Джек Лондон
Сърцата на тримата (30)

ГЛАВА XXVIII

Не току-тъй колегите на Ригън го бяха нарекли Вълка на Уол Стрийт. Обикновено той играеше на борсата сдържано, макар и в голям мащаб, но от време на време, като алкохолик, който периодично се запива, се впускаше в най-необуздани и главоломни борсови спекулации. Най-малко пет пъти през времето на дългогодишната си кариера Ригън бе предизвиквал стихийно спадане или покачване на курса и всеки път си бе докарвал милиони печалба. Никога не се впускаше в дребни спекулации, нито се впускаше прекалено често.

Години наред той оставаше бездеен, докато успееше да приспи подозрението на окръжаващите и финансовият свят започваше да мисли, че Вълка е остарял и се е укротил. И тогава като гръм от ясно небе поразяваше хора и интереси, които искаше да съсипе. Но макар и ударът да падаше винаги като гръм от ясно небе, той никога не се пораждаше като гръм. Дълги месеци и дори години минаваха във всестранни приготовления и най-грижливо обмисляне на плановете и условията на решителния бой.

Така беше и със замислянето и разработването на новото Ватерлоо, заплашващо Франсис Морган. Зад него се криеше отмъщение, но това беше отмъщение, насочено срещу покойник. Не Франсис, а бащата на Франсис целеше да порази той, макар че трябваше да порази живия, за да уязви сърцето на мъртвеца. Осем години Ригън бе чакал и търсил удобен случай, докато старият Р. Х. М. — Ричард Хенри Морган — най-после умря. Но случаят не му се представи. Той бе наистина Вълка на Уол Стрийт, но колкото и да търсеше, не можа да намери възможност да премери сили с Лъва, защото до самата си смърт Р. Х. М. беше известен под името Лъва на Уол Стрийт.

И така, като се прикриваше непрекъснато с външни прояви на доброжелателство, Ригън пренесе враждата от бащата върху сина. Ала самите основания, върху които градеше отмъщението си, бяха плод на неверни, грешни представи. Вярно, осем години преди смъртта на Р. Х. М. Ригън се беше опитал да го изиграе и не беше успял, но никога и през ум не му бе минало, че Р. Х. М. е разбрал тази работа. А Р. Х. М. бе не само разбрал, но и установил по неопровержим начин намеренията му, след което бързо и ловко бе надхитрил вероломния си делови приятел. Ако беше разбрал, че Р. Х. М. знае за коварството му, Ригън щеше да преглътне всичко, без дори и да помисли за отмъщение. Но сега, убеден, че Р. Х. М. не беше с нищо по-добър от самия него, убеден, че Р. Х. М. е извършил тази низост спрямо него без всякакво предизвикателство и подозрение, само поради своята подлост, която не пада по-долу от неговата, той не виждаше друг начин да си разчисти сметката, освен като го разори или като не може да разори него, да разори неговия син.

И Ригън започна да изчаква. Отначало Франсис не играеше на борсата и се задоволяваше със сигурните доходи от сигурните капиталовложения, направени от баща му. Едва когато Франсис направи първата си стъпка с основаването на „Тампико Петролиъм“ и вложи в това дружество доста милиони със сигурни изгледи да получи много милиони печалба, пред Ригън се мярна първата възможност да го съсипе. Но когато съзря тази възможност, той реши да я използува, без да губи време, при все че бавната и всестранна подготовка за борбата му отне много месеци. Преди да свърши тази подготовка, Ригън успя да установи почти до една всичките безименни и поименни акции, притежавани от Франсис в различните предприятия.

Всъщност Ригън посвети две години и нещо на тази подготовка. В някои от корпорациите, в които Франсис имаше големи вложения, Ригън беше директор и тяхната съдба до голяма степен зависеше от него. Във „Фриско Консолидейтед“ той беше председател. В „Ню Йорк, Върмонт и Кънектикът“ беше подпредседател. Благодарение на влиянието си върху един от директорите на „Нортуестърн Електрик“ беше успял със задкулисни интриги да спечели две трети от гласовете. И така, с всички други — било пряко, било косвено, чрез клоновете на разни корпорации и банки, той сложи ръка върху тайните пружини и лостове на финансовата и търговска машина, Която крепеше състоянието на Франсис. И все пак всяко от тези предприятия представляваше незначителна дреболия в сравнение с най-голямото — „Тампико Петролиъм“. Там, ако не смяташе някакви си двадесет хиляди акции, купени на свободния пазар, Ригън не притежаваше нищо и нямаше никакво влияние, макар че назряваше времето да продава, да се разпорежда и да жонглира с огромни количества. „Тампико Петролиъм“ фактически представляваше частно владение на Франсис. Големи вложения имаха в него известен брой негови приятели. Вложенията на госпожа Карудърс бяха направо грамадни. Тя го тревожеше и дори му дотягаше по телефона. Имаше и други, като Джони Патмор, които, изобщо не му додяваха, а когато се срещаха с него, говореха небрежно и оптимистично и за борсата, и за финансовите дела въобще. Но това се понасяше по-трудно от вечната нервност на госпожа Карудърс.

Поради машинациите на Ригън акциите на „Нортуестърн Електрик“ паднаха с цели тридесет точки и вече не се качиха. Външни лица, които се мислеха за познавачи, смятаха, че положението на предприятието е много разклатено. Ами това малко, старо, непревземаемо като Гибралтар дружество „Фриско Консолидейтед“! Носеха се най-неприятни слухове и все по-настойчиво се говореше за фалит. „Монтана Лоуд“ все още не можеше да стъпи на крака след неласкавия и рязък отчет на Мълани, а Уестън, големият експерт, изпратен от английските вложители, не беше успял да съобщи нищо утешително. „Импириъл Тънгстън“, който от шест месеца не даваше никакви приходи, понасяше страхотни загуби от голямата стачка, която като че ли едва започваше. И никой освен няколко посветени профсъюзни водачи нямаше представа, че зад цялата тази работа се крие златото на Ригън.

Това, което отчайваше Баском, беше загадъчността н неумолимостта на нападението. Акциите на всички дружества, в които Франсис взимаше участие, падаха и падаха, сякаш влачени от някакъв бавно свличащ се ледник. В това движение нямаше нищо, което да бие на очи — само едно равномерно, неотклонно спадане, от което голямото състояние на Франсис страхотно се смаляваше. А наред с поименните му акции още повече се топяха и притежаваните от него ценни книжа на предявител.

След това се пръснаха слухове за война. Започнаха безразборно да подписват паспорти на посланиците и като че ли половината свят бе обявил мобилизация. Тъкмо този момент, когато положението на борсата беше разклатено и можеше да се очаква паника, а великите сили се бавеха и не обявяваха мораториум, Ригън избра за решителния удар. Времето беше назряло за рязко понижаване на курсовете, а с Ригън се бяха свързали десетина други големи борсови играчи, които мълчаливо го бяха приели за свой водач. Но дори и те не бяха напълно запознати с плановете му, нито знаеха какво точно цели с тях, Те всички участвуваха по една и съща подбуда и понеже с простия си ум гонеха само паричната печалба, не се и сещаха за Франсис Морган, нито за сянката на баща му, срещу която бе насочен големият удар.

Ригъновата фабрика за слухове заработи денонощно и първи и най-бързо в общото падане на борсата паднаха акциите на Франсис, които вече значително бяха паднали, преди още да почне това главоломно понижение. Обаче Ригън внимаваше да не упражни никакъв натиск върху „Тампико Петролиъм“. Акциите на тази корпорация гордо се държаха на висота сред общия разгром и Ригън с нетърпение чакаше онзи миг на отчаяние, когато Франсис ще се види принуден да наводни с тях пазара, за да спаси сетните остатъци от другите си интереси.

 

— Боже, боже!

Баском се държеше с ръка за едната си буза й кривеше лице, сякаш непоносимо го болеше зъб.

— Боже, боже! — повтори той. — Борсата е фалирала, а заедно с нея и „Тампико Петролиъм“! Какъв крах! Кой можеше да си представи!

Франсис седеше в частния кабинет на Баском и равномерно посмукваше цигарата си, без да забележи, че тя не е запалена.

— Всички продават, сякаш акциите им парят ръцете — потвърди той.

— Това ще продължи до утре сутрин по това време, не повече… тогава ще бъдете разорен, а с вас и аз — простичко довърши борсовият му посредник и хвърли бърз поглед към часовника.

Часовникът показваше дванадесет, както установи и бързият машинален поглед на Франсис.

— Хвърлете на пазара каквото остава от „Тампико Петролиъм“ — каза той уморено. — С това би трябвало да издържим до утре.

— Ами утре — запита борсовият посредник, — когато вече нищо не ни остане и всички, включително и разсилните, ще продават каквото им падне?

Франсис сви рамене.

— Вие знаете, че съм ипотекирал къщата, вилата „Кът на мечтите“ и ловната хижа в Адирондакските планини, и то за най-голямата възможна сума.

— Имате ли приятели?

— В такъв момент? — с огорчение подхвърли Франсис.

— Да, тъкмо сега е моментът — възрази Баском. — Вижте какво, Морган. Аз зная хората, с които сте дружили в колежа. Да вземем Джони Патмор…

— И той е вече загазил до гуша. Разоря ли се аз, ще се разори и той. А Дейв Доналдсън ще трябва да се научи да живее с около сто и шестдесет долара на месец. А колкото за Крис Уестхаус, той ще трябва да потърси препитание в киното. Винаги е бил добър на сцената, а аз случайно зная, че има идеално „филмово“ лице.

— Ами Чарли Типъри — подсказа Баском, макар и да пролича, че Типъри не му вдъхва никаква надежда.

— Да — съгласи се Франсис със същия безнадежден вид. — Там ще ни попречи само едно нещо: баща му е още жив…

— Тоя дърт нехранимайко нито веднъж в живота си не е предприемал нещо рисковано! — допълни Баском. — А всеки миг има подръка милиони! И е още жив за съжаление. Чарли би могъл да го убеди и би го направил, ако не пречеше едно малко обстоятелство.

— Нямате с какво да гарантирате? — попита борсовият посредник.

Франсис кимна.

— Да видя, няма да повярвам, че старецът може да даде и един долар без надлежните гаранции!

Въпреки това подир няколко минути, с надеждата да завари Чарли Типъри в кантората му през обедната почивка, Франсис даде на прислужника визитната си картичка. Между всички нюйоркски бижутери и търговци на скъпоценни камъни предприятието на Типъри беше най-голямото. И не само това. То минаваше за най-голямото в света. Типьри-баща беше вложил в брилянти повече паря, отколкото бе известно дори на тези, на които е известно всичко.

Разговорът протече както го беше предсказал Франсис. Старецът все още държеше здраво в ръце, кажи-речи, всичко и синът нямаше почти никаква надежда да осигури помощта му.

— Аз го познавам — каза той на Франсис. — И при все че ще се преборя с него, недей възлага нито йота надежда на резултата. Ще стигнем до кавга, но това ще е горе-долу всичко. Най-лошото е, че той има налични пари, да не говорим за купищата сигурни ценни книжа и държавни облигации. Не знаеш ли, дядо Типъри, когато бил млад и се мъчил да стъпи на крака и основал фирмата, веднъж заел на някакъв приятел хиляда долара. Никога не ги получил обратно и не могъл да забрави това докрая на живота си. Татко Типъри също не може да го забрави. То е останало незаличимо в паметта им. Ами че татко не би дал нито един цент срещу Северния полюс, ако не получи гаранции за самия полюс, и то след като бъде оценен от експерти. А тя нямаш никакви гаранции, нали знаеш? Но ето какво ще ти кажа. Аз ще се преборя със стареца довечера след вечеря. Тогава е най-добре разположен. И ще вадя какво мога да посъбера сам. О, зная, че няколкостотин хиляди са капка в морето, но ще се постарая да събера повечко. Каквото и да стане, утре в девет ще бъда при теб…

— Утре ще съм много зает — посърнало се усмихна Франсис, когато двамата си стиснаха ръце. — Ще изляза още към осем.

— Тогава ще дойда към осем — отговори Чарли Типъри и още веднъж сърдечно му стисна ръка. — А междувременно ще видя какво мога да направя. Вече започва да ми хрумва едно-друго…

 

Същия следобед Франсис има още един разговор. Когато се върна в кантората на борсовия си посредник, Баском му каза, че по телефона се обадил Ригън и искал да се види с Франсис, понеже имал за него някакви интересни сведения.

— Ще отида при него веднага — каза Франсис, посягайки към шапката си, и лицето му светна от надежда. — Той е стар приятел на баща ми и ако някой изобщо би могъл да ме отърве от тази беда, това е той.

— Не бъдете толкова сигурен — поклати глава Баском и замълча, сякаш не му се искаше да сподели мислите си. — Аз му се обадих тъкмо преди да се върнете от Панама. Бях много откровен. Казах му за отсъствието ви и за бедственото ви положение тука, и… е, да, без всякакви заобикалки… попитах го дали мога да разчитам на него в случай на нужда. И той взе да извърта. Вие знаете, че всеки може да започне да извърта, когато го помолиш за услуга. В това нямаше нищо особено. Но стори ми се, че долових в това нещо повече… не, не бих се решил да кажа, че беше враждебност, но ще кажа, че ми направи впечатление… как да се изразя? … Е, учуди ме, че се държа подчертано равнодушно и уклончиво.

— Глупости — изсмя се Франсис. — Той беше твърде добър приятел на баща ми.

— Чували ли сте някога за сливането на „Космополитън Рейлуейс“? — многозначително подхвърли изведнъж Баском.

Франсис кимна, а след тава каза:

— Но то е било, преди да се родя. Само съм чувал и толкова. Карайте. Разправете ми. Кажете ми какво ви тежи.

— Това е много дълга история, но приемете от мене този малък съвет. Ако се видите с Ригън, не си разкривайте картите. Нека той играе пръв и ако ви предложи нещо, нека го предложи без молба от ваша страна. Разбира се, може съвсем да не съм прав, но нищо няма да загубите, ако не си разкривате картите и изчакате неговата игра.

След половин час Франсис седеше очи срещу очи с Ригън; заплашващата го беда беше така непосредствена, че той сдържа естествения си подтик и по съвета на Баском говори доста небрежно за финансовото си положение. Опита се дори да заблуди Ригън.

— Доста си го позагазил, а? — започна Ригън.

— О, не чак толкова, много, зъбите ми са още над водата — шеговито отговори Франсис. — Още мога да дишам и има време, докато започна да се давя.

Ригън не отговори веднага. Вместо това дълбокомислено зачете последните съобщения на борсовия телеграфен апарат.

— И въпреки всичко си пуснал доста акции на „Тампико Петролиъм“.

— И хората ги разграбват — отби нападението Франсис и за първи път, объркан от изненада, допусна, че Баском може да е бил прав. — Нали виждате, че ги карам да ги лапат!

— И въпреки това забележи, че акциите на „Тампико Петролиъм“ падат, макар и да ги разграбват, което е много интересно явление — не се предаваше Ригьн.

— Когато се води игра на обезценяване, срещат се какви ли не странни явления — продължи да заблуждава Франсис с изражение на зряла мъдрост. — А когато се нагълтат с хвърлените от мен акции, ще им прилошее от преяждане. Някой ще трябва да плати нещичко, за да ги освободи от тези акции. Струва ми се, че ще им излезе през носа още преди да свърша с тях.

— С тебе е свършено, момче. Аз започнах да наблюдавам тази борба още преди да се завърнеш. „Тампико Петролиъм“ е последната ти опора.

Франсис поклати глава.

— Не бих казал такова нещо — излъга той. — Аз имам капитали, каквито моите противници не са и сънували. Подмамвам ги и това е всичко, само ги подмамвам. Разбира се, Ригън, това ви го казвам, поверително. Вие бяхте приятел на баща ми. Ще видите как ще си разчистя сметките и ви съветвам да ме послушате и да започнете да купувате, докато цените са толкова ниски. Много лесно ще се разплатите с продавачите, когато цените се качат.

— Какви други капитали притежаваш?

Франсис сви рамене.

— Те ще го узнаят, когато се налапат с акциите ми.

— Хвърляш прах в очите! — с възхищение се провикна Ригън. — Държиш се, не падаш по-долу от баща си! Но трябва да ми докажеш, че не ме заблуждаваш.

Ригън зачака и това изведнъж вдъхнови Франсис.

— Да, заблуждавам — промърмори той. — Вие познахте. Аз съм потънал вече над зъбите и не мога да хапя. Но няма да се удавя, ако ми помогнете вие. Трябва само да си спомните за баща ми и да протегнете ръка на сина му. Ако ми дадете вашата поддръжка, ще им стане лошо на всички…

И в този миг Вълка на Уол Стрийт си показа зъбите. Той посочи портрета на Ричард Хенри Морган.

— Как мислиш, защо съм го държал закачен на стената всичките тези години? — попита той.

Франсис кимна, сякаш не се и съмняваше, че обяснението се крие в изпитаното и дългогодишно приятелство.

— Не позна — отсече с мрачна подигравка Ригън.

Франсис с недоумение поклати глава.

— За да не мога никога да го забравя — продължи Вълка. — И никога, нито за миг не съм го забравял… Спомняш ли си за сливането на „Космополитън Рейлуейс“? Е, старият Р. Х. М. ме изигра в тая сделка. И да знаеш, че ме изигра здравата. Но той беше твърде хитър, за да се остави да му върна със същото. Затова и закачих там снимката му н цялото време съм седял тука и чакал. И ето че дойде и моят ред.

— Искате да кажете? — спокойно попита Франсис.

— Точно това — изръмжа Ригън. — Аз чаках и подготвях този ден и денят дойде. Хлапакът ми е паднал в ръцете. — Той погледна злобно портрета. — И ако това не накара стария да се обърне в гроба…

Франсис се изправи и с любопитство загледа врага си.

— Не — каза той, сякаш на самия себе си, — не си заслужава.

— Какво не си заслужава? — попита Ригън със събудило се внезапно подозрение.

— Да ви тегля един бой — хладно отвърна Франсис. — Бих могъл да ви убия с ей тия ръце за пет минути. Вие не сте Вълк. Вие сте най-обикновен страхливец, поне там, където не сте направо подлец. Хората ми казваха, че мога да очаквам от вас такова нещо, но аз не повярвах и дойдох да проверя. Били са прави. Вие сте точно това, което ми казваха. Е, трябва да се махам оттука. Така мирише, като в лисича дупка. Смърди!

Той замълча с ръка на дръжката на вратата н се обърна. Не беше успял да докара Ригън до бяс.

— И какво ще направиш сега? — попита с подигравка Вълка.

— Ако ми позволите да се свържа с борсовия си посредник по вашия телефон, може и да узнаете — отговори Франсис.

— Заповядай, смелото ми момче — покани го Ригън, но изведнъж го спря с подозрение: — … Аз сам ще те свържа с него.

И чак след като се увери, че на телефона е действително Баском, подаде слушалката на Франсис.

— Вие бяхте прав — заговори Франсис на посредника си. — Ригън е точно какъвто ми го описахте, и още по-гаден. Продължавайте да водите борбата, както ми я набелязахте. Старата лисица ни е в ръцете, макар и да не иска вито за миг да го повярва. Той смята, че ще ме ограби до конец, че ще ме направи на пух в прах. — Франсис се поспря, за да намери най-силните думи, с които да заблуди противника си, сетне продължи: — Ще ви кажа нещо, което не знаете. Цялото това нападение е негова работа от самото начало. Е, сега знаете кого ще погребем.

След като поговори още малко в същия дух, той остави слушалката.

— Виждате ли — обясни той, пак от вратата, — вие пипахте толкова ловко, че не можахме да разберем кой се крие зад тая работа. Дявол да го вземе, Ригън, та ние бяхме готови да дръпнем хубав бой на неизвестен враг, когото смятахме за няколко пъти по-силен от вас! А сега, след като знаем, че това сте вие, работата е лесна. Ние сме готови да си премерим силите. Но няма да има нужда от особени сили. Утре по това време, ей тука, във вашия кабинет, ще има погребение, но вие няма да сте между опечалените. Ще бъдете самият покойник… защото, след като свършим с вас, ще бъдете не особено привлекателен финансов труп.

— Същински Р. Х. М.! — усмихна се Вълка. — Боже, как умееше той да хвърля прах в очите!

— Жалко, че не ви е погребал и не ми спести тази грижа — бяха прощалните думи на Франсис.

— И всичките разноски! — викна подире му Ригън. — То ще ти струва доста скъпо, а освен това в тоя кабинет няма да има никакво погребение.

— Е, утре е решителният ден! — рече Франсис на Баском, когато се разделяха вечерта. — Утре по това време аз ще бъда начисто скалпиран, одран, изсушен на слънце и опушен екземпляр за частната сбирка на Ригън. Но кой можеше да повярва, че старият подлец ми има зъб! Аз никога не съм му направил нищо лошо. Напротив, винаги съм го смятал за най-добрия приятел на баща ми… Ех, да може Чарли Типъри да домъкне малко от излишните пари на фирмата „Типъри“!…

— Или Съединените щати да обявят мораториум — също така безнадеждно изказа надеждата си Баском.

А Ригън в този миг казваше на събралите се агенти и специалисти по пускане на слухове:

— Продавайте! Продавайте! Продавайте всичко, каквото имате, и продавайте в брой. Аз не виждам края на това понижение на курса!

И когато Франсис на път за дома купи последното извънредно издание на вестниците, погледът му падна на заглавие, набрано с огромни букви:

АЗ НЕ ВИЖДАМ КРАЯ

НА ТОВА ПОНИЖЕНИЕ

НА КУРСА

ТОМАС РИГЪН

Но Франсис не беше у дома в осем часа на другата сутрин и не можа да с е види с Чарли Типъри. През тази нощ правителството във Вашингтон не беше спало и нощните телеграми бяха разпространили по цялата страна новината, че Съединените щати, макар и да не са в положение на война, са обявили мораториум. Вдигнат от леглото в седем часа лично от Баском, който бе пристигнал с тази новина, Франсис отиде заедно с него в града. Мораториумът им даде известна надежда и сега ги чакаше много работа.

Обаче не Чарли Типъри пристигна пръв в двореца на Ривърсайд Драйв. В осем без няколко минути Паркър бе много смутен и възмутен, когато Хенри и Леонсия, съвсем черни от слънчевия пек и от саждите по пътя, бутнаха настрана младшия камериер, който им отвори вратата, и влязоха в преддверието.

— Няма смисъл така да нахълтвате — спря ги Паркър. — Господин Морган не е у дома.

— Къде е отишъл? — грубо попита Хенри и премести куфара, който носеше, от една ръка в друга. — Ние трябва да го видим pronto, а трябва да знаете, че pronto значи бързо. И кой сте вие, дявол да ви вземе?

— Аз съм личният камериер на господин Морган — величествено отговори Паркър. — А кои сте вие?

— Казвам се Морган — рече отсечено Хенри, заоглежда се, сякаш търсеше нещо, доближи се до вратата на библиотеката, надзърна вътре и откри телефоните. — Къде е Франсис? На кой номер мога да го намеря?

— Господин Морган остави изрично нареждане никой да не го търси по телефона освен по важна работа.

— Прекрасно, аз имам важна работа. Кажете номера!

— Господин Морган е много зает днес — упорито възрази Паркър.

Май че е много натясно, а? — подхвърли Хенри.

Лицето на камериера не трепна.

— Май днес ще му смъкнат и кожата, а?

Лицето на Паркър остава безчувствено и безизразно.

— Повтарям ви, че е много зает… — започна той.

— Дрън-дрън! — прекъсна го Хенри. — Това не е тайна. Борсата го е притиснала така, че не може да диша. Това е известно на всички. Сутрешните вестници са пълни с тези новини. Хайде, казвайте, господин личен камериер! Искам да зная номера на телефона. Имам много важна работа с него.

Но Паркър оставаше непреклонен.

— Как е името на неговия адвокат? Или името на борсовия му посредник? Или на кой да е от неговите представители?

Паркър поклати глава.

— Ако ми кажете какво е естеството на работата ви… — започна той.

Хенри хвърли куфара и като че ли вече се готвеше да се нахвърли върху камериера и да измъкне телефонния номер на Франсис от него. Но в разговора се намеси Леонсия.

— Кажи му — рече тя.

— Да му кажа ли! — извика Хенри, въодушевен от внушението й. — Ще направя повече от това! Аз ще му покажа… Хей, вие, елате тука! — Той влезе в библиотеката, вдигна куфара на масата за четене и започна да го отваря. — Слушайте, господин личен камериер! Нашата работа е истинска работа. Ние ще спасим Франсис Морган. Ще го измъкнем от дупката. Ние носим милиони за него, ей тука, вътре в това нещо…

Паркър, който го гледаше досега със студен, неодобряващ поглед, уплашено се дръпна при последните думи. Странните посетителя бяха или луди, или хитри престъпници. В същия този миг, докато го бавеха тука с приказките си за милиони, техни съучастници може би обираха горните стаи на къщата. Колкото за куфара, кой знае дали не е пълен с динамит!

— Стой!

Хенри бързо посегна и хвана Паркър за яката тъкмо когато той се обърна да бяга. С другата си ръка Хенри вдигна капака на куфара и в него блеснаха куп нешлифовани скъпоценни камъни. По лицето на Паркър ясно пролича, че е сащисан, при все че Хенри разбра съвсем погрешно причината за вълнението му.

— Знаех си, че ще ви убедя — тържествуващо възкликна Хенри. — А сега бъдете добричък и ми дайте номера на телефона.

— Заповядайте, седнете, сър… и мадам — измънка Паркър, който успя да си наложи спокойствие, и учтиво се поклони. — Седнете, моля ви се. Оставих номера в спалнята на господин Морган, където ми го даде тази сутрин, когато му помагах да се облече. Ей сега ще го донеса. Поседнете, докато ме чакате.

Щом излезе от библиотеката, Паркър се превърна в много делова и ясно мислеща личност. Той сложи младшия лакей на входната врата, а старшия лакей постави на пост пред вратата на библиотеката. Няколко други слуги изпрати да обиколят горните помещения и да видят дали няма да изненадат там някакви съучастници, привеждащи в изпълнение нечестивия план. Сам той по телефона на домакина се обади в най-близкия полицейски участък.

— Да, сър — повтори той на дежурния полицейски началник. — Това са или луди, или престъпници. Моля ви се, сър, изпратете веднага кола да ги прибере. Не зная дали и сега под този покрив не се вършат някакви ужасни престъпления…

Междувременно на входната врата се позвъни й младшият лакей с видимо облекчение пусна вътре облечения с фрак, въпреки ранния утринен час, Чарли Типъри, когото познаваше като изпитан приятел на господаря си. Старшият лакей, също с облекчение, към което добави няколко намигвания и предупредителни знаци, го пусна в библиотеката.

В очакване да види кой знае какво или кого, Чарли Типъри влезе в просторната стая при непознатите мъж и жена. Противно на Паркър, техните почернели от слънце и немити след дългия път лица му направиха впечатление не с някакви подозрителни признаци, а с белези, достойни за по-голямо внимание, отколкото обикновеният нюйоркчанин отделя на своите горе-долу обикновени гости. Красотата на Леонсия направо го порази и той разбра, че тя е истинска дама. Бронзовото лице на Хенри, чиито черти така безпогрешно напомняха чертите на Франсис и на Р. Х. М., предизвика у него възхищение и почит.

— Добро утро — обърна се той към Хенри, макар че се изхитри да включи в поздрава си и Леонсия. — Приятели на Франсис?

— О, сър! — възкликна Леонсия. — Повече от приятели. Ние дойдохме тука, за да го спасим. Аз четох сутрешните вестници. Само да не беше глупостта на този прислужник…

В същия миг у Чарли Типъри се стопиха и най-малките съмнения. Той протегна на Хенри ръка.

— Аз съм Чарлс Типъри — представи се той.

— А аз се казвам Морган, Хенри Морган — сърдечно каза Хенри и се вкопчи в ръката му, както удавникът се вкопчва в спасителен пояс. — А това е госпожица Солано… Сеньорита Солано, господин Типъри. Всъщност госпожица Солано е моя сестра.

— Аз идвам по същата работа — заяви Чарли Типъри, след като се запознаха. — Спасяването на Франсис, доколкото ми е известно, трябва да се изрази в звонкови пари или в абсолютно сигурни ценни книжа. Аз нося всичко, което успях да събера оттук-оттам през цялата нощ и което, сигурен съм не е достатъчно…

— Колко носите? — без заобикалки го попита Хенри.

— Милион и осемстотин хиляди… А вие?

— Дребна работа — каза Хенри и посочи отворения куфар, без да има представа, че говори с познавач на скъпоценни камъни, събрал опита на три поколения.

Бърз преглед на десетина взети наслука камъка и още по-бърз поглед за преценяване на количеството накараха Чарли Типъри да се изчерви от изненада и възбуждение.

— Те струват милиони! Милиони! — възкликна той. — Какво ще ги правите?

— Ще ги превърнем в пари, за да отървем Франсис — отговори Хенри. — Можем да ги заложим за каквато поискаме сума, нали?

— Затворете куфара! — извика Чарли Типъри. — Трябва да се обадя по телефона… Искам да хвана баща си, преди да е излязъл от къщи — обясни той през рамо, докато чакаше да го свържат. — Ние сме само на пет минути оттука.

Тъкмо когато той завърши краткия разговор с баща си, в стаята влезе Паркър с полицейски лейтенант и двама полицаи.

— Ето ги бандитите, лейтенанте… задръжте ги — рече Паркър — … О, сър, моля да ме извините, господин Типъри. Не вас, разбира се… Само другите двама, лейтенанте. Не зная каква вина ще намери у тях съдът… положително са луди, ако не и нещо повече, което е много по-вероятно.

— Здравейте, господин Типъри — поздрави го свойски лейтенантът.

— Никого няма да задържате, лейтенант Бърнс — усмихна му се Чарли Типъри. — Можете да изпратите колата обратно в участъка. Аз ще уредя всичко с инспектора. Но вие ще дойдете с мен и с тоя куфар, и с тия подозрителни личности у дома. Ще бъдете охрана… о, не моя охрана, но на тоя куфар. В него има милиони, студени милиони, сигурни милиони, красиви милиони! Когато го отворя пред баща си, ще видите гледка, каквато са виждали малко хора на тоя свят… А сега да вървим всички. Губим време.

Той посегна към куфара едновременно с Хенри и когато двамата се вкопчиха в него, лейтенант Бърнс се спусна да ги разделя.

— Вижте, нека го нося аз, докато не сме го заложили — рече Хенри.

— Разбира се, разбира се! — съгласи се Чарли Типъри. — Само да не губим повече скъпоценно време. Преговорите също ще ни отнемат доста време. Хайде! По-бързо!