. — Ти се натрапваш. Махай се от моя остров. Давам ти половин минута.

— Започвам вече да се ядосвам, друже — напълно искрено му каза Франсис и същевременно измери под око разстоянието до най-близкия палмов ствол. — Когото и да срещна тука, все е налудничав и неучтив и явно гледа колкото може по-скоро да се отърве от присъствието ми: дотам ме докараха, че и аз вече започвам да ставам като всички тук. Освен това голото ви уверение, че островът бил ваш, не е доказателство…

Поради бързината, с която се хвърли към прикритието на палмата, изречението му остана недовършено. Той стигна зад ствола едновременно с куршума, който с глух звук се заби в дървото.

— Ето ти, щом си го просиш! — извика той и изпрати един куршум точно в средата на палмовия дънер, зад който се криеше противникът му.

В течение на няколко минути и двамата гърмяха напосоки или стреляха след продължително дебнене, но когато изпрати осмия си и последен куршум, Франсис остана с неприятното убеждение, че е наброил само седем изстрела от страна на непознатия. Той свали корковия си шлем и предпазливо го подаде иззад палмата и противникът му веднага го продупчи.

— С какъв пистолет стреляте? — запита той със студена учтивост.

— Колт — отговори непознатият.

Франсис смело излезе от прикритието.

— В такъв случай сте свършили патроните си — каза той. — Аз ги броих. Осем. Сега можем да си поприказваме.

Непознатият излезе иззад дървото и Франсис неволно се възхити от прекрасната му фигура, въпреки че облеклото му се състоеше от чифт мръсни платнени панталони, памучна фланелка и сомбреро с увиснала периферия. Освен това му се стори, че вече го е виждал някъде, но съвсем не му дойде наум, че стои пред свой двойник.

— Да поприказваме! — подигравателно изръмжа непознатият, захвърли пистолета и измъкна нож. — Сега ще ти отрежа ушите, а може и да те скалпирам.

— Я гледай! Какви добродушни и мили зверове имало по тия краища — отвърна Франсис с нарастващ гняв и възмущение. Той също измъкна ловджийския си нож, съвсем новичък още и неупотребяван. — Виж какво, хайде да се преборим и да ги зарежем тия кървави разправии от евтините романчета.

— Трябват ми твоите уши — любезно отговори непознатият и бавно запристъпва напред.

— Добре. Който пръв повали другия по гръб, ще му вземе ушите.

— Дадено. — Младият мъж с платнените панталони прибра ножа.

— Жалко, че няма някоя кинокамера да ни снима — позасмя се Франсис и също прибра своя. — Вече ме хванаха дяволите! Сега съм като най-свирепия индианец! Пази се! Ей сега ще видиш! С каква да е хватка, но ще те поваля!

Действията и думите се сляха в едно, но великолепното му нападение завърши позорно, понеже непознатият, очевидно подготвен за удара, отстъпи, щом телата им се сблъскаха, падна по гръб, мушна единия си крак в корема на Франсис и от здравата опора на земята с неудържим тласък го преметна презглава.

При падането на пясъка Франсис остана почти без дъх, а натискът на стоварилото се в същия миг отгоре му тяло на врага съвсем го пресече. Както лежеше проснат по гръб, без да може да промълви нито дума, той забеляза, че възседналият го мъж го заразглежда с внезапно любопитство.

— За какво ти са тия мустаци? — промърмори непознатият.

— Хайде, режи ги! — изпъшка Франсис, щом можа да си поеме дъх. — Ушите са твои, но мустаците са си мои. Те не влизат в уговорката. Освен това тази хватка беше чисто жиу-жицу.

— Ти каза: „С каква да е хватка, но ще те поваля“ — със смях повтори собствените му думи непознатият. — Колкото за ушите, можеш да си ги задържиш. Никога не съм се канил да ти ги отрязвам, а сега, като ги гледам отблизо, те ме съблазняват още по-малко. Ставай и се махай оттук. Аз те бих. Vamos! И да не си се опитал да се промъкнеш пак тука. Марш! Да те няма!

С още по-голямо възмущение, към което сега се добави унижението от претърпяното поражение, Франсис се запъти обратно към брега и кануто.

— Хей, малкия, няма ли да ми оставиш визитната си картичка? — извика подире му победителят.

— На главорези визитни картички не се дават — тросна му се Франсис през рамо, клекна и хвана греблото. — Казвам се Морган.

Непознатият трепна от учудване и изненада, отвори уста да каже нещо, но промени намерението си и промърмори под носа си: — От същото родословие… нищо чудно, че си приличаме.

Все още измъчван от негодувание, Франсис стигна отново брега на остров Бик, седна на крайчеца на кануто, напълни и запали лулата си и мрачно се замисли. „Луди, всички до един — така си мислеше той. — Никой не се държи разумно. Бих искал да видя как старият Ригън би се оправил с тези хора. Сигурно биха му отрязали ушите!“

Да можеше да види в този миг младежа с платнените панталони и познато лице, Франсис щеше съвсем да се убеди, че цяла Латинска Америка е населена само с невменяеми, защото въпросният младеж, прибрал се в покритата с трева колиба в сърцето на своя остров, тъкмо се беше заловил да разглежда закачената на стената фотографска репродукция от рисуван с маслени бои портрет на прародителя им сър Хенри Морган и с усмивка мърмореше на глас:

— Май че успях да всея страх божий в душата на този член на семейство Морган… Е, стари пирате — продължи той със същата усмивка, — двама от последните ти потомци насмалко не си светиха маслото с автоматични пистолети, пред които твоят кремъклия пищов не чини пукната пара.

Той се наведе над един очукан и изпояден от червеи моряшки сандък, вдигна белязания с буквата „М“ капак и отново се обърна към портрета:

— Е, родоначалнико, стари уелски пирате, единственото наследство, което си ми оставил, са старите ти дрипи и лице, което прилича на твоето. Но струва ми се, че ако наистина ме хванат дяволите, бих могъл да повторя твоето геройство от Порт-о-Пренс^[2] не по-зле от самия теб.

Подир миг той започна да вади и да облича изгнилите от времето и изпоядени от молци одеяния и добави:

— Е, ето че старите дрипи са на гърба ми. Хайде, скъпи родоначалнико, излез от рамката си и ако смееш, кажи, че има нещо, по което не си приличаме.

Когато се премени с древните одежди на сър Хенри Морган, запаса къса сабя на кръста и мушна два тежки кремъклии пищова с огромни размери в широкия пояс, приликата между живия човек и рисувания образ на стария пират, превърнал се отдавна в прах, бе поразителна.

Гръб до гръб двамина с тебе

бихме се с цял екипаж…

Младежът докосна струните на една китара, запя стария пиратски напев и му се стори, че портретът на неговия прадядо избледнява и прелива в друга картина; ето какво видя той:

Опрял гръб на гротмачтата, същият този прадядо стоеше с бляскаща в ръката му сабя пред полукръг от фантастично облечени главорези моряци, а зад него, от другата страна на мачтата, друг докаран и въоръжен като него мъж размахваше сабя пред втори полукръг от главорези, който сключваше пръстена около мачтата.

Тази жива картина на въображението му изчезна при скъсването на една от струните, която бе дръпнал твърде силно. И в настъпилата изведнъж тишина му се стори, че в някакво ново видение старият сър Хенри е излязъл от рамката, застанал е до него съвсем като жив, дърпа го за ръкава навън от колибата и непрекъснато повтаря със задгробен шепот:

Гръб до гръб двамина с тебе

бихме се с цял екипаж…

Младият мъж се подчини на призрачния си водач или на подтика на собствената си дълбока интуиция, излезе, запъти се към брега и като погледна оттам през тесния проток към остров Бик, видя доскорошния си противник, опрял гръб на големия отломък коралова: скала, да отбива с изхвърлено от морето парче дърво нападението на препасани с дрипи от зебло и размахали своите мачете индианци.

А Франсис беше на края на силите си и тъкмо залитна, зашеметен от улучилия го в главата камък, когато видя привидение, което почти го накара да повярва, че е вече умрял и се намира в царството на сенките, защото самият сър Хенри Морган със сабя в ръка тичаше по брега, за да му се притече на помощ. Нещо повече — привидението въртеше сабята, посичаше индианците отляво и отдясно и пееше с цяло гърло:

Гръб до гръб двамина с тебе

бихме се с цял екипаж…

Когато краката му се подкосиха и той бавно се огъна и се отпусна на земята, Франсис видя, че индианците са се разпръснали и бягат от яростния устрем на зловещия пират, и ги чу да викат:

— Боже, смили се над нас! Света дево, спаси ни? Това е духът на стария Морган!

 

Франсис отвори очи в покритата с трева колиба в самия център на Телеца. Първо в слабите проблясъци на възвръщащото се съзнание той съзря рисувания лик на сър Хенри Морган, който го гледаше от стената. След това забеляза по-младо издание на същия в триизмерна жива, движеща се плът, което мушна в устата му манерка с коняк и му заповяда да пие. Щом допря устни до манерката, Франсис скочи на крака; движени от една и съща подбуда, и той, и непознатият се изгледаха право в очите, погледнаха портрета на стената, чукнаха се с манерките и пиха за човека от портрета и един за друг.

— Ти ми каза, че си Морган — рече непознатият. — Аз също съм Морган. Този там на стената е сложил началото на моя род. Ами ти от кой род си?

— На стария пират — отговори Франсис. — Малкото ми име е Франсис. А твоето?

— Хенри… точно по оригинала. Трябва да сме далечни братовчеди или нещо подобно. Аз съм тръгнал да търся плячката на хитрия стар уелски скъперник.

— Аз също — каза Франсис и протегна ръка. — Но не признавам никаква делба.

— В тебе се обажда старата кръв — с одобрение се усмихна Хенри. — Който я намери пръв, той ще я вземе. През последните шест месеца съм преобърнал нагоре с краката почти целия остров и единственото, което можах да открия, са тия стари дрипи. Готов съм да те изпреваря, ако мога, но и да застана гръб до гръб с тебе всеки път, когато ме повикаш на помощ.

Тази песен е цяло чудо! — възкликна Франсис. — Искам да я науча. Я запей пак тоя куплет.

И двамата се чукнаха с манерките си и подеха в един глас:

Гръб до гръб двамина с тебе

бихме се с цял екипаж…