Джек Лондон
Сърцата на тримата (11)

ГЛАВА IX

В това време потерята настигаше Солановците и Хенри вече дразнеше Франсис:

— Ето, че джунглата е място, където доларите нямат никаква стойност. Не можеш да купиш с тях отпочинали коне, нито можеш да оправиш с тях тези две безгръбначни твари, които трябва да са също болни от чумата, дето е отнесла другите ездитни коне на плантатора.

— Никога още не съм бил някъде, където парите да не могат да свършат работа — отговори Франсис.

— Предполагам, че с тях можеш да си купиш дори чаша вода в ада — подхвърли Хенри.

Леонсия запляска с ръце.

— Не знам — отвърна Франсис. — Никога не съм бил там.

Леонсия отново запляска с ръце.

— Въпреки всичко струва ми се, че мога Да накарам доларите Да свършат работа и в джунглата и смятам още сега да проверя — продължи Франсис и отвърза торбата с парите от седлото на Леонсия. — Вие вървете напред.

— Трябва да го обясните поне на мен — настоя Леонсия; тя се наведе към него от седлото я Франсис й зашепна нещо, което я накара да избухне в смях, докато Хенри, който се съвещаваше е Енрико и синовете му, вътрешно се ругаеше за глупавата си ревност.

Преди да го изгубят от поглед, те се обърнаха и видяха Франсис да пише нещо с молив в бележника си. Това, което написа, бе кратко, но красноречиво — само цифрата „50“. Той откъсна листчето, сложи го на видно място посред пътеката и го затисна със сребърен долар. Сетне отброи още четиридесет и девет монети от торбата, разпръсна ги около първата и тичешком се втурна нагоре по пътеката да догонва другарите си.

 

Аугустино, жандармът, който рядко приказваше, когато беше трезвен, а когато се напиеше, многословно проповядваше мъдростта на мълчанието, вървеше начело с наведена глава, сякаш душеше следите на жертвите; изведнъж острият му поглед падна на сребърния долар, с който бе затиснато листчето. Долара той прибра в джоба; листчето предаде на шефа. Торес надникна през рамото на полицейския началник и те едновременно видяха тайнственото „50“. Шефът захвърли хартийката, която му се видя без никакво значение, и искаше да продължи преследването, обаче Аугустино я вдигна и се задълбочи в размишления за това „50“. Още докато размишляваше, изтръгналият се от Рафаел вик извести за намирането на още един долар. Тогава Аугустино разбра: тука имаше пръснати петдесет монети. Той хвърли бележката на вятъра и като запълзя, започна да тършува по земята. Всички други жандарми го последваха въпреки напразните усилия на Торес и шефа, които кряскаха проклятия и ги караха да продължат напред.

След като жандармите не можаха да открият повече, те преброиха събраните монети. Излязоха четиридесет и седем.

— Има още три! — възкликна Рафаел и всички отново се втурнаха да търсят. Още пет минути бяха изгубени, докато намерят и останалите монети. Тогава те мушнаха в джобовете си каквото бяха намерили и покорно подновиха преследването, водени от Торес и шефа.

Една миля по-нататък Торес се помъчи да натъпче в пръстта блестящ долар, но това не отбягна от зоркия като на пор поглед на Аугустино и алчните му пръсти изровиха монетата от меката земя. Където имаше един долар, както те вече бяха разбрали, трябваше да има и друга. Потерята спря и докато двамата водачи беснееха и кълняха, останалите тършуваха вляво и вдясно от пътеката.

Висенте, жандарм с кръгло като месечина лице, който приличаше повече на мексикански индианец, отколкото на мая или на панамски мелез, попадна пръв на следата.

Всички се струпаха като хрътки около дърво, на което се е скрил подгонен от тях опосум. И наистина това беше дърво или по-скоро изгнил и кух дънер на дърво, дванадесетина фута висок и около четири в диаметър. На пет фута от земята зееше хралупа. Над хралупата, забодено с шип, висеше листче хартия със същите размери, както и първото, което бяха намерили. На него пишеше: „100“.

Последва блъсканица, в която се загубиха десетина минути, защото пет-шест десни ръце се боричкаха коя първа да бръкне до дъното на хралупата и да стигне съкровището. Обаче хралупата беше по-дълбока от дължината на техните ръце.

— Ще отсечем дънера — извика Рафаел и зачука с дръжката на своето мачете, за да определи къде свършва хралупата. — Ще сечем всички заедно, ще преброим, каквото намерим вътре, и ще го разделим по равно.

Двамата водачи бяха вече съвсем подлудели и шефът бе започнал да заплашва, че щом се върнат в Сан Антонио, ще ги изпрати в Сан Хуан лешоядите да кълват мършата им.

— Но още не сме в Сан Антонио, слава богу — разчупи печата на мълчанието в трезвите си минути Аугустино, за да изрече нова мъдрост.

— Ние сме бедни хора и ще разделим парите честно и почтено — заговори Рафаел. — Аугустино е прав; слава богу, още не сме в Сан Антонио. Този богат гринго за един ден пръска за нас повече пари по пътя, отколкото бихме могли да спечелим за цяла година в родното си място. Ако ме питате мене, аз съм за революцията, та всички да имат достатъчно пари.

— И водач да бъде богатият гринго — добави Аугустино. — Защото, докато той води по този начин, бих могъл да вървя подире му цял живот.

— Ако те — кимна Рафаел в знак на съгласие и посочи с очи Торес и шефа, — ако те не ни дадат възможност да приберем това, което боговете са разпилели за нас, тогава ще ги пратим на самото дъно на пъкъла. Ние сме мъже, не сме роби. Светът е широк. Кордилерите са пред нас. Ще бъдем всички богати и свободни и ще си живеем в Кордилерите, където индианските девойки са страшно хубави и съблазнителни…

— И веднъж завинаги ще се отървем от жените си, дето са в Сан Антонио — обади се Висенте. — Хайде сега да отсечем това скъпоценно дърво.

Те развъртяха своите мачете и гнилото, заприличало на сюнгер дърво лесно се поддаде на тежките, врязващи се в него удари на остриетата. А когато дънерът падна, те преброиха и честно си поделиха не сто, а сто четиридесет и седем сребърни долара.

— Щедър е тоя гринго! — рече Висенте. — Оставя повече, отколкото обещава. Да няма още там?

И от купчината гнили парчета, голяма част от които се бяха разтрошили на прах под ударите им, те измъкнаха нови пет монети, като изгубиха още десет минути и с това окончателно влудиха Торес и шефа.

— Не си дава труд да брои тоя богат гринго — каза Рафаел. — Просто отваря торбата и сипва. И това е същата торба, с която е препускал до брега в Сан Антонио, когато с динамит вдигна във въздуха стената на нашия затвор.

Преследването започна отново и всичко вървеше добре половин час, докато стигнаха до изоставено стопанство, наполовина завладяно вече от настъпващата джунгла. Порутена къща със сламен покрив, съборили се бараки за работници, разнебитена ограда за добитъка, от чиито колове бяха прераснали клони и се бяха превърнали в зелени дървета, и кладенец, изглежда наскоро използуван, защото ведрото бе закачено за геранилото с парче нова реата^[1] — всичко това показваше, че тук човекът не бе успял да укроти дивата природа. А на геранилото, на лично място, бе забодено познатото на всеки листче, на което пишеше: „300“.

— Пресвета Богородичке!… Цяло състояние! — провикна се Рафаел.

— Дано дяволът да го измъчва за вечни времена на самото дъно на пъкъла! — обади се Торес.

— Той плаща по-добре от вашия сеньор Ригън — язвително подхвърли отчаяният и възмутен шеф.

— Неговата торба със сребро не е без дъно — отвърна Торес. — Изглежда, ще трябва да приберем всичките му пари и едва след това ще можем да го хванем. Но приберем ли веднъж парите, опразни ли се торбата, ще го хванем.

— Сега да продължим нататък, приятели — с подмилкващ се тон заговори шефът на потерята. — После ще се върнем и на спокойствие ще вземем среброто.

Аугустино пак разчупи печата на мълчанието.

— Човек никога не знае по кой път ще се върне, ако се върне изобщо — песимистично изрече той. Вдъхновен от бисера на мъдростта, който беше отронил, той ги ощастливи с още един: — По-добре триста парчета в ръката, отколкото три милиона на дъното на някой кладенец, който може никога да не видим пак.

— Някой трябва да слезе в кладенеца — рече Рафаел и за опит опъна с цялата си тежест плетеното въже. — Вижте! Реатата е здрава. Ще свалим някого с нея. Кой е храбрецът, който ще слезе долу?

— Аз — предложи Висенте. — Аз ще бъда храбрецът, който ще слезе долу…

— И ще открадне половината от намереното — допълни Рафаел с възникналото у него тозчас подозрение. — Ако слезеш, първо ще ми изброиш парите, които вече имащ. После, когато се качиш, ще можем да те претърсим, за да знаем колко си намерил. След това, като разделим всичко по равно, ще ти върнем и другите пари.

— Тогава няма да слизам заради другари, които ми нямат вяра — упорито каза Висенте. — Тука, пред кладенеца, съм толкова богат, колкото и всеки от вас. Че защо тогава да слизам? Чувал съм хора да загиват на дъното на кладенци.

— Слизай, за бога! — кресна шефът. — По-бързо! По-бързо!

— Много съм дебел, а въжето не е достатъчно здраво и няма да сляза — каза Висенте.

Всички загледаха Аугустино, мълчаливеца, който вече беше изрекъл повече, отколкото обикновено казваше за цяла седмица.

— Гилермо е най-слаб и най-лек — промълви Аугустино.

— Гилермо ще слезе долу! — подхванаха в хор останалите.

Но Гилермо страхливо надзърна в отвора на кладенеца, дръпна се заднишком, заклати глава и се закръсти.

— Не слизам дори и за свещеното съкровище в тайния град на маите! — промърмори той.

Шефът измъкна револвера си и с поглед потърси одобрението на другите членове на потерята. С очи и кимане на глави те дадоха съгласието си.

— Заклевам те в божието име да слезеш! — заплаши той дребничкия жандарм, — И побързай, инак така ще те наредя, че никога вече нито да се качваш, нито да слизаш, ами да си останеш тука и вечно да гниеш край тая проклета дупка… Право ли ще е, приятели, да го убия, ако не слезе?

— Право ще е! — завикаха другите.

И Гилермо наброи с разтреперани пръсти монетите, които вече беше събрал, закръсти се, примрял от страх, приближи се, побутван от другарите си, стъпи на ведрото, седна отгоре му, стисна го с крака и се загуби в тъмния отвор.

— Спрете! — закрещя той от кладенеца. — Спрете! Спрете! Вода! Стигнах водата!

Тези, които бяха на геранилото, го задържаха с тежестта си.

— Трябва да ми дадете десет песо повече — извика Гилермо.

— Ще ти дадем ние едно кръщене! — изкрещя някой и всички се заобаждаха:

— Ще се насърбаш с вода днес!

— Сега ще пуснем геранилото!

— Ще прережем въжето!

— Тъкмо ще има един по-малко при делбата!

— Водата е много страшна — отговори Гилермо като някой призрак от тъмните глъбини. — Има полуживи гущери и мъртва птица, която смърди. А може да има и змии. Това, което трябва да направя, заслужава десет песо.

— Ще те удавим! — изкрещя Рафаел.

— Ще стрелям в кладенеца и ще те убия! — заплаши го шефът.

— И да ме застреляте, и да ме удавите, нищо няма да спечелите — долетя отдолу гласът на Гилермо, — защото съкровището ще си остане в кладенеца.

Настъпи мълчание, всички на повърхността се питаха с очи какво да правят.

— А двамата гринго отиват все по-далече и по-далече — възмущаваше се Торес. — Чудесна дисциплина имат вашите жандарми, сеньор Мариано Веркара-е-Ихос!

— Това не ти е Сан Антонио — тросна му се шефът. — Това е пущинакът на Хучитан. Моите псета са послушни в Сан Антонио. В пущинака човек трябва да се държи с тях по-внимателно, иначе може да побеснеят и какво ще стане тогава с нас двамата?

— Това е проклятието на златото — тъжно се предаде Торес. — Как да не стане човек социалист, щом някакъв си гринго може да скове ръцете на правосъдието със златни вериги.

— Сребърни — поправи го шефът.

— Махайте се по дяволите! — викна Торес, — Както сам забелязахте, тука не е Сан Антонио, а пущинакът на Хучитан, и тука нищо не ми пречи да ви пратя по дяволите. Защо ще се караме един с друг заради вашата избухливост, щом благоденствието ни зависи от нашето единство?

— Освен това — долетя отдолу гласът на Гилермо — тука има по-малко от три педи вода. Не можете да ме удавите в нея. Току-що стигнах дъното и в ръката ми вече има четири кръглички сребърни песо. Дъното е постлано с пари. Ще пуснете ли въжето? Или ще ми дадете десет песо повече за тая гадна работа? Водата смърди като разорано гробище.

— Да, да! — завикаха те в кладенеца.

— Кое от двете? Ще пуснете въжето? Или още десет песо?

— Още десет песо! — закрещяха в хор жандармите.

— За бога, по-бързо! По-бързо! — изкряска шефът.

От дъното на кладенеца се чу плискане и ругатни, а по отпускането на въжето те разбраха, че Гилермо е слязъл от ведрото и събира монетите.

— Слагай ги във ведрото, драги Гилермо — обади се Рафаел.

— Слагам ги в джобовете си — чу се отдолу отговорът. — Сложа ли ги във ведрото, вие може да вдигнете първо него и съвсем да забравите да вдигнете след това и мен.

— Реатата може да се скъса от двойното тегло — предупреди Рафаел.

— Реатата може и да не издържи колкото волята ми, защото по този въпрос волята ми е непреклонна — каза Гилермо.

— Ако реатата се скъса… — започна пак Рафаел.

— Аз имам решение на този въпрос — отговори Гилермо. — Ще слезеш и ти. Тогава аз ще се кача пръв. После ще вдигнем съкровището във ведрото. И най-накрая ще се качиш ти. Така справедливостта ще възтържествува.

Рафаел чак зяпна от изненада и нищо не отговори.

— Ще слезеш ли, Рафаел?

— Не — отвърна жандармът. — Сложи всичкото сребро в джобовете си и се качи заедно с него.

— Готов съм да прокълна народа, който ме е родил — нетърпеливо забеляза шефът.

— Аз вече го прокълнах — рече Торес.

— Вдигайте! — извика Гилермо. — Всичко е в джобовете ми освен вонята и вече се задушавам. Вдигайте по-бързо, инак ще загина, а заедно с мен ще загинат и тристата песо. А пък те са повече от триста. Той трябва да е опразнил торбата си.

 

Доста напред, където пътеката ставаше стръмна и запъхтените изнурени коне бяха спрели да си починат, Франсис настигна другарите си.

— Никога вече няма да пътувам без звонкови пари на съответната държава — тържествено заяви той и им описа какво беше видял, скрит край изоставената плантация. — Хенри, когато умра и тръгна за небето, ще взема със себе си по-големичка торба с пари. Дори в там може да ме избавят от бог знае какви премеждия. Слушай. Те се сдърпаха като котки и кучета край кладенеца. Нямаха си вяра един на друг и не пускаха никого да слезе в кладенеца, преди да обещае, че ще предаде на другите всичките пари, които е намерил. Никакво подчинение. Стана нужда шефът да накара най-дребничкия н най-слабия да слезе долу срещу дулото на револвера. А когато слезе, той ги изнуди, преди да се качи пак горе. А когато се качи, те не изпълниха обещанието си и се нахвърлиха да го бият. Още го биеха, когато си тръгвах.

— Но сега торбата ти е празна — каза Хенри.

Което засега е най-голямата ни беда — съгласи се Франсис. — Да имах достатъчно песо, бих могъл вечно да държа потерята далече зад нас. Май че съм бил прекалено щедър. Не знаех колко евтино се продават. Но сега ще ви кажа нещо, от което ще ви настръхне косата. Торес, сеньор Торес, сеньор Алварес Торес, елегантният джентълмен и стар приятел на семейство Солано, води потерята заедно с шефа. Той се пука от яд, че се бавят. Малко остана да се скарат двамата заради това, че шефът не може да се наложи на хората си. Да, драги мои, и каза на шефа да се маха по дяволите. Много ясно го чух да казва на шефа да се маха по дяволите.

Пет мили по-нататък, където пътеката стръмно се спускаше надолу и отново се изкачваше на отсрещната страна през тъмна клисура, конете на Леонсия и баща й съвсем грохнаха, но Франсис накара всички да продължат напред, а сам той изостана. Даде им няколко минути преднина и продължи след тях като едноличен ариергард. Като походи малко, на едно открито място, където растеше само гъста ниска трева, Франсис се смая, когато в очите му се набиха следите от копитата на двата коня, врязали се в тревата като счупени чинии. В следите беше се събрала тъмна, слузеста течност, в която окото му веднага позна сурово земно масло. Това беше само началото, нещо като просмукали се капки от странична вадичка, отделила се някъде по-нагоре от главния поток. След стотина крачки той стигна и до самия поток, една нефтена река, която на този склон щеше да се превърне в бързей, ако беше вода. Но понеже беше земно масло, гъсто като петмез, то се стичаше надолу бавно, именно като петмез. И Франсис предпочете да спре тука, вместо да прегази лепкавата каша; той седна на един камък, сложи пушката от едната си страна, автоматичния пистолет от другата, сви си цигара и наостри уши да не пропусне първите звуци на приближаващата се потеря.

А битият пеон, заплашен с още бой, шибаше капналата си кобила и препускаше по брега на клисурата над Франсис, но тъкмо пред петролния кладенец изтощеното животно падна. С ритници той го накара да се изправи и го заудря с пръчка, докато кобилата, залитайки, побягна от него и се скри в джунглата. Обаче първият ден на приключенията му (макар и да не го знаеше) още не беше свършил. Пеонът също приклекна на един камък, подви крака, за да не стъпва в земното масло, сви си цигара, запуши и загледа изтичащия от кладенеца петрол. Стреснат от стъпките на приближаващи се хора, той избяга в близката джунгла, занаднича оттам и видя да се появяват двама непознати. Те отидоха направо при кладенеца, завъртяха желязното колело, регулиращо клапата, и намалиха още повече изтичането на земното масло.

— Стига толкова! — заповяда единият, който, изглежда, беше началник. — Завъртиш ли още, и налягането ще спука тръбите, за това най-грижливо ме предупреди инженерът гринго.

Слаба струя, в границите на безопасността, продължаваше да блика от устието на кладенеца и да се стича по планинския склон. Едва двамата мъже бяха свършили тази работа, когато пристигна група конници и скрилият се пеон позна в тях своя стопанин и надзирателите и хасиендадо от съседните плантации, за които преследването на избягал работник представляваше същото удоволствие, каквото ловът на лисици представлява за англичаните.

Не — казаха двамата работници, — те не са виждали никого. Но плантаторът, който яздеше начело, забеляза следите на кобилата, пришпори коня си и се понесе по дирята, а всички други препуснаха подире му.

Пеонът чакаше, допушваше цигарата си и размишляваше. Когато наоколо вече нямаше никого, той се реши да излезе, отвори докрай регулиращия механизъм и загледа как петролът заблика нагоре под напора на подземното налягане и потече по склона като истинска река. Същевременно се ослуша и долови бълболенето, гъгренето и клокоченето на изтръгващия се газ. Той не разбираше какво означава това и единственото, което му помогна да запази живота си за по-нататъшни приключения, бе фактът, че беше запалил цигарата с последната си клечка кибрит. Напразно тършуваше в дрипите си, зад ушите, в косата. Нямаше повече кибрит.

Пеонът радостно се закиска при вида на тази нефтена река, така безсмислено похабена от него, после си спомни за пътеката в дъното на клисурата, втурна се надолу по склона и се натъкна на Франсис, който го посрещна с насочен срещу него автоматичен пистолет. Пеонът се смъкна ужасен на своите ожулени и изподрани колена и взе да моли за милост човека, когото бе предал два пъти през този ден, Франсис се вгледа, но не можа веднага да го познае поради издрасканите му и разранени лице и глава, превърнали се в някаква маска от спеклата се кръв.

— Amigo, amigo — преплиташе език пеонът.

Ала в този миг Франсис чу как по-долу в клисурата изтрополя камък, бутнат от нечий крак. В следващия миг той позна в тази развалина жалкото същество, на което бе дал половината уиски от манерката си.

— Е, amigo — заговори му Франсис на местния език, — изглежда, че са те подгонили.

— Ще ми вземат живота, ще ме бият до смърт, много са ядосани — отговори с разтреперан глас нещастникът, — Вие сте единственият ми приятел, баща и майка! Спасете ме!

— Знаеш ли да стреляш? — попита Франсис.

— Бях ловец в Кордилерите, преди да ме заробят, сеньор — отговори пеонът.

Франсис му даде автоматичния пистолет, заповяда му със знак да се укрие и каза да не стреля, докато не е сигурен в целта. И същевременно си помисли: „На игрището в Таритаун сега играят голф, И госпожа Белингъм седи на верандата на клуба, чуди се как ще навакса трите хиляди точки, с които е останала назад, и се моли да й се усмихне щастието. А аз… аз съм тука — боже, боже! — и пътя ми препречва река от нефт…“

Размишленията му се прекъснаха толкова неочаквано, колкото неочаквано се зададоха по пътеката шефът, Торес и жандармите. Също така неочаквано той гръмна с пушката си и пак така неочаквано те изчезнаха от погледа му. Франсис не можеше да каже дали е ударил единия от тях, или човекът просто бе паднал в стремежа си по-скоро да отстъпи. Преследвачите нямаха желание да се хвърлят напред и се задоволяваха да стрелят от гъстака, Франсис и неонът правеха същото, прикриваха се зад скали и храсти и често променяха позициите си.

След като мина един час, в пушката на Франсис остана само един патрон. Пеонът, благодарение на предупрежденията и заплахите на Франсис, имаше още два патрона в автоматичния си пистолет. Но този един час бе час, спечелен за Леонсия и близките й, и Франсис със задоволство си даде сметка, че всеки миг може да се обърне и да избяга, като прегази нефтената река. И тъй, всичко беше наред и щеше да си бъде наред, ако отгоре не беше ги връхлетяла друга дружина хора, която в движение откри огън иззад дърветата. Бяха плантаторът и неговите приятели хасиендадо, тръгнали да търсят избягалия пеон, макар Франсис и да не знаеше това. Той реши, че иде още една потеря, която го преследва. Това, че стреляха срещу него, убедително потвърждаваше предположението му.

Пеонът допълзя до Франсис, показа двата патрона в пистолета, преди да му го върне, и изразително го помоли да му даде кибрита си. След това със знак го подкани да прекоси дъното на клисурата и да се качи на отсрещната страна. Досещайки се наполовина за намерението на нещастника, Франсис се подчини, изстреля от новата благоприятна позиция последния патрон от пушката си срещу приближаващата се потеря и я накара отново да потърси прикритие долу в клисурата.

В следващия миг нефтената река избухна в пламъци от мястото, където пеонът я бе подпалил с клечка кибрит. След още един миг от самия кладенец горе на билото изригна на стотина фута височина фонтан от възпламенил се газ. А след още един миг надолу по клисурата срещу потерята на Торес и шефа рукна огнен поток.

Опърлени от жегата на пожарището, Франсис и пеонът се покатериха на отсрещния скат, заобиколиха и отминаха пламтящата пътека и тичешком излязоха на пътя по-горе.