Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (17)

14
Софи

Юли

Лятото на Лазурния бряг бе като жилото на пчела — неочаквана инжекция с адреналин. И аз бях изненадана да открия, че си мечтая за по-спокойните дни на есента и зимата, сезоните, през които можех да се скрия в работилницата в Грас, без да липсвам на никого. Засега обаче се налагаше да намеря някакъв баланс. Това беше нашият печеливш сезон. Нуждаех се от всеки потенциален купувач, който можех да имам.

Пристигнах в магазинчето по-рано, за да сложа добро начало на деня. Не се случваше често пощата, която ме чака, да ми донесе повод за вълнение. Но днес бе различно. Тя обикновено преливаше от сметки за плащане и писма относно поземления регистър, както и нотариални актове от адвокатите на Люсиен, които той да прегледа внимателно. Прехвърлих купчината от пликове, взех един и разгънах тънкия лист хартия вътре.

Скъпа госпожице Дювал,

Пиша ви от името на мис Грейс Кели, която ме помоли да ви информирам, че сестра й Лизан е във възторг от парфюма, който сте подбрали за нея. Така че мис Кели ви моли да изпратите, колкото е възможно по-скоро, още един флакон за майка й. Прилагам чек за покриване на разноските.

Може да го адресирате до мис Кели в студиото на MGM на горния адрес. Тя ви праща своите най-добри пожелания и още веднъж иска да изрази искрената си благодарност за вашата любезност към нея по време на пребиваването й в Кан.

Искрено ваш Морган Хъджинс

Пресаташе в студиото на MGM

Прочетох писмото още веднъж, като прекарах пръсти по адреса. MGM Студио, Холивуд! Боже! Мама няма да повярва, а Натали направо ще подскочи от радост. Не можех да повярвам на очите си! Грейс искаше още от моите парфюми! Това бе идеална възможност да й изпратя една мостра от „Звездна светлина“. Кожата по ръцете и врата ми настръхна, докато си спомнях невероятните пътища на съдбата и случайността, довели до това да се случи.

„Звездна светлина“ — всекидневният аромат от моята нова линия, стана бързо и лесно, като дар от небето, но на парфюма за по-специални случаи все още му липсваше нещо, което да го направи уникален. Бях го нарекла с работното име Maison, което означава „дом“. То беше временно, докато го опозная и вникна в него, докато запомня цветните му нотки, докато почувствам, че съм в синхрон с него, докато той се превърне в неизменна част от мен, така, както дишането и ритъмът на сърцето. „Дом“ щеше да бъде моят звезден аромат — най-луксозният, крайъгълният камък на новата линия и надеждата за „Дювал“.

През последните месеци, докато пробвах и тествах „Дом“, като променях пропорциите, за да открия точната формула, все повече се разочаровах от липсата ми на вдъхновение. Спохождаха ме само банални идеи и аромати. Уханието трябваше да бъде чувствено и уникално, такава трябваше да бъде и появата му на пазара. Колкото и да не бях съгласна с майка ми, тя беше права за едно. Индустрията бълваше синтетични аромати и все по-малко хора желаеха да си купят истински парфюм, защото производството им се оскъпяваше и те ставаха все по-недостъпни. Почувствах в гърдите ми да се надига познатата паника и посегнах към тетрадката с рецепти за аромати. Ако исках да постигна по-голям напредък, трябваше да прекарвам повече време в Грас. Цели седмици, а не само по няколко дни, откраднати оттук-оттам.

След като затворих вратата на офиса, една от снимките на Джеймс привлече погледа ми. Той често идваше в магазина, за да чуе мнението на Натали или моето относно снимките, които бе направил, или да ни се оплаче колко се дразнят французите, като видят един висок англичанин да се мотае по Лазурния бряг с апарат в ръка. Въпреки всичко беше впечатлил мосю Роух с работата си и вече се чувстваше по-независим. Няколко от снимките му бяха отпечатани на картички и аз получих първата от тях, лично надписана от него, в пощенската ми кутия. Тя все още стоеше на бюрото ми.

Освен мосю Роух, Джеймс успя да впечатли и мен. След като изпихме по едно питие по случай наемането му на работа, ние се срещахме и по други поводи, както и без повод, просто защото ни беше приятно заедно. Той ме караше да се смея, а след смъртта на татко не ми се бе случвало често. Хуморът и доброто ми настроение се завърнаха и разцъфтяха отново благодарение на него. Дори Люсиен забеляза това. Не му казах защо, нито кой беше причината за тази промяна.

— Дошла си много рано тази сутрин — отбеляза Натали, прекъсвайки мислите ми, когато влезе в офиса и сложи на бюрото ми прясно изпечен хляб със стафиди. След което ме погледна въпросително и скръсти ръце върху морскозелената си блуза.

— Какво има? Какво се е случило?

— За какво питаш? — попитах невинно.

— За усмивката върху лицето ти. Не можеш да скриеш нищо от мен. Би трябвало вече да го знаеш.

— О, Натали! Няма да повярваш. Виж! — Подадох й писмото и седнах на ръба на бюрото си, докато го четеше.

— Non! — въздъхна тя. — Това е чудесно! — Когато свърши да чете, ме прегърна с цялата обич и подкрепа на майка и ние останахме така за миг, щастливи, че съдбата ни бе срещнала с толкова добри хора.

Докато пихме кафе, говорим и не спирахме да мечтаем, като си представяхме как холивудските звезди се парфюмират с ароматите на „Дювал“, как нашето име щеше да се разнася от уста на уста. Нашите парфюми щяха да се търсят и купуват от всички. Мечтаехме за бъдеща парфюмерийна къща.

По-късно, след като и двете се успокоихме и поизтрезняхме от обзелата ни еуфория, разговорът се прехвърли върху липсващата съставка за парфюма „Дом“ и желанието ми да прекарвам повече време в Грас.

— Като заговорихме за това, смяташ ли да приемеш предложението на Джеймс?

— Имаш предвид да се срещна с него днес в Грас?

— Много добре знаеш какво имам предвид — кимна Натали.

— Ами, аз така или иначе трябва да отида, така че предполагам ще се срещнем — отвърнах небрежно и се изчервих при мисълта да прекарам деня с него.

— Ако искаш да хванеш ранния автобус, той тръгва след двайсет минути. Така че побързай. — Натали ме целуна по бузата. — Ще се видим в понеделник. И още веднъж поздравления! Новините бяха прекрасни! Грейс Кели! Добре че предложих да я скрием в офиса, нали?

* * *

Притиснах нос в стъклото, докато автобусът преминаваше покрай нивите със слънчоглед. Яркожълтите им лица с корони от зелени листа се опитваха да стигнат слънцето. Лавандуловите полета цъфтяха неистово в кралско лилаво и скоро щяха да бъдат окосени. След тях идваха жасминовите. Гъсталаци от диви ягоди растяха на сянка в закътани горички, пръснати из целия скалист пейзаж. Веселият им червен цвят избледня, докато автобусът се катереше по криволичещия път към Грас, където багрите се сменяха. Червено, лилаво, жълто, зелено и яркосиньото на морето. Пейзажът беше напоен от цветове и преливаше. Красивият Прованс и Лазурният бряг. Моят дом. Не можех да си представя да живея някъде другаде.

След като влязох вкъщи и установих с облекчение, че мама я няма, взех велосипеда си от хамбара, сложих един букет свежи цветя и още няколко неща в кошницата, и се метнах на него. Бях изпълнена с добро настроение и звъннах с малкото звънче, прикрепено с червено-бяла панделка към дръжката му. Преди да отида във фабриката, където имах уговорена среща с Джеймс, разполагах с малко време, за да видя моите мили съседи. Заради претоварения туристически сезон в Кан, все ги пренебрегвах. Първата ми спирка щеше да бъде хлебарницата, а след това при мадам Клое — мила шейсетгодишна вдовица от войната, която не бе благословена с деца и живееше съвсем сама. Тя ме познаваше още от дете и обичаше да прекарва време с мен. Двете клюкарствахме като квачки, обсъждахме събитията в града и взаимната ни любов към киното. Веднъж в месеца аз я придружавах до Кан, за да гледаме последния нов филм. Тя беше най-щастлива, когато сядахме в тъмния салон, хващаше ръката ми, а зад нас се чуваше тихото бръмчене на прожекционния апарат.

Когато завих по каменистата алея, се усмихнах. Бях разказала на мадам Клое, че съм се срещнала лично с Грейс Кели, но тя не ми повярва. Всъщност и аз самата все още не можех да повярвам.

В хлебарницата ухаеше сладко на прясно изпечен хляб. Един едър мъж с румени бузи и престилка, вързана върху големия му корем, шеташе зад щанда и продаваше вкусните си произведения на опашката от верни клиенти.

— Бонжур, мосю Рено — поздравих, когато дойде моят ред. — Виждам, че отново не се грижите за горката ваза — сложих букета от свежи цветя във вазата до касовия апарат. — Ето, сега хлебарницата ви изглежда толкова красива, колкото и ухае.

Той се усмихна.

— О, Софи! Не си се мяркала наскоро. Старият Жак вчера пита за теб. Очаква те, за да довършите партията шах.

Милият Жак. Другият ми по-възрастен приятел. Той имаше семейство, което бе в Париж, но живееше съвсем сам в Грас и въпреки че през повечето време не се оплакваше, винаги се радваше да ме види. Беше втори в списъка ми за посещения. Истината бе, че колкото и да се преструвах, че скъпите ми стари приятели разчитат на мен, беше точно обратното. Те ми осигуряваха информация за всичко, което се е случило в градчето в мое отсъствие, и тъй като познаваха добре татко, обичаха да си припомнят добрите стари времена и ми говореха за него. За мен те бяха връзката ми с миналото. Бяха част от плодородната земя на Грас, в която и аз бях пуснала дълбоки корени.

— Какво да бъде днес, Софи? Любимият ти tarte au citron^[1]? — попита бодро мосю Рено.

Избрах си киш с аспержи за обяда ми по-късно, багета с маслини за Жак и любимия селски хляб, поръсен със стафиди и ядки, за мадам Клое.

След като пих кафе с нея и постоях за малко при Жак, подкарах велосипеда си по хълма към фабриката, която бе в покрайнините на града. Нямах търпение да видя работниците си и след това да прекарам времето си в лабораторията с „Дом“. Колкото до Джеймс, аз всъщност… Така де, всъщност не бях съвсем сигурна как да му покажа биещото сърце на „Дювал“. Имах чувството, че щях да разголя своето сърце пред него, а там съхранявах моите тайни и най-съкровени желания.

Когато приближих входа на фабриката, отдалеч видях, че вече ме чака. Висока, привличаща погледа фигура, облегнала се небрежно на вратата. Неизменната шапка засенчваше лицето му, ръкавите на ризата бяха навити до лактите, а фотоапаратът висеше на врата му. Винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент е готов да тръгне на лов. Чудех се дали някога въобще облича костюм и вратовръзка, но не можех да си го представя без вечната шапка, залепнала за главата му. Въпреки това подозирах, че ще изглежда много хубав с официално облекло. Изненадана от посоката, в която тръгнаха мислите ми, разхладих с ръце лицето си, което се зачерви вследствие на знойния ден и от мислите ми за Джеймс.

Щом ме видя, той направи театрален жест, поглеждайки часовника си.

— За пръв път и аз да дойда навреме — рече с усмивка. — Но вие закъсняхте пет минути.

— Не бях сигурна, дали си спомняте, че имаме среща — отвърнах, без да обръщам внимание на опита му да ме подразни.

— Мислех, че е по-скоро уговорка, а не среща, но все пак запомних. И ето ме тук.

Скрих усмивката си, докато търсих ключовете в кошницата и отключих вратата, като притиснах с една ръка широкополата си шапка, тъй като един горещ порив на вятъра заплаши да я отвее. Слънцето беше ярко и силно, и аз се бях облякла подходящо, защото щях да прекарам голяма част от деня на открито, за да инспектирам работниците на полето. Винаги, когато идвах в Грас, имаше ужасно много неща за вършене. Но на мен ми харесваше — тежката работа, процесът на обработката, творческият процес.

— Готов ли сте за обиколка, мосю? — попитах.

— Mais oui, oui — отвърна той.

Разсмях се.

— По-добре не говорете френски. Правите го много зле.

— А вие не бъдете толкова сериозна — отвърна той, вдигайки вежди.

На свой ред аз завъртях очи, имитирайки раздразнение, но на устните ми имаше усмивка. Погледът ми падна върху апарата, висящ на врата му.

— Ще ви помоля да не правите снимки вътре. След това можете да се разходите навън и да снимате всичко, което ви хареса.

Той се намръщи леко, след което попита:

— Какво толкова тайно правите вътре? Секретни оръжия ли?

— Нещо подобно — отговорих, като го въведох във фабриката. — Формулата за един парфюм може да отнеме години за разработка, докато стане перфектен. Затова всеки парфюм е специален, уникален и безценен. Ако разкрием тайната за производството им, те ще се превърнат в нещо обикновено, ще загубят тайнствеността, която ги прави произведения на изкуството, за които клиентите плащат добри пари.

— Но, да, разбира се. Всичко си има цена. Предполагам, че само най-богатите могат да си позволят да миришат най-хубавите парфюми.

— Нещо такова — признах. Ако знаеше само по какво тънко въже балансирах и с какви усилия успявах да запазя равновесие между финансовата разруха и потенциалния успех! — Bon.^[2] Това е приемната.

Отстъпих назад, за да се насладя на полилея, на копринените завеси по прозорците и на плочките на пода, наредени красиво в традиционна черно-бяла композиция. Във вазите и аплиците, пръснати из целия салон бяха подредени букети от орхидеи и лилии. Луксозно канапе стоеше до далечната стена с прозорци, откъдето се виждаше невероятна гледка навън към виещите се улички и покритите с цветя полета и долини. Мама винаги обвиняваше татко, че бил прекалено екстравагантен в избора си, но той искаше само най-доброто за „Дювал“ и аз му се възхищавах за това.

— Намираме се в центъра на града, за да ни посещават туристите, да обиколят фабриката, да разгледат и да си купят от нашите парфюми и сапуни. Имаме осем помещения — офис, лаборатория, склад, магазин за сувенири и четири цеха, където работят машините — махнах с ръка към рецепционистката ни, която говореше по телефона. — В сравнение с „Фрагонар“ и „Молинар“ ние сме по-малко производство, но имаме всичко, което ни е нужно. Засега.

Джеймс вдигна въпросително вежди.

— Засега? Значи планирате разширение?

— Човек никога не знае какво го чака в бъдеще — усмихнах се на изражението му. Той вече бе искрено впечатлен от видяното досега. А аз бях изненадана колко много ме интересува неговото мнение. — Това е Жулиет, моята рецепционистка и човекът, който разрешава всички проблеми.

— Бонжур, мадмоазел Дювал. Мосю — поздрави Жулиет, а очите й светнаха от любопитство при вида на високия непознат мъж до мен.

— Някакви съобщения? — попитах, опитвайки се да не обръщам внимание на интереса й към Джеймс.

— Да. Обади се Майкъл Ливър. Отново. И Едуард Бомон от „Парфюми Бомон“, както и двама агенти на недвижими имоти от Париж — изрисуваните й с молив тънки вежди се извиха подозрително. Не бях казала на персонала за предложението за покупка на земята ми. Не исках да ги тревожа, но знаех, че си говорят помежду. Работниците ми бяха лоялни към мен, но, естествено, се тревожеха за бъдещето си. Както и аз.

Взех списъка с обаждания от ръката на Жулиет. Бях ядосана. Майка ми очевидно продължаваше да води зад гърба ми преговори с разни агенти, без да ме пита, нито да се консултира с мен. Докато бях заобиколена от всички тези акули, които ме разсейваха и отвличаха вниманието ми, никога нямаше да успея да създам навреме моя звезден аромат.

— Добре ли сте? — попита ме Джеймс, забелязвайки промяната в настроението ми. — Изглеждате малко бледа.

— Благодаря за комплимента — отвърнах сухо. — Просто майка ми отново… — затворих устата си навреме, защото не бях готова да излея всички свои тревоги тук, насред приемната на фабриката, и то пред човек, който не познаваше нито моето семейство, нито наследството, което се опитвах така отчаяно да опазя. — Rien du tout. Няма нищо, всичко е наред. Оттук, моля.

Потиснах неприятните емоции и поведох Джеймс през поредицата двойни врати из фабрика. Минахме през залата за извличане на етеричните масла, където стъклените рафтове бяха покрити с пресовани в масло цветя, за да се извлекат етеричните им масла. Върху насрещната стена на помещението със същата цел се нагряваха животински мазнини. Обясних, че след извличането, маслото се пречиства и дестилира. Показах гигантските медни казани, окичени като коледни елхи с всевъзможни тръбички и манометри.

— Един парфюм може да е съставен от стотици вещества, ето защо е много важно формулите да се записват внимателно — при тези думи пъхнах по навик ръката си в чантата, висяща на рамото ми, за да се уверя, че скъпоценната тетрадка е там. Когато пръстите ми докоснаха кожената й подвързия, се успокоих.

— Тук наистина е удивително! — рече Джеймс, оглеждайки внимателно всеки уред и машина. — Нямах ни най-малка представа, че парфюмите се правят чрез толкова много и сложни процеси и че всичко трябва да бъде толкова прецизно.

— Това е колкото наука, толкова и изкуство. Нещо като вашите снимки.

Докато говорех за различните сезони на растеж на цветята и отговарях на въпросите му за начина, по който се берат, тревогата и раздразнението ми започнаха да намаляват. Щях да завърша новия парфюм, щях да го направя ефирен и да го превърна в най-чувствения аромат, който някога съм разработвала. И така щях да спася всичко това тук. Щях да спася „Дювал“. Вече бях доста напреднала и новата линия беше почти готова, за да произвеждаме „Звездна светлина“. Щях да намеря парите, за да го финансирам, дори ако трябваше да се моля на дявола за това. После щях да измисля какво ще правя с майка ми.

— Вие на този етаж ли работите? — попита ме Джеймс, наблюдавайки работниците, които инспектираха машините.

— Не много често. Прекарвам повечето време в моята лаборатория или в офиса.

Докато проследявахме процеса, той стоеше близо до мен и аз чувствах присъствието му осезаемо. Имаше нещо в Джеймс Хендерсън, което не можех да проумея. Някаква скрита енергия, някакъв потенциал, като вулкан, който всеки миг ще избухне с пълната си сила и разрушителна мощ. И макар че излъчваше вродена самоувереност, чувствах, че под повърхността се спотайваше несигурност. Сякаш търсеше нещо, с което да излекува дълбока рана. Комбинацията от сила и крехкост бе очарователна и пленителна, а в ума ми започваше да изплува една формула: масло от бергамот^[3] — заради чистия и силен аромат, амбра — заради почти животинската чувственост, и мъх — заради аромата на треви и торф, както си мислех преди. Парфюмът „Дювал“ за мъже.

Бързо извадих тетрадката от чантата си и отворих на чиста страница. Най-отгоре написах инициалите „ДжХ“ и записах съставките, както и някои от характерните им черти, за да ги опиша. Затворих доволна бележника и го върнах обратно в чантата си.

Джеймс ме наблюдаваше. Стоеше на няколко сантиметра от мен, а в очите му имаше любопитство.

— Какво си записахте?

Дъхът ми спря заради близостта му.

— Получих проблясък на вдъхновение. За мъжки одеколон.

— Подозирам, че няма да го споделите с мен.

Той конспиративно сложи пръст на устните си.

— Pas de chance^[4] — усмихнах се аз.

Джеймс вдигна ръце, имитирайки, че се предава.

— Поне сте честна. Предполагам, че вашите парфюми са като непроявения негатив на снимка. Всичко е там, но не се вижда и ще излезе наяве едва след като премине през процесите на проявяване и копиране. Тогава ще оживее и накрая ще видиш онова, което си се опитал да уловиш, докато си гледал през обектива. Ние сме алхимици, мис Дювал. Съвременни магьосници.

Аз се разсмях на ентусиазма му. Звучеше почти като татко.

— Точно така.

Когато стигнахме до следващото работно място, посочих жената, която се движеше бавно през големи купчини сапуни.

— На тези маси се пакетират парфюмите и сапуните, преди да ги изложим в магазина или да ги изпратим в други части на страната и света. Ние все още нямаме особено силно международно присъствие, но няколко наши продукта се продават в Лондон и Амстердам, и много в Белгия.

— Струва ми се, че са групирани според цветния си код, или някаква специфична система. — Той се наведе напред, лицето му почти се залепи към стъклото.

— Имате набито око — засрамих се от глупавия си коментар. Разбира се, че има набито и точно око. Нали беше фотограф. — Разделяме ги според годината, когато са произведени, и ги излагаме в магазина за подаръци според сезонността или по теми.

— Имате доста работа тук. — Той ме изгледа внимателно, изражението му беше сериозно. — И ръководите всичко това сама?

Почувствах се неудобно под настойчивия му поглед и пристъпих неловко от крак на крак.

— Сега да. Понякога работата е много. Преди мен баща ми ръководеше всичко. — Гласът ми секна. — Той загина през войната.

Джеймс очевидно се стегна, преди да кимне с разбиране.

— О, съжалявам. Съжалявам да го чуя. Много добри и достойни мъже загинаха през тази война. Аз също нося белези от нея.

Огледах внимателно лицето му. То беше гладко, без дефекти или белези.

— Не всички белези са физически — добави той, сякаш прочел мислите ми.

Като не знаех какво да кажа или защо така бързо се открих пред него, побързах да сменя темата на разговор.

— Да, всъщност цялото ни производство и опаковка се прави на ръка.

— Не е ли много старомодно?

— Това е единственият начин — отговорих твърдо. — Трябва да поддържаме репутацията си по отношение на качеството и лукса.

Той се разсмя.

— Вие знаете съвсем точно какво искате.

Посрещнах смело погледа му.

— Разбира се, че знам. — Светлокафявите му очи станаха топли и кехлибарени и аз осъзнах какво имаше предвид. — Повечето жени знаят какво искат, макар че това често изненадва мъжете в живота им. — Обикновено не бях толкова смела, нито толкова приказлива. Съдейки по изражението на лицето му, можех да кажа, че изненадах както него, така и себе си.

Той се прокашля.

— Това изглежда е френска традиция. Изключително похвално качество. Наистина. Възхищавам се искрено на това, което правите, Софи. Трябва да се гордеете.

Бях толкова поласкана, че не знаех какво да отговоря. От много време никой не беше се възхищавал от мен, нито ми бе казвал да се гордея с работата си. Ускорих темпото, когато продължихме да вървим напред.

Докато вървяхме, долових промяна в поведението на Джеймс. Той стана по-мълчалив, по-тих и по-сериозен.

— Някой път ще вечеряте ли с мен, Софи?

— Вечеря? — повторих глупаво.

— Да. Делова вечеря.

— Делова? — Ама какво ми ставаше днес? Държах се като ученичка — изчервявах се, обърквах се, почти заеквах, бях тромава и непохватна, направо загубих ума и дума — за каква работа става дума?

— Има нещо, което бих искал да обсъдя с вас. Свързано е с парфюмерията.

Раменете ми увиснаха леко и аз прибрах тъмните къдрави кичури зад ухото си, за да не изглеждам прекалено небрежна. Донякъде бях разочарована, че иска да говорим за бизнес, макар че не биваше. Какво ли щеше да каже Люсиен, ако научеше, че съм вечеряла с друг мъж? Все още не бях забравила неговата бизнес вечеря с онази ослепителна блондинка в хотел „Карлтън“ в нощта, когато се срещнах там с Грейс. Той я забавлявал, докато била в града, нали така каза? Е, и аз щях да направя същото, нищо повече.

— Très bien^[5] — отговорих. — Значи делова вечеря. Ще проверя програмата си.

Усмивката му можеше да запали хиляда свещи.

— Аз също ще проверя моята.