Джек Лондон
Сърцата на тримата (3)

ГЛАВА I

Събитията се развиха много бързо за Франсис Морган тази късна пролетна утрин. Ако някога е имало човек, който би могъл с един скок да се върне към времето на страшната кървава драма и трагедия на първобитния живот и средновековната мелодрама на чувства и страсти, присъща на латинската раса от Новия свят, Франсис Морган бе предопределен да бъде този човек и съдбата много бързаше да изпълни предопределението си.

Въпреки това Франсис бе обладан от мързел и не подозираше, че в света настъпва някакво раздвижване, пък и сам той, кажи-речи, не беше се раздвижил още. До късно през нощта бе играл бридж, та затова стана и късно сутринта. Късно закуси с плодове и овесени ядки с мляко и отиде в библиотеката, тази строго елегантна стая, от която към края на живота си баща му бе ръководил своите огромни и разнообразни предприятия.

— Паркър — попита Франсис камериера, който преди беше прислужвал на баща му, — забелязвал ли си изобщо някакви признаци на затлъстяване у Р. Х. М. в последните му дни?

— О, не, сър! — бе отговорът на Паркър, изречен с почтителност, подобаваща на добре обучен слуга, но придружен от неволен поглед, с който бегло прецени великолепната снага на младия мъж. — Баща ви, сър, до края си остана слаб. Винаги е имал все същата фигура: широк в раменете и гърдите, с едър кокал, но винаги слаб, сър, винаги тънък в кръста. Когато го сложиха на масата и измиха, сър, тялото му би засрамило повечето млади мъже в града. Той винаги добре се грижеше за себе си; помагаха му упражненията в леглото, сър. Половин час всяка сутрин. Нищо не можеше да му попречи. Наричаше ги „закон божий“.

— Да, той беше човек с чудесна фигура — лениво отговори младежът и хвърли поглед към борсовия телеграфен апарат и няколкото телефона, инсталирани от баща му.

— Точно така — с готовност се съгласи Паркър. — Той беше слаб и аристократичен въпреки раменете, едрия кокал и гърдите. А вие сте наследили всичко това, сър, само че в още по-голяма степен.

Младият Франсис Морган, наследил освен мускулите и много милиони долари, с наслада се отпусна в огромното кожено кресло, протегна крака като някой як лъв от зоологическата градина, преливащ от сили, и погледна едно заглавие в сутрешния вестник, което го осведоми за ново свличане в участъка Кулебра в Панама.

— Ако не знаех, че ние, Моргановците, нямаме тази склонност… — той се прозина, — щях вече да затлъстея от такъв живот… Нали, Паркър?

Възстаричкият камериер, несметнал за нужно да отговори веднага, се стресна от резкия въпрос, нарушил паузата.

— О, да, сър! — побърза да каже той. — Искам да кажа не, сър! Вие сте във великолепно състояние.

— Нищо подобно — убедително му възрази младежът. — Може да не затлъстявам, но положително започвам да се отпускам… Нали, Паркър?

— Да, сър! Не, сър… не, искам да кажа не, сър! Вие сте си съвсем същият, какъвто бяхте преди три години, когато се върнахте у дома от колежа.

— И реших, че безделието е мое призвание — изсмя се Франсис. — Паркър!

Паркър се превърна целият в слух. Господарят му се задълбочи в размишления, сякаш въпросът бе от изключително значение, и задърпа щръкналите космички на малките, приличащи на четка за зъби мустачки, които си беше пуснал напоследък.

— Паркър, отивам на риболов.

— Да, сър.

— Поръчал съм да ми пратят няколко въдичарски пръта. Моля ти се, сглоби ги и ми ги донеси да им хвърля едно око. Влязло ми е в ума, че две седмици в гората ще ми дойдат много добре. Ако не го направя, положително ще започна да трупам тлъстини и ще опозоря цялото родословие. Спомняш ли си за сър Хенри?… За стария чудак сър Хенри, стария пират и главорез?

— Да, сър; чел съм за него, сър.

Паркър се спря на прага и зачака този миг, когато словоохотливостта на младия му господар ще се поизчерпи и ще му позволи да излезе и да изпълни поръчението.

— Не че мога чак да се гордея с него, дъртия пират.

— О, не, сър! — запротестира Паркър. — Той е бил губернатор на Ямайка. Той е умрял, заобиколен от почит.

Голям късмет, че не е умрял на бесилката — засмя се Франсис. — Всъщност той е единственият позор за семейството, което е основал. Но това, което исках да кажа, е, че съм го проучил много внимателно. Той се е грижил за фигурата си и умрял с тънък кръст, слава богу. Оставил ни е хубаво наследство. Ние, Моргановците, не можахме да намерим неговото съкровище, но тънкият кръст, който ни е завещал, е наследство, по-скъпо от разни рубини. Това се нарича „установена родова черта“, поне така са ме учили професорите по биология.

При настъпилата тишина Паркър беззвучно се измъкна от стаята, а Франсис Морган се задълбочи в статията за Панама и научи, че каналът надали ще бъде отворен за преминаване през следващите три седмици.

Един от телефоните иззвъня и по електрическите нерви на постигналата съвършенство цивилизация съдбата за първи път протегна своите пипалца и се свърза с Франсис Морган в библиотеката на господарската къща, която баща му беше построил на Ривърсайд Драйв.

— Но, скъпа госпожо Карудърс! — възрази Франсис в слушалката. — Каквото ще да е, то е само местна паника. „Тампико Петролиъм“ се държи. То не е спекулантско предприятие. Вложените в него пари са сигурни. Дръжте акциите. Не ги изпускайте… Тука трябва да е дошъл някой минесотски чифликчия, който се мъчи да откупи повечко акции, понеже му се виждат сигурни, каквито са си… Какво от това, че са се качили с два пункта? Недейте продава. Това не е нито лотария, нито рулетка. Това е честно промишлено предприятие. Съжалявам, че е огромно по размери, иначе щях да го финансирам съвсем сам… Слушайте, моля ви се, нищо не рискувате! Та сегашната ни поръчка за цистерни е за по-вече от милион долара! Нашата железопътна линия и трите ни петролопровода струват повече от пет милиона! Ами че действуващите кладенци ей сега дават петрол за стотина милиона и ние се чудим как да го извозваме на брега при танкерите. Тъкмо сега му е времето човек да вложи капитала си. Още година-две и държавните облигации ще изглеждат съвсем нищожни в сравнение с вашите акции…

Да, да, моля. Не обръщайте внимание на борсовите колебания. И моля ви се, преди всичко аз не съм ви съветвал да ги купувате. Никога не съм давал такива съвети на никой приятел. Но щом вече ги имате на ръка, ще държите здраво. „Тампико Петролиъм“ е сигурен като Английската държавна банка… Да, Дики и аз разделихме печалбата снощи. Чудесна компания и страшен късмет… Ха-ха! Моят темперамент ли? Ха-ха!… Да?… Кажете на Хари, че ще се махна за една-две седмици… На риба, пъстървички; нали знаете: пролет и поточета, мъзгата кипи, всичко напъпва и цъфти и тъй нататък… Да, довиждане и дръжте на „Тампико Петролиъм“. Ако цената поспадне, след като този минесотски чифликчия спре да я вдига, купете си още малко — и аз така ще направя. То е все едно да намериш пари на пътя… Да… Да, разбира се… Тези акции са твърде сигурни, за да си позволи човек да ги продаде при такова повишение, защото може вече да не слязат по-надолу… Разбира се, зная какво приказвам… Да, да… Довиждане.

Той придърпа към удобното си кресло лентата на телеграфния апарат, свързан с борсата, лениво плъзна поглед по нея и с леко нарастващ интерес прочете съдържащото се там съобщение.

Паркър се върна с няколко тъннчки въдичарски пръта, всеки от тях блестящ бисер на майсторска и художествена изработка. Франсис скочи от креслото, захвърли настрана и забрави телеграфната лента, с възторжена радост, като хлапе, заразглежда играчките и се залови да ги опитва една след друга, да ги размахва така, че рязко да изсвирват във въздуха като камшик, бавно, с внимателно и отмерено движение да ги вдига към високия таван, сякаш хвърля въдица в някакъв невидим вир в другия край на стаята, където има спотаена пъстърва.

Един от телефоните иззвъня. На лицето му мигновено се изписа раздразнение.

— За бога, обади се ти, Паркър! — заповяда той. — Ако е някоя глупачка, която играе на борсата, кажи й, че съм умрял или съм пиян, или болен от тифус, или се женя, или ме е сполетяло някакво друго бедствие.

След краткотраен разговор, воден от страна на Паркър със сдържан и нисък тон, който напълно подхождаше на студеното, строго, благородно величие на стаята, той каза в слушалката: „Една минутка, сър!“, запуши я с ръка и рече:

Обажда се господин Баском, сър. Иска да говори с вас.

Кажи на господин Баском да върви по дяволите — отговори Франсис и замахна с пръчката така, че ако на нея наистина имаше влакно и ако бе литнало по пътя, начертан от възхитения му поглед, то щеше да мине през прозореца и вероятно щеше да стресне градинаря, който коленичеше вън над пресаждания от него розов храст.

— Господин Баском казва, че се отнася до борсата, сър, и че би искал да поприказва с вас само за един миг — настоя Паркър, но толкова деликатно и меко, сякаш само повтаряше някакво незначително и маловажно съобщение.

— Добре — Франсис грижливо опря пръчката на масата и отиде при телефона.

— Ало! — обади се той в слушалката. — Да, аз съм Морган. Казвайте. Какво има?

Той слуша около една минута и ядно прекъсна говорещия:

— Да продаваме ли? Ще има да вземате! Нищо подобно… Разбира се, радвам се да го чуя. Дори да се качат с десет пункта (което няма да стане), нищо няма да продавате. Може повишението да е закономерно и цената вече да не спадне. Акциите са сигурни. Те струват много повече от цената, на която се котират. Хората може и да не го знаят, но аз зная. След една година ще се котират по двеста долара… разбира се, ако Мексико може да спре тези игри на революция… Щом цената падне, ще получите от мен нареждане да купувате… Глупости! Кой иска да контролира акциите? Това е чисто спорадично положение… а? Извинете. Искам да кажа, че е само временно. Сега отивам за две седмици на риболов. Ако курсът спадне с пет пункта, купувайте. Купувайте всичко, което ви предложат. Така е: когато човек притежава почтено предприятие, почнат ли да му се вдигат акциите, това е почти толкова лошо, колкото и когато почнат да падат… да… Разбира се… да. Довиждане.

И докато Франсис продължаваше с възхищение да се занимава с въдиците си, съдбата усилено се трудеше в частния кабинет на Томас Ригън в търговската част на града. След като нареди на разните си борсови посредници да купуват акциите на „Тампико Петролиъм“ и пусна по различните си тайни канали за разпространяване на новини загадъчния слух, че нещо не било наред с концесията, дадена на „Тампико Петролиъм“ от мексиканското правителство, Томас Ригън се зае с доклада на собствения си агент, експерт по петрола, който бе прекарал два месеца на самото място, за да разузнае какви са действителните перспективи и възможности на „Тампико Петролиъм“.

Един чиновник влезе с визитна картичка й съобщи, че посетителят е настойчив чужденец. Ригън го изслуша, хвърли поглед на картичката и каза:

— Кажете на този сеньор Алварес Торес от Сиудад де Колон, че не мога да го приема.

След пет минути чиновникът се върна; този път на картичката беше надраскана с молив някаква бележка. Ригън се усмихна, когато прочете:

Драги г-н Ригън,

Уважаеми сър,

Имам честта да Ви осведомя, че зная нещо за местонамирането на съкровището, което сър Хенри Морган заровил в пиратските си дни.

Алварес Торес

Ригън поклати глава и чиновникът бе вече почти прекрачил прага, когато господарят изведнъж му извика:

— Поканете го… веднага.

Когато остана сам, Ригън тихичко се засмя на мярналото се в главата му ново хрумване.

— Вчерашно хлапе! — промърмори той през дима от току-що запалената пура. — Мисли си, че може да играе ролята на лъв, както я играеше старият Р. Х. М. Хубавичко кастрене, ето какво му трябва, и старият Томас Р. ще се погрижи да го получи.

Английският език на сеньор Алварес Торес бе толкова безупречен, колкото и модният му пролетен костюм и при все че бледожълтеникавият цвят на кожата говореше за латиноамериканския му произход, при все че в блясъка на черните му очи красноречиво прозираше отдавна сляла се в едно смес от испанска и индианска кръв, той имаше дотолкова нюйоркски вид, че Томас Ригън не би могъл да желае нищо повече.

— Благодарение на големи усилия и дългогодишни проучвания най-после успях да вляза в дирите на златото, плячкосано от сър Хенри Морган — подхвана Торес. — Разбира се, то е на Москитовия бряг. Ще ви кажа веднага, че е на по-малко от хиляда мили от лагуната Чирики и може да се каже, Бокас дел Торо е най-близкият град. Аз съм роден там (обаче образованието си получих в Париж) и зная тази местност на пръсти. Една малка шхуна… разноските са малки, съвършено малки, но затова пък каква отплата, каква награда — съкровището!

Сеньор Торес млъкна от красноречиво безсилие да се изрази по-определено, а Томас Ригън, корав човек, свикнал да има работа с корави хора, се залови да разчепква и живота, и сведенията му като специалист по криминални дела на кръстосан разпит.

— Да — скоро си призна сеньор Торес, — аз съм малко затруднен… как да кажа?… незабавно да намеря средства.

— Имате нужда от пари — грубо отряза борсовият деятел и посетителят утвърдително се поклони с огорчен вид.

Още много неща призна той под огъня на сипещите се въпроси. Да, вярно е, че съвсем наскоро е напуснал Бокас дел Торо, но вярвал, че никога вече нямало да се върне. И все пак би се върнал, ако се окаже възможно да се нареди нещо…

Но Ригън го прекъсна с грубостта на властник, обръщащ се към по-долни човешки същества. Той написа чек на името на Алварес Торес и когато този господин погледна чека, видя вписана сумата хиляда долара.

— Вижте сега какво искам — заговори Ригън. — аз ни най-малко не вярвам на вашите приказки. Обаче имам един млад приятел, обичам това момче от все сърце, но той твърде много скита, привличат го светлините, жените и тъй нататък, кали разбирате? — И синьор Алварес Торес му се поклони, както един светски човек се покланя на друг светски човек. — Та за доброто на неговото здраве, както и на неговата кесия, пък и за спасението на неговата душа, най-хубавото нещо, което би могло да му се случи, е пътешествие за търсене на съкровище, приключение, физическо упражнение и… сигурен съм, че на пълно ме разбирате.

Алварес Торес отново се поклони.

— Вие имате нужда от пари — продължи Ригън. — Помъчете се да го заинтересувате. Тези хиляда долара са за вашите усилия. Съумейте да го заинтересувате така, че да тръгне да търси златото на стария Морган, и ще имате още две хиляди. Съумейте да го заинтересувате до такава степен, че да го няма три месеца — още две хиляди, шест месеца — още пет хиляди. О, повярвайте ми, аз се познавах с баща му. Ние бяхме другари, съдружници, бих… бих казал, почти братя. Готов съм да жертвувам каква да е сума, само да върна сина му в правия път, достоен за истински мъж. Какво ще кажете? Тази хилядарка е ваша за начало. Съгласен ли сте?

С треперещи пръсти сеньор Алварес Торес сгъваше и разгъваше чека.

— Аз… аз приемам — измънка той и взе чак да се запъва от вълнение: — Аз… Аз… Как да се изразя?… Аз съм на вашите заповеди.

След пет минути, когато стана да си върви с най-пълни указания относно ролята, която трябваше да играе, и с историята си за съкровището на Морган, непроменена за убедителност от съобразителния, практичен и търсещ строга последователност борсаджия, сеньор Торес изтърси почти с шеговит, но въпреки това много прочувствен тон:

— И най-смешното в цялата работа, господин Ригън, е, че всичко това е вярно. Промените, които ме посъветвахте да направя в разказа си, го правят да звучи по-достоверен, но той си е достоверен и без тях. Имам нужда от пари. Вие сте извънредно щедър и аз ще направя всичко, каквото мога… Аз… аз се гордея с това, че съм артист. Но самата гола истина е, че ключът за намиране на заровената от Морган плячка не е измислица. Имал съм достъп до книжа, недостъпни за широката публика, което всъщност съвсем не е съществено, защото мъжете от моето семейство (това са мои семейни книжа) са имали същия достъп и мнозина преди мене са се блъскали над тях цял живот в безплодни търсения. И въпреки всичко те са били на прав път с изключение на това, че са се заблуждавали и бъркали мястото с двадесет мили. То си беше посочено в книжата. Бъркали са го, понеже според мен това бе преднамерен трик, загадка, ребус, маскировка, плетеница, която аз и само аз успях да разплета и разгадая. Някогашните мореплаватели всички до един са прибягвали към такива хитрости, когато са чертали картите си. По този начин испанските ми прадеди укрили Хавайските острови с една разлика от пет градуса географска дължина.

Ала всичко това бе съвсем непонятно за Томас Ригън, който се усмихваше, за да покаже, че го слуша, и със същата усмивка прикриваше търпеливото си недоверие на зает делови човек.

Едва си беше отишъл сеньор Торес, и в кабинета въведоха Франсис Морган.

Мина ми през ума да се отбия за малък съвет — каза той, след като двамата се поздравиха. — Пък и към кой друг да се обърна, ако не към вас — нали сте работили в такова близко сътрудничество с баща ми? Доколкото знам, вие сте били съдружници в някоя от най-големите сделки. Той винаги ми е казвал да имам вяра във вашите съждения. И ето ме при вас, а пък имам намерение да отида на риболов. Какво става с „Тампико Петролиъм“?

— Че какво да става? — отговори с въпрос Ригън, като се престори майсторски, че не знае нищо тъкмо за това, което сам бе предизвикал. — С „Тампико Петролиъм“?

Франсис кимна, отпусна се на един стол и запали цигара, а Ригън зачете лентата на борсовия телеграфен апарат.

— Акциите на „Тампико Петролиъм“ са се качили… с два пункта… редно е да се тревожиш — подхвърли той.

— Същото казвам и аз — съгласи се Франсис. — Редно е да се тревожа. Но все пак не мислите ли, че някоя група е надушила истинската им стойност… а тя е голяма… Казвам го само на вас… искам да кажа строго поверително, нали разбирате? — Ригън кимна. — Голямо предприятие. Всичко му е наред. Сериозно предприятие. Без лъжи и измами. Сега това раздвижване… не смятате ли, че някой или някоя група се мъчи да откупи повече акции, та да ги вземе в свои ръце?

Съдружникът на баща му, увенчан с почтени побелели коси, под които се криеше подъл ум, тръсна тези коси.

— Ами че може да е само паника — рече той, — а може хората, които играят на борсата, и да са предугадили, че акциите си струват парите. Какво ще кажеш?

— Разбира се, че си струват парите! — разпалено откликна Франсис. — Имам такива хубави сведения, Ригън, че бихте зяпнали от почуда. Както казвам на всичките си приятели, това е предприятие без лъжа и измама. Направо ме е яд, че ми се наложи да приема участието на широката публика. То беше толкова огромно, че не можех иначе. Не бих могъл да го разработя дори с всичките пари, които ми остави баща ми… искам да кажа, свободни пари, не средствата, вложени другаде… пари, с които можех да боравя.

— Да не ти трябват пари? — попита старецът.

— О, имам си солидна сумичка, с която да оперирам — нехайно отговори младежът.

— Искаш да кажеш?…

— Разбира се. Точно така. Ако акциите спаднат, ще купувам. То е все едно да намериш пари на пътя.

— И колко смяташ да вложиш в тях? — бе следващият изпитателен въпрос на Ригън, зададен с престорено изражение на добродушие, преплетено с одобрение.

— Всичко, каквото имам — без да се замисли, отвърна Франсис Морган. — Казвам ви, Ригън, това е огромно предприятие.

— Почти не съм се интересувал от него, Франсис, но като съдя по малкото, което зная, ще кажа, че изглежда надеждно.

— Изглежда! Казвам ви, Ригън, то е златна мина, без лъжа и измама и е срамота, че трябваше да продам от акциите. Няма нужда никого и нещо да разорявам, за да го вдигна на крака. Светът само ще спечели, като му хвърля… страх ме е да кажа колко стотици милиона варела чист петрол… Слушайте, само един кладенец в находището Уастека е давал по двадесет и седем хиляди варела на ден й течение на седем месеца. И още продължава да ги дава. То е капка в морето в сравнение с онова, което сме хвърлили на пазара досега. Относителното му тегло е двадесет и две и има по-малко от нула цяло и две десети на сто утайка. А има един кладенец… трябва само да се построи шестдесет мили петролопровод до него и да се осигури известна безопасност… който залива цялата околност, не по-малко от седемдесет хиляди варела на ден. Разбира се, всичко това ви го казвам поверително, нали? Работата върви прекрасно и не искам акциите на „Тампико Петролиъм“ да се качат до небесата.

Не се тревожи за това, мойто момче. Първо трябва да вкараш своя петрол в тръбопроводи и да оправиш мексиканската революция; едва тогава акциите на „Тампико Петролиъм“ ще се вдигнат. Я си върви да ловиш риба и не мисли за това. — Ригън замълча, като се престоря майсторски, че изведнъж си е спомнил за нещо, и вдигна визитната картичка на Алварес Торес с надрасканата на нея с молив бележка. — Виж кой току-що беше при мен. — Сякаш изведнъж му хрумна нещо, Ригън задържа за миг картичката. — Защо ще ходиш на лов за някаква си там пъстърва? В края на краищата това е просто развлечение. Ето ти тука една риба, нея да уловиш, ще е истинско развлечение, истинско мъжко, а не детско развлечение, не развлечение в ловна хижа в Андирокските планини с разкоша на персийски дворец, с хладилници, слуги и електрически звънци. Баща ти винаги досега много се гордееше със своя родоначалник пират. Твърдеше, че приличал на него, а ти положително приличаш на татко си.

— Сър Хенри! — усмихна се Франсис и посегна да вземе картичката. — И аз малко се гордея с този стар нехранимайко.

Той прочете бележката и въпросително вдигна очи.

— Думите на този негодник звучат доста убедително — обясни Ригън. — Твърди, че е родом точно от Москитовия бряг и че се е натъкнал на данните в частните си семейни книжа. Не че вярвам и на една дума от приказките му. Нямам нито време, нито желание да вярвам на глупости извън обсега на моите интереси.

— Въпреки всичко сър Хенри е умрял, кажи-речи, като бедняк — забеляза Франсис и моргановската упоритост за миг пролича по свъсилите се вежди. — И никой никога не е намерил нещо от заровените му съкровища.

— На слука — добродушно му се присмя Ригън.

— Все пак бих искал да се видя с този Алварес Торес — възкликна младежът.

Вятър работа — продължи Ригън. — Макар и да трябва да призная, че думите на тоя приятел звучат удивително правдоподобно. Ами че ако бях по-млад… не, дявол да го вземе, аз съм създаден за тази работа тука.

— Знаете ли къде мога да го намеря? — запита Франсис в следващия миг и с това съвсем несъзнателно мушна врата си в мрежата от пипалца, която съдбата, въплътила се във видимия образ на Томас Ригън, беше простряла, за да го хване.

Срещата се състоя на другата сутрин в кабинета на Ригън. Още щом видя Франсис, сеньор Алварес Торес се стресна, но веднага се овладя. Това не отбягна от погледа на Ригън, който с усмивка подхвърли:

— Сякаш е самият стар пират, нали?

— Да, приликата е поразителна — излъга или само наполовина излъга Торес, защото наистина забеляза колко много прилича Франсис на портретите на сър Хенри Морган, които беше виждал; обаче в същото време пред очите му се мярна видението на друг, при това жив човек, който приличаше и на Франсис, и на сър Хенри не по-малко, отколкото те двамата приличаха един на друг.

Франсис бе младеж, за когото не съществуваха пречки. Двамата се задълбочиха в проучването на съвременни и старинни карти и в стари документи, написани с избеляло вече мастило на пожълтяла от времето хартия, и след като измина половин час, той заяви, че ще хване следващата си риба или на Бика, или на Телеца — двете островчета пред лагуната Чирики, на едно от които, както уверяваше Торес, се намирало съкровището.

— Ще взема тазвечерния влак за Ню Орлеан — заяви Франсис. — Тъкмо ще успея да се прехвърля на някой от параходите на „Юнайтед фрут къмпани“, които отиват в Колон… о, аз проучих всичко това, преди да си легна снощи.

— Но недейте наема шхуна в Колон — посъветва го Торес. — Идете с кон по суша до Белен. Там е най-хубавото място за наемане на кораб с простодушни местни моряци, а и всичко друго е просто.

— Звучи добре! — съгласи се Франсис. — Винаги ми се е искало да видя тия места. Ще бъдете ли готов да вземете тазвечерния влак, сеньор Торес?… Естествено, вие разбирате, че при тия обстоятелства касиер ще бъда аз и разноските ще плащам аз.

Но Алварес Торес долови тайния поглед на Ригън и без да се запъне, находчиво излъга:

— Съжалявам, но ще трябва да се присъединя към вас по-късно, господин Морган. Една малка неотложна работа — как да се изразя? — едно незначително съдебно дело, края на което трябва да изчакам. Не че е важна сумата на иска. Обаче това е семеен въпрос и следователно извънредно важен. Ние Торесовците, имаме своя гордост, която, признавам, се смята за глупаво нещо във вашата страна, но за нас е нещо много сериозно.

— Той може да те настигне по-късно и да те оправи, ако загубиш дирите — успокоително каза Ригън. — И преди да си забравил, никак няма да е зле да уговориш със сеньор Торес подялбата на плячката… ако изобщо някога я намерите.

— Какво бихте казали вие? — попита Франсис.

— Да делите по равно, наполовина — отговори Ригън, щедро разпределяйки между двамата мъже нещо, което бе убеден, че не съществуваше.

— А вие ще ме настигнете колкото можете по-скоро, нали? — попита Франсис латиноамериканеца. — Ригън, заемете се лично с неговото малко дело и го уредете, съгласен ли сте?

— Разбира се, мойто момче — беше отговорът. — Ами ако се наложи, да авансирам ли сеньор Алварес?

— Чудесно! — Франсис стисна десниците на двамата с двете си ръце. — Това ще ми спести излишни грижи. Е, трябва да бързам да си събера нещата, да отменя разни срещи и да хвана влака. Всичко хубаво, Ригън. Довиждане, сеньор Торес, докато се срещнем някъде около Бокас дел Торо или в някоя малка дупка в земята на Бика или Телеца… казвате, според вас трябва да е на Телеца. Е, дотогава adios.

А сеньор Алварес Торес остана още малко при Ригън и получи изрични нареждания за ролята, която трябваше да играе, като се започне с протакането и забавянето на експедицията на Франсис и се завърши със същото протакане и забавяне до самия край.

— Накъсо казано — заключи Ригън, — почти ми е безразлично дали ще се върне изобщо… стига да можете да го задържите там по-дълго за доброто на здравето му.