Джек Лондон
Сърцата на тримата (13)

ГЛАВА XI

Всъщност човек можеше да я вземе за мъничка арена за бой с бикове, тази падина в сърцето на владенията на Слепия съдник. Десет фута дълбока и тридесет в диаметър, с равно дъно и отвесна стени, тя бе сътворена от природата така, че бе останало много малко за човешката ръка, за да довърши симетрията й. Мъжете с власениците, плантаторите, жандармите — всички бяха тука, освен Жестокия съдник и метиската, и всички бяха се наредили по ръба на падината като зрители, събрали се да гледат някакъв бой с бикове или схватка на гладиатори на дъното й.

По заповед, дадена от навъсения главатар на хората с власениците, които ги бяха взели в плен, Хенри и шефът слязоха по малка стълбичка в падината. Главатарят и няколко от разбойниците слязоха заедно с тях.

— Господ знае какво ще стане — със смях каза на английски Хенри на Леонсия и Франсис. — Но ако ще е бой без всякакви правила, с хапане и вадене на очи, или боксов мач по правилата на маркиз Куинсбъри^[1], или на лондонския боксов шампионат, господин шкембестия шеф няма да се отърве от мене. Обаче тоя сляп старец е умен и по всяка вероятност ще ни постави при равни условия в двубоя. В такъв случай, ако той ме повали, вие, като мои привърженици, трябва да викате с цяло гърло, за да ме насърчите. Бъдете сигурни, че надделея ли аз, цялата тая тълпа ще крещи в негова полза.

Шефът, изплашен от капана, в който се беше озовал, се обърна на испански към главатаря:

— Няма да се бия с този човек. Той е по-млад и не се запъхтява като мен. От друга страна, това е противозаконно. Това е в разрез със законите на република Панама. Това е екстериториално и съвсем своеволно решение!

— Това е изпитанието на Змията и Птицата — прекъсна го главатарят. — Ти ще си Змията. Тази пушка ще бъде в твоите ръце. Другият ще бъде Птицата. Той ще държи в ръката си звънче. Виж! Сега ще можеш да разбереш изпитанието.

По негова заповед на един от разбойниците дадоха пушката и му вързаха очите. На друг разбойник, без да връзват очите, дадоха сребърно звънче.

— Човекът с пушката е Змията — обясни главатарят. — Той има право на един изстрел срещу Птицата, която държи звънчето.

По даден знак разбойникът със звънчето зазвъня с изпъната ръка и бързо отскочи настрана. Човекът с пушката се прицели срещу мястото, откъдето се чу звънът, и се престори, че стреля.

— Разбирате ли? — обърна се главатарят към Хенри и шефа.

Хенри кимна, а шефът с възторг извика:

— И аз ще съм Змията?

Ти ще си Змията — потвърди главатарят.

Шефът веднага посегна да грабне пушката, без да протестира повече против незаконността на такъв съд за Панама.

— И вие ще се мъчите да ме улучите? — със заплаха каза Хенри на шефа.

— Не, сеньор Морган. Просто ще ви улуча. Аз съм единият от двамата най-добри стрелци в Панама. Имам повече от четирийсет медала. Мога да стрелям със затворени очи. Мога да стрелям на тъмно. Често съм стрелял на тъмно, и с точни попадения. Можете вече да се смятате за мъртъв.

Пушката бе заредена само с един патрон и връчена на шефа, след като му вързаха очите. Сетне го накараха да застане с лице към стената, дадоха на Хенри издайническото звънче и го изправиха при отсрещната стена на падината, разбойниците се качиха горе и издърпаха след себе си стълбата. Когато излезе от дупката, главатарят заговори:

— Слушайте ме внимателно, сеньор Змия, и не мърдайте, докато не ме изслушате докрай. Змията има право само на един изстрел. Змията няма право да пипа превръзката. Пипне ли я, наш дълг е да се погрижим веднага да я убием. Змията не е ограничена по отношение на време. Може да дебне, докато мръкне, цялата нощ, и до края на вечността, преди да изстреля единствения си куршум. Колкото за Птицата, единственото правило е да не изпуска звънчето от ръката си и в никой случай да не лишава езика от възможността да се удря в стените и да звъни с пълна сила. Направи ли такова нещо, незабавно ще умре. Ние сме тук горе, над вас, сеньори, с пушки в ръка, и ще се погрижим да умрете в същата секунда, щом нарушите някое от правилата. А сега, господ да закриля правия, започвайте!

Шефът бавно се обърна и се ослуша, а Хенри предпазливо се раздвижи и звънчето зазвъня. Пушката веднага се насочи към звука и не се отклони вече от тичащия Хенри. С бързо движение той прехвърли звънчето в другата си изпъната ръка и затича в противоположна посока, но пушката го проследи с неумолимо постоянство. Обаче шефът беше твърде хитър, за да рискува всичко с един случаен изстрел, и бавно се запъти през арената. Хенри се закова на място и звънчето замлъкна.

Ухото на шефа бе толкова безпогрешно определило откъде е долетял последният сребърен звън и въпреки вързаните си очи вървеше толкова право, че стигна точно до дясната ръка на Хенри, до самото звънче. С безгранична предпазливост, без да издаде никакъв звън, Хенри леко повдигна ръката си и главата на шефа мина на някакви си два пръста под звънчето.

С насочена пушка, на една стъпка от стената на падината, шефът нерешително се спря, напразно се ослушва един миг, направи още една крачка и дулото на пушката му опря, в стената. Той стремително се завъртя, протегна пушката и като истински слепец затърси с нея противника си в пространството. Дулото щеше да допре Хенри, но той отскочи настрана и шумно закриволичи през арената.

По средата на падината Хенри замръзна на място. Шефът мина на една крачка от него и се бутна в отсрещната стена. С котешки стъпки той обиколи покрай стената, като непрекъснато мушкаше празния въздух с пушката. Тогава реши да пресече падината. След като я пресече така няколко пъти и неподвижното звънче не се обади да го напъти, шефът прибягна до много остроумен похват. Хвърли шапката си на земята, за да знае откъде е тръгнал, пресече дупката по много къса хорда, направи още една крачка покрай стената и се върна по нова по-дълга хорда. Когато стигна стената, той провери дали двете хорди са били успоредни, като се върна при шапката. Сега отмери три крачки от шапката си покрай стената и тръпна по трета борда.

Така продължи да изследва площта на арената крачка по крачка и Хенри разбра, че не може да избегне сблъскването. Той реши да не чака, докато шефът го открие, отново закриволичи, запрехвърля екналото звънче от ръка в ръка и неподвижно се закова на ново място.

Шефът повтори къртовското си изследване, но Хенри нямаше намерение да протака напрежението повече. Той дочака шефът да се насочи точно срещу него по последната хорда. Дочака вдигнатото на височината на гърдите дуло на пушката да се озове на пет-шест пръста от сърцето му. Тогава стремително извърши едновременно две неща. Наведе се под равнището на пушката и с гръмовит глас изкрещя:

— Огън!

Стреснат, шефът натисна спусъка и куршумът изсвири над главата на Хенри. Горе мъжете с власениците неудържимо закрещяха от възторг. Шефът смъкна превръзката от очите си и видя засмяното лице на своя враг.

— Много добре! Господ си каза думата — обяви главатарят и заслиза на арената. — Незасегнатият е невинен. Сега остава да изпитаме другия.

— Мене ли? — почти изпищя шефът от изненада и ужас.

— Честито, шефе! — подигравателно се засмя Хенри. — Вие наистина се помъчихте да ми теглите куршума. Сега е мой ред. Дайте насам пушката.

Но шефът, забравил в разочарованието и яростта си, че пушката е била заредена само с един патрон, с ругатня насочи дулото срещу сърцето на Хенри и дръпна спусъка. Ударникът изщрака с металически звук.

— Много хубаво! — каза главатарят, взе му пушката и отново я зареди. — За поведението ти ще бъде доложено. Все пак трябва да минеш през изпитанието, но по всичко личи, че не постъпваш като божи избраник.

Както сразен бик, който търси начин да избяга от арената, се вглежда в амфитеатъра от безмилостни лица, така и шефът вдигна очи и видя само пушките на мъжете с власениците, тържествуващите лица на Леонсия и Франсис, любопитните погледи на собствените си жандарми и жадните за кръв лица на плантаторите, които не се различаваха от лицата на зрителите на всеки бой с бикове.

Призрачна усмивка пробягна по устните на главатаря, когато подаде пушката на Хенри и започна да му връзва очите.

— Защо не го накарате да се обърне към стената, докато се приготвя? — грубо запита шефът и звънчето зазвънтя в треперещата му от раздразнение ръка.

— Защото е доказал, че е божи човек — гласеше отговорът. — Той издържа изпитанието. Следователно не е способен на вероломство. Сега ти трябва да устоиш на божието изпитание. Ако си искрен и честен, Змията не може да ти стори нищо лошо.

Такава е волята божия.

Шефът се оказа много по-похватен като ловец, отколкото като предмет на лова. Застанал срещу Хенри, той се мъчеше да не помръдва, но когато пушката се насочи към него, ръката му затрепери от нерви и звънчето зазвънтя. Пушката почти спря да се движи и само зловещо помръдваше по посока на звука. Напразни бяха усилията на шефа да се наложи на мускулите си и да накара звънчето да млъкне.

То продължаваше да звънти и обхванат от отчаяние, той го запрати настрана и се хвърли на земята. Но Хенри проследи шума от падането на врага си, наведе пушката и натисна спусъка. Шефът изрева от остра болка, когато куршумът се заби в рамото му, изправи се на крака, изруга, строполи се пак на земята и остана да лежи и да ругае.

Двамата пак бяха отведени в пещерата, където, седнал, и с метиската в крака, Слепия раздаваше правосъдие.

— Този човек, който е ранен и който говори твърде много за закона на tierra caliente, сега ще се запознае със закона на Кордилерите. Изпитанието на Змията и Птицата показа, че той е виновен. За неговия живот трябва да се плати откуп от десет хиляди долара в злато: иначе ще остане тука да сече дърва и да носи вода до края на дните, които господ ще му дари да диша на земята. Аз казах, но зная, че бог не ще му дари много дни да диша, ако откупът не бъде внесен.

Настъпи продължително мълчание, през време на което дори и Хенри, напълно способен да срази врага си в разгара на сражението, показа с външния си вид, че такава хладнокръвна закана за убийство го отвращава.

— Законът е безмилостен — промълви Жестокия съдник и отново настъпи мълчание.

— Нека умре поради липса на откуп — обади се един от плантаторите. — Той доказа, че е вероломно куче. Нека умре с кучешка смърт.

— Какво ще кажеш ти? — тържествено попита Слепия съдник. — Какво ще кажеш, пеоне? Ти, който обичаш прекрасната жена, понесъл си толкова побои, преродил се едва днес и чиято кръв е наполовина мая? Трябва ли този човек да умре от кучешка смърт поради липса на откуп?

— Той е жесток човек — заговори пеонът. — Но сърцето ми е необикновено милостиво днес. Да имах десет хиляди в злато, сам щях да платя откупа. Да, о, свети и справедлив отче, а да имах и петдесет песо, бих платил дори дълга си на моя хасиендадо, който ти ми опрости.

Сляпото лице на стареца се преобрази от вътрешна светлина.

— Ти също говориш с божиите уста днес, възродени човече — одобри думите му той.

Обаче Франсис, който припряно драскаше нещо в чековата си книжка, подаде на метиската чек с неизсъхнало още на него мастило.

— Искам и аз да си кажа думата — рече той. — Нека този човек да не умира от кучешка смърт, каквато е заслужил, след като е доказал, че е вероломно псе.

Метиската прочете на глас съдържанието на чека.

— Няма нужда от обяснения — обърна се Слепия съдник към Франсис. — Аз съм разумно същество и не винаги съм живял в Кордилерите. Получих търговско образоваше в Барселона. Познавам нюйоркската банка „Кемикъл нешънъл“ и съм работил с нея чрез свои представители на времето си. Сумата е десет хиляди долара в злато. Човекът, който я написа, вече каза истината днес. Чекът е редовен. Нещо повече: сигурен съм, че той няма да спре изплащането му. Този човек, който плаща откуп за своя враг, е едно от трите: много добър човек, глупак или много богат човек. Кажи ми, о, човече, има ли зад всичко това прекрасна жена?

И Франсис, без да смее да погледне наляво или надясно, към Леонсия или към Хенри, заби очи право напред в лицето на Слепия разбойник и отговори, понеже чувствуваше, че трябва да даде този отговор:

— Да, о, Жестоки съдниче, има прекрасна жена.