Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (55)

42
Джеймс

Събудих се от ярката светлина с непоносим махмурлук, главоболие и най-вече от непрекъснато гръмко чукане на вратата на хотелската ми стая.

— Добре, добре. Идвам! — извиках. Гласът ми бе дрезгав от прекалено многото цигари, а всичките ми добри намерения бяха отнесени от вятъра под влиянието на количеството изпито уиски. Станах, препъвайки се от леглото, напълно облечен, и изскимтях срещу ослепителната светлина, която се изливаше през прозорците, защото завесите не бяха спуснати.

— Да не би някой да е умрял? — попитах, когато отворих вратата. Или има пожар?

Портиерът се отдръпна крачка назад, стреснат от вида ми.

— Добро утро, мосю. Това пристигна късно снощи за вас. — Той ми подаде един плик. Парфюмът моментално издаде подателя му. — Младата дама, която го остави, беше много разстроена, да не споменавам, че бе мокра до кости.

Пъхнах плика в джоба си и се разсмях.

— Пада й се.

Портиерът се поколеба на прага, но не си тръгна веднага. Посивелите коси по слепоочията и бръчките около очите му придаваха достойнство.

— Тя настоя, да ви предам това лично. Аз обещах. И, разбира се, не е моя работа, дали ще го прочетете или не, но тя изглеждаше много нещастна.

Имах чувство, че баща ми ме сгълча.

— Да, благодаря. Разбрах. Има ли нещо друго?

— Не, сър. Това е всичко. — Той се обърна да си върви. — Господинът ще ходи ли днес на сватбата?

— Да, господинът ще отиде днес на сватбата. — Потърках челото си и исках стаята да спре да се върти. — Ако успее да се съвземе от най-ужасния махмурлук в живота си.

— Днес е най-щастливият ден в Монако. Ден, в който човек трябва да се влюби. А не ден, в който да разлюби.

Въздъхнах.

— Ще прочета писмото.

— Bon. Наслаждавайте се на тържествата, мосю.

Дадох му няколко франка за това, че ми донесе писмото в стаята и за непоискания съвет, и затворих вратата.

Беше седем и половина. Трябваше да бъда в катедралата до девет. На гостите бе казано да заемат местата си най-късно до девет и половина.

Извадих писмото от джоба си и го оставих на бюрото. Умирах от желание да разбера какво имаше да каже Софи в своя защита, но от друга страна, бях се заинатил и бях решил да не й обръщам внимание, да приключа с тази сватба и да се прибера у дома.

По-голяма част от нощта ми се губеше, беше пълна мъгла, но имаше един образ, който не можех да изтрия от паметта си — как онзи мъж я привлече за спиращата дъха целувка. Не можех да изтрия и начина, по който тя ме погледна през рамото си, как очите й се заковаха в моите, докато той я дърпаше да влязат в операта.

— В края на краищата не си толкова щастлива — промърморих, докато плисках лицето си с вода и се оглеждах в огледалото. Изглеждах толкова ужасно, колкото се и чувствах.

След голяма чаша силно кафе, главата ми започна да се прояснява. Седнах на леглото и направих онова, което исках да направя от мига, в който портиерът сложи плика в ръката ми. Отворих го. Трябваше да знам какво може да бъде възможното обяснение за случилото се. Неистови звуци от клаксони и гръмка музика се носеха по улиците, докато аз четях думите на Софи.

Скъпи мой Джеймс,

Съжалявам. Дори не знам откъде да започна, но те моля да ми повярваш, когато ти казвам, че не съм очаквала предложението на Люсиен, нито съм го искала. Бях бясна и моментално му върнах пръстена. Ако иска може да го хвърли в морето, не ме интересува. За мен това не означава нищо, но ще означава всичко, ако намериш начин да ми простиш. Търсих те навсякъде. Къде беше?

Връзката ми с Люсиен е… всъщност БЕШЕ сложна и объркана. Моля те да ми повярваш, когато ти казвам, че тя бе приключила много преди снощи, много преди ти да дойдеш в Монако. Но той не е свикнал да чува „не“ и се нуждае от някого, който да върви под ръка с него на сватби, приеми и празненства, само за да се покаже. Имах също така и други причини да остана с него. Люсиен има бизнес интереси в „Дювал“ и аз му дължа пари, ако някога успея да се освободя от него. Оставих го да вярва, че имам нужда от влиянието му, но сега осъзнавам, че изобщо не се нуждая от него. Всички правим грешки, а Люсиен Марсо беше моята. Иска ми се само да ти бях обяснила всичко това много преди тази вечер. Ти заслужаваш най-доброто, а аз обвинявам само себе си за това, че забърках такава каша.

Надявам се, че ще те видя в катедралата, но ако не успеем да се намерим там, ще бъда пред часовниковата кула на казиното в осем тази вечер. Ще се срещнем там, нали? Моля те, дори ако не можеш да ми простиш, позволи ми да ти кажа лично какво чувствам към теб. Моля те!

Татко ме учеше, че за да бъда „добър парфюмерист“, трябва да умея да пазя спомените. Той ми казваше, че всеки аромат има силата да събужда емоции и да ни напомня за нещо или за някого. Ти си във всички мои спомени от последната година. Ти си част от моя живот, Джеймс. Ти си нотките, които остават най-дълго. Аз никога няма да те забравя.

Софи

Оставих листа, легнах на леглото, и се загледах в тавана. Мислех за бележника, който бях избрал за Софи, и за розовия залез, когато й го подарих; за ухаещата на виолетки хартия, които сякаш разцъфтяха, когато тя го отвори. „Днешният ден винаги ще ухае на виолетки“, каза тогава тя, притискайки бележника към носа си. Знаех, че моят бележник никога нямаше да замести онази оръфана тетрадка, която бе загубила, но се надявах, че ще я окуражи да продължи, да се бори с големите промишлени гиганти и предприемачите, които заплашваха да я купят.

„Днешният ден винаги ще ухае на виолетки.“

Вдигнах листа хартия и вдъхнах аромата му.

— А какъв ще бъде днешният ден, Софи? Какви спомени ще запазиш от него?

Само преди няколко дни вярвах, че тя ще бъде част от моето бъдеще. Но всичко се промени толкова бързо! Сега трябваше да реша дали да се срещна с нея пред часовниковата кула и дали още искам бъдещето ми да включва и нея. Или не.

Но първо — сватбата. Щях да взема решението си по-късно.

Почти бях приключил с бръсненето, когато друго настойчиво чукане на вратата ме прекъсна.

— За бога! — промърморих. — Какво има пък сега? Не може ли човек да бъде оставен на мира? — Грабнах кърпата и попих пяната от лицето и над горната си устна, докато отварях вратата.

Управителят на хотела стоеше в коридора, а лицето му бе посивяло.

Моментално разбрах, че се е случило нещо лошо.

— Съжалявам, мосю. — Той поклати глава, докато ми подаваше малък къс хартия с герба на хотела. — Бърза телеграма от болница в Шотландия. Имало е инцидент.

Не можех да мисля. Прочетох размазаните думи.

— Болница. Инвърнес^[1]. Трима пътници пострадали в автомобилна катастрофа. Близък роднина — Джеймс Хендерсън. Моля свържете се спешно с него.

Кърпата падна от ръката ми, а аз произнесох името на дъщеря ми.

— Емили.