Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (32)

25
Софи

Кан

След като се обадих в банката, времето сякаш започна да тече по-бързо. Когато им обясних, че имам поръчка за парфюма за сватбата, те се съгласиха да ми дадат отсрочка до края на месеца. Въпреки това извадиха своите оценки и прогнозите, които бяха направени миналата есен, и организираха серия от срещи. Никога няма да забравя как дойдоха първо в бутика в Кан, а сетне и във фабриката и къщата в Грас, със смятащи устройства, за да оценят стойността на „Дювал“. Нахлуха като скакалци в дома ми и препускаха сред розовите храсти, все още голи и без цветове, като черни мравки, пълзящи по покривката за пикник, докато аз се опитвах да запазя самообладание. Това бе предпазна мярка, която да ми послужи в краен случай, ако не намерех начин да спася „Дювал“. Сега, както изглежда, щях да имам нужда от тази оценка.

Докато се ровех отново в книжата и документите, се изумих от сумата, на която бе оценен целият ми имот. Едва сега разбрах защо Майкъл Ливър ми предлагаше толкова много пари за нивите с цветя. Но нямаше да ги получи. Вече бях взела решение, твърдо и окончателно, че първо ще продам бутика и апартамента в Кан. Парите от продажбата щяха да забавят за известно време кредиторите, но то щеше да е достатъчно, за да видя как ще се развият нещата — дали кралската сватба щеше да окаже влияние върху продажбите и щях ли да успея да пусна в експлоатация новата линия за парфюми. Единственото, което оставаше да реша, бе кога ще съобщя на Натали за решението си. Но не можех да намеря думите, с които да й кажа, че работата й в „Дювал“ след толкова много години, скоро щеше да приключи.

Метнах чантата си на рамо, стиснах я под мишница и тръгнах към пристанището и яхтата на Люсиен, а сърцето ми заби ускорено. Нуждаех се от помощта му за продажбите, както и от едно приятелско рамо, на което да се облегна. Така че, когато ме покани на интимна вечеря само двамата, не се поколебах. Може би щяхме да излезем на разходка в морето и аз щях да проясня малко мислите си, а вятърът щеше да издуха тревогите ми сред вълните. Емоциите ми бяха така объркани, че имах нужда от хората, които чувствах най-близки. За мен бе нещо нормално да потърся утеха у близките си хора, когато бях под напрежение. Цяла сутрин получавах предложения от купувачи за бутика и макар че бяха много добри и изгодни и това би трябвало да ме ободри, всъщност ме накара да осъзная жестоката реалност. Нещата се бяха променили, при това много бързо.

— Люсиен! C̀est moi!^[1]

Той излезе от каютата на горната палуба, облечен с пуловер в най-нежен лилав цвят и гълъбовосиви панталони, красив и елегантен както винаги. В мига, в който очите му срещнаха моите, аз се разплаках.

— О, Софи! — Люсиен взе ръцете ми и ме притисна към себе си.

Отпуснах се в прегръдката му, търсейки утехата, от която отчаяно се нуждаех. За миг всичко ми се стори наред, както трябва да е, въпреки тъгата и тревогите ми. Аз — в прегръдката на Люсиен в този свеж пролетен ден.

Разказах му последните новини, докато си събувах обувките и ги хвърлих на пода.

— Нуждая се от едно силно мартини, толкова силно, че да ме удари в земята. Измислих как ще изглежда флаконът за „Сърцето на принцесата“. Погледни! — Порових в чантата си и извадих „журнала за цветя“.

Люсиен се подсмихна някак снизходително и подигравателно, целуна ме по челото и отиде към бара, без въобще да обърне внимание на бележника, нито на дизайна. Панталоните бяха впити в задника му и ако бях в добро настроение, може би щях да говоря на тях. Вместо това загледах мрачно след него.

Той наля в шейкъра за коктейли нещо от една, после от втора бутилка и ги разби отривисто. Ледът тракаше в металния съд.

— След като платиш част от дълговете си, ще се почувстваш по-добре. Ще видиш. А след това ще поговорим какво да правиш.

— Радвам се, че татко не може да види това. Щеше да се разстрои и натъжи.

Люсиен ми подаде питието.

— Той не би искал да носиш подобен товар на раменете си. Би искал да имаш сигурност и стабилност. Щеше да направи същото — да продаде имотите и да се оттегли със стил. Сигурен съм.

Изпих мартинито почти на една глътка.

— Не, татко нямаше да се оттегли. Създаването на парфюми не е като работа в банка, Люсиен. Не може просто да спреш и да отидеш да играеш тенис или голф. То е част от душата, част от всяка фибра на тялото ти, която те прави уникален. Ароматите и техните ухания са като думите, те са начинът, по който аз се изразявам. Без тях няма да имам какво да кажа.

— Това просто не е истина — рече той, като сложи поднос със студени колбаси, сирене и хляб на масата в кухнята на яхтата. — Има много други неща, освен работата, завещана от баща ти.

— Но моята работа не е просто „неговата работа“ — отвърнах ядосано и неочаквано почувствах главата си замаяна. Не бях яла нищо от сутринта и алкохолът ме удари много бързо. — Сега това е моята работа — оставих чашата с мартини. — Аз не го правя, защото баща ми е оставил нещо след себе си, макар че това е част от работата ми. Правя го заради всичко, което постигнах, откакто той умря. Заради моето изкуство, а не само заради неговото. Не знам как да те накарам да разбереш…

— Хайде да сменим темата, а? Искаш ли? — Той се настани на стола до мен. — Да говорим за нещо друго, скъпа. — Целуна ме по носа, сякаш за да сложи точка на разговора, и започна отново: — Баща ми току-що приключи голяма сделка. И купи къща в Тоскана, за да го отпразнува. Мисля, че си заслужава да вдигнем тост, а? Може би някой ден ще отидем там. Ще живеем заедно. — Той вдигна своята чаша, за да се чукне с мен. — Разбира се, първо ще трябва да узаконим нещата.

— Ти да не ми правиш предложение за брак? — попитах смутена и стресната от начина, по който така небрежно изтърси тези важни според мен думи.

Той целуна ръката ми.

— Вярвай повече в мен. Ще ти направя предложение, което ще бъде незабравимо.

Главата ми се завъртя при мисълта да се омъжа — за него, или въобще за някого, и аз побързах да се върна към темата, която ме измъчваше.

— Ти си в състояние да ми помогнеш, Люсиен. Аз бих… Имам предвид да откупиш бизнеса ми. Ще ти върна всичко. В бъдеще, след като новата линия стане сензация. — Нямах повече време да се правя на горда. Нуждаех се от помощ. — Сватбата на Грейс ще ми помогне! Името ми ще стане известно и ще продавам много, много повече.

Той се намръщи.

— Може би да, а може би не. И не става дума да ми се отплатиш или да ми върнеш парите. Никога не е ставало дума за това. Работата е там, че „Дювал“ не е добра инвестиция, освен ако успееш да издържиш на промените на пазара, а ти, mon amour, не можеш. Имаш сравнително добро име, но това не е достатъчно. Нужна ти е покупателна способност и репутация, каквато не можеш да постигнеш. „Шанел“, „Молинар“, „Живанши“. Никога няма да можеш да се конкурираш с тях. Дори да платя дълговете ти или да откупя изцяло собствеността ти, няма да мине много време, преди отново да изпаднеш в неплатежоспособност. И двамата го знаем, chérie. Освен това „Марсо“ технически е все още бизнес на баща ми, а не мой. А той никога няма да се съгласи да спасява една малка и незначителна парфюмерия.

Думите му ме ужилиха, но в този момент не можех да понеса повече болка. Станах и взех палтото си.

— Ето защо не си способен да разбереш. Защото нямаш твои собствени пари. Ти не си създал нищо сам, не и оттук — посочих сърцето си. — Каква е твоята страст? Какво те привлича, какво искаш да постигнеш? Нищо! Какво си ти, всъщност? Един човек, който има пари, скъпи дрехи и яхтите на баща си, за да докаже своята стойност! — Направо се изненадах от способността си да бъда толкова безкомпромисна и груба, че дори и нещо повече. Вярвах, че това, което казвам, в голяма степен беше вярно.

Той ме гледаше изумено, сякаш му бях ударила шамар. Преди да проговори с нисък глас, мина цяла вечност.

— Ще пренебрегна думите ти, защото си разстроена, но мисля, че е време да си вървиш. Почини си. Ще ти се обадя утре.

— Не си прави труда. — Цялата треперех. Всичко в мен вреше и кипеше. — Имам много работа.

— Престани с тези глупости, Софи! Знаеш, че не искам нищо друго, освен ти да си щастлива.

Интересно как изглеждаше моето щастие според Люсиен? Може би омъжена за него, със семейство и в ролята на предана малка женичка в някакво имение в Тоскана? Нима можех да го оставя да решава кое е добро за мен и кое не, щом това щеше да доведе до загуба на моето аз? Излязох и не си направих труда да затворя вратата зад себе си.

Вървях бавно по брега, свежият вятър изсушаваше сълзите по лицето ми. При парфюмите средните или „сърдечните“ нотки винаги надделяват над първите, така наречените „повърхностни“ аромати. Но дори и те не могат да се запазят много дълго. Накрая се изпаряват и изчезват, и остават само най-фундаменталните, най-издръжливите, основните, „базовите“ нотки. Аз знаех кои бяха моите основни нотки — това беше моята парфюмерия.

Хвърлях камъчета в морето и си представях как някъде далеч отвъд хоризонта „Constitution“ плава със сватбената рокля на Грейс, напоена с моя парфюм. Там беше и Джеймс, чиито забавни писма и окуражаващи думи ми помагаха да преживея и да не потъна през последните трудни месеци, докато всички други се опитваха да ме потопят и удавят.

Вдишах голяма глътка солен въздух, обърнах се и тръгнах по „Ла Кроазет“, право срещу вятъра.

* * *

На другата сутрин се събудих с натежала глава и подпухнали очи. Простенах, когато си спомних събитията от предишния ден. Всъщност вината моят бизнес да има проблеми не беше на Люсиен. Знаех много добре, че ако свържа финансовите си тревоги с връзката си, това щеше да ми донесе само проблеми. И ето че стана точно това! Идеята ми беше ужасна! Но пък всички неговите пренебрежителни и дори подигравателни коментари относно работата ми, относно парфюмерията ми! И този намек за брак? Измъкнах се бавно от леглото и се приготвих, преди да тръгна към магазина.

Днес трябваше да уточня производството на флаконите за парфюма „Сърцето на принцесата“ и да поръчам нова партида визитни картички. Тъй като щях да бъда в Монако почти цяла седмица, щях да имам предостатъчно време, за да раздавам визитки и да рекламирам името „Дювал“. Перспективата да убеждавам купувачи и изтощението, което неизбежно следваше, когато щеше да се наложи да се фокусирам върху рекламата, а не да се крия във фабриката, не ме радваше особено много, но пропъдих негативните мисли. Щях да бъда в Монако около седмица, във водовъртежа на събитията, свързани с кралската сватба, и моят парфюм щеше да се носи във въздуха, докато принцесата върви по пътеката към олтара. Сърцето ми направи салто, когато се сетих за телеграмата. Ще ме чакаш ли в Монако, когато пристигна на 12-и? Ще бъда в „Рамполди“ в Монте Карло в 7 часа вечерта. Помня, че веднъж ми каза, че винаги си искала да отидеш там. Джим. Х..

Въздъхнах, когато влязох в бутика. Не биваше толкова често да мисля за Джеймс, но не можех да го прогоня от мислите си. Харесвах го. Харесвах го дори много. Всъщност толкова го харесвах, че вече бях решила да се срещна с него в „Рамполди“, за да му кажа „здравей“. Какво лошо имаше в това? Но Люсиен щеше да бъде там с мен. Стомахът ми се сви при мисълта, че двамата ще бъдат едновременно на едно и също място.

— Защо въздишаш толкова тежко, chérie? — попита ме Натали, като ме последва в офиса. Ръцете й бяха пълни с цветя, които сложи във вазата на бюрото ми. Когато не отговорих, тя вдигна брадичката ми, за да ме погледне в очите. — Е, хайде, кажи ми.

Имах чувството, че стените се срутват около мен.

— Не спирам да мисля за Джеймс — отпуснах се в стола. — Това е. Сега знаеш.

На лицето й цъфна усмивка.

— Той е хубав мъж. Талантлив, умен и под малко грубоватата му външност се крие доста нежно сърце.

Кимнах и погледнах ръцете си.

— А какво ще правя с Люсиен? Чувствам се толкова виновна.

— Преди всичко, нито си сгодена, нито си омъжена за Люсиен, което значи, че си свободна жена. Само си целунала Джеймс. Веднъж. Това не е повод да се упрекваш. Но ако смяташ, че имаш чувства към него, значи е време да вземеш решение.

— И какво, за бога, ще кажа на Люсиен? Той ще ме придружава на сватбените тържества на Грейс.

— Rien^[2] — отговори ми тя, като скръсти ръце. — Няма да му казваш нищо, докато не си сигурна какво чувстваш.

Прехапах устната си.

— Чувствам, че Люсиен не вярва в мен. Когато го помолих за още един заем, каза, че баща му никога нямало да се съгласи на подобна лоша сделка. Вчера се скарахме. Все още съм бясна — погледнах Натали, събирайки кураж да й кажа за продажбата на апартамента и магазина в Кан, но думите се изпариха, когато тя хвана ръцете ми.

— Трябва да следваш сърцето си. Ако не си сигурна за Люсиен, не пренебрегвай чувствата си само защото те плашат. Някой ден ще съжаляваш.

Вече съжалявах. Спомних си двете години, прекарани с него. Колко често искахме различни неща, колко различно мнение имахме по много въпроси. Отначало аз се наслаждавах на нашите различия, струва ми се, че и той, поне в началото. Сетне си спомних как ме гледаше Джеймс миг преди да ме целуне. С обожание и нежност. Никога преди не бях виждала Люсиен да ме гледа така. Ако съжалявах за нещо, то бе, че толкова често се самообвинявах, че съм виновна, защото не успявам да вдъхновя истинска любов и преданост у Люсиен, или защото не мога да го задоволя.

Вдигнах някакво мъхче от блузата си.

— Натали. Може ли да те попитам… дали… ти и татко?

— Обичах го много — отвърна тя тихо.

— И той ли те обичаше?

Тя кимна, а очите й бяха пълни със спомени.

— Софи, познавах майка ти… Съжалявам…

Поклатих глава.

— Не съжалявай, че си го обичала така, както той заслужаваше. Двамата с майка ми въобще не е трябвало да се женят. Дори след смъртта му тя не оцени нито него, нито всичко, което й беше дал. В това число и мен.

— Тя те обича по свой начин — каза Натали, премествайки нежно кичур коса от очите ми. — Просто се опитва да излекува един духовен проблем, като го превърже с бинт. А това не е възможно. Обаче докато гледа на нещата по този начин, ще си остане такава. Озлобена.

— И пияна.

Натали ме привлече в прегръдката си.

— Ние трябва да сграбим щастието си с двете си ръце, да го държим здраво и да се въоръжим с доспехи, като рицарите, срещу целия свят. — Тя ме целуна по челото. — Не му мисли толкова много. Следвай инстинктите си. Те ще те водят.

Макар да изпитах известно облекчение, че споделих чувствата си с Натали, сякаш бях играч на трапец, който трябваше да запази равновесие между успеха и провала, между щастието и болката.

Въздъхнах и посегнах към чантата си.

— Мисля, че трябва да се хващаме за работа. Кажи ми какво мислиш за дизайна на тези флакони.

Порових се за тетрадката, в която бях скицирала няколко идеи за различни по форма шишенца… И замръзнах. Тя не беше там. Намръщих се и претърсих отново чантата. Къде я бях оставила? Обърнах я, изсипах съдържанието й върху бюрото. Нищо. Сетне претърсих всички възможни места и ъгълчета в офиса, където бих могла да я оставя.

— Натали? Виждала ли си тетрадката ми?

— Не — извика тя от магазина.

— Сигурна съм, че я взех със себе си. Ще се върна до апартамента, да проверя дали не е там — гласът ми беше спокоен, но усещах как дълбоко в мен се надига паника.

В апартамента проверих в чекмеджетата на бюрото и в кухнята. Когато не се появи отникъде, потърсих на най-невероятни места — под леглото и в шкафовете, зад възглавниците, дори зад ваната. Сигурно не бях потърсила както трябва в бутика. Паниката вече ме поглъщаше, докато вървях обратно към магазина, където отново проверих всяко ъгълче, всяко чекмедже, под всяко листче и папка. Тревогата ми растеше и ръцете ми започнаха да треперят. Всички скъпоценни формули! Бележките на татко. Къде беше тази пуста тетрадка? Къде я видях за последно?

Грабнах ключовете и тръгнах обратно към яхтата на Люсиен, възстановявайки маршрута си от вчера. Когато отидох при него на яхтата, тетрадката беше с мен, в чантата ми. Може би беше паднала и се бе плъзнала под кожения диван в кабината. Започнах да тичам по „Ла Кроазет“, без да обръщам внимание на болките в краката си. Усещах само как сърцето ми бие оглушително в ушите. Формулата за „Сърцето на принцесата“ беше в тази тетрадка. Никой друг не биваше да я притежава. Тя беше моята тайна, моето бъдеще. Затичах се още по-бързо. Докато стигна до яхтата, гърбът на роклята ми беше съвсем мокър от пот, а сърцето ми биеше до изнемога в гърдите.

Прескочих въжето, качих се на яхтата и без да спирам, почуках настоятелно на вратата на кабината. Никой не ми отговори. Почуках втори, трети път, отново и отново, и все по-силно. Пак никой. Господи, къде, по дяволите, беше той, когато ми трябваше? Сега вече заблъсках по врата и извиках името му. Потърсих ключовете си, намерих резервния, който ми беше дал, и отворих с треперещи пръсти.

Аромат на кожа и студен метал стигна до обонянието ми — следа от парфюма на Люсиен. Трепереща, проверих всички плотове и чекмеджета. Клекнах на колене и потърсих под дивана и столовете, в паниката си обръщах всичко наопаки. Сега си спомних, че извадих тетрадката от чантата си, за да му покажа рисунките за флаконите, а той не ми обърна никакво внимание. Само не можех да си спомня дали след това я прибрах. Дали той не беше я взел? После се скарахме, аз излязох и тръгнах по крайбрежния булевард, а след това се прибрах направо в апартамента. Почувствах камък в стомаха си. Тетрадката очевидно не беше тук. Но къде беше тогава?

Безпомощна и отчаяна, тръгнах обратно към бутика. Молех се да се появи, да изскочи отнякъде. Защото, ако това не станеше, щеше да бъде ужасно! Не само защото щях да загубя скъпоценната формула за „Сърцето на принцесата“ и всички други мои нови парфюми, но щях да загубя част от историята на „Дювал“, както и последния спомен от татко.