Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hearts of Three, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (24 януари 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (27 януари 2008 г.)

Издание:

Джек Лондон. Том трети. Сърцата на тримата.

Кълна се в костенурките на Тасман. Първобитният звяр. Играта. Мексиканецът

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Съставител: Христо Стефанов

Преводачи: Сидер Флорин, Ирина Калоянова-Василиева, Димитър Ламбринов

Редактор: Красимир Дамянов

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова, Елена Върбанова

Коректори: Светла Карагеоргиева, Мария Филипова

Американска, първо издание

Дадена за набор на 15. VI. 1986 г. Подписана за печат на 12. VIII. 1986 г.

Излязла от печат м. август 1986 г. Изд. №1991 Формат 84X108/32

Печ. коли 32,50 Изд. коли 27,30 УИК 29,25 Цена 2,96 лв.

ЕКП 9536672611; 5557–156–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна. Пор. №504

Печат на обложката ДП „Офсетграфик“ — София

 

Ч 820(73) — 31+32

© Христо Стефанов, съставител, 1986

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XIII

Подир една седмица, в един и същи ден, три експедиции потеглиха от Сан Антонио към Кордилерите. Първата, на мулета, се състоеше от Хенри, Франсис, пеона и престарелия му родител и няколко пеони от плантацията на Солано, повели всеки по едно муле, натоварено с храна и снаряжение. Старият Енрико Солано в последния момент не можа да тръгне с тях поради открила се стара рана, получена в една от революциите през младостта му.

Кавалкадата се насочи нагоре по главната улица на Сан Антонио, край затвора, чиято стена бе хвърлена във въздуха от Франсис и която едва сега, със закъснение, поправяха затворниците на шефа. Задалият се надолу по улицата Торес, току-що мушнал в джоба последната телеграма от Ригън, с изненада загледа двамата Моргановци и придружаващите ги.

— Накъде, сеньори? — провикна се той.

Съвсем непринудено, сякаш го бяха репетирали, Франсис посочи небето, Хенри направо долу в земята, пеонът надясно, а баща му наляво. Ругатнята, изтръгнала се от Торес при тая неучтивост, накара всички да избухнат в смях, към който се присъединиха дори и пеоните мулетари.

Същата сутрин, в часа за сиеста, когато целият град спеше, Торес преживя още една изненада. Този път той видя Леонсия и най-малкия й брат Рикардо, яхнали мулета и повели трето, явно натоварено с всичко необходимо за стануване.

Третата експедиция беше на самия Торес и не бе нито по-многобройна, нито по-малобройна от експедицията на Леонсия, понеже се състоеше единствено от него и някой си Хосе Манчено, известен по тия места убиец, когото Торес по някакви лични съображения бе отървал от лешоядите на Сан Хуан. Обаче в плановете на Торес, свързани с тази експедиция, се криеше много повече, отколкото можеше да се предположи. Немного високо по склоновете на Кордилерите обитаваше странното племе кару. Основано поначало от избягали роби, африкански негри и роби кариби от Москитовия бряг, това племе на бегълци се увековечи с поколение от жени, отвлечени от tierra caliente, и избягали като тях робини. Разположена между маите по планинските склонове и градовете по крайбрежието, тази единствена по рода си колония беше успяла да остане полунезависима. Попълнили редиците си в по-късни дни с избягали затворници испанци, кару бяха станали вече такава смесица от раси и племена с толкова лошо име в слава, че ако управляващите тогава сили на Колумбия[1] не бяха твърде много заети със собствените си политически интриги, щяха да изпратят войски, за да унищожат това огнище на порока. Та в това огнище на порока, всред племето кару, беше се родил Хосе Манчено — син ма испанец убиец и метиска убийца. И към това огнище на порока Хосе Манчено водеше Торес, за да могат да бъдат изпълнени нарежданията на Томас Ригън от Уол Стрийт.

— Голям късмет, че го намерихме — каза Франсис на Хенри за последния жрец на маите, който яздеше пред тях.

— Доста е грохнал — кимна Хенри. — Виж го! Старецът пътуваше начело, често вадеше свещения пискюл и с шепнене и мърморене го опипваше.

— Да се надяваме, че старият джентълмен няма съвсем да го изхаби! — от все сърце пожела Хенри. — Какво му пречи да прочете веднъж указанията и да ги запомни за малко, вместо да ги мачка!

Те излязоха от гората на едно открито място, където джунглата сякаш е била някога изсечена и отблъсната назад от човека. В дъното на гледката, ширнала се пред тях от поляната, високо в огряното от слънце небе се издигаше планината, наричана Бланко Ровало. Старият индианец спря мулето си, прекара пръсти през няколко върви в пискюла, посочи планината и заговори на завален испански:

— То казва: в стъпките на бога чакай да блеснат очите на Чиа.

Той показа точно от кои възелчета на точно коя връв бе почерпил тези сведения.

— Къде са стъпките на бога, старче? — попита Хенри и огледа недокоснатата от човешки крак трева наоколо.

Но старецът подкара мулето си, заблъска с босите си пети по ребрата му, бързо пресече поляната и изчезна отвъд в джунглата.

— Прилича ми на някоя хрътка, надушила следа, а и следата май започва да става съвсем прясна — забеляза Франсис.

Половин миля по-нататък, където джунглите преминаха в стръмно издигащи се тревисти склонове, старецът препусна мулето си в галоп и тъй продължи, докато не стигна една естествена вдлъбнатина в терена. Три или повече фута дълбока, с площ, достатъчна, за да се разположат на нея удобно дванадесетина души, по форма тя поразително напомняше следа от някакъв исполински човешки крак.

— Стъпката на бога — тържествено провъзгласи старият жрец, слезе от мулето си и се захлупи по очи да се моли. — В стъпката на бога трябва да чакаме, докато блеснат очите на Чиа — така казват свещените възли.

— Чудесно място за похапване! — рече Хенри и погледна падината. — Докато чакаме да станат разни магии и чудесии, нищо не ни пречи да помислим за стомасите си.

— Стига Чиа да няма нищо против — засмя се Франсис.

Но Чиа нямаше нищо против, поне старият жрец не можа да намери писано против това в своите възли.

Докато едни спъваха мулетата на самия край на гората, други донесоха вода от близкото поточе в накладоха огън в стъпката. Старецът мая като че не виждаше и не чуваше нищо наоколо си и само мърмореше безконечни молитви и непрекъснато прекарваше пръсти по възлите.

— Дано не се побърка — каза Франсис.

— Още първия ден, когато го срещнахме в Хучитан, ми се стори, че има нещо смахнато в погледа му — съгласи се Хенри. — Но то не беше нищо в сравнение с очите му сега.

В този миг проговори пеонът, който не можеше да разбере нито дума на английски, но беше доловил за какво става въпрос.

— Голямо светотатство и много опасно е да посягаш върху древните светини на маите. То води към смърт. Баща ми го знае. Мнозина са умрели. Смъртта идва неочаквано и е ужасна. Така са умирали дори и жреци на маите. Така е умрял бащата на баща ми. И той се влюбил в жена от tierra caliente. И от любов към нея, срещу злато, продал тайната на маите и по написаното с възли повел хора от tierra caliente към съкровището. Той умрял. Те всички умрели. Сега, след като остаря, баща ми не обича жените от tierra caliente. Обичал ги е прекалено много на младини и това е негов грях. И знае колко е опасно да ви води при съкровището. Много мъже са го търсили през вековете. От тези, които го намерили, никой не се върнал. Разправят, че дори и някои конкистадори и пиратите на англичанина Морган стигнали до скривалището и го украсили с костите си.

— А когато баща ти умре — попита Франсис, — като негов син ще станеш ли първожрец на маите?

— Не, сеньор — поклати глава пеонът. — Аз съм само наполовина мая. Не мога да чета по възлите. Баща ми не ме е научил, защото не съм чистокръвен мая.

— Ами ако той умре ей сега, има ли друг мая, който ще може да разчете възлите?

— Не, сеньор. Баща ми е последният жив човек, който знае този древен език.

Но разговорът им бе прекъснат от Леонсия и Рикардо, които бяха спънали мулетата си при другите и сега плахо ги гледаха от ръба на вдлъбнатината. Лицата на Хенри и Франсис светнаха от радост при вида на Леонсия, обаче от устата им се откъснаха упреци и неодобрение. Те настояваха девойката и Рикардо да се върнат.

— Но вие не можете да ме отпратите обратно, преди да ми дадете нещо да ям — не отстъпи девойката и с чисто женско коварство леко се спусна във вдлъбнатината, за да продължи спора от по-близка и по-задушевна позиция.

Стреснат от гласовете им, старият мая се отърси от молитвения транс и с гняв забеляза присъствието на Леонсия. Със същия гняв той се нахвърли отгоре й с поток от закани, като изпъстряше тук-там езика на майте с отделни испански думи и фрази.

— Той казва, че жените носят нещастие — преведе пеонът, щом баща му позамлъкна. — Той казва, че жените сеят раздори между мъжете, карат ги да вадят ножове, водят ги към внезапна смърт. Те предизвикат беди и божия гняв. Техните пътища не са пътищата на бога и те водят мъжете към гибел. Той казва, че жените са вечният враг на бога и мъжа и не позволяват на мъжа да общува с бога. Той казва, че жените винаги са заглушавали стъпките на бога и пречили на мъжете да вървят по божия път към бога. Той казва, че тази жена трябва да се върне.

Със засмени очи Франсис подсвирна от възхищение пред тези изобличения, а Хенри добави:

— Ще бъдете ли добричка, Леонсия? Виждате какво мисли за вашия пол един мая. Тука не е място за вас. За вас е Калифорния. Там жените имат право на глас.

— Бедата е там, че старецът все още не може да забрави жената, която му е причинила толкова мъка в разцвета на младостта — забеляза Франсис. Той се обърна към пеона: — Кажи на баща си да провери възлите и да види дали в тях пише, че на жените се забранява да вървят по стъпките божии.

Напразно опипваше престарелият първожрец свещеното писмо. В него нямаше ни най-малко повеля или възражение против жената.

— Той бърка собствените си преживелици с преданията — победоносно се усмихна Франсис. — Тъй че, струва ми се, всичко е горе-долу наред, Леонсия, и вие можете да останете да си похапнете. Кафето е готово. После…

Обаче „после“ дойде преждевременно. Едва бяха седнали на земята и започнали да ядат, когато един изстрел отнесе шапката на Франсис, който се бе надигнал, за да подаде на Леонсия тортиля[2].

— И таз хубава! — рече той и седна. — И това ако не е изненада! Хенри, я надзърни и виж кой се опита да ми тегли куршума.

В следния миг всички освен бащата на пеона надничаха през ръба на божията стъпка. Те видяха от всички страни към тях да пълзи сбирщина от хора, които сякаш не принадлежаха към никаква определена раса, а представляваха смесица от всички раси. Сякаш всички племена на целия човешки род бяха ваяли техните черти и придавали различни оттенъци на кожата им.

— Никога още не съм виждал по-красива сган — забеляза Франсис.

— Това са кару — с уплашен вид промърмори пеонът.

— И кои, по дя… — започна Франсис, но веднага се поправи: — И кои, за бога, са тези кару?

— Те са рожби на пъкъла — отговори пеонът. — По-свирепи от испанците и по-страшни от маите. Нито се женят, нито омъжват, нито пък имат жрец. Те са изчадия на самия дявол и са същински дяволи във всичко, дори и по-лоши.

В този миг старият жрец се изправи, заплашително посочи Леонсия с пръст и провъзгласи, че тя е причина за тази нова беда. Един куршум одраска рамото му и го накара да се завърти.

— Дръпни го долу! — изкрещя Хенри на Франсис. — Той е единственият човек, който знае езика на възлите, а очите на Чиа, каквото и да представляват те, още не са блеснали.

Франсис се подчини, протегна ръка към краката на стареца, дръпва го и той се стовари като разглобен скелет.

Хенри изпразни пушката си и веднага получи в отговор цял залп. Рикардо, Франсис и пеонът тозчас се присъединиха към Хенри. А старецът, който все още опипваше своите възли, втренчи поглед над отсрещния ръб на божията стъпка към скалистия склон отвъд.

— Спрете! — закрещя Франсис в напразен опит да надвика стрелбата.

Наложи се да допълзи до всеки един и насила да ги кара да прекратят огъня. И на всеки поотделно трябваше да обяснява, че всичките им бойни припаси са при мулетата и че трябва да пестят малкото патрони, които имат още в пушките и патрондашите си.

— И гледайте да не ви улучат — предупреди Хенри. — Те стрелят със стари мускети и аркебузи, които пробиват дупки колкото счупени чинии.

След един час бе изстрелян и сетният патрон, с изключение на няколкото в автоматичния пистолет на Франсис, и падината отговаряше с мълчание на безредната стрелба на кару. Хосе Манчено пръв се сети какво е станало. Той пропълзя предпазливо до ръба на вдлъбнатината, за да се увери, че е прав, и даде знак на другите кару да дойдат, понеже обсадените са изчерпали бойните си припаси.

— Чудесно ви хванахме, сеньори! — тържествуващо подхвърли той на защитниците в падината и от всички страни на ръба гръмна кикотът на кару. Но промяната в положението, която настъпи в следващия миг, ги изненада като внезапна промяна на сцените в някоя пантомима. С диви крясъци на ужас кару се обърнаха в бягство. Объркването и страхът им бяха толкова големи, че много от тях захвърлиха своите мускети и мачете.

— Все пак аз ще ти тегля куршума, сеньор лешояд — любезно обеща Франсис на Манчено и в същото време насочи срещу него пистолета си.

Той се прицели в бягащия Манчено, но промени решението си и не дръпна спусъка.

— Останали са ми три куршума — обясни той на Хенри с тон на извинение. — А в тази страна човек никога не знае кога най-много ще му дотрябват три куршума, „за мен това е проверено и несъмнено, несъмнено“.

— Вижте! — извика пеонът и им посочи баща си и далечния планински склон. — Ето кое ги накара да избягат. Те знаят колко опасни са свещените тайни на маите.

Старият жрец прехвърляше възлите на пискюла в унес, който почти не се отличаваше от транс, и втренчено гледаше далечния склон, където близо една до друга припламваха две ярки светлинки.

— Всеки би могъл да го направи с две огледалца в ръцете — забеляза Хенри.

— Това са очите на Чиа — повтори пеонът. — Нали чухте баща ми да казва, че така пише във възлите. „Чакай в стъпките на бога да блеснат очите на Чиа.“

Старецът се изправи на крака и в изстъпление изкрещя:

— За да намерим съкровището, трябва да намерим очите!

— Добре, дърто — успокои го Хенри и с малкия си пътен компас засече посоката, в която се намираха очите.

— Той има компас в главата си — каза Хенри след един час за стария жрец, който яздеше с мулето си начело. — Аз го проверявам по компаса, но колкото и да се отбива настрана поради естествените препятствия, старецът се връща към същата посока, сякаш самият той е магнитна стрелка.

Още щом напуснаха божията стъпка, светлинките се изгубиха от погледа им. Изглежда, пресечената местност позволяваше да се видят единствено от това място. А местността беше пресечена, осеяна с урви и канари, изпъстрена с горички и пространства, покрити с пясък и вулканична пепел.

Най-после пътят стана невъзможен за яздене и те оставиха Рикардо да се грижи за мулетата и мулетарите и да построи стан. Останалите продължиха напред и се закатериха по обраслата с джунгла стръмнина, която им препречваше пътя, като се хващаха и повдигаха един друг от корен на корен. Старият жрец все още водеше и като че беше забравил за присъствието на Леонсия.

Изведнъж, половин миля по-нататък, той спря и се дръпна назад като ухапан от усойница. Франсис беше се изсмял и през пущинака до тях бе долетяло разногласно, присмехулно ехо. Последният жрец на маите бързо заопипва възлите, избра една от вървите, прехвърли два пъти възлите й и рече:

— „Когато бог се смее, пази се!“ — така казват възлите.

Минаха цели петнадесет минути, докато Хенри и Франсис успяха с многократни провиквания поне отчасти да го убедят, че това е ехо.

Подир още половин час те излязоха, на редица стръмни, заоблени дюни. Старецът пак се дръпна назад. От пясъка, по който крачеха, се вдигаше пронизителен шум. Щом спираха на място, настъпваше тишина. Достатъчно беше да направят една крачка, и пясъкът около тях започваше да ечи.

— „Когато бог се смее, пази се!“ — предупреди старият мая.

Той начерта с пръст кръг в пясъка, който крещеше от допира му, падна на колене в кръга и коленете му докоснаха пясъка, от него се вдигнаха писъци и тръбни звуци. Пеонът се присъедини към баща си в тътнещия кръг, в който старецът чертаеше крещящи кабалистични фигури и знаци.

Леонсия се уплаши и притисна до Хенри и Франсис. Дори и Франсис се смути.

— Ехото си беше ехо — рече той. — Но това тук не е ехо. Не го разбирам. Откровено казано, започват вече да ме хващат дяволите.

— Глупости! — отвърна Хенри, размърда пясъка с крак и той отново закрещя. — Това е пеещ пясък. На остров Кауай, в Хавай, съм минавал по такъв пеещ пясък — чудесно място за туристи, уверявам ви. Само че този тука е много по-хубав, много по-гласовит. Учените са измислили двайсетина велемъдри теории, с които обясняват това явление. Чувал съм, че имало няколко такива места по света. Не ни остава нищо друго, освен да проверим посоката по компаса и точно по нея да пресечем пясъка. Такива пясъци крещят, но доколкото зная, никога още не са хапали.

Обаче нищо не можеше да накара последния жрец да напусне своя кръг, при все че те успяха да прекъснат молитвите му, колкото да избълва поток от яростни възражения на езика на маите.

— Той казва — преведе синът му, — че дори и пясъците викат против нас, толкова голямо е замисленото от нас светотатство. Той нямало да се приближи повече до страшното убежище на Чия. И аз също. Баща му умрял там, това го знаят всички маи. Той казва, че не иска да умре там. Казва, че не е още толкова стар, та да умре.

— Нещастният осемдесетгодишник! — изсмя се Франсис и се стресна от призрачния подигравателен смях на ехото, подхванат от всички страни от кресливите пясъчни дюни. — Бил много млад, за да умре! Какво ще кажете вие, Леонсия? Не сте ли и вие още твърде млада, за да умрете?

— Кажи! — усмихна се тя в отговор, леко раздвижи крака си и изтръгна от пясъка укорителен стон. — Напротив, твърде стара съм, за да умра само поради това, че скалите връщат ехото на смеха ни, а дюните кряскат срещу нас. Хайде да вървим нататък. Много близо сме до тези светлинки. Нека старецът ни чака в своя кръг, докато се върнем.

Тя бутна настрана ръцете им и закрачи напред; щом Хенри и Франсис тръгнаха подире й, всичките дюни неразбрано замърмориха, а една, която беше по-близо до тях и по чийто склон се сипеше пясък, зарева и загърмя. За тяхно щастие, както скоро щяха да разберат, Франсис беше взел тънко и здраво въже, когато бе оставил мулетата.

След като прекосиха пясъците, натъкнаха се на друго екливо място. Те откриха, че като се обадят, могат да чуят вика си повторен ясно от шест до осем пъти.

— Дяволска работа — каза Хенри. — Нищо чудно, че туземците гледат да не се мяркат по такива места.

— Не беше ли Марк Твен, дето писа за човек, който правил сбирка от екове? — попита Франсис.

— Не съм чувал такова нещо. Но маите тука положително са си направили чудесна сбирка от екове. Умно са избрали място за скривалище. Без съмнение то е било винаги свещено, преди още да дойдат испанците. Старите жреци са знаели природните причини за тези тайнствени явления, но са карали простолюдието да вярва, че това са големи свръхестествени тайни.

Няколко минути след това те излязоха на открито равно място близо до издигаща се на стъпала, напукана скала и вместо да вървят един подир друг, както досега, тръгнаха в една редица. Отгоре почвата беше покрита с твърда, трошлива кора, толкова спечена и суха, та човек не би могъл да си представи, че не е спечена и суха и отдолу. Обзета от възбуда в желанието си да прояви еднаква благосклонност към двамата мъже, Леонсия ги хвана за ръка и затича напред. Но не бяха направили и пет-шест крачки, когато се случи бедата. Хенри и Франсис едновременно хлътнаха през кората и затънаха до бедрата си, а само една секунда подир това хлътна и затъна почти толкова дълбоко и Леонсия.

— Дяволска работа! — промърмори Хенри. — И това ако не е свърталище на самия дявол!

И близките скали зашепнаха от всички страни тези полугласно изречени думи, засъскаха и ги заповтаряха безкрай.

В първия миг те не можаха напълно да преценят опасността. Едва когато след напразни усилия да се измъкнат затънаха до кръста и видяха, че продължават да затъват, двамата мъже схванаха колко сериозно е положението им. Леонсия все още се смееше на премеждието, понеже го виждаше само като забавно приключение.

— Плаващи пясъци! — уплашено възкликна Франсис.

— Плаващи пясъци! — уплашено му отвърна цялата околност и продължи да отвръща със заглъхващ призрачен шепот, да го повтаря и с радостна възбуда да носи новината все по-нататък.

— Вдлъбнатината е пълна с плаващи пясъци — потвърди Хенри.

— Може старчето да е било право, като си остана там, на пеещите пясъци — подхвърли Франсис.

Призрачният шепот отново се разрасна и дълго не заглъхна.

По това време те вече бяха потънали до гърдите и продължаваха все тъй бавно и сигурно да затъват.

— Е, все някой трябва да се измъкне жив от тази беда — забеляза Хенри.

И без да промълвят дори една дума повече, двамата мъже започнаха да вдигат Леонсия, макар че от усилието и тежестта на тялото й те затъваха по-бързо надолу. Когато девойката се отскубна и стъпи свободно върху рамената на двамата мъже, които обичаше, Франсис каза, а околните скали подигравателно повториха:

— Сега, Леонсия, ние ще ви хвърлим оттука. Като кажа „Три!“, скачайте. И леко се проснете с цял ръст на кората. Малко ще се хлъзнете. Но не спирайте. Продължавайте да се хлъзгате. Изпълзете на твърда почва по ръце и крака. И каквото и да правите, не се изправяйте, докато не стигнете твърдата почва… Готово, Хенри?

Двамата заедно, макар това и да ускоряваше собственото им затъване, я залюляха във въздуха и на третия път, когато Франсис извика „Три!“, я хвърлиха към брега.

Леонсия най-точно изпълни нарежданията им и по ръце и крака стигна сигурния скалист бряг.

— Хвърлете сега въжето! — извика им тя.

Но по това време Франсис беше затънал твърде дълбоко, за да може да свали намотаното през рамо въже. Хенри направи това вместо него и макар и да затъна от напъна колкото и Франсис, успя да метне единия край на въжето на Леонсия.

Първо тя го опъна. После върза въжето около камък, голям колкото автомобил, и каза на Хенри да се притегли. Но и това не помогна. Напънът или придърпването като че ли само спомагаха да затъва още по-надълбоко. Плаващият пясък го всмукваше и стигаше вече до над раменете му, когато Леонсия се провикна и предизвика с вика си цял хаос от екове:

— Чакайте! Спрете да дърпате! Хрумна ми нещо! Отпуснете цялото въже! Оставете само колкото да се вържете под мишниците!

След миг, повлякла подире си свободния край на въжето, тя се закатери по скалата. Четиридесет фута по-нагоре, където едно възлесто нискорасло дърво бе пуснало корени в пукнатините, девойката спря. Тя прекара въжето през дървото като през макара, издърпа го и го върза около голям камък, който тежеше няколкостотин фунта.

— Бива си го това момиче! — с възхищение каза Франсис на Хенри.

Двамата мъже бяха разбрали плана й — успехът зависеше само от това, дали ще може да отмести камъка и да го катурне от издатината. Минаха пет скъпоценни минути, докато Леонсия успя да намери сух клон, достатъчно як, за да й послужи като лост. Тя подхвана камъка изотзад и напрегнато, но без да губи самообладание, го забута, а в това време двамата обичани от нея мъже продължаваха да затъват; най-сетне тя сполучи да катурне камъка от ръба.

С падането му въжето се опъна и дръпна Хенри толкова рязко, че от внезапно стегнатите му гърди неволно се изтръгна стон. Хенри бавно се измъкваше от пясъка, който не искаше да го пусне и с високи жвакащи звуци затваряше бездните си под него. Но когато Хенри изскочи на повърхността, камъкът толкова натежа, че той се стрелна през покритата с кора ивица и се озова точно под служещото за макара дърво в същия миг, когато камъкът тупна до самия него.

Когато хвърлиха края на въжето на Франсис, над плаващия пясък се виждаха само главата, ръцете и крайчецът на рамената му. А когато и той застана до тях на tierra firma[3] и се закани с юмрук на пясъка, който насмалко не му взе живота. Леонсия и Хенри се присъединиха към присмеха му. И милиарди духове им отвърнаха с присмех, и целият въздух около тях зашепна от невидими совалки, които тъчеха злобни подигравки.

Бележки

[1] До 1903 г. територията на Панама е принадлежала на Колумбия. Б. пр.

[2] Тортиля (исп.) — царевична питка. Б. пр.

[3] Tierra firma (лат.) — твърда почва, Б. пр.