Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (33)

26
Джеймс

След като американският бряг остана далеч зад нас, сивият Атлантически океан беше всичко, което можех да видя, накъдето и да погледна. Не съм голям обожател на водата (това отчасти се дължи на нездравословното ми обсебване и страх от съдбата на „Титаник“), така че бях щастлив, когато ни повикаха за задължително обучение и тренировка как да използваме спасителните лодки.

Еди О’Райли — един мрачен американец от ирландски произход, който изглеждаше като човек, видял дъното на много тумбести бутилки с малцово уиски, излезе заедно с мен от кабината, в която бяхме настанени. Той се забавлява от сърце, докато наблюдаваше неуспешните ми опити да свия крайниците си така, че да се поберат в долната койка на малкото двуетажно легло.

— Събери стотина фотографи на едно място и чакай неприятности — отбеляза Еди, докато вървяхме по безкрайните коридори и стълбища. — Натъпчи ги в една лодка насред Атлантика и никой не може да предскаже какво ще се случи — при тези думи свирна драматично през зъби.

— Какво имаш предвид? — попитах, навеждайки глава, за да избегна удара в една ниска врата.

— Искам да кажа, че ако Джак Кели не е уредил достатъчно пресконференции с младата Грейс, ситуацията може да излезе от контрол и да настъпи пълен хаос. Всички ние искаме някаква история, но все още никой не ни я дава.

Когато стигнахме до сборното място, бях изненадан, че компанията, придружаваща Кели, също бе повикана. Смятах, че те ще бъдат пощадени от подобен урок. На палубата бе студено и всички искахме да се приберем, колкото може по-скоро.

— Това поне ни дава възможност да направим още няколко снимки — промърморих, като потърках ръце, за да ги стопля, докато настроя апарата си.

Еди никак не бе развълнуван.

— Че кой ще иска да види най-известната красавица в света, увита като коледна пуйка в грозна спасителна жилетка?

Имаше право. Дори Грейс Кели с нейните маркови очила и шарф около главата не успя да облече яркооранжевата найлонова жилетка. Пропилях половин лента с надеждата, че Сандърс все пак ще предпочете нещо пред нищо.

След като формалностите свършиха, ни беше позволено да направим няколко снимки. Пуделът на мис Кели се плашеше от всяка светкавица и от виковете ни към нея да погледне в една или друга посока. В един миг той се отскубна от ръцете й и хукна по палубата. Тя изписка и го последва. Докато всички стояха като замръзнали и гледаха развитието на драмата, аз скочих, хвърлих се напред и хванах кученцето с впечатляващ плонж по корем от времето, когато играех ръгби.

Мис Кели го взе обратно в ръцете си.

— Благодаря ви много — прошепна с въздишка тя, докато то облиза лицето й, което я накара да се разсмее. — Той е много сладко кученце. Нали Оливър, нали миличък? Да, ти си точно такъв! — След което се обърна към мен: — Благодаря ви. Не смея да си помисля какво можеше да му се случи.

— Моля, няма защо — отвърнах, като оправих шапката и пригладих якето си. — Не бях изпълнявал подобно хвърляне от години. Изненадах сам себе си, че все още го мога, ако трябва да бъда честен.

— Много сте галантен. И много бърз! — Тя ми се усмихна по начин, който ме накара да осъзная какъв късметлия е принц Рение. Представих си какво е да се събуждаш и да виждаш тази усмивка всяка сутрин. Това лице. Тези очи. Трябваше да събера цялото си самообладание да не вдигна апарата, да го насоча към нея и да снимам тази красота отблизо. — О, май сте скъсали панталоните си. Надявам се, че не сте се контузили?

Поотупах се.

— Няма нищо счупено. Пожертвах чифт „оксфордки“^[1], но така е по-добре, отколкото да пожертваме вашето щастие, мис Кели — дори не предполагах, че съм способен на такава изненадваща неискреност.

— Може би понякога всички правим подобни жертви.

Докато произнасяше тези думи, усмивката й повехна, сякаш мислите й отлетяха далеч от палубата на „Constitution“ и тя изцяло се пренесе някъде другаде.

— Предполагам, че е така.

Тя ме загледа, на устните й се появи лека усмивка. Погледът в сините очи привличаше като песен на русалка.

— Мисля, че ви познавам. Нали? Не се ли срещнахме в Монако? В двореца? Но да, разбира се!

Като се има предвид, че на борда имаше няколко дузини репортери, плюс стотиците, с които се бе срещнала напоследък, бях изненадан, че ме помни. И облекчен, че не помни как я преследвах в Кан. Ако пък си спомняше, беше много милостиво от нейна страна, да не го споменава.

Протегнах ръка.

— Да, така е. Джеймс Хендерсън. За приятелите — Джим. Хендерсън за неприятелите.

Тя стисна ръката ми неочаквано здраво.

— Които едва ли са много.

— Ще се изненадате.

Тя се разсмя.

— И така, вие бяхте, когато срещнах Рение за пръв път, а сега плавате заедно с мен за нашата сватба! Спомняте ли си онази ужасно смачкана рокля от тафта? — Тя поклати глава, изглеждаше леко смутена. — Сутринта в „Карлтън“ имаше проблем с тока и… Както и да е, сега това няма никакво значение. Предполагам, че той ме обича много, щом външният ми вид тогава не го отблъсна.

— Любовта е сляпа, мис Кели. И освен това вие изглеждахте перфектно и бяхте много красива. Както винаги — отново този смях. Звънлив, като чист кристал.

— Тогава ми дадохте онази визитна картичка, нали? За парфюмерията. Дювал.

Усмихнах се.

— Да. Софи ми е приятелка.

При името на Софи, тя цялата се оживи.

— Тя е ваша приятелка? Но това е чудесно! Парфюмът, който направи за мен, е изключителен! Нарече го „Сърцето на принцесата“. Красиво, нали? Той е просто перфектен.

Представих си лицето на Софи, представих си я наведена над малките стъкленици и смесителни епруветки в лабораторията си в Грас, силно концентрирана, докато ги наблюдава през очилата. Почти можех да доловя аромата на ванилия и мускус, на портокалови цветчета и деликатното ухание на чаени рози, което се е скрило в косата й.

— Опасявам се, че не сме се виждали от известно време — обясних, защото не исках да преувеличавам приятелството ни, което, за да съм честен пред себе си, се крепеше на съвсем тънички нишки. — Случиха се доста неща. Но това е дълга история. Надявам се, че ще я видя в Монако.

Мис Кели се замисли за миг.

— Наистина ли? Това е чудесно! В коя кабина сте, Джим?

— 156. Не е трета класа, но нямам големи шансове, ако се сблъскаме с айсберг.

Тя отново се засмя.

— Тогава да се надяваме, че няма да срещнем айсберг. Очаквайте да получите пакет. Ще ви бъда благодарна, ако го предадете на Софи, когато я видите. Малък жест на благодарност. Надявах се да я видя лично, но не съм сигурна, че ще имам време, след като пристигнем. Нещата се развиват доста светкавично и хаотично.

— Смятайте го за изпълнено, мис Кели.

Докато се отдалечаваше от мен, тя се обърна да ме погледне през рамо и, дяволите ме взели!, усмивката върху ягодовочервените й устни щеше да затъмни светлината на луната, ако имаше такава.

— Присъединете се към нас за един аперитив тази вечер, Джим! — покани ме тя. — Палубата на първа класа, седем и половина. В знак на благодарност от Оливър и мен.

Не дочака за отговор. Предполагам, че когато ще ставаш принцеса, не е необходимо да го правиш.