Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (43)

34
Джеймс

Събудих се в страхотно настроение след вечерта със Софи.

Всичко, свързано с нея, ми изглеждаше идеално. Тя бе интригуваща и аз нямах търпение да я опозная повече. Взех си един студен душ, връщайки събитията от предишната нощ отново и отново. Ароматът на парфюма по врата й, докато я целувах, начинът, по който докосваше ухото ми с устните си и избягваше въпросите ми, предпочитайки да говорим за моя живот в Англия, вместо да се фокусираме върху нейното семейство и бизнес. Сигурен бях, че нещо силно я тревожи, нещо много по-важно от липсващата тетрадка, но тя каза, че то може да почака. Засега.

Аз й разказах за Емили, като й показах снимките, които носех в портфейла си. Обясних й дори за Марджъри и „оня човек“, както винаги с хумор и обръщайки го на шега, за да представя реалната ситуация по-приемлива, а не толкова зловеща. Истината беше, че им завиждах за ваканцията в Хайландс^[1]. Завиждах им за спомените, които щяха да натрупат с Емили. Често си представях как се оттеглям в някое отдалечено село, близо до езеро или порутен замък, целият в руини, заобиколен от борови дървета и пирен. В откритите пространства и извисяващите се планини има нещо освобождаващо. В известен смисъл природата на Шотландия не бе по-различна от тази на Ривиерата. Надявах се, че не говорих прекалено много за Емили, но постоянно мислех за нея и бях много доволен, когато от рецепцията на хотела ме свързаха за задграничен разговор.

— Тате! Аз съм, Емили. Обаждам се от Шотландия!

Седнах на леглото, развълнуван да чуя гласа й.

— Скъпа! Толкова се радвам да те чуя! Забавляваш ли се? Успя ли да видиш Неси^[2]?

Сърцето ми направо се разтопи, когато тя започна да ми разказва за езерата и замъците, които е видяла. За няколко минути нищо друго нямаше значение. Светът ми се ограничи в звука от думите на моето малко момиченце. Изух обувките си, легнах на леглото и се усмихвах, докато тя не спираше да бъбри.

— Утре тръгваме на дълъг преход високо в планините. Мама каза, че може да спрем и да си направим пикник, ако времето се оправи.

Знаех тези вълнуващи планински пътища, колко бяха стръмни и с виещи се завои, затова стомахът ми се сви. Познавах импулса да спреш колата почти на ръба, за да се насладиш на изгледа, опасявайки се, че гледката всеки момент ще бъде скрита от мъгла и облаци.

Пожелах й да прекара страхотно и да направи много снимки.

— След няколко дни ще си бъда у дома, скъпа. Веднага след като сватбата свърши.

Оставих слушалката, пожелавайки си животът винаги да е толкова прост и хубав, какъвто бе за десетгодишните, и бях твърдо решен животът на Емили винаги да бъде изпълнен с митични чудовища, пикници и разходки в планините. Тя беше моята изгубена тетрадка бележник, онази част от мен, без която не можех да живея. След като се избръснах, облякох и проверих апарата, се отправих към местното училище, което по нареждане на принц Рение бе превърнато в пресцентър. Много скоро стана ясно, че нито принцът, нито неговите хора имаха някакъв опит с нуждите на световната преса. Въпреки редиците от блестящи, чисто нови пишещи машини и дузината самостоятелни телефонни кабини, мястото беше тясно, неудобно и претъпкано, а въздухът вече бе пропит от миризмата на пот и тютюн. Освен това каква беше ползата от цялата тази нова техника, когато нямаше какво да докладваме и да изпратим в редакциите си? Когато никой от основните и най-важни участници в представлението не искаше да бъде фотографиран?

Всички се блъскахме, настъпвахме и измъчвахме, засипвахме хората от MGM с въпроси и настоявахме да ни дадат информация: „Кога ще получим възможност отново да видим двойката? Има ли определена официална фотосесия? Мис Кели ще остане ли скрита до гражданската церемония? Вярно ли е, че е изтощена?“ Оплакванията от организацията, свързана с работата на пресата в Монако, валяха и ставаха все по-големи, когато възмущението, родено на първата хаотична пресконференция в Ню Йорк, стана още по-силно под мрачните небеса на Монако. Оставаха още пет дни до гражданската церемония, която щеше да се състои в тронната зала на двореца. Шест дни до основното събитие, така нареченият W-ден^[3] в катедралата „Свети Николай“. Почти седмица за стотиците неуморни фотографи да преследват трошички информация или някой скандал, който да развълнува света и читателите да се трупат пред будките за вестници.

Междувременно празнотата бе запълвана със слухове и клюки. Репортерите на клюкарските издания и колонки прекаляваха в опитите си да задоволят огромния публичен интерес и глада за новини, свързани с мис Кели и нейния принц. Вярно ли било, че Рение първо бил избрал Мерилин за негова американска булка? Наистина ли отец Тъкър — неговият личен свещеник, наклонил везните в полза на предпочитаната от него и приличаща на ангел Грейс Кели? Спекулациите, догадките и скандалите бяха единствените инструменти в ръцете на редакторите.

Дори трескавата претоварена програма, изпълнена с приеми, галавечери, представления, балет и празници не помагаха за работата ни, след като на прескорпуса не бе осигурен достъп до тези частни събития, които бяха запазени единствено и само за най-близките на семейството и приятелите, и бяха строго охранявани.

Фотографите се криеха по ъглите и се блъскаха за място в тесните улички пред най-красивите сгради на Монако, докато вътре в тях сватбарите празнуваха с омари и черен хайвер. Новините за бижута на стойност стотици хиляди долари, които били откраднати от хотелската спалня на една от шаферките, най-накрая ни предостави интересна тема. Тази работа бе грозна, раздразнителна и аз за пореден път си мечтаех и копнеех да се върна към пейзажите и морските вълни, към полетата с цветя, селските църкви в Прованс и кривите калдъръмени улички със средновековна атмосфера и чар.

Открих, че все по-често си мисля как бих могъл да се установя във Франция и как бих могъл да успея да убедя Марджъри да пусне Емили да стане част от това.

По време на дългите часове между официалните събития, тълпата репортери гравитираше около баровете и казината в Монако, търгувайки с оплаквания и цигари, намеци и тайна информация на чаша скъпа френска бира. Всички бяхме толкова нервни и раздразнителни, колкото и мрачните небеса над Монако.

— Имаш ли нещо интересно днес? — попита ме Еди О’Райли, като издърпа един стол в кафенето на тротоара и поръча за двама ни по още една бира.

— Нищо. Колкото по-бързо се състои тази сватба, толкоз по-добре — скръстих ръце зад главата си. — Вече направо ми писна от тази Грейс Кели.

Той се разсмя:

— О, сигурно има някой специален човек, който те чака у дома, нали?

— Да, дъщеря ми.

След като сервитьорът остави бирите на масата ни, близо до нас избухна свада. Един човек се препъна, залитна назад и събори О’Райли и фотоапарата му на земята.

— Ей, ти! Мръсен идиот! Счупи ми апарата! — развика се той, изправяйки се на крака и готов да се сбие с човека, който беше паднал върху нас. Той само му се усмихна, както се бе проснал на земята.

Оставих една банкнота от 10 франка на масата.

— Хайде, ела! Да се махаме. Не съм сигурен, че мис Кели ще мине оттук.

Забързахме към тълпата, трупаща се около колите, които возеха Кели и Рение към и от техните многобройни срещи. Светкавиците проблясваха като залпове от пушки, шофьорите натискаха яростно клаксоните, а отрядите от охранители се опитваха да ни задържат, за да може кавалкадата от автомобилите да премине. Понеже бяхме недоволни и разярени от тях, изляхме възмущението и недоволството си върху мис Кели и принца.

Радвах се, че има други, по-приятни неща, с които да занимавам ума си, отколкото с предстоящата сватба. Емили и Софи се състезаваха за вниманието ми, докато чаках пред една или друга великолепна сграда. Емили винаги беше в мислите ми и постоянно тежеше на съвестта ми, докато Софи ме заинтригуваше все повече и повече всеки път, когато се срещнехме. Това ми причиняваше смут и ме караше да блъскам ума си: как бих могъл да съчетая отговорностите си на баща и чувствата си към Софи?

Докато Монако вреше и кипеше, зает с подготовката на най-знаменитата сватба, Софи и аз търсехме уединение в задната част на ресторантите, където слабото осветление и цигареният дим осигуряваха някаква бариера между нас и градът, който бе полудял и се тресеше в очакване на царската сватба. Докато говорехме, се държахме за ръце; докато се хранехме, коленете ни се допираха. Целувахме се между ястията и танцувахме дълго в нощта, потънали в изкушаващата музика и удоволствието от близостта помежду ни. Но нещата рядко стигаха по-далеч. Имах чувството, че тя се дърпа. Защо, поради какво или заради кого, не бях сигурен, но не исках да я притискам. В нея имаше деликатност, която заслужаваше моето уважение.

— Танцуваш много добре, Джеймс — прошепна Софи, а аз усетих топлия й дъх върху кожата си. — За англичанин.

— А ти ухаеш много сладко — отвърнах, като затворих очи и плъзнах ръката си по гърба й. — За французойка.

Смеехме се много, докато говорехме, танцувахме много, разделяхме се без желание, когато срещите ни заради работа и задължения ни призоваваха. И през цялото време в очите на Софи имаше тъга, която не можех да прогоня.

— Бих искал да ми кажеш за какво мислиш — казах, докато й помагах да облече палтото си. Повече не можех да държа езика си зад зъбите. — Виждам, че има нещо, което те измъчва.

— Много си любопитен — усмихна се тя. — Истински новинар. Все търсиш история, дори където няма такава.

— Но предчувствията никога не са ме лъгали. Винаги излизат верни — вдигнах ръце, когато тя застана пред мен. — Казах ти и преди. Тези мои уши са готови да те чуят. Споделените проблеми се разрешават бързо.

Тя се повдигна на пръсти и ме целуна по устните.

— Много мило, че се тревожиш, но няма причина. Мога да се грижа за себе си.

Но аз се тревожех. Истината бе, че Софи беше първото хубаво нещо, което ми се случваше от много време, и аз не бях подготвен да я пусна да си отиде. Кой можеше да знае докъде щяха да ни отведат чувствата? Едно беше сигурно: тя никога нямаше да напусне любимите си простори с цветя и бизнеса си, приятелите и съседите си в Грас, нито пък аз щях да поискам това от нея.

Вероятно това я тормозеше. Може би и тя като мен броеше дните до сватбата, но не защото не можеше да дочака свързването на Грейс Кели с нейния принц, а защото този съюз щеше да сложи край на нашите срещи и да ни раздели. Аз щях да се върна в Англия. И след това какво?