Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (46)

36
Джеймс

Софи Лоран Дювал беше невероятна. Чувствах и се надявах, че нещо много повече ме очаква след първата чувствена целувка на терасата на бащиния й дом, но дори не можех да си представя колко много.

Ние се любихме преди закуска и след нея, прекалено гладни един за друг, че да позволим на пресните кроасани и хубавото кафе да ни разсеят за по-дълго време. Имаше безразсъдство в нашето желание, имаше страст, подхранвана от нетърпение и романтичност, от които всъщност горяхме, като лятна буря със светкавици. Но между нас имаше и нещо повече от очевидното физическо привличане и страст. Говорихме цялата сутрин, задавахме си въпроси, свързани със семействата и приятелите. Наслаждавахме се на процеса на опознаване, дума след дума, пласт след пласт, като археолози, които чоплят внимателно в скалата или пясъка. И за двама ни беше ясно, че тази връзка между нас бе далеч по-дълбока от простото физическо харесване и привличане. Нещо, което се бе родило и избуяло след онази първа среща в бутика й. Въпреки усложнените обстоятелства и разстоянието, което ни делеше, връзката ни укрепваше.

Благодарение на думите, които обменихме в онези няколко писма през миналата година, връзката ни пусна корени. Процесът на писане, времето, което бе необходимо да намерим думите, които да стигнат до сърцата ни, задълбочи чувствата ни. Нашата връзка не беше любов, изградена само върху откраднати целувки и разсъблечени дрехи. Тя беше плод на търпение, на упоритост и на странното чувство за провидение. За намесата на съдбата. Както оставащото във въздуха ухание от парфюм, или като образът, който изплува бавно в тъмната стаичка, двамата се приближавахме един към друг и откривахме най-фините детайли и скрити фрагменти у другия. Това имаше огромен смисъл за нас.

— Винаги ли си толкова темпераментна, мис Дювал? — попитах, докато лежахме прегърнати, забравили за лудостта на сватбените приготовления, които течаха зад прозорците навън: издигаха се знамена и транспаранти, аранжираха се композиции от цветя в червено и бяло — цветовете на монакското знаме. Улиците никога не са били толкова чисти и измити, витрините на магазините бяха декорирани с портретите на негова светлост и бъдещата му булка.

Софи се надигна и подпря на лакът.

— Честно ли?

— Честно.

— Никога. Аз съм много разумна и не правя подобни лудории.

— Или да ги наречем еротични лудории? — намигнах аз, наслаждавайки се на червенината, която заля врата, лицето и устните й, които се извиха в усмивка. — Ти си една ужасна жена, която ме вкара в грях. Мен, бедният изгубен чужденец, който не може да говори добре езика. Би трябвало да се засрамиш, госпожице.

Тя се разсмя по своя леко дрезгав, невъзможно привлекателен маниер.

— Джеймс! Престани!

— Няма! Прекалено си сладка!

Привлякох я в прегръдките си и я задържах така, както не съм прегръщал никоя жена досега. Значи това било човек да бъде влюбен! Не просто да обича, а да е влюбен, безнадеждно и отчаяно. Онова, което някога чувствах към Марджъри, не беше нищо повече от задължение. Нещо като идея за любов. Със Софи всичко бе различно.

Любихме се за трети път, бавно и чувствено, наслаждавайки се на всяка част от телата си, докато накрая и двамата паднахме изтощени и презадоволени на леглото.

— Да вечеряме заедно тази вечер? — попитах, докато й помагах с ципа на роклята и целувах гърба и шията й, а тя обу обувките си. — Или може би си заета да вечеряш с нейна светлост? — подразних я аз. Тя леко се заклати върху токчетата си и изгуби равновесие, затова й подадох ръка за подкрепа. Въпреки цялата проницателност и съобразителност, които проявяваше в бизнеса, въпреки сериозната външност, в Софи имаше някаква крехкост, някаква уязвимост, която тя не показваше често. Чувствах, че може да бъде лесно наранена, но бях абсолютно сигурен, че аз няма да бъда човекът, който ще направи това.

Тя се обърна и ме целуна нежно по носа.

— Ако ми обещаеш, че ще ядеш охлюви, може. Ще ми хареса да вечерям с теб.

— За вас, госпожице, съм готов да изям цяло поле, пълно с охлюви.

Тя се разсмя, но долових, че настроението й леко спадна и по лицето й премина сянка. Забелязвах тези малки подробности: малката бенка под лявото ухо, формата на очите й, начинът, по който ме гледаше, когато й казвах, че е хубава. Забелязвах и промените в настроението й, които минаваха по лицето й като сенки на облаци.

— Сигурна ли си? — попитах. — Знам, че всичко стана толкова неочаквано — прибрах една къдрица зад ухото й. — Изглеждаш притеснена.

Тя ме погледна право в очите.

— Да, Джеймс. Сигурна съм. Просто има няколко неща, за които трябва да се погрижа и да ги оправя. Свързано е с работата ми — тя взе чантата си и сложи нежно ръка върху бузата ми. — Ще се видим по-късно.

Докато вървеше по коридора, извиках след нея:

— Не забравяй да се обадиш на Анджелина Уест. Тя наистина гори от желание да говори с теб. Няма да имаш проблеми с нея, честна скаутска!

Тя ми се усмихна и изпрати въздушна целувка, докато влизаше в асансьора, а ароматът от парфюма й остана във въздуха след нея. Както и един оглупял от любов мъж.

Легнах за малко в смачканите чаршафи. Лекият свеж бриз влизаше през отворените врати на балкона, докато аз превъртах събитията от изминалата нощ в ума си. Беше прекалено хубаво, за да е истина — тя беше толкова съвършена, че не можеше да е истина! Чудех се как ми се случи това! Защото, какъвто късмет имах напоследък, не беше за вярване, че съдбата ще изпрати такава прекрасна жена да пресече пътя ми. Исках да кажа на някого за това. Или по-точно — исках да кажа само на Теди. Можех да чуя съвсем ясно изненадата в гласа му: „Ти? Джим Хендерсън? Ти си влюбен? Никога не съм си мислел, че ще доживея да видя този ден!“.

Беше обещал да ми стане кум, когато дойде времето, така, както и аз бях негов кум. Той бе единственият, който ме попита дали съм сигурен, когато щях да се женя за Марджъри.

— Не бива да го правиш, Джим — каза ми тогава.

Но аз го направих, защото тя очакваше бебе и защото бях достатъчно почтен и отговорен.

Не съм съжалявал нито миг за това. Въпреки че двамата с Марджъри оплескахме нещата, ние имахме Емили. Дори само това си заслужаваше хиляди пъти да произнеса онова колебливо „да“ в студената английска църква.