Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hearts of Three, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (24 януари 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (27 януари 2008 г.)

Издание:

Джек Лондон. Том трети. Сърцата на тримата.

Кълна се в костенурките на Тасман. Първобитният звяр. Играта. Мексиканецът

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Съставител: Христо Стефанов

Преводачи: Сидер Флорин, Ирина Калоянова-Василиева, Димитър Ламбринов

Редактор: Красимир Дамянов

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова, Елена Върбанова

Коректори: Светла Карагеоргиева, Мария Филипова

Американска, първо издание

Дадена за набор на 15. VI. 1986 г. Подписана за печат на 12. VIII. 1986 г.

Излязла от печат м. август 1986 г. Изд. №1991 Формат 84X108/32

Печ. коли 32,50 Изд. коли 27,30 УИК 29,25 Цена 2,96 лв.

ЕКП 9536672611; 5557–156–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна. Пор. №504

Печат на обложката ДП „Офсетграфик“ — София

 

Ч 820(73) — 31+32

© Христо Стефанов, съставител, 1986

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XVII

Съмване в Долината на Загубените души и Дългата къща в селището, обитавано от племето на Загубените души. Цели осемдесет фута беше на дължина Дългата къща и наполовина широка; изградена бе от кирпич и завършваше на тридесет фута височина с двускатен сламен покрив. От къщата с несигурни крачки излезе жрецът на Слънцето — старец с треперещи нозе, обут със сандали, облечен в дълга роба от грубо домашно платно, със сбръчкано лице на индианец, което напомняше с нещо расовите черти на древните конкистадори. На главата му имаше чудновата златна шапка с издигащ се над нея полукръг от излъскани златни шипове. Какво трябваше да представлява тя, беше съвсем очевидно: изгряващото слънце и лъчите на изгряващото слънце.

Старецът се дотътри през откритото място до голямо кухо дърво, закачено между два стълба, резбовано с изображения на животни и разни хералдични, знаци. Той погледна небето на изток, пламнало вече от зората, за да се увери, че не е закъснял, вдигна пръчка с топка от влакна на края и удари кухото дърво. Колкото и немощен да беше старецът и колкото лек да беше ударът, кухото дърво забумтя и затътна като далечен гръм.

Почти незабавно, докато той продължаваше да удря дървото, по покритите с трева хижи, които образуваха площад около Дългата къща, се зададоха Загубените души. Мъже и жени, стари и млади, с деца и с кърмачета на ръце, те всички наизлязоха и заобиколиха жреца на Слънцето. Надали, някой би могъл да види по-архаично зрелище в света на двадесетия век. Без съмнение те бяха индианци и все пак лицата на мнозина носеха испански отпечатък. Някои лица изглеждаха съвсем испански. Други пък бяха напълно индиански. Но общо взето у повечето личеше отдавна вродената смес на двете раси. Още по-чудато обаче беше тяхното облекло — съвсем незабележително у жените, които носеха дълги, скромни роби от домашно платно, но извънредно забележително у мъжете, чиито дрехи от същия плат по кройка представляваха гротескно подобие на мъжките костюми, носени в Испания по времето на първото пътешествие на Колумб. Грозновати и посърнали изглеждаха тези мъже и жени, като поколение от бракове между близки роднини, твърде много изродено, за да бъде жизнерадостно. Такива бяха младежите и девойките, такива бяха децата, такива бяха дори и кърмачетата — всички с изключение на двамина: едното — десетгодишно момиченце с живо, одухотворено и будно лице. Сред тъпите лица на тъпите и скудоумни Загубени души то се отделяше като някакво пламтящо цвете. Другото лице, което приличаше на нейното, беше лицето на стария жрец на Слънцето, но то беше лукаво, коварно и умно.

Докато жрецът продължаваше да бие екливото кухо дърто, цялото племе се нареди в полукръг около него с лице към изток. Щом слънцето показа горния си крайчец над хоризонта, жрецът го приветствува на странен средновековен испански език я ниско се поклони пред него три пъти, а племето падна по очи. Когато слънцето изгря и заблестя над хоризонта, по знак на жреца цялото племе се вдигна и запя радостно песнопение. Тъкмо когато махна на своя народ да си върви, жрецът забеляза тънка струя дим да се издига в спокойния въздух на другия край на долината. Той я посочи с ръка и заповяда на неколцина младежи:

— Тя се вдига от Забраненото място на страха, където никой от племето не бива да стъпва. Това е някой дявол, изпратен от нашите врагове, които от столетия напразно търсят убежището ни. Той не бива да се спаси и да ни издаде, защото враговете ни са силни и ние ще бъдем унищожени. Вървете! Убийте го, за да не бъдем убити ние!

 

Край огъня, който бяха поддържали през цялата нощ, лежаха и спяха Леонсия, Франсис и Торес, последният — обут с новите си сандали и с шлема на Да Васко, нахлупен ниско над челото, за да го пази от росата. Леонсия се събуди първа и гледката, която се разкри пред нея, бе толкова чудна, че тя продължи мълком да я наблюдава през спуснатите си мигли. Трима мъже от чудноватото племе на Загубените души с опънати още лъкове и сложени на тях стрели, с които очевидно бяха се канили да убият нея и другарите й, сащисано се взираха в лицето на мирно спящия Торес. Те нерешително се спогледаха, отпуснаха лъковете и поклатиха глави, което явно означаваше, че се отказват да ги убиват. Сетне тихичко пристъпиха по-близо до Торес и приклекнаха, за да могат по-добре да разгледат лицето му и шлема, който, изглежда, събуждаше у тях най-жив интерес.

От мястото, където лежеше, Леонсия успя незабелязано да побутне Франсис с крак по рамото. Той тихо се събуди и тихичко седна, но привлече вниманието на неканените гости. Те незабавно се помъчиха да го уверят в мирните си намерения по общоприетия начин, като сложиха лъковете си на земята и протегнаха към него разтворените си длани, за да покажат, че нямат оръжие.

— Добро утро, непознати веселяци — обърна се към тях Франсис на английски; те само поклатиха глави, обаче думите му събудиха Торес.

— Трябва да са от Загубените души — пошепна Леонсия на Франсис.

— Или комисионери по продажба на недвижими имоти — с усмивка отговори той. — Във всеки случай долината е населена… Торес, кои са тези ваши приятели? Както ви гледат, човек ще рече, че са ваши роднини.

Без да им обръщат никакво внимание, трите Загубени души се дръпнаха малко настрана и взеха да се съвещават с тихи съскащи гласове.

— Звучи като някакъв особен испански — забеляза Франсис.

— Най-малкото е средновековен — потвърди Леонсия.

— Това е испанският език на конкистадорите, но доста поизроден — добави Торес. — Виждате, че съм бил прав. Загубените души никога не напускат долината.

— Все пак сигурно се женят и омъжват — подхвърли шеговито Франсис, — как иначе бихме могли да обясним присъствието на тези трима юначаги?

В това време тримата юначаги бяха постигнали съгласие и със знаци ги подканиха да отидат с тях оттатък в долината.

— Е, поне са добродушни и дружелюбни негодници въпреки печалните си мутри — каза Франсис, когато се приготвиха да тръгнат. — Но виждали ли сте някога по-печално общество? Трябва да са се родили в непрогледна нощ или са им измрели всичките прелестни девойчета, или им се е случило нещо още по-лошо.

— Изглеждат точно както човек би си представил загубени души — отговори Леонсия.

— Ако не успеем да се измъкнем оттук, сигурно ще добием къде-къде по-печален вид от тях — допълни той. — Както и да е, надявам се, че ни водят да закусим. Тези плодове бяха по-добре от нищо, но не бяха и много повече от нищо.

След като вървяха покорно час или повече подир своите водачи, те излязоха на поляните при жилищата и Дългата къща на племето.

— Това са потомци на Да Васко, другарите му и карибите — потвърди Торес, като огледа лицата на събралите се. — Достатъчно е да ги погледнеш, за да се убедиш.

— И са се върнали от християнската религия на Да Васко към езичеството — добави Франсис. — Вижте този олтар… ей там. Това е каменен олтар и ако съдя по миризмата, това, дето го готвят, не е закуска, а жертвоприношение, макар и да мирише на агнешко.

Слава богу, че е само агне — рече шепнешком Леонсия. — Старото слънцепоклонничество е изисквало човешки жертви. А това е слънцепоклонничество. Вижте тоя старец там с дългото наметало и златната шапка със златни лъчи. Той е жрец на Слънцето. Чичо Алфаро ми е разправял какво ли не за слъвцепоклонниците.

Зад олтара се издигаше голямо метално изображение на слънцето.

— Злато, цялото златно — пошепна Франсис, — и то без всякакъв примес. Погледнете тези лъчи, вижте колко са големи и въпреки това, хващам се на бас, металът е толкова чист, че едно дете би могло да ги огъне както си поиска и дори да ги върже на възел.

— Боже милостиви!… Погледнете това нещо! — хлъцна Леонсия и посочи, с очи груб каменен бюст, сложен отстрани и малко под олтара. — Това е лицето на Торес! Това е лицето на мумията от пещерата на маите!

— И на него има надпис… — Франсис пристъпи напред, за да го види, но жрецът с властно движение на ръката му заповяда да се върне. — Там пише „Да Васко“! Забележете, че шлемът е същият като този на главата на Торес… Я! Погледнете жреца! Ако не прилича на Торес като роден брат, аз не разбирам нищо от прилики!

Жрецът с ядно изражение и повелително ръкомахане накара. Франсис да млъкне и се преклони пред сложеното на огъня жертвоприношение. Сякаш в отговор лек полъх на вятъра изгаси огъня на олтара.

— Богът да Слънцето е разгневен — с голяма тържественост провъзгласи жрецът и въпреки странното испанско наречие пришълците го разбраха. — Чужди хора са дошли между нас и са останали живи. Ето кое е разгневило бога на Слънцето. Говорете, младежи, които доведохте чужденците живи при нашия олтар! Не ви ли заповядах да ги убиете и не знаете ли, че моите заповеди винаги са били и винаги ще бъдат заповеди на бога на Слънцето?

Единият от тримата младежи пристъпи разтреперан напред и с треперещ показалец посочи лицето на Торес и лицето на каменния бюст.

— Ние го познахме — плахо заговори той, — но не можехме да го убием, защото си спомнихме предсказанието, че някой ден великият ни прадядо ще се върне. Дали този чужденец е той? Не знаем. Не смеем нито да знаем, нито да отсъждаме. Ти, о, жрецо, трябва да знаеш и ти трябва да отсъдиш. Той ли е това?

Жрецът се взря в Торес и възкликна нещо несвързано. Сетне рязко се обърна гърбом и отново разпали свещения жертвен огън от гърнето с жарава, сложено в подножието на олтара. Но огънят пламна, попримигна я угасна.

— Богът на Слънцето е разгневен! — повтори жрецът и при тези думи Загубените души се заудряха с юмруци в гърдите, застенаха и заридаха. — Богът не желае да приеме нашата жертва и затова огънят не иска да гори. Има да стават странни неща. Това е свързано с дълбоки тайни, които единствен аз мога да узная. Няма да принасяме чужденците в жертва… засега. Трябва ми време, за да разбера волята на бога на Слънцето.

Той махна с ръце на племето да си върви, прекъсна недовършената церемония и нареди тримата пленници да бъдат заведени в Дългата къща.

— Не мога да разбера какво смята да прави — пошепна Франсис в ухото на Леонсия, — но все се надявам, че там ще си хапнем.

— Вижте това хубаво момиченце — каза Леонсия и му посочи с очи детето с изразителното и одухотворено лице.

— Торес вече я забеляза — отговори също шепнешком Франсис. — Видях го да му намига. Той също не знае намеренията на жреца, нито как ще се развият събитията, но не пропуска случая да си спечели приятели. Трябва да не го изпускаме от очи, защото е вероломно псе и е способен да ни предаде всеки миг, стига да може с това да спаси собствената си кожа.

Вътре в Дългата къща ги поканиха да седнат на груби рогозки, оплетени от трева, и веднага им поднесоха храна. Сложиха им в изобилие бистра вода и гъста яхния от месо и зеленчуци в странни негледжосани глинени съдове. Дадоха им и горещи питки от царевично брашно, които доста напомняха тортиля.

Когато прислужващите им жени излязоха, момиченцето, което ги беше довело и нареждало всичко, остана. Торес отново се опита да го позакачи, но то се отнесе към него със снизходително безразличие и устреми цялото си внимание към Леонсия, която като че ли го беше пленила.

— Изглежда, е нещо като домакиня — обясни Франсис. — Нали знаете, като девойките в селата на Самоа, които забавляват всички пътници и всички гости, колкото високопоставени и да са те, и които, може да се каже, председателствуват всички тържества и церемонии. Върховните вождове ги избират заради тяхната красота, добродетели и ум. Това момиче ми напомня за тях, само че е още толкова малко!

Детето се приближи до Леонсия и макар да беше явно запленено от красивата непозната жена, в държанието му нямаше и следа от раболепие и чувство за малоценност.

— Кажи ми — промълви момиченцето на старинния древноиспански език, говорен в долината, — наистина ли този човек е капитан Да Васко, завърнал се от своя дом на Слънцето в небето?

Торес се захили, поклони се и гордо заяви:

— Аз съм от Да Васковците.

— Не от Да Васковците, а самият Да Васко — подсказа му на английски Леонсия.

— Това е хубав коз… използувайте го! — заповяда му Франсис също на английски. — Може да спаси всички ни от беда. Не съм чак толкова очарован от тоя жрец, а тука, при загубените души, май че той коли и беси.

— Най-после аз се завърнах от Слънцето — послушно каза на девойчето Торес.

То благоволи да му отправи продължителен нетрепващ поглед, по който личеше, че мисли, обсъжда и преценява. Сетне, с безизразно лице, почтително му се поклони и почти без да погледне Франсис, се обърна към Леонсия и й подари приятелска сияйна усмивка.

— Не съм знаела, че бог създава жени, прекрасни като теб — тихо каза девойчето и тръгна да си върви. На вратата се спря и добави: — Бленуващата е красива, но има странна разлика между нея и теб.

Едва девойчето си беше отишло, когато при тях влезе жрецът на Слънцето, последван от няколко младежи, като че ли за да приберат чиниите и неизядената храна. И докато един-двама се наведоха да вдигнат съдовете, по даден от жреца знак младежите се нахвърлиха върху тримата гости, здраво им вързаха ръцете на гърба и ги изведоха при олтара на бога на Слънцето, където беше събрано цялото племе. Тука те видяха тигел, сложен на триножник над силен огън; младежите ги вързаха за три току-що забити в земята стълба и, безбройни усърдни ръце ги затрупаха до коленете със съчки.

— Хайде, съвземете се!… Дръжте се надменно, като истински испанец! — каза Франсис на Торес и думите му бяха едновременно и напътствие, и оскърбление. — Вие сте самият Да Васко. Преди стотици години сте били тука на земята, в същата тази долина, заедно с дедите на тези мелези.

— Вие трябва да умрете — заговори им жрецът на Слънцето и Загубените души единодушно закимаха. — В течение на четиристотин години, откакто пребиваваме в тази долина, ние сме убивали всички пришълци. Вие не бяхте убити и ето, че богът на Слънцето веднага се разгневи: огънят на нашия олтар угасна. — Загубените души застенаха, заридаха и се заблъскаха с юмруци в гърдите. — Затова, за да се умилостиви богът на Слънцето, сега вие ще умрете.

— Пазете се! — предупреди Торес, комуто ту Франсис, ту Леонсия подсказваха шепнешком какво да каже. — Аз съм Да Васко. Аз идвам сега от Слънцето. — Понеже ръцете му бяха вързани, той кимна с глава към каменния бюст: — Аз съм същият този Да Васко. Преди четиристотин години доведох прадедите ви тука, оставях ви тук и заповядах да ме чакате, докато се върна.

Жрецът на Слънцето се разколеба.

— Е, жрецо, говори, отговаряй на божествения Да Васко! — грубо се обади Франсис.

— Отде да зная, че той е божествен? — побърза да възрази жрецът. — Нима самият аз не приличам на него? Прави ли ме това божествен? Нима аз съм Да Васко? Дали той е Да Васко? Нима не е възможно Да Васко да си е още на Слънцето?… Та нали аз зная, че съм човек, роден от жена преди седемдесет и осем години, и че не съм Да Васко!

— Ти не си отговорил на Да Васко! — заплаши го Франсис, а сам с безкрайно смирение се поклони на Торес и му изсъска на английски: — Дръжте се надменно, да ви вземат дяволите, дръжте се надменно!

Жрецът се подвоуми за миг и се обърна към Торес:

— Аз съм верният жрец на Слънцето. И не е лесно за мене да пренебрегна своята отговорност. Щом ти си божественият Да Васко, отговори ми на един въпрос.

Торес кимна с безподобна надменност.

— Обичаш ли златото?

— Да обичам златото! — подигравателно проточи Торес. — Аз съм голям властелин горе на Слънцето, а Слънцето е цялото от злато. Злато? За мене то не е нещо повече от пръстта под краката ми и от скалите, които образуват вашите могъщи планини!

— Браво! — похвали го шепнешком Леонсия.

— Тогава, о, божествени Да Васко — смирено рече жрецът на Слънцето, при все че не можа да заглуши докрай зазвучалото в гласа му тържество, — ти си достоен да се подложиш на древното и обичайно изпитание. Ако след като пиеш от златното питие, пак можеш да кажеш, че си Да Васко, и аз, и всички ние ще се преклоним пред теб като пред божество. От време на време и други пришълци са прониквали в тази долина. Те винаги идваха, жадни за злато. Но когато ние задоволявахме жаждата им, всички до един преставаха да жадуват, защото умираха.

Докато говореше и Загубените души напрегнато го наблюдаваха, а тримата пришълци го гледаха със същото напрежение, изострено от мрачно предчувствие, жрецът бръкна в голяма кожена торба и започна да хвърля цели шепи самородно злато в нагорещения тигел на триножника. Пленниците бяха толкова близо, че виждаха как златото се топи, превръща се в течност и се надига в тигела също като някакво златно питие.

Малкото девойче се възползува от изключителното си положение в племето на Загубените души, приближи се до жреца на Слънцето и рече така, че да го чуят всички:

— Това е Да Васко, капитан Да Васко, божественият капитан Да Васко, който преди много-много години е довел тука нашите прадеди.

Жрецът се намръщи, за да я накара да млъкне. Но девойчето повтори думите си, като сочеше красноречиво ту бюста, ту Торес; жрецът долови, че положението се изплъзва от ръцете му и мислено прокълна греховната си любов към майката на момиченцето, от която любов се бе родила тази негова дъщеря.

— Млъкни! — строго й заповяда той. — Това са неща, от които ти нищо не разбираш. Ако той е капитан Да Васко и е божествен, ще изпие златото и ще остане здрав и читав.

Той наля разтопеното злато в груба глинена кана, нагорещена върху съда с жаравата в подножието на олтара. По даден знак няколко младежи оставиха копията си и се запътиха към Леонсия с явното намерение да й отворят насила устата.

— Чакай, жрецо! — провикна се с гръмовен глас Франсис. — Тя не е божествена, както е божествен Да Васко. Изливай златното питие върху Да Васко.

Като го чу, Торес стрелна Франсис с поглед, изпълнен с яростна злоба.

— Продължавайте да се държите надменно и гордо — посъветва го Франсис. — Не се съгласявайте да пиете. Покажете им надписа в шлема.

— Няма да пия! — изкрещя Торес, полуобезумял от ужас, когато жрецът се обърна към него.

— Ще пиеш. Ако ти си Да Васко, божественият капитан от Слънцето, ние ще се уверим в това и ще паднем пред теб по очи, за да ти се преклоним.

Торес погледна умолително Франсис и това не убягна от тесните очи на жреца.

— Май че ще трябва да го изпиете — сухо каза Франсис. — В края на краищата направете го заради дамата и умрете като герой.

С внезапен рязък напън Торес издърпа едната си ръка от ремъците, с които беше вързан, смъкна шлема си и го протегна така, че жрецът да може да го види отвътре.

— Виж какво е изрязано тука! — заповяда му той.

Жрецът така се стресна, когато вадя надписа ДА ВАСКО, че изтърва каната. Стопеното злато се разля, подпали сухите съчки на земята, а един от копиеносците, на чийто крак паднаха няколко капки, се втурна да бяга с диви писъци от болка. Ала жрецът на Слънцето бързо се съвзе. Той грабна гърнето с жаравата и вече се канеше да подпали съчките, натрупани около трите му жертви, когато се намеси девойчето:

— Богът на Слънцето не позволи великия капитан да изпие това питие — каза то. — Богът на Слънцето го разплиска с ръката ти.

И когато всички Загубени души започнаха да си шушукат, че тази работа не е чак толкова проста, колкото се струва на техния жрец, старецът се видя принуден да спре. Въпреки това той беше твърдо решил да погуби тримата пришълци. И затова лукаво заговори на народа си:

— Ще чакаме знамение… Донесете масло. Ще дадем на бога на Слънцето време да изпрати знамение… Донесете свещ.

Той изля едно гърне масло върху съчките, за да могат по-лесно да се запалят, забучи запалено парченце свещ сред напоеното с масло гориво и рече:

— Ще чакаме знамението, докато догори свещта. Добре ли е така, о, народе?

И всички Загубени души промърмориха:

— Добре е.

Торес погледна умолително Франсис и той му отговори:

— Подлият дъртак положително скъси свещта. В най-добрия случай няма да изтрае и пет минути, а може да пламнем и след три минути.

— Какво можем да направим? — попита подлуделият от страх Торес, а Леонсия, с тъжна, преливаща от любов усмивка, смело погледна Франсис в очите.

— Молете се да завали — отговори Франсис. — Обаче на небето няма и следа от облаче. След това умрете като мъж. Недейте квича прекалено високо.

Очите му се обърнаха към Леонсия и с погледа си той й каза това, което не беше посмял да й каже никога досега: че я обича с цялото си сърце. Макар и разделени поради това, че бяха вързани за коловете, те никога не са били по-близо един до друг и нишката, която ги притегляше и съединяваше, бяха техните очи.

Малкото девойче, което търсеше знамение на небето, го забеляза първо. Торес не виждаше нищо освен догорилата почти до края свещ, но чу провикването на момиченцето и вдигна очи. И в същото време заедно с всички чу бръмчене — сякаш в небето летеше чудовищно насекомо.

— Самолет! — рече полугласно Франсис. — Торес, кажете им, че това е знамението.

Но нямаше нужда нищо да казва. Самолетът се спусна над тях и закръжи на не повече от сто фута — първият самолет в живота на Загубените души, — а от него, като благослов от небесата, долетя познатото:

Гръб до гръб двамина с тебе

бихме се с цял екипаж.

Самолетът описа пълен кръг, вдигна се на височина от около хиляда, фута и тогава видяха да се отделя нещо от него точно над главите им, да пада като камък около триста стъпки, след това да се отваря в опънат парашут, а отдолу, като паяк, увиснал на паяжина, очертанията на, човек, който с приближаването към земята отново заля:

Гръб до гръб двамина с тебе

бихме се с цял екипаж.

И тогава събитията започнаха да се настигат едно друго с невъобразима бързина. Свещта се разпадна, горящият фитил падна в локвичката стопена лой, локвичката пламна, пламнаха и напоените с масло съчки около нея. Хенри, който се приземи в гъмжилото на Загубените души и покри голяма част от тях с парашута си, с два скока се озова до своите приятели и разрита наляво и надясно лумналите съчки. Той се забави само секунда. Това стана, когато жрецът на Слънцето се опита да му попречи. Дясно кроше в челюстта повали престарелия вече довереник на бога по гръб и докато той се съвземе и изправи на крака, Хенри вече беше съсякъл ремъците, с които бяха вързани Леонсия Франсис и Торес. Той протегна ръце да прегърне Леонсия, но тя го отблъсна с думите:

— Бързо! Няма време за обяснения. Падайте на колене пред Торес и се преструвайте, че сте негов роб… и не говорете на испански, говорете на английски.

Хенри не можеше да схване какво става и докато Леонсия се мъчеше да го убеди с поглед, той видя Франсис да се просва в краката на общия им враг.

— Я гледай! — промърмори Хенри и се присъедини към Франсис. — Готово! Но това е по-лошо от мишеморка!

Леонсия последва неговия пример и всички Загубени души паднаха по очи пред този капитан Да Васко, който приемаше сред тях небесни пратеници направо от Слънцето. Всички бяха се преклонили освен жреца, който бе дълбоко потресен и се канеше да стори същото, когато присмехулният дявол на мелодрамата, криещ се в душата на Торес, го накара да прекали с ролята си.

Надменно, както го беше учил Франсис, той вдигна десния си крак и го сложи на врата на Хенри, при което случайно прищипа ухото му.

Хенри буквално подскочи във въздуха.

— Нямате право да ме настъпвате по ухото, Торес! — изкрещя той и същевременно го повали с дясно кроше, както беше повалил жреца.

— Е, сега всичко отиде по дяволите — забеляза Франсис с хладно и безразлично негодувание. — Свършено е с баснята за бога на Слънцето.

Жрецът на Слънцето, схванал каква е работата, даваше възторжени знаци на копиеносците си. Но Хенри опря дулото на автоматичния си пистолет в корема на стария жрец: старецът си спомни легендите за смъртоносни хвърковати оръжия, движени от тайнственото вещество, наричано „барут“, усмихна се отстъпчиво и махна на копиеносците да се дръпнат.

— Това надминава моите знания и разум — заговори той на съплеменниците си, а погледът му току се връщаше към дулото на пистолета в ръката на Хенри. — Ще прибягна до последната възможност. Изпратете вестоносец да събуди Бленуващата. Да й каже, че тука, в долината ни, има пришълци от небето, може би от Слънцето. И че само мъдростта на далечните й бленувания може да ни изясни това, което ние не разбираме и което дори и аз не мога да разбера.