Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (35)

28
Джеймс

Не казах на никого за поканата на Грейс за питие, но другите репортери, разбира се, искаха да знаят защо обличам сако и слагам вратовръзка. Или поне се опитвах да го направя, тъй като това никак не бе лесно при люлеенето на кораба. Стомахът ми постоянно се бунтуваше, а дните, които оставаха до края на пътуването, ми изглеждаха безкрайни като месеци.

— Да не би да имаш среща с онази американска журналистка? — попита Еди, като ме смушка приятелски в ребрата. — Внимавай! Тя има лоша слава. Ще те схруска за закуска.

Разсмях се и със задоволство го оставих да мисли каквото си иска, след като нямаше да открие къде отивам наистина. Никой не обичаше някой колега да се възползва от привилегии и да си пробие път до вътрешните кръгове, без да покани друг колега да го придружи, затова нямах желание да прекарам остатъка от пътуването в ролята на „любимеца на класната“.

Колкото и да не исках, оставих фотоапарата си в каютата. Чувствах, че съм спечелил доверието на мис Кели. Последното, което исках, бе да го загубя, след като бях стигнал толкова близо до нея.

Без да обръщам внимание на бунта в стомаха си, тръгнах безгрижно по палубата на първа класа и взех две чаши с мартини от таблата на преминаващия сервитьор, който ми заприлича на пингвин. Глътнах едното на един дъх и оставих празната чаша върху подноса, преди да тръгна по права линия към мис Кели с другата чаша в ръка. Не спрях да мисля как Марджъри и „оня другият“ щяха да се държат на мое място и какъв щеше да е коментарът на Емили за елегантните дами. Тя без съмнение щеше да прояви повече интерес към машинното отделение и да притисне горкия капитан в ъгъла с безкрайните си въпроси за конструкцията на кораба и как се движи.

Но най-много се опитвах да си представя какво щеше да каже Софи, ако беше тук, с ръка върху моята, докато влизаме заедно, облечени официално. Сигурно щеше да се облегне на ръката ми и да прошепне нещо остроумно.

Мечтите ми бяха прекъснати, тъй като се появи мис Кели. Тя беше блестяща в роклята си за коктейли в електрическо синьо. Веднага се сетих за Анджелика Уест и колко трескаво щеше да опише всяка подробност от роклята — „дължина до прасеца, коприна, идеална кройка“, ако беше тук.

Изчаках моя миг, докато тя се плъзна сред гостите, и изникнах зад една голяма палма в саксия, където се опитвах да остана незабележим.

— Мис Кели. Изглеждате ослепително.

— Джим. Вие сте тук?

Тя ми подаде облечената си в ръкавица ръка, преди да се обърне към баща си — Джак Кели, който стоеше наблизо сред група мастити бизнесмени.

— Татко, това е човекът, който развъжда Ваймарски птичари^[1], за когото ти говорех.

При тези думи ме изгледа многозначително и втренчено. Аз едва успях да скрия изненадата и ужаса си, докато стисках ръката на Джак Кели. Не знаех нищо за кучетата, а камо ли как да ги развъждам и гледам. Не знаех нищо дори за котките, въпреки че имах една.

— Радвам се да видя още един любител на кучета — излая той. — Аз не си падам по миниатюрни палета. Пудели и други подобни.

— Татко! — Грейс го потупа нежно по ръката. — По-тихо, Оливър ще те чуе!

Тя ми намигна и се извини, като ме остави в компанията на баща си. Той бе впечатляващ мъж, но не особено дружелюбен. Заиграх се с егото му, като го разпитах за олимпийските му успехи, което малко го предразположи. Няколко чаши „мартини“ помогнаха за самоувереността ми и за моя голяма изненада, бях почти убедителен, когато стана дума за отглеждането на кучета.

Вечерта мина бързо, докато ме представяха на различни приятели и членове на тайфата, придружаваща Грейс за сватбата: сбор от холивудски звезди, стари приятелки на Грейс от училище, влиятелни бизнесмени, колеги на Джак Кели, изнервени лели и срамежливи втори братовчедки. Реших, че ще бъде най-умно да си тръгна, преди да злоупотребя с гостоприемството или да издам прикритието си, и се зарадвах, когато мис Кели се приближи към мен и ми каза, че смята да се „покрие“.

— Не знам за вас, Джим, но аз намирам тези официални събития за изтощителни. Смятам да се измъкна, да отида в каютата си и да почета една хубава книга на спокойствие.

Тя извади от вечерната си чантичка малка кадифена кутийка и запечатан плик.

— Реших, че ще ми бъде по-лесно да ви дам това лично, вместо да го пратя до каютата ви. Просто нещо малко, но се надявам, че Софи ще го хареса. Ще ви бъда вечно признателна, ако й го предадете, когато я видите.

— Разбира се — взех двете неща и ги пъхнах в джоба на сакото си. — Тя ще бъде очарована.

Не. Тя щеше да бъде повече от очарована. Онази усмивка, която видях в нощта, когато се целунахме на терасата, щеше да се появи на устните й и очите й щяха да заискрят от вълнение. Представих си я отново до мен. Какво ли щеше да облече, ако беше тук на този коктейл с Грейс Кели? Тъмносиньо, може би, за да подчертае черната си коса. Затворих едно око, опитвайки се мислено да я фокусирам и натиснах въображаемото копче на апарата си.

— Джим! Джеймс?

Отворих око. Мис Кели ми се усмихваше, наклонила глава.

— Струва ми се, че мечтаете за госпожица Дювал?

Изкашлях се и смотолевих неловко нещо за това колко прекрасни са ваймарските кученца. Но не успях да я заблудя.

— Не ви обвинявам, нито ви упреквам — успокои ме Грейс. — Тя е красива и талантлива. Надявам се да намери истинската любов, като мен. — При това признание като че ли леко се изчерви. — Опасявам се, че пих малко повече шампанско. Ще ме извините ли?

Наблюдавах как се отдалечава, допих мартинито си и се измъкнах тихичко, без да привличам внимание към себе си.

Нямах снимка на Грейс Кели, но имах нещо, което щеше да накара Софи да се усмихне. А това беше много по-ценно от стотици снимки на една бъдеща принцеса.

Оказа се, че един голям кораб може изключително успешно да скрие една бъдеща принцеса. Или не точно корабът, а по-скоро баща й и наетите от MGM копои. След първите двайсет и четири часа, тя сякаш изчезна от кораба.

Нямаше никакви подробности за програмата й по време на пътуването, нито обяви за допълнителни пресконференции. Тя и кученцето й се скриха в луксозните апартаменти, докато ние се тъпчехме по четирима в една каюта, блъскайки се за място, където да оставим багажа или да опънем крайниците си, докато морската болест ни поваляше един след друг. Но най-много страдахме от отегчение.

— Иска ми се да разбия перфектно загорялото лице на този проклетник от MGM — оплаках се, докато лежах на моето легло с ръце под главата, а краката ми висяха от другия му край.

— Поне не сме в корабния лазарет — отбеляза Еди. — Чух, че там спели хората от личния журналистически екип на Кели.

— Съмнявам се, че Хоуел Конан е сред тях. Предполагам, че е настанен в корабния мезонет — отговорих.

Конан имаше изключителен достъп до всяко място, където беше Кели. В резултат всички останали го мразехме.

— Ще получим нашия шанс, като ги издебнем — въздъхна Еди, докато се покатери на леглото над мен, при което матракът заплашително хлътна. — Това е кораб, за бога. Пространството е ограничено. Тя не може да избяга много далеч.

Очевидно можеше.

След първия ден на кораба цареше безпокойство и мрачно настроение. Репортери и фотографи се спотайваха и дебнеха като снайперисти, криеха се по ъглите, обсебени от страстта да направят ефектна снимка на мис Кели или да научат някоя клюка, с която да запълнят колонките на вестниците. Нетърпеливи амбициозни редактори си измисляха сензационни заглавия за „нещастната“ бъдеща булка, скрита във вътрешността на кораба, докато плава безпомощно към новия си живот под контрола на един нещастен принц. Чухме, че имало обикновени пасажери, които били прогонени от своите каюти в първа класа и преместени в обикновена пътническа класа, за да освободят място за звездната компания на Кели. Една особено недоволна двойка от Лонг Айлънд, която празнувала своята „рубинена“ годишнина от сватбата, се бе оплакала на репортерите, а те бяха преувеличили гнева им повече от необходимото. Сватбата на века провали нашия меден месец! и други подобни заглавия летяха по телеграфа и щяха да стигнат до вестникарските щандове много преди ние да пристигнем в Монако.

Един разочарован фоторепортер лесно може да завърже приятелство с някой отегчен сервитьор, който има слабост към средно прилично уиски. Скоро научих, че на кораба има тайни коридори, които предлагат достъп до място, откъдето да снимам официалните вечери на семейство Кели с капитана. Всички знаехме, че Джак Кели плаща сметката за целия този ексцентричен сватбен круиз. След като бе пощаден от разходите по сватбата (които бяха поети изцяло от принца и студио MGM), той обяви на целия свят, че ще покрие всички разноски по пътуването на сватбарите до Монако, както и за храната, която те ще изядат, и питиетата, които ще изпият през това време. Но възможностите за снимки бяха ограничени и все от голямо разстояние.

След вечеря мис Кели предпочиташе да се оттегля дискретно и в относително усамотение в компанията на най-близките си приятели и семейството, където, както казваха слуховете, събувала обувките, вземала очилата за четене или играела разни игри и шаради^[2] в стаята за татуировки, намираща се дълбоко в търбуха на кораба и далеч от нашите хищни обективи. Кой би я обвинил, че иска да си остане още малко онова мило съседско момиче, в което всички ние бяхме влюбени? Както враговете по време на война се крият в окопите и атакуват, така и ние, представителите на пресата и антуражът на Кели се дебнехме и опитвахме да се надхитрим, докато корабът прекосяваше половината земно кълбо, а един принц и цяло Монако очакваха нашето пристигане.