Джек Лондон
Сърцата на тримата (10)

ГЛАВА VIII

— Всичко е наред, капитане, всичко е наред — уверяваше Хенри мелеза капитан, който стоеше до тях на брега и като че ли нямаше желание да се сбогува и да се върне на „Анхелика“, леко влачена от течението по застиналия в мъртво затишие залив Хучитан.

— Това се нарича отклонение — обясни Франсис. — Чудесна думичка: „отклонение“. И става още по-хубава, когато видиш, че си успял да отклониш удара на неприятеля.

— Ами ако не успееш? — възрази капитан Трефетен. — Тогава тя звучи като една проклета дума, която аз бих назовал катастрофа.

— Именно това се случи на „Долорес“, когато оплетохме винта й — засмя се Хенри. — Но ние не знаем значението на тая дума. Вместо нея употребяваме „отклонение“. За да ви докажем, че ще успеем, оставяме с вас двама от синовете на сеньор Солано.

Алварадо и Мартинес познават протоците на пръсти. Те ще ви изведат, щом духне благоприятен вятър. Шефът не се интересува от вас. Той гони нас и щом поемем към планините, ще се втурне по следите ни с всичките си хора.

— Не виждате ли? — намеси се Франсис. — „Анхелика“ е в капан. Ако останем на борда, той ще ни вземе в плен, а с нас и „Анхелика“. Но ние ще се отклоним и ще избягаме в планините. Той преследва нас. „Анхелика“ ще му избяга. А нас, то се знае, няма да ни хване.

— Да предположим, че все пак изгубя шхуната — настояваше мургавият капитан. — Ако се удари в скалите, ще я загубя, а протоците са много опасни.

— Тогава ще ви я платим, както вече ви казах — рече Франсис с явно нарастващо раздразнение.

— А пък разните други разноски…

Франсис измъкна бележник и молив, надраска някаква бележка и му я подаде с думите:

— Представете я на сеньор Мелчо Гонсалес в Бокас дел Торо. Тя е за хиляда златни долара. Той е банкер, мой агент, и ще ви ги плати.

Капитан Трефетен загледа с недоверие драскулките на хартийката.

— О, той има толкова — обади се Хенри.

— Да, сър, зная, сър, че господин Франсис Морган минава за богат джентълмен. Но колко е богат? Дали е поне толкова богат, колкото съм аз? Аз притежавам „Анхелика“, без да е обременена с каквито и да било дългове. Притежавам два градски парцела в Колон, незастроени. И притежавам четири парцела до пристанището в Белен, които ще ме направят много богат, когато „Юнайтед фрут къмпани“ започне да строи складовете си…

— Какво ти е оставил баща ти, Франсис? — попита на шега Хенри. — Или по-правилно, колко?

Франсис сви рамене и отговори неопределено:

— Повече, отколкото са пръстите на ръцете и краката ми.

— Долари ли, сър? — обади се капитанът.

Хенри рязко поклати глава.

— Хиляди ли, сър?

Хенри отново поклати глава.

— Милиони ли, сър?

— Сега улучи — отговори Хенри. — Господин Франсис Морган е достатъчно богат, за да купи почти цялата република Панама, като изключим от сделката канала.

Морякът с негърска и индианска кръв устреми изпълнените си с недоверие очи към Енрико Солано, който му отговори:

— Той е почтен човек. Зная. Аз осребрих негово писмо с нареждане до сеньор Мелхор Гонсалес в Бокас дел Торо да ми плати хиляда песо. Ей ги там в чувала.

Той кимна с глава към брега, където Леонсия седеше на донесения от шхуната багаж и се забавляваше да пълни една пушка уинчестър. Торбата, която капитанът бе отдавна забелязал, лежеше в краката й на пясъка.

— Много мразя да пътувам с вързани ръце — смутено обясни Франсис на белите мъже в групата. — Човек никога не знае кога може да му дотрябва някой и друг долар. Една вечер закъсах с повредена кола в Смит Ривър Корнърс, близо до Ню Йорк, само с чековата си книжка и, знаете ли, не можах да си купя в градчето дори пакет цигари.

— Веднъж в Барбадос повярвах на един бял господин, който беше наел шхуната за лов на хвърчащи риби… — подхвана капитанът.

— Е, довиждане, капитане — безцеремонно го прекъсна Хенри. — Няма да е зле да се върнеш на борда, защото ние тръгваме.

И за капитан Трефетен, зяпнал в гърбовете на своите заминаващи пасажери, не остана нищо друго, освен да го послуша. Той помогна на хората си да бутнат лодката, качи се вътре, хвана руля и се насочи към „Анхелика“. От време на време капитанът се озърташе и видя как купчинката хора на брега нарами багажа и изчезна зад непроницаемата зелена стена на растителността.

Те излязоха на нова просека и видяха четири пеони, които изсичаха и изкореняваха девствената тропическа гора, за да посадят на мястото й каучукови дървета за производство на автомобилни гуми. Леонсия вървеше начело, до баща си. Братята й Рикардо и Алехандро, натоварени с багаж, крачеха по средата; натоварени бяха и Франсис и Хенри, които вървяха последни. Това странно шествие бе посрещнато от строен, изправен, възрастен господин с вид на идалго, който препусна с коня си през повалени дървета и дупки от коренища, за да стигне при тях.

Господинът скочи от коня, щом зърна Енрико, свали сомбрерото си, когато позна Леонсия, стисна ръката на Енрико като стар негов приятел и с думи и поглед изрази възхищението си от дъщеря му.

Разговорът се водеше на скорострелен испански и молбата за коне бе посрещната с благосклонно съгласие, преди още да го запознаят с двамата Моргановци. Коня на самия хасиендадо, по латиноамериканския обичай, бе незабавно предложен на Леонсия; без много приказки, той скъси стремената и помогна на девойката да се качи на седлото. Чума, както обясни домакинът, намела всички ездитни коне на плантацията му, но главният надзирател все още имал здрав кон, който щял да бъде доведен веднага за Енрико.

Той стисна сърдечно н с достойнство ръката на Хенри и на Франсис и цели две минути многословно ги уверява, че всеки приятел на скъпия му приятел Енрико е и негов приятел. Когато Енрико попита плантатора за пътеките към Кордилерите и спомена нещо за земното масло, Франсис наостри уши.

— Да не искате да кажете, сеньор — започна той, — че в Панама са открили земно масло?

— Да, открили са — важно кимна плантаторът. — Ние знаехме, че на места избива земно масло и сме го знаели открай време. Но едва дружество „Ермосильо“ изпрати тайно инженери гринго и след това откупи земите. Казват, че това е голямо петролно поле. Но сам аз не разбирам нищо от петрол. Те имали много кладенци и работели с много сонди и петролът бил толкова много, че заливал околностите. Казват, че не могли да го спрат, толкова голямо е количеството и налягането. Трябва им петролопровод до океана и вече са започнали да го строят. А в това време петролът се стича надолу по клисурите — една неоправдана, огромна загуба.

— Не са ли направили резервоари? — попита Франсис и с вълнение си опомни за „Тампико Петролиъм“, в който беше вложена по-голямата част от собственото му състояние и за който, въпреки покачването на акциите му на борсата, не беше чул нищо, откакто бе напуснал Ню Йорк.

Плантаторът поклати глава.

— Транспортът — обясни той. — Превозването на материали от морето до кладенците с мулета се оказа невъзможно. Но те са завирили голяма част. Направили са езера от петрол, огромни резервоари в планински котловини, преградени със земни бентове, и пак не могат да спрат петрола и скъпоценното масло продължава да тече надолу по клисурите.

— Покрили ли са тези резервоари? — осведоми се Франсис, като си спомни за бедствен пожар в ранните дни на „Тампико Петролиъм“.

— Не, сеньор.

Франсис неодобрително поклати глава.

Трябва да ги покрият — каза той. — Една клечка кибрит, хвърлена от някой пиян или отмъстителен пеон, може да опожари всичко. Не си гледат интереса, не си гледат интереса.

— Но аз не съм „Ермосильо“ — забеляза плантаторът.

— Имах предвид дружеството „Ермосильо“, сеньор — обясни Франсис. — Аз се занимавам с петрол. Подобни нещастни случаи и престъпления са ми излизали през носа, защото са ми стрували стотици хиляди долари. Човек никога не знае кога ще се случи такова нещо. Знае само, че се случва…

Какво друго щеше да каже Франсис за целесъобразността да се предпазват петролните резервоари от глупави и озлобени пеони, остана неизвестно, защото в този миг към тях се приближи с пръчка в ръка главният надзирател на плантацията, устремил половината си внимание към новодошлите, а другата половина към работещата наблизо чета пеони.

— Сеньор Рамирес, ще бъдете ли така любезен да слезете от коня си — учтиво се обърна към него работодателят хасиендадо и щом Рамирес слезе, го представи на непознатите.

— Конят е ваш, приятелю Енрико — рече плантаторът. — Ако умре, моля ви при удобен случай да върнете седлото и юздите. А ако нямате удобен случай, моля да забравите, че трябва да ми изпратите нещо друго освен неизменния ви израз на обич към мене. Съжалявам, че вие и вашите спътници не можете да се възползувате от гостоприемството ми. Но шефът на полицията е същински кръвожаден копой, зная. Ние ще направим всичко възможно да го заблудим.

Щом Леонсия и Енрико възседнаха конете и багажът бе вързан с ремъци за седлата, кавалкадата потегли. Алехандро и Рикардо се хванаха за стремената на баща си и затичаха до него. Така се вървеше по-бързо и затова Франсис и Хенри направиха същото, като се хванаха за стремената на Леонсия. Торбата със сребърните долари бе здраво вързана за нейното седло.

— Това е някаква грешка — обясни плантаторът на своя надзирател. — Енрико Солано е почтен човек. Взима ли участие в нещо, то е винаги почтено. Сега се е свързал с тази работа, нямам представа каква е, но ето че Мариано Веркара-е-Ихос ги е подгонил. Трябва да го заблудим, ако дойде тука.

— Ето го, че идва — забеляза надзирателят, — и досега не е успял да намери коне.

Със съвсем естествен вид той се обърна към работещите пеони и със страшни заплахи взе да ги подканва да свършат както трябва поне половината от дневната си работа.

Плантаторът погледна под око бързо приближаващата се група мъже с Алварес Торес начело, но се престори, че не ги вижда, и започна да разсъждава с надзирателя как ще е най-лесно да изкоренят пъна, над който се трудеха пеоните.

Той отговори любезно на поздрава на Торес и учтиво, макар и с лек присмех, се осведоми дали не е повел тези хора да търсят петрол.

— Не, сеньор — отговори Торес. — Ние търсим сеньор Енрико Солано, дъщеря му, синовете му и двамата високи гринго, които са с тях. Трябват ни тъкмо тези двама гринго. Не са ли минали оттука, сеньор?

— Да, минаха. Аз си помислих, че и тях ги е хванала петролната треска: толкова бързаха, че не пожелаха поне от учтивост да поостанат и да кажат накъде са тръгнали. Нима са извършили някакво нарушение? Но този въпрос е излишен. Сеньор Енрико Солано е твърде почтен човек…

— В коя посока отидоха? — задъхано попита шефът, като си проби път между жандармите, които току-що беше настигнал.

И докато плантаторът и неговият надзирател се мъчеха да спечелят време и извъртаха и накрая им показаха съвсем друга посока, Торес забеляза, че един от песните се е опрял на лопатата си и напрегнато се вслушва. Тогава, докато плантаторът и надзирателят все още заблуждаваха шефа и той даваше нареждане да тръгнат по лъжливата следа, Торес скришом хвърли сребърен долар на слушащия ги пеон. Пеонът кимна в правилната посока, незабелязано хвана долара и се залови да подкопава корените на огромния пън.

Торес отмени заповедта на шефа.

— Ще тръгнем в противоположна посока — рече той, като намигна на шефа. — Едно пиленце ми каза, че нашият приятел греши и че те са отишли на другата страна.

Когато потерята пое по правилната следа, плантаторът и надзирателят се изгледаха с ужас и изумление. Само с движение на устните надзирателят предупреди господаря си да мълчи и бързо огледа купчинката работници. Виновният пеон работеше ревностно и задълбочено, но друг пеон с едва забележимо кимване го посочи на надзирателя.

— Ето го пиленцето! — извика надзирателят, спусна се при предателя и с все сила го раздруса.

От дрипите на пеона падна сребърният долар.

— Аха! — рече разбралият всичко хасиендадо. — Той изведнъж се е замогнал. Това е ужасно, да имам богати пеони. Без съмнение той е убил някого за тези пари. Набийте го и го накарайте да си признае!

Нещастникът падна на колене и пръчката на надзирателя заигра по главата и гърба му, докато не си призна какво бе направил, за да спечели долара.

— Бийте го, бийте го още, бийте го до смърт този подлец, който издаде най-скъпите ми приятели! — безучастно каза плантаторът. — Не… внимавайте! Не го бийте съвсем до смърт. Сега нямаме достатъчно работна ръка и не можем да си позволим да излеем докрай справедливото си възмущение. Бийте го толкова, че да не отсъствува от работа повече от два дена.

За последвалите изтезания, приключения и злощастни на пеона би могло да се напише цял том, който би представлявал епопея на неговия живот. Обаче да наблюдаваш и да описваш как бият някого почти до смърт, не е чак толкова приятно. Ще се задоволим да кажем, че когато бе изтърпял едва една част от падащия му се бой, той се изтръгна, остави половината си дрипи в ръката на своя мъчител, втурна се като луд към джунглата и така се избави от надзирателя, който беше свикнал да се движи бързо само на кон.

Това нещастно създание, тикано напред от болката в нараненото си тяло и страха от надзирателя, бягаше с такава бързина, че настигна Солановци и двамата американци, изскочи от джунглата и се натъкна на тях, когато те прекосяваха един плитък поток; пеонът падна на колене и захленчи за милост. Хленчеше, защото ги беше предал. Но те не знаеха това и Франсис, забелязал окаяното му състояние, се поспря само колкото да отвинти металната капачка на джобната си манерка и да го съживи с половината от съдържанието й. След това Франсис забърза напред и остави клетника, който замърмори нечленоразделни благодарности, а после се стрелна в спасителната джунгла, но в друга посока. Обаче както беше недохранен и преуморен, силите му го напуснаха и той се строполи в безсъзнание в зеленото убежище.

Тъкмо тогава стилна до потока и потерята; Алварес Торес вървеше по следата пръв като някоя хрътка, зад него се нижеха жандармите, а последен, без да може да си поеме дъх, пухтеше шефът. Очите на Торес забелязаха следите от мокрите крака на пеона по сухите камъни край рекичката. Не се мина и миг н вкопчили се в жалките останки от облеклото му, жандармите измъкнаха пеона. Паднал на колене (на тази част от неговата анатомия бе съдено да поработи много този ден), той замоли за пощада и бе подложен на разпит. Но пеонът отрече да знае нещо за Солановци. Този, който беше предал и бе бит, а получи само помощ от хората, които беше предал, усети да се събужда у него зрънце благодарност и доброжелателство. Той отрече да ги е виждал, след като ги беше продал за един сребърен долар на просеката. Пръчката на Торес се стовари върху главата му пет пъти, десет пъти и продължаваше Да се стоварва така отмерено, сякаш нямаше никога да спре, ако не кажеше истината. В края на краищата пеонът беше едно нещастно, жалко същество, чиято воля боят бе пречупил още от люлката, а парливата болка от пръчката на Торес, страхът, че тази пръчка не ще спре, докато не докара смъртта му — нещо, което неговият собственик хасиендадо не можеше да си позволи, — го накара да се огъне и да им посочи накъде да вървят.

Ала този ден на изпитания още не бе свършил. Едва пеонът бе успял да предаде Солановци за втори път и все още стоеше на колене, когато на местопроизшествието изскочиха на запенени коне плантаторът с потеря от негови съседи хасиендадо и надзиратели, които беше повикал на помощ.

— Този пеон е мой, сеньори! — заяви плантаторът (ръцете го сърбяха да пипне по-скоро беглеца). — Вие го измъчвате.

— А защо да не го измъчваме? — попита шефът на полицията.

— Защото това е мое право и аз искам да го измъчвам сам.

Пеонът подпълзя и се загърчи в краката на шефа, взе да се моли и да заклина да не го дават на собственика му. Но той просеше пощада от човек, който не знаеше що е пощада.

— Разбира се, сеньор — каза шефът на плантатора. — Ние ви го връщаме. Трябва да спазваме закона, а пеонът е ваша собственост. Освен това не ни трябва повече. Все пак той е чудесен пеон, сеньор. Той направи нещо, което никой пеон не е на правил в цялата история на Панама: в течение на един ден два пъти каза истината.

Със стегнати отпред ръце и вързан с въже за седлото на надзирателя, пеонът пое по обратния път със сигурното чувство, че в най-близко време го чака най-страшният бой през този ден. И той не грешеше. Когато се върнаха в плантацията, те го вързаха като животно за един кол на оградата от бодлива тел, а собственикът и приятелите на собственика, които му бяха помогнали да хване беглеца, влязоха в хасиендата да позакусят. Пеонът знаеше какво го чака след това. Но бодливата тел на оградата и куцата кобила, която пасеше отвъд, породиха някаква мисъл в отчаяния му ум. При все че острите бодли на телта режеха китките му, той бързо претри с тях въжето; спечелил свобода, освен пред закона, нещастникът пропълзя под оградата, изведе куцата кобила през портата, възседна голия й гръб, заудря я с босите си пети по ребрата и се понесе в галоп да търси спасение в Кордилерите.