Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (40)

32
Джеймс

Монако

Монако изглеждаше различно, когато се приближихме по вода. Стена от скали със златисти оттенъци, които се извисяваха във формата на подкова и бяха покрити с чинари и храсти, и осеяни с теракотени къщи и величествени вили в стил „ар деко“. Фокусирах апарата си, за да снимам къщите и големите хотели, разположени плътно едни до други, сякаш всеки момент щяха да се пързулнат по каменистите хълмове към пристанището и да паднат в залива. Изглеждаха като жена, чиято хубост е повехнала с годините. Беше доста студено, слънцето бе частично скрито зад облаците, които осейваха мрачното небе. Денят бе различен. Нямаше нищо общо с огряната от слънце, кобалтовосиня Ривиера, която очаквах да ни посрещне. Стоях до парапета на левия борд, докато „Constitution“ намали ход и най-накрая хвърли котва в залива. Пристигнахме. Най-накрая.

— Това ли е? — попита Анджелина Уест, която стоеше зад мен, а в думите й се промъкна разочарование. — Очаквах да прилича повече на Бевърли Хилс, а не на Комптън^[1]. Изглежда така, сякаш му трябва една четка боя.

— Добре дошла в Монако! — разсмях се аз. — Обзалагам се, че си щастлива, че не ти се омъжваш за принца! — Чудех се какво ли е минало през ума на мис Кели, когато е гледала новия си дом. Но бъдещето й на принцеса вероятно щеше да компенсира уморения и леко овехтял вид на Монако.

— Горката жена — отвърна Анджелина, сякаш прочела мислите ми. — Обзалагам се, че иска да се обърне и да тръгне обратно към Филаделфия. Дори и пеш. И дворецът ли е толкова разхвърлян и мръсен като останалото?

— Не съвсем. Е, не е като „Шато Мармон“^[2], поне доколкото успях да видя.

Нашият голям кораб скоро бе заобиколен от цяла флотилия моторници и яхти, тъй като отчаяните фоторепортери се опитваха да направят първите снимки на Грейс. Аз до такава степен бях свикнал с възмущението, което цареше сред представителите на пресата, докато бяхме на борда на лайнера, че не оценявах какъв късмет имах да пътувам на един и същ кораб заедно с нея. Ние проведохме разговори, обменихме повече от обичайните любезности и едва когато видях нарастващия около мен хаос и истерия, си дадох сметка какъв късметлия съм бил. Винаги щях да пазя и помня тези осем дни с мис Кели. Винаги щях да разказвам тази история — на Емили и на внуците си, с които някой ден тя щеше да ме ощастливи.

— Знаеш ли, Анджелина, животът все пак не е чак толкова лош — отбелязах. — Кога друг път ще пътуваш до Монако с една бъдеща принцеса?

Тя се разсмя.

— Да, имала съм и по-лоши дни.

Когато Грейс се появи, сред тълпите на пристанището избухна вълнение и радостна възбуда, макар че огромната шапка и слънчевите очила скриваха лицето й.

Изръмжах.

— Който е взел решението да облече този тоалет, определено не е искал утре снимката й да е навсякъде и във всички вестници. Ще бъде невъзможно да се направи добра снимка, докато това сомбреро скрива цялото й лице.

— Светлината обаче е отлична за официалния фотограф — забеляза Анджелина.

И беше права. Шапката бе почти толкова голяма, колкото чадърът, използван за осветление при снимки, и щеше да хвърля перфектна светлина върху лицето на Кели за снимките на закрито, като я предпазва от нелепи и неподходящи сенки.

Много удобно за Хоуел Конан. И никаква полза за всички останали.

Гледахме как мис Кели се качва на лодката, която я пренесе до яхтата на принца, и как след това премина по подвижното мостче между двата съда с малкото си кученце в ръце. Направих една снимка.

— Ето я и нея! Пристъпи от живота на актриса и влезе в живота на принцеса — отбеляза Анджелина, докато си водеше бележки за тоалета й. — Или е невероятно смела, или е невероятно глупава. Мисля, че само времето ще покаже кое от двете.

Думите й се отнасяха с пълна сила и за моя вътрешен смут. Дали поканата ми към Софи за среща беше израз на храброст, или на глупост?

Накрая щастливата двойка се събра със забележително неромантично ръкостискане. Нямаше нито страстна прегръдка, нито разтапяща целувка, каквито очакваха и за които се надяваха стотици фотографи с готови за снимка апарати и репортери с наострени пера. Просто ръкостискане, при това затруднено от това проклето куче, което мис Кели настойчиво притискаше към себе си и не изпускаше от ръката си.

Яхтата на принца ги пренесе през залива до пристана, ескортирана от полицията на Монако и безброй корабчета и малки плавателни съдове за забавление. Тъй като повече не ги виждахме, разбрахме, че са акостирали, благодарение на звуците от рогове и топовни салюти.

— Е, това беше — промърморих аз. — Край на шоуто, приятели.

Докато чакахме лодката, която щеше да ни заведе до пристанището, аз обърнах обектива си към пейзажа, фокусирах го върху сградите, които разпознах като казиното и операта, и ги снимах.

Анджелина ме сръчка леко и ми подаде ръка.

— Радвам се, че се запознахме, Джим. Ти ми помогна да преживея по-лесно тези осем дни, които минаха като осем часа — усмихна се. — Хей! Обещай ми, че няма да забравиш за интервюто с мис Дювал!

Потупах джобчето на сакото ми, където бях прибрал листчето с името на хотела на Анжелина.

— Няма да забравя. Честна скаутска.

— Върви да я намериш, скауте! Тя ще бъде там и ще те чака. Ако ли не, винаги можеш да ми се обадиш — и ми намигна.

Двамата се разсмяхме и тя тръгна да слиза.

Аз се помотах още малко. Надявах се Анджелина да е права. Макар че не разбирах защо имам подобни чувства към момиче, което познавах толкова малко и от толкова кратко време, но повече от всичко се надявах, че Софи щеше да ме чака в „Рамполди“. Представях си я как седи на една маса на терасата, косата й се стели по раменете — къдрици като оникс върху семпла кремава рокля, фините й крака са кръстосани, а носът на обувката потропва нетърпеливо по крака на масата. Виждах я как вдига поглед и очите ни се срещат. Аз спирах да вървя и се усмихвах, защото тя беше там, и беше толкова красива. Беше толкова истинска. Беше толкова… Софи.