Джек Лондон
Сърцата на тримата (16)

ГЛАВА XIV

— Не може да сме на милион мили от мястото — рече Хенри, когато тримата спряха в подножието на висока стръмна канара. — Ако е още по-нататък, тогава пътят води право през канарата и понеже не можем да се покатерим на нея, а за да я заобиколим, ако съдим по размерите й, трябва да изминем много мили, би трябвало източникът на тия светлинки да е точно тука.

— Ами не може ли да е бил човек с огледалца? — предположи Леонсия.

— Най-вероятно е някакво природно явление — отговори Франсис. — Аз станах решителен поддръжник на природните явления след тия пеещи пясъци.

Леонсия, която случайно плъзна погледа си по-нататък по канарата, изведнъж се стъписа и извика:

— Вижте!

Очите им проследиха нейните и се заковаха на същата точка. Това, което видяха, не беше припламвате, а непрекъснат поток от бяла, светлина, която блестеше и жареше като слънцето. Двамата мъже се закатериха към основите на канарата и по гъстата растителност заключиха, че тука от много години не е стъпвал човешки крак. Запъхтени от усилията, те излязоха от гъстака на открито място, където скорошно срутване бе турило край на всякакъв растителен живот.

Леонсия плесна с ръце. Нямаше нужда нищо да посочва. Тридесет фута по-нагоре, на отвесната страна на канарата, имаше две огромни очи. И двете бяха широки по цял разтег и повърхността им беше покрита с някакво бяло, пречупващо светлината вещество.

— Очите на Чиа! — възкликна девойката!

Хенри се почеса по врата, изненадан от някакъв спомен.

— Аз съм почти сигурен, че мога да ви кажа от какво са направени — заговори той. — Никога още не съм го виждал, но съм чувал тукашни кореняци да говорят за това нещо. То е стар фокус на маите. Франсис, залагам моя дял от съкровището срещу продупчено десетаче, че мога да ти кажа какво е туй, дето отразява светлината.

— Дадено! — възкликна Франсис. — Човек трябва да е глупак, за да не приеме такъв облог, дори ако става дума за таблицата за умножение. Вероятност да спечелиш милиони долари, а пък ако загубиш, ще е само едно негодно десетаче! Бих се обзаложил дори, че две по две прави пет, с надеждата, че по някакво чудо може да изляза прав. Казвай! Какво е то? Приемам облога.

— Миди — усмихна се Хенри. — Черупки, от миди или по-правилно от бисерни миди. Това е седеф, майсторски подреден и споен в мозайка, която дава непрекъсната отразяваща площ. Сега трябва да докажеш, че не съм прав. Хайде, качи се и виж!

Под очите, на протежение от двадесетина фута надолу, имаше странна триъгълна издатина. Тя беше нещо като израстък на канарата. Върхът й стигаше на една крачка от разстоянието между двете очи. Грапавините на повърхността и котешката пъргавина на Франсис му помогнаха да се изкачи до началото на издатината. Оттам, по самия й ръб, пътят стана по-лесен. Обаче едно падане от двадесет и пет фута височина и счупена ръка или крак на такова безлюдно място не предполагаше особено приятни изгледи и затова, карайки очите на Хенри, неволно да заблестят, Леонсия извика:

— Ах, моля ви се, внимавайте, Франсис!

Стъпил на върха на триъгълника, Франсис загледа ту едното, ту другото око. Сетне измъкна ловджийския си нож и зачовърка дясното.

— Да беше тука, почтеният старец щеше да припадне от такова светотатство — забеляза Хенри.

— Печелиш продупченото десетаче — викна Франсис и в същото време пусна в протегнатата ръка на Хенри изчопленото парченце.

Това наистина беше седеф, гладка плочка, изрязана с определената цел, слепена с много други плочки, да образува окото.

— Няма дим без огън — реши Хенри. — Маите не са избирали току-тъй това затънтено място, за да сложат на скалата очите на Чиа.

— Май че сгрешихме, като оставихме почтения старец и свещените му възли — каза Франсис. — Възлите щяха да ни разтълкуват всичко и да кажат какво да правим по-нататък.

— Където има очи, би трябвало да има и нос — обади се Леонсия.

— И има! — възкликна Франсис. — Боже мой! Че това, на което току-що се катерих, беше носът. Ние сме много близо и не можем да го видим в перспектива. От стотина крачки това сигурно изглежда като исполинско лице.

Леонсия пристъпи напред със сериозен вид и ритна купчина полуизгнили листа и съчки, явно струпани от тропическите бури.

— Тогава устата би трябвало да бъде, където си й е мястото, ей тука, под носа — рече тя.

За миг Хенри и Франсис разритаха сметта и откриха отвор, твърде малък, за да може да се промъкне в него човек. По всичко личеше, че срутването беше отчасти задръстило входа. Франсис бутна настрана няколко камъка и така можа да мушне главата и раменете си в дупката и да се поогледа със запалена клечка кибрит.

— Пазете се от змии — предупреди го Леонсия.

Франсис изсумтя в знак на благодарност и съобщи:

— Това не е естествена пещера. Всичко е изсечено в скалата, и то добре, доколкото разбирам от тия работи. — Една, полугласна ругатня ги осведоми, че догорялата клечка е попарила пръстите му. След това те го чуха да възкликва с изумление в гласа: — Няма нужда от никакъв кибрит! Тука си има специална осветителна система. … някъде отгоре… направо казано, скрито осветление, макар че е дневна светлина. Бива, си ги, тия стари маи! Няма да се изненадам, ако намерим и асансьор, топла и студена вода, парно отопление и портиер… Е, довиждане.

Тялото и краката му изчезнаха, а след това от дупката се чу гласът му:

— Хайде елате! Пещерата е чудесна!

— Не се ли радвате сега, че ме оставихте да дойда с вас? — натякна им Леонсия, когато се присъедини, към двамата мъже върху равния под на изсеченото в скалата помещение; очите им бързо свикваха с тайнствено процеждащата се сива, дневна светлина и те виждаха всичко изненадващо ясно. — Първо ви намерих очите, а след това устата.

Ако не бях с вас, най-вероятно сега щяхте да бъдете на половин миля оттука, щяхте да заобикаляте канарата и да се отдалечавате все повече и повече с всяка крачка.

— Но тука е празно, сякаш пометено — забеляза тя след малко.

— Естествено — каза Хенри. — Това е само предверието. Майте нямаше така глупаво да скрият съкровището, а което толкова са ламтели конкистадорите. Готов съм веднага да се обзаложа, че сме горе-долу толкова далече от самото съкровище, колкото и ако бяхме не тук, а в Сан Антонио.

Проходът, дванадесет или петнадесет фута широк и кой знае колко висок, ги отведе, според Хенри, четиридесет крачки напред. После изведнъж се стесни, изви под прав ъгъл надясно, пак под прав ъгъл наляво и ги изведе в друго просторно помещение.

Тайнствено процеждащата се дневна светлина все още им осветяваше пътя, но Франсис, който вървеше начело, спря тъй неочаквано, че Леонсия и Хенри, които вървяха отзад, се блъснаха в него. Те застанаха, един до друг — Леонсия в средата, Хенри отляво — и се вторачиха в дълга двойна редица хора, отдавна умрели, но непревърнали се в прах.

— Като египтяните, маите са умеели да балсамират човешки тела и да ги превръщат в мумии — промълви Хенри, несъзнателно снишил гласа си до шепот в присъствието на толкова непогребани мъртъвци, които стояха изправени и загледани право пред себе си, като да бяха още живи.

Всички бяха облечени като европейци и лицата на всички бяха безстрастни като на европейци. Те носеха, както ги бяха носили приживе, изгнилите от столетията, одеяния на конкистадори и английски пирати. Двама от тях, с вдигнати забрадници, бяха оковани в ръждясала броня. Те бяха запасани с мечове и саби или ги държаха в съсухрените си ръце, в поясите им бяха затъкнати огромни кремъклии пищови старинен образец.

Старият мая беше прав — прошепна Франсис. — Те са украсили скривалището с простосмъртните нарушители на тайната… Я! И този ако не е чистокръвен ибериец! Хващам се на бас, че е дрънкал на китара, както и праотците му преди него.

— Този пък е девънширец, не съм виждал по-типичен от него — отговори шепнешком Хенри. — Залагам продупчено десетаче срещу жълтица, че е убил кошута в кралските ловища и с първия кораб се е спасил от кралския гняв в испанските владения в Америка.

— Бррр! — потрепери Леонсия и се притисна до двамата мъже. — От светлините на маите лъхат смърт и страхотии. В тях се крие някаква класическа мъст. Тези, които са се канили да ограбят съкровищницата, са станали нейни защитници и я пазят с нетленния си прах.

Не им се вървеше нататък. Тези призраци със старовремски одежди сякаш ги омагьосаха и не ги пускаха напред. Хенри изпадна в мелодраматично настроение.

— Как ли в това далечно, смахнато място, още в самото начало на завоеванието на Америка, като истински хрътки, те са надушили следата на съкровището! — каза той. — Макар и да не са могли да го отнесат, те са стигнали безпогрешно до него… Свалям шапка пред вас, пирати и конкистадори! Привет на вас, доблестни грабители, чиито носове са подушвали златото и в чиито сърца е имало достатъчно смелост, за да се биете за него!

— Аха! — съгласи се с него Франсис и задърпа Хенри и Леонсия да минат през двойната редица на древните авантюристи. — Старият сър Хенри би трябвало да стои тука начело на тази върволица.

Те минаха тридесет крачки, докато стигнаха до нов завой в црохода и там, в самия край на двойната редица, мумии, Хенри спря, посочи с пръст и рече:

— Не мога нищо да кажа за сър Хенри, но ето го Алварес Торес.

С испански шлем, полуразпаднали се средновековни испански дрехи и с голяма испанска сабя в кафявата си изсъхнала ръка, пред тях стоеше мумия, чието мургаво слабо лице удивително приличаше на слабото мургаво лице на Алварес Торес. Когато го видя, Леонсия хлъцна, дръпна се назад и се прекръсти.

Франсие я остави на Хенри, приближи се до фигурата, попила бузите, устните и челото й и успокоително се засмя:

— Не бих имал нищо против Алварес Торес да беше мъртъв, както е мъртъв този тука. Обаче ни най-малко не се съмнявам, че тъй е сложил началото на Торесовския род… искам да кажа, преди да дойде тука и да завърши земния си път като член на почетната стража пред съкровището на маите.

Разтреперана, Леонсия мина край мрачната фигура. Този път завоят на прохода беше много тъмен и Хенри, който сега беше тръгнал пръв, се видя принуден непрекъснато да пали кибрит.

— Хей! — възкликна той и спря, след като бяха минали около двеста крачки. — Я погледнете какво се казва майсторска работа! Вижте как е издялан този камък!

Сива светлина, нахлуваше откъм другия край на прохода, тъй че се виждаше и без кибрит. Пред тях, бутнат наполовина в една ниша, имаше камък, голям колкото прохода. Явно е бил използуван да прегражда прохода. Изработката бе съвършена, страните и ръбовете на камъка точно прилягаха към вдлъбнатината в стената, в която трябваше да влезе.

— Обзалагам се, че точно тука е умрял бащата на стария мая — възкликва Франсис. — Той е знаел тайната на противотежестите и лостовете, с които се завъртва камъкът, и както виждате наполовина е завъртян.

— Дяволска работа! — прекъсна го Хенри и посочи на пода пред себе си разпръснати кости. — Сигурно това е, което е останало от него. Този скелет е сравнително скорошен, иначе е щял да бъде мумифициран. Най-вероятно той е бил последният посетител преди нас.

— Старият жрец каза, че баща му водил тук хора от tierra caliente — напомни на Хенри Леонсия.

— А също така каза — добави Франсис, — че никой не се върнал.

Хенри, който беше намерил и вдигнал черепа, пак възкликва от учудване и запали клечка кибрит, за да покаже на другите какво е открил: Черепът не само носеше следа от нещо, което трябва да е било удар със сабя или мачете, но и една ръбеста дупка в тилната част сочеше, че там без съмнение е минал куршум. Хенри разклати черепа, чу нещо да трака вътре, разклати го пак и изтърси посплескал се куршум, Франсис го огледа.

— От кавалерийски пистолет — заключи той на глас. — Със слаб или много развален барут, защото на такова място, като тука, трябва да е бил изстрелян, кажи-речи, от упор и пак не го е пробил съвсем. А черепът е на индианец.

Завоят свърши, с извивка под прав ъгъл и те се озоваха в малко, но добре осветено помещение, изсечено в скалата. От високо, през прозорец с отвесни каменни пречки, един фут дебели и половин фут широки, се лееше мъждива дневна светлина. Подът на помещението бе осеян с голи човешки кости. Прегледът на черепите показа, че са принадлежали на европейци. Пръснати между тях, се търкаляха, пушки, пистолети, ножове и тук-там по някое мачете.

— Стигнали са чак тука, пред самия праг на съкровищницата — каза Франсис, — но както изглежда, започнали са да се бият заради богатството, преди още да са го пипнали. Много жалко, че старецът не е тука, та да види какво е сполетяло баща му.

— Дали някой не се е отървал и не е избягал с плячката? — предположи Хенри.

Но в същия миг Франсис вдигна очи от костите, за да огледа помещението, и видя нещо, което го накара да каже:

— Без съмнение, не! Вижте тия скъпоценни камъни, сложени вместо очи. Това са рубини или аз не знам какво е рубин!

Хенри и Леонсия проследиха погледа му и видяха каменна статуя на дебела, набита жена, която ги гледаше с червени очи и отворена уста. Тази уста беше толкова голяма, че превръщаше в карикатура цялото лице. До нея, също издялан от камък, но в малко по-героичен дух, стоеше още по-гадна и по-страшна статуя на мъж с едно ухо, съразмерно на тялото, а другото, тъй гротескно голямо, както устата на жената.

— Прекрасната дама трябва да е самата Чиа — рече присмехулно Хенри, — Но кой ли е този неин приятел със слонското ухо и зелените очи?

— Да пукна, ако зная! — изсмя се Франсис. — Но едно нещо зная: зелените очи на тоя със слонското ухо са най-големите изумруди, които съм виждал или сънувал. Всеки от тях е всъщност твърде голям, за да може да се прецени в карати. Те или са достойни за царска корона, или нямат никаква стойност.

— Но два изумруда и два рубина, колкото ще да са големи, едва ли представляват цялото съкровище на маите! — възкликна с убеждение Хенри. — Ние сме пред прага му, но нямаме ключа…

— … който старецът мая там, при пеещите пясъци, без съмнение държи в този свой свещен пискюл — допълни Леонсия. — Освен тези две статуи и костите на пода, тука няма нищо друго.

С тези думи тя се доближи да погледне мъжката статуя още веднъж по-отблизо. Гротескното ухо привлече вниманието й и сочейки го, девойката додаде:

— Не мога да кажа нищо за ключа, но ето ключалката.

И наистина слонското ухо, вместо да извива в отговаряща на размерите му ушна мида, представляваше плътен камък с изключение на малък отвор, който доста приличаше на ключалка. Напразно обикаляха те помещението, чукаха по стените и пода с надеждата да открият изкусно скрити проходи или неразгадаеми белези, сочещи къде е скрито съкровището.

— Кости на хора от tierra caliente, два идола, два изумруда с огромни размери, два също такива рубина и самите ние — това е всичко, каквото има тука — направи равносметка Франсис. — Сега можем да направим само две неща: да се върнем да доведем Рикардо и мулетата и да направим стан пред пещерата; след това да докараме тука почтения старец със свещените му възли, та дори и да се наложи да го носим на ръце.

— Ти почакай тука с Леонсия, пък аз ще отида да ги доведа — предложи Хенри, след като тримата се върнаха по дългите проходи, минаха между двете редици мъртъвци и излязоха на слънчева светлина под открито небе пред отвесната канара.

А там при пеещите пясъци, пеонът и баща му бяха коленичили в кръга, тъй шумно начертан от пръста на стареца. Валеше пороен тропически дъжд и при все че пеонът трепереше, старецът продължаваше да се моли, без да го е грижа за вятъра и дъжда, които брулеха голата му кожа. Тъкмо защото трепереше и се притесняваше, пеонът забеляза две неща, които убягнаха от очите на баща му. Първо видя Алварес Торес и Хосе Манчено предпазливо да излизат на пясъка от джунглите. След това видя чудо. Чудото се състоеше в това, че двамата закрачиха отмерено през пясъка, без да предизвикват ни най-малък звук с движението си. Когато изчезнаха от погледа му, той нерешително допря пръст до пясъка, но не чу никакви призрачни гласове. Пеонът заби пръста си в пясъка, но всичко остана безмълвно; същото безмълвие последва и когато с все сила плесна пясъка с отворена длан. Краткотрайният порой беше накарал пясъка да онемее.

Пеонът раздруса баща си, изтръгна го от молитвите му и съобщи:

— Пясъкът вече не се обажда. Мълчи като гроб. Аз видях врага на богатия гринго да минава през пясъка без звук. Той не е безгрешен, този Алварес Торес, и въпреки това пясъкът не издаде нито звук. Пясъкът е умрял. Гласът на пясъка се е загубил. А където могат да минат грешните, татко, там можем да минем и ние с теб.

Без да напусне кръга, старият мая зачерта с треперещ показалец нови кабалистични знаци, но пясъкът не закрещя. Същото беше и извън кръга, защото пясъкът се беше намокрил, а той можеше да издава гласове само когато го напечеше слънцето. Старецът заопипва възлите на свещения пискюл.

— Тука пише — каза той, — че когато пясъкът спре да говори, може спокойно да се върви нататък. Досега съм се подчинявал на всичка предписания. За да бъдат те изпълнени и занапред, да вървим.

И те се запътиха нататък толкова бързо, че малко отвъд пеещите пясъци задминаха Торес и Манчено, а тази достойна двойка се спотаи в гъсталака край пътя, остави жреца и сина му да минат напред и тръгна на известно разстояние подир тях. Хенри пък бе избрал по-пряк път и се размина и с едните, и с другите.