Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (54)

41
Софи

Денят, в който щеше да се сключи църковният брак, беше първият слънчев ден от цяла седмица. Но въпреки ясното утро и предстоящото радостно събитие, аз не можех да намеря щастие в сърцето си. Чувствах се вцепенена и объркана. Бях облекчена, и отчаяна, докато превъртах отново и отново в ума си събитията от снощи. Не можех да повярвам, че върнах годежния пръстен на Люсиен, но нито за миг не съжалявах. Не ми беше присъщо да действам така импулсивно, така решително. Но Грейс ми каза нещо (не знам дали с цел или не), което уцели десетката и със сигурност ми вдъхна смелост. Тя каза: „Мисля, че жените могат да правят всичко, което решат. Следвай сърцето си, Софи“.

Никога няма да забравя шокирания, изпълнен с изумление и гняв поглед на Люсиен. Това беше погледът, който бях виждала много пъти преди, когато нещата не ставаха така, както иска той. Досега не бях го осъзнавала. Съжалявах, само че ми отне толкова дълго време, за да реагирам правилно, и че междувременно бях изгубила Джеймс.

Търсих го повече от час в дъжда. Погледнах навсякъде, където мислех, че може да се е приютил, но той сякаш се беше стопил в дъжда и нощта го бе погълнала. Не беше в хотела си, затова направих единственото, което можех, а именно да оставя бележка. Написах я с трепереща ръка.

— Моля ви, постарайте се той да я получи — помолих пламенно портиера, хващайки ръката му в моите ръце. — Много е важно. Моля ви!

Той ме увери, че ще я предаде лично и уреди да дойде такси, за да се прибера в апартамента си.

— Вие сте цялата мокра, мадам. Ще се разболеете, ако скоро не се изсушите и стоплите.

В момента не ми пукаше. Едва след като влязох в апартамента в Кап д’Ай, свалих подгизналата, полепнала по тялото ми рокля, разкъсвайки я в раздразнението си по шевовете, и едва тогава си позволих да се предам на чувствата си. Плаках за изгубената тетрадка, за татко, за моята земя и собственост, които трябваше да продам, за загубеното време с неподходящия човек. Но най-много плаках за Джеймс, за удара и обидата, които му нанесох, и за болката, която причиних на себе си. Погледът ми се спря върху бележника, който той ми подари. Върху подвързията имаше красиви цветя. Отворих го и прочетох посвещението вътре: „За бъдещето на «Дювал». И за нашето бъдеще. Джеймс“.

Имах още един шанс да оправя нещата и да спася бъдещето, каквото и да беше то.

Той щеше да присъства на сватбата. Трябваше да бъде там. Работата му зависеше от това. Не ме интересуваше дали и Люсиен ще бъде там. Не ме интересуваха неизбежните клюки и слухове, които щяха да ме следват навсякъде. Единственото, което ме интересуваше, бе да му обясня, да му се извиня за грешките, които допуснах.

Облякох един жакет и пола в мръснорозов цвят, обвих раменете си с къса пелерина и сложих шапка върху косата, която бях свила на кок. Като намигване към стила на принцесата, който бе нейна запазена марка, добавих слънчеви очила, преди да напусна апартамента. Така скрих зад тях подпухналите си от плач очи.

Взех първия автобус за Монако, пришпорвана от нетърпение да напусна апартамента, преди Люсиен да дойде да ме вземе, както бе уговорката ни. Предполагах, че най-вероятно няма да се появи, но не исках да съм тук, ако го направеше. Последното, което исках, беше нов спор между нас. Докато другите пътници клюкарстваха безгрижно и се кискаха като ято скорци, възбудени до крайност от предстоящата сватба, аз седях в пълно мълчание на най-задната седалка на автобуса, наблюдавах сините води на Средиземно море, които блестяха на слънчевите лъчи, и се чудех какво щеше да ми донесе денят.

От площада за посещения в Монако-Вил изминах краткото разстояние до катедралата, покрай украсени в цветовете на дъгата сгради, които опасваха виещите се тесни улички от двете страни. От всеки прозорец висяха знамена на Монако, както и декоративни саксии с червени и бели цветя. Атмосферата бе тържествена и ликуваща, а украсата толкова красива, че настроението ми малко се подобри, докато стигнах до катедралата. Слънцето осветяваше бялата й фасада и тя сякаш също светеше. Червен килим и балдахин от бяла коприна бяха подготвени за венчавката. Почетният караул от отряда на стрелците на принца, американски моряци и отряд бойскаути наблюдаваха приготовленията, докато чакаха кралската двойка и почитаемите официални гости. Украсата и фанфарите, макар и прекалено претрупани, все пак бяха елегантни и красиви. Отново се удивих от факта, че бях поканена на подобно бляскаво събитие, в което щяха да участват главно европейски монарси, кралски особи, милионери, дипломати и филмови звезди.

Гледах как все повече и повече гости пристигаха и тръгваха по червения килим, за да заемат местата си, но внимание ми бе фокусирано върху групата представители на пресата. Огледах всяко лице зад въжето, с което бе оградена площта за официалните гости, всеки човек с фотоапарат, но никъде не видях Джеймс. Със сигурност дори той не биваше да закъснее днес! Къде беше, по дяволите? Усещах пулса си в гърлото. Исках да съм по-оптимистично настроена. Той щеше да дойде. Трябваше да бъде тук. Така, както трябва да мине време, за да може едно ухание да се успокои и да проникне в кожата, така и аз щях да изчакам търпеливо, за да открия какво бе останало от нашата връзка.

Въпреки нервността и нетърпението, държах главата си високо, докато чаках да се настаня. Когато най-сетне дойде и моят ред, последвах придружаващия разпоредител в катедралата. Червеният килим беше мек под сатенените ми обувки. Заех мястото си до една богато украсена мраморна колона в задната част, сложих чантата в скута си и пригладих гънките на ръкавиците си. Успокоих се, че мястото до мен беше празно. Нямаше никаква следа от Люсиен. Не спрях да се въртя и оглеждам, като наблюдавах гостите, които вече бяха заели местата си: голяма група холивудски звезди, държавни глави, представители на аристократични династии и благородни семейства, милионери и магнати, както и членовете на многобройното семейство Кели. Операторите на MGM се бяха подредили покрай стените от двете страни на нефа^[1], в краката им като змии се влачеха преплетени кабели и жици. Върху двата позлатени трона в олтара бяха монтирани телевизионни камери. За жена, чието име бе създадено от камерите, беше чиста ирония на съдбата, че тази сватба, която завинаги щеше да я раздели с любимата й работа, щеше да бъде последният филм, сниман с нея.

Камбаните на катедралата отбелязаха часа. Времето напредваше.

Докато гостите от лявата ми страна бяха окъпани в светлина и чакаха своята принцеса, аз седях в сянка и очаквах моето бъдеще.