Джек Лондон
Сърцата на тримата (25)

ГЛАВА XXIII

Облечен с великолепна средновековна испанска и латиноамериканска носия, от която все още не се отказваха някои от големите хасиендадо в Панама, Торес препускаше по крайбрежния път към дома на Солано. Наред с него, с леки скокове, по които личеше, че много лесно би надбягало и най-добрия кон на Торес, тичаше огромното бяло куче, което го беше последвало в подземната река. Когато изви, за да поеме по изкачващия се нагоре лъкатушен път към хасиендата, Торес мина край И Пун, спрял се, за да даде възможност на старицата да събере сили. Торес не обърна на странната двойка повече внимание, отколкото би обърнал на най-обикновена сган. Надменният вид, който добиваше, щом сложеше тези великолепни дрехи, не му позволяваше да прояви интереса си с нещо повече от бегъл безизразен поглед.

Обаче И Пун го огледа с тесните си ориенталски очички, които не изпускаха и най-малката подробност. И И Пун си помисли: „Изглежда много богат. Той е приятел на семейство Солано. Отива към тяхната къща. Може дори да е възлюбеният на тази сеньорита Леонсия… Или отхвърлен от нея съперник за любовта й. И в единия, к в другия случай може да се очаква, че ще купи тайната за произхода на тази сеньорита Леонсия, и наистина изглежда богат, много богат.“

Във всекидневната на хасиендата се бяха събрали завърналите се търсачи на съкровището и всички Солановци. Царицата бе решила да допълни разказа за всичко случило се и тъкмо осъждаше Торес за кражбата на скъпоценните й камъни и описваше как бе паднал във водовъртежа, уплашен от втурналото се куче, когато Леонсия, която стоеше с Хенри до прозореца, възкликна от изненада.

— За вълка говорим, а той в кошарата! — каза Хенри. — Ето го, самият Торес пристига.

— Аз съм пръв! — извика Франсис, сви юмруци и многозначително стегна мускулите си.

— Почакай! — отсече Леонсия, — Той е изключителен лъжец, в което всички можахме да се уверим. Хайде да се позабавляваме! Той вече слиза от коня. Нека и четиримата да се скрием… Татко! — С движение на ръката тя посочи Енрико и всичките му синове. — Вие ще седите, сломени от моята гибел. Този подлец ще влезе тука. Вие ще се покажете жадни да узнаете нещо за мен. Той ще ви разправи за нас бог знае какви лъжи. А пък ние ще се скрием ей там, зад паравана… Хайде, елате! Всички!

Тя хвана царицата за ръка, поведе я към паравана и с поглед заповяда на Франсис и Хенри да се скрият заедно с тях.

И когато влезе вътре, Торес видя пред себе си сцена на скръб, която под впечатлението на изживяната преди малко истинска мъка Енрико и синовете му можаха да разиграят без всякакво затруднение. Енрико се надигна от стола си с желанието да поздрави госта, но безсилно се отпусна пак. Торес му стисна ръка с двете си ръце, прояви дълбоко съчувствие и не можа да проговори от вълнение.

— Уви! — най-после успя да изрече той със съкрушен вид. — Те са мъртви. Тя е мъртва, вашата прекрасна дъщеря Леонсия. И тези гринго, двамата Моргановци, умряха заедно с нея. Както Рикардо трябва да ви е казал, те загинаха в недрата на свещената планина на маите.

— Това е гнездо на загадки — продължи той, след като изчака Енрико да се поуспокои от първия неудържим пристъп на скръбта. — Аз бях с тях, когато умряха. Да бяха се вслушали в моя съвет, всички щяха да останат живи. Но дори и Леонсия не пожела да послуша стария приятел на семейството Солано. Не трябваше да слуша двамата гринго! След невероятни опасности аз успях да мина през планинските недра, хвърлих поглед надолу, към Долината на Загубените души, и се върнах в планината, но те вече умираха…

В този миг, преследвано от слуга индианец, в стаята се втурна бялото куче; треперейки и скимтейки от възбуда, то задуши безбройните миризми, които говореха за господарката му. Преди то да може да се спусне към паравана, зад който се криеше царицата, Торес го хвана за врата и го предаде на двама слуги индианци.

— Нека кучето остане тука — каза Торес. — После ще ви разправя за него. Но първо погледнете това. — Той извади шепа скъпоценни камъни. — Аз почуках на вратата, на мъртвите и ето че съкровището на маите е мое. Аз съм най-богатият човек в Панама, в целия Американски континент. Ще бъда могъщ…

— Но вие сте били с дъщеря ми, когато тя е умряла — с ридание го прекъсна Енрико. — Не е ли казала нещо за мене?

— Да — съща с ридание отговори Торес, действително трогнат от сцената на смъртта, нарисувана от фантазията му. — Тя умря с вашето име на уста. Последните й думи бяха…

Но изведнъж той изблещи очи и не можа да довърши изречението, защото видя Хенри и Леонсия с най-естествен, непринуден вид да минават през стаята, задълбочени в тих разговор. Без да забележат Торес, те отидоха при прозореца, все още улисани в разговор.

— Вие започнахте да казвате, че последните й думи били… — подсказа му Енрико.

— Аз… аз ви излъгах — замънка Торес, като искаше да спечели време, за да се измъкне от забърканата от него каша. — Бях сигурен, че гибелта им е неизбежна и че никога няма да намерят път към широкия свят. И смятах да смекча удара за вас, сеньор Солано, като ви кажа това, което, сигурен съм, щяха да бъдат последните й думи, ако умираше. А пък този човек Франсис, когото толкова обикнахте! Сметнах, че е по-добре да го мислите за умрял, отколкото да узнаете какъв страхливец излезе този гринго.

В този миг кучето радостно залая към паравана и се задърпа така, че двамата индианци едва можеха да го удържат. Ала Торес, вместо да се сепне, продължи и сам си тури главата в торбата.

— В Долината има едно глупаво, малоумно, налудничаво същество, което твърди, че могло да познава бъдещето с разни магии. Това е една жестока, кръвожадна жена. Не отричам, че по отношение на физическата хубост тя е красива. Но е красива, както е красива стоножката за тези, които смятат стоножките за красиви. Знаете ли какво е станало? Тя е изпратила Хенри и Леонсия по някакъв таен път от Долината, а Франсис е предпочел да остане там и да живее с нея в грях, а то е грях, защото в Долината няма католически свещеник, който да узакони връзките им. О, не че Франсис се е увлякъл в това ужасно същество. Той се е увлякъл в жалкото съкровище, което тя притежава. Такъв е този гринго Франсис, когото с отворени обятия приехте в семейството си, тази гнусна змия Франсис, който се осмеляваше дори да мърси прекрасната Леонсия с любовните си погледи. О, аз зная какво говоря! Аз видях…

Екналият радостен лай на кучето заглуши гласа му и той видя Франсис и царицата да минават през стаята, погълнати от разговор, както и предишната двойка. Царицата се поспря да погали кучето, което беше толкова голямо, че когато сложи предните си лапи на раменете й, главата му се извиси над нейната, а Торес в това време ближеше внезапно пресъхналите си устни и напразно ровеше в мозъка си за някоя нова лъжа, с която да се измъкне от това невъзможно положение.

Енрико Солано пръв избухна в смях. Той се смееше от все сърце, до сълзи, и всичките му синове се присъединиха към смеха му.

— Сам аз можех да се оженя за нея — със злобен присмех процеди Торес. — Тя ми се молеше на колене да я взема.

— А сега — обади се Франсис — аз ще спестя на всички ви мръсната работа и ще го изхвърля, сам.

Но Хенри бързо пристъпи напред и заяви:

— Аз също обичам да върша мръсна работа. А тази мръсна работа ми допада особено много.

Двамата Моргановци тъкмо вече се канеха да се нахвърлят върху Торес, когато царицата вдигна ръка.

— Първо — заговори тя — нека ми върне ей тази кама, затъкната в пояса му, която е откраднал от мен.

— О — забеляза Енрико, когато това се свърши, — не би ли трябвало, прекрасна госпожо, да ви върне и откраднатите от вас скъпоценности?

Торес не му мисли много дълго. Той бръкна в джоба си и хвърли на масата една шепа скъпоценни камъни. Енрико погледна царицата и видя, че тя стои и чака.

— Още! — каза Енрико.

И Торес сложи още три великолепни нешлифовани камъка при другите на масата.

— Може би ще ме претърсите като най-прост джебчия? — попита той, побеснял от негодувание, и обърна наопаки двата джоба на панталоните си.

— Мой ред е! — каза Франсис.

— Не съм съгласен — каза Хенри.

— Е, чудесно — съгласи се Франсис. — Ще свършим тая работа заедно. Тъкмо ще можем да го хвърлим по-далече от стълбището.

Като по команда те сграбчиха Торес за яката и дъното на панталоните и стремително го помъкнаха към вратата.

Всички в стаята изтичаха при прозореца, за да видят как ще изхвръкне Торес, но Енрико излезе най-бърз и стигна кри прозореца пръв. А след това, когато се върнаха при масата, царицата събра скъпоценните камъни с двете си ръце и протегна пълните си шепи на Леонсия с думите:

— От Франсис и мен за вас и Хенри… сватбен подарък.

И Пун, който остави старицата, край брега и крадешком се върна да погледне къщата от храстите, със задоволство тихичко се закиска, когато видя да хвърлят богатия кабалиеро от стъпалата с такава сила, че той се захлупи далече на насипаната с чакъл пътека. Обаче И Пун бе твърде хитър, за да се издаде, че го е видял. Той забърза обратно и беше вече на половината път до брега, когато Торес го настигна с коня си.

Синът на небето смирено го поздрави и Торес, който кипеше от ярост, вдигна камшика, за да го шибне безмилостно през лицето. Ала И Пун не се уплаши.

— Сеньорита Леонсия — бързо каза той и предотврати удара. — Аз има голяма тайна. — Торес зачака, все още със заплашително вдигнат камшик. — Вие иска някой друг мъж се ожени за тази много хубава сеньорита Леонсия?

Торес отпусна камшика.

— Разправяй! — грубо заповяда той. — Каква е тази тайна?

— Вие не иска никой друг мъж се ожени за тази сеньорита Леонсия?

— Да речем, че не искам.

— Тогава, ако вие има тайна, вие може спре друг мъж.

— Добре де, каква е тя? Казвай!

И Пун поклати глава.

— Първо вие ми плати шестстотин долара злато. Тогава аз каже тайна.

— Ще ти платя — с готовност се съгласи Торес, макар и през ум да не му беше минало да устои на думата си. — Първо ми я кажи, а после, ако видя, че не ме лъжеш, ще ти платя… Ето, виж!

Той измъкна от вътрешния си джоб портфейл, натъпкан с банкноти, и И Пун без особено желание се съгласи и го поведе надолу по пътя при старицата на брега.

— Тази стара жена. — обясни той, — тя не лъже. Тя болна жена. Много скоро тя умре. Тя много страхува. Тя говори със свещеник в Колон. Свещеник каже, тя трябва разправи тайна или тя умре и отиде в ада. Затова тя не лъже.

— Добре, щом не лъже, какво е това, дето трябва да ми разкаже?

— Вие ми плати?

— Разбира се. Шестстотин долара в злато.

— Добре. Тя родена Кадис, стара Испания. Тя прислужница първо качество, бавачка първо качество. Дойде време, тя вземе служба в английско семейство, кое пътува нейната страна. Дълго време тя остане работи това семейство. Тя ходи с тях Англия. После дойде време — вие знае, испанска кръв много гореща — тя много ядосана. Това семейство има малко бебе, момиченце. Тя открадне малко момиченце и избяга в Панама. Това малко момиченце сеньор Солано вземе също като своя дъщеря. Той има много синове и няма дъщеря. Затова прави туй момиченце своя дъщеря. Но тая стара жена, тя не каже семейно име това момиченце. Това семейство много високопоставено, много богато, всеки в Англия знае това семейство. Име това семейство Морган. Вие знае това име? В Колон идва хора от Сан Антонио, които казва сеньор Солано негова дъщеря омъжи английски гринго име Морган. Тоя гринго Морган брат сеньорита Леонсия.

— Охо! — рече Торес със злобна радост.

— Вие ми плати шестстотин долара злато? — попита И Пун.

— Много съм ти благодарен, че си такъв глупак — каза Торес с нескрита подигравка в гласа си. — Може някой ден да се научиш по-добре да продаваш тайни. Тайните не са обувки, нито махагоново дърво. Изречената тайна е като лъхване на вятъра. Дойде, отмине и я няма. Тя е призрак. Кой я е видял? Човек може да поиска обратно обувки или махагон. Но никога не може да поиска обратно тайна, след като я е издал.

— Ние говори за призраци, вие и аз — спокойно отговори И Пун. — И призраци си отиде. Аз не ви каза тайна. Вие сънува сън. Когато вие каже на хора, те пита кой ви разправи. И вие каже: „И Пун.“ Но И Пун каже: „Не.“ И те каже: „Призраци!“ и се смее на вас.

И Пун долови, че Торес започва да отстъпва пред несравнено по-хитроумните му доводи, и нарочно замълча.

— Това ние говори, също лъхване вятъра — продължи той след няколко секунди. — Вие прав, когато каже изречена тайна призрак. Кога аз продава тайни, аз не продава призраци. Аз продава обуща. Аз продава махагоново дърво. Доказателства, това продава. Те силни. Те тежи на везните. Вие може къса тяхна хартия, тия, кои написани като официален документ. Други, кои не хартия, вие може хапи с ваши зъби и счупи зъби на тях. Защото изречени тайни вече изчезнали като сутрешни мъгли. Аз има доказателства. Вие ми плати шестстотин долара злато за доказателства или хора се смее на вас, защото вие слуша призраци.

— Добре! — предаде се Торес, убеден от тези думи. — Покажи ми доказателствата, които мога да късам и да хапя.

— Вие ми плати шестстотин долара злато.

— След като ми покажеш доказателствата.

— Доказателства, кои вие може къса и хапе, ваши, след като вие сложи шестстотин долара злато в моя ръка. Вие обещава. Обещание, това лъхване вятър, призрак. Аз не взима призрачни пари. Вие ми плати истински пари, кои аз мога къса или хапе. И в края на краищата Торес отстъпи, плати в аванс и остана доволен, след като прегледа документите, старите писма, детското медальонче и бебешките играчки. И Торес не само увери И Пун, че е доволен, но заплати в аванс по настояване на китаеца още сто златни долара, за да му направи една услуга.

 

Междувременно Хенри и Франсис, облечени с чисто бельо, се бръснеха със самобръсначки в банята, която съединяваше спалните им, и пееха:

Гръб до гръб двамина с тебе

бихме се с цял екипаж…

В своите очарователни стаи, подпомагана и насърчавана от две шивачки индианки, наполовина развеселена, наполовина натъжена, но с цялата благост и великодушие на щедростта, Леонсия посвещаваше царицата в прелестите на облеклото на цивилизованата жена. Царицата, истинска жена до мозъка на костите, не можеше да сдържи възхищението си пред множеството прекрасни тъкали и накити, с които беше препълнен гардеробът на Леонсия. Двете се забавляваха с моминско увлечение и един бод тук, малък набор там, преправяха някои от роклите на Леонсия, за да прилегнат на по-слабата снага на царицата.

— Не — отсъди Леонсия. — Вие можете и без корсет. На сто жени има една като вас, която няма нужда от корсет. Вие имате най-закръглените форми, каквито съм виждала у слаба жена. Вие… — Леонсия млъкна за миг, наглед залисана от необходимостта да вземе карфица от тоалетната си масичка, но същевременно преглътна буцата, която се беше надигнала в гърлото й, и едва след това можа да продължи: — Вие сте прелестна младоженка и Франсис може само да се гордее с вас.

А в банята Франсис свърши с бръсненето пръв; на вратата на спалнята му се почука, той спря да пее и отиде да отвори: там Фернандо, предпоследният син на Енрико Солано, му връчи телеграма. Франсис я отвори и прочете:

Незабавното ви връщане наложително. Трябват повече средства. Борсата слаба, но всичките ви акции силно нападнати освен „Тампико Петролиъм“, които продължават да се държат. Телеграфирайте кога да ви чакам. Положението сериозно. Смятам, че ще мога да издържа, ако тръгнете незабавно. Телеграфирайте веднага.

Баском

Във всекидневната двамата Моргановци завариха Енрико и синовете му да отварят бутилка с вино.

— След като току-що намерих дъщеря си, аз я губя отново — каза Енрико. — Но тази загуба е по-лека, Хенри. Утре ще отпразнуваме сватбата. Това трябва да стане колкото може по-скоро. Положително е, че този подлец Торес вече разправя из целия Сан Антонио как Леонсия избягала сама с вас в планините.

Преди още Хенри да успее да изрази задоволството си, в стаята влязоха Леонсия и царицата. Той вдигна чашата си и провъзгласи наздравица:

— За здравето на младоженката!

Без да го разбере, Леонсия взе една чаша от масата и погледна царицата.

— Не, не! — каза Хенри и взе чашата й с намерение да я подаде на царицата.

— Не, не! — обади се и Енрико. — Не бива ни кой да пие една недовършена наздравица. Чакайте да я вдигна аз. За младоженките!

— Ти и Хенри ще се венчаете утре — обясни на Леонсия Алехандро.

Колкото и неочаквана и тежка да бе тази новина, Леонсия се овладя и дори събра сили да погледне с престорена веселост Франсис в очите и да извика:

— Още една наздравица! За здравето на младоженците!

За Франсис бе достатъчно трудно да се ожени за царицата и да запази хладнокръвието си, но сега, когато чу за незабавното венчаване на Леонсия, стари му се, че няма сили да остане хладнокръвен. А от погледа на Леонсия не убягнаха, страшните му усилия да се овладее. Неговите страдания й доставиха тайна радост и тя забеляза с чувство, много близко до ликуване, как той използува първия удобен случай да напусне стаята.

Франсис им показа телеграмата, уверя ги, че цялото му състояние е заложено на карта обясни, че трябва да напише отговор, и помоли Фернандо да нареди някой конник да го занесе в правителствената радиостанция в Сан Антонио.

Не след дълго Леонсия също излезе. Тя намери Франсис в библиотеката, седнал на писалището пред ненаписана телеграма, с поглед, впит в голяма нейна снимка, която беше взел от мястото й върху ниския шкаф за книги. Всичко това беше твърде много за Леонсия. Неволно изтръгналото се от нея ридание го накара да скочи на крака тъкмо когато девойката залиташе, и да я хване в обятията си. И преди да го съзнаят, устните им се сляха в пламенна целувка.

Леонсия се напрегна, откъсна се и с ужас загледа любимия си.

— На това трябва да се сложи край, Франсис! — възкликна тя. — Нещо повече: не бива да останете тука на моята сватба. Ако останете, не отговарям за постъпките си. Има параход, който тръгва от Сан Антонио за Колон. Трябва да го вземете заедно с жена си. Лесно ще можете да се прехвърлите на някой от корабите, които пренасят плодове в Ню Орлиънс, и да продължите с влак за Ню Йорк. Аз ви любя… вие го знаете!

— Царицата и аз не сме венчани! — възрази Франсис, загубил и ума и дума, смазан от случилото се. — Тази езическа венчавка пред олтара на Слънцето не беше никаква венчавка. Ние не сме мъж и жена нито по същество, нито по обред. Уверявам ви в това, Леонсия. Още не е късно…

— Тази езическа венчавка ви е била достатъчна досега — спокойно и твърдо го прекъсна тя. — Нека ви бъде достатъчна до Ню Йорк или поне до… Колон…

— Царицата не иска никакъв друг обред според нашите обичаи — каза Франсис. — Тя твърди, че досега всички жени в рода й са се венчавали така и че церемонията пред олтара на Слънцето е свещена и достатъчно обвързваща.

Леонсия уклончиво сви рамене, при все че лицето й изразяваше непоколебима решителност.

— Дали сте венчани, или не — отговори тя, — трябва да заминете… още тази вечер… и двамата. Иначе ще полудея. Предупреждавам ви: не ще мога да издържа вашето присъствие. Не ще мога. Зная, че не ще мога да стоя и да ви гледам, докато ме венчават с Хенри и след като ме венчаят с Хенри. О, моля ви се, моля, не ме разбирайте криво! Аз наистина обичам Хенри, но не… не по този начин… не по този начин, както обичам вас. Аз обичам… и не ме е срам да кажа тези дръзки думи… аз обичам Хенри горе-долу колкото вие обичате царицата, а вас обичам както би трябвало да обичам Хенри, както вие би трябвало да обичате царицата, както, сигурна съм, обичате мен!

Девойката сграбчи ръката му и я притисна до сърцето си.

— Ето! За сетен път! Вървете си сега!

Но ръцете му се обвиха около нея и тя не можа да дръпне устните си. Най-после Леонсия пак се изтръгна, но този път избяга към вратата. Франсис се преклони пред решението й, след това вдигна снимката й.

— Ще я взема за спомен — заяви той.

— Не бива! — Тя му изпрати прощална нежна усмивка. — Вземете я — добави после, обърна се и излезе.

 

И Пун трябваше да изпълни поръчението, за което Торес в аванс му беше платил сто златни долара. На другата сутрин, когато Франсис и царицата от няколко часа вече плаваха към Колан, И Пун пристигна в хасиендата на Солано. Енрико, който пушеше пура на верандата, много доволен от себе си, от целия свят и от това как се нареждаше всичко, позна в И Пун посетителя от предишния ден и любезно го поздрави. Още преди да заприказват, бащата на Леонсия изпрати Алехандро да донесе петстотин песо — сумата, за която бяха се уговорили. И И Пун, чиято професия беше да купува и продава тайни, с удоволствие продаде тайната си за втори път. Но той остана честен в поетото задължение да се придържа към нарежданията на Торес и отказа да разкрие тайната освен в присъствието на Леонсия и Хенри.

— Тая тайна има уговорка — извини се И Пун, когато двойката бе повикана и той започна да отвива пакета с веществените доказателства. — Сеньорита Леонсия и мъжът, който тя се омъжи, трябва първи, преди всички други, види тези неща. После всички може гледа.

— Което е справедливо, понеже те са заинтересовани повече от всички ни — великодушно се съгласи Енрико, при все че в същия миг нетърпението му пролича в неспокойното движение, с което подкани дъщеря си и Хенри да вземат доказателствата настрана и да ги видят.

Той се мъчеше да се покаже равнодушен, но с крайчеца на окото не изпускаше нито една подробност. За свое изумление той видя Леонсия изведнъж да захвърля някакъв лист, който изглеждаше като официален документ и който двамата с Хенри току-що бяха прочели, от все сърце и без всякакво стеснение да обвива врата на Хенри с двете си ръце и от все сърце, без всякакво стеснение, да го целува по устата. След това Енрико видя Хенри да се дръпва назад и го чу да възкликва със зашеметен и нещастен вид:

— Но боже мой, Леонсия! Това значи край на всичко. Ние никога не можем да бъдем мъж и жена!

— Какво? — изсумтя Енрико. — След като всичко е решено! Какво искате да кажете, господине? Това е оскърбление! Разбира се, ще се ожените, и то още днес!

Хенри, който стоеше като гръмнат, с поглед помоли Леонсия да отговори вместо него.

— И божиите, и човешките закони — каза тя — забраняват човек да се ожени за сестра си. Сега разбирам странната си обич към Хенри. Той е мой брат. Ние сме родни брат и сестра, стига тези документи да не лъжат.

И И Пун разбра, че е изпълнил задачата си: той можеше да съобщи на Торес, че сватбата няма да се състои в този ден и няма да се състои изобщо.