Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (15)

12
Софи

Прекрасното юнско време дойде с много слънце и топъл, ароматен бриз. Мимозите и розите цъфтяха буйно, докато мирисът на морето се промени от слънчев и леко метален в богат букет — смесица от миризма на водорасли, които вълните носеха на брега и напечен от слънцето пясък. Но въпреки прекрасното време, което ме разсейваше по време на обяда с Люсиен в „Кафене Мадлен“, не можех да се отърва от ужасното си настроение.

Погледнах гневно купчината писма от Майкъл Ливър, които майка ми бе изпратила. Тя настояваше да помисля върху предложението на предприемача на недвижими имоти. Той беше акула, която преследваше моята земя в Грас и, макар че никога нямаше да се съглася с майка ми, все пак прегледах първоначалните скици за неговите идеи за развитие и искрено страдах, когато видях примерната рекламна кампания и първоначалните материали за продажбата. Ако продадяхме земята, щяхме да изплатим дълговете си и да реализираме значителна печалба, но Ливър щеше да спечели истинско състояние от изграждането на жилища и хотели на мястото на лавандулата и чаените рози. Той беше арогантен, алчен и мислеше само за пари. А аз имах чувството, че има още нещо мътно и че играта не бе най-честната. Всъщност този човек излъчваше нещо, което не бе особено почтено. По-скоро бих отрязала дясната си ръка, отколкото да продам фамилното наследство, което бе на повече от сто години, на един нечестен човек. Отгоре на всичко англичанин.

Направих знак към сервитьора да ми донесе една водка мартини. Нервите ми бяха опънати до скъсване.

— Ще пиеш алкохол? — попита ме изненадано Люсиен, докато оставяше ножа и вилицата си върху чинията на кръст. — Не си приключила с обяда. Изглежда си възприела навиците на холивудските си приятели.

Не удостоих коментара му с нищо повече от поглед. Той знаеше колко предпазлива и благоразумна съм по отношение на алкохола и че имам добър пример и причина за това благодарение на непрекъснатото пиене на майка ми.

— Трябва ми време, за да прегледам това предложение — казах. — И не искам нищо да ме разсейва, докато работя днес следобед. Ти върви. Знам, че имаш среща.

Той сложи ръката си върху моята и я стисна леко.

— Добре, но това наистина е страхотна оферта. Трябва да обмислиш нещата сериозно.

Намръщих се.

— Знам, че много харесваш идеята да продам земята си, но това не е нито лесно, нито просто, Люсиен.

Той прокара палеца си по долната ми устна.

— Знаеш ли, че си възхитителна, когато се цупиш?

Цялата настръхнах. Исках да не прави така: да се държи с мен като с малко дете.

Той взе сметката, плати и попита:

— Искаш ли да те изпратя?

Поклатих отрицателно глава.

— Ще чета това целия следобед, а може и по-дълго. Ти върви. Не искам да те задържам.

Той заобиколи масата и ме целуна по челото.

— Ще те оставя да го правиш на спокойствие. До утре.

Наблюдавах го как слага шапката си и тръгва към вратата. Жените в ресторанта го проследиха с алчни погледи.

След като прегледах още веднъж предложението, направо ме заболя стомахът. Оставих мартинито недокоснато, събрах нещата си и тръгнах към магазина.

Вървях по авенюто, като оставих слънцето да гали лицето ми и се опитах да прогоня от мислите си Майкъл Ливър.

Натали ме чакаше на прага. Сграбчи ръката ми още щом влязох.

— Най-сетне! Вече си мислех, че никога няма да се върнеш. Един човек те очаква в офиса.

— Така ли? Кой? — Бях изненадана от вълнението и ентусиазмът й. — Някой специален ли?

— Виж сама. — Тя се усмихна и прибра една моя къдрица зад ухото.

— Защо си толкова тайнствена? — Заобиколих щанда, влязох през вратата. И спрях като закована.

Един мъж седеше на стола до бюрото и съсредоточено изучаваше редиците флакони с парфюм, които пазех в кабинета си. Шапката „Хомбург“ го издаде. Той се обърна, вдигна глава и аз срещнах две карамеленокафяви очи, които се бяха запечатали в паметта ми.

Джеймс Хендерсън.

— Госпожице Дювал! — произнесе бодро той, а една голяма усмивка разтегли устните му, докато се изправи, за да заобиколи бюрото, при което бутна снимката на Грейс Кели, след което непохватно я оправи. — Бонжур!

Загледах го с отворена уста, неспособна да скрия шока си.

— Мосю Хендерсън! — Стиснах бързо ръката му и веднага издърпах моята. — Аз… аз съм изненадана. Какво ви води в Кан?

— Вие ме поканихте. Не помните ли? А аз преживях едно кошмарно пътуване. Франция е безкрайна, когато я прекосяваш с влак.

Нима го бях поканила? Бях сигурна, че бях написала, само че ако някога отново дойде в Кан, може да намине.

Той се разсмя при вида на изуменото ми изражение.

— Май ви изненадах. Наистина не умеете да криете чувствата си, мис Дювал.

Той направи движение да отстъпи точно когато и аз тръгнах в същата посока. Двамата се сблъскахме, лицето ми направо се допря в гърдите му. Миризмата на кожа и балсам достигна до носа ми и аз инстинктивно я вдишах дълбоко. Но от дрехите и кожата му се излъчваше още нещо — нещо топло и земно. Нещо лично негово.

— Опа! — разсмя се той и сложи ръцете си върху раменете ми. — Извинете.

В главата ми нахлу лавина от идеи за това какво можех да направя с този аромат. Нещо леко, за да подчертае неговата земност или може би прекрасната свежа нотка на трева. Да. Да! Когато осъзнах, че не помръдвам, почувствах, че лицето ми пламна и заобиколих бързо бюрото.

— Исках да ви благодаря за прекрасната снимка, която ми изпратихте — казах, сменяйки темата на разговор, за да прекъсна неловкия момент. — Вие сте много талантлив, господин Хендерсън.

— Джеймс, моля. Наричайте ме Джеймс.

— Добре, Джеймс.

Той отново се усмихна.

— Името ми звучи толкова екзотично, когато го произнасяте с този акцент.

Аз вдигнах вежди и отвърнах отбранително:

— Вашият акцент е този, който звучи екзотично тук.

Той се ухили.

— Сигурно сте права — подпря се небрежно на стената. — Радвам се, че Грейс Кели се е свързала с вас. Дано не ми се сърдите, че й дадох визитката. Сигурно сте били доста изненадана, когато ви е потърсила принцесата на Холивуд. Мога да си представя.

Той наистина бе обезоръжаващо чаровен. Засмях се тихо.

— Много мило от ваша страна, че сте й препоръчали моя бутик. Ако бих могла да ви се отплатя някак…

— Мисля, че имам идея как да стане това — прекъсна ме той и сякаш се напрегна. — Дойдох във Франция, защото… Всъщност бях вдъхновен от пощенската картичка, която ми пратихте.

— Вдъхновен за какво?

— Когато я получих, изведнъж осъзнах, че някой снима пейзажите, които се отпечатват върху картичките, които хората пращат на други хора. Накратко, тук има едно фотостудио, няколко улици по-надолу, специализирано в пейзажи за картички. Тъй като собственикът му изпитва нужда от персонал, дойдох с надеждата да бъда нает за лятото. Отидох там преди малко, но беше затворено за обяд, както често се случва във Франция.

Пренебрегнах забележката му.

— Да, знам го. И съжалявам, че сте загубили работата си във вестника. Какъв срам!

— Време беше — сви рамене той. — Шефът не оцени стила ми.

— Значи възнамерявате да живеете във Франция през цялото лято? — Загледах го с възхищение. С каква лекота този мъж можеше да промени живота си само за миг и да се премести дори в друга държава, без да се обръща назад. Аз не бих могла да напусна дома си, без да престана да правя парфюми. Бях свързана със земята си и с моята парфюмерия, обичах ги с всяка клетка от съществото си и се грижех за тях. А този човек вървеше по облаците и сякаш не докосваше земята. Поне не за дълго.

Той кимна.

— Да. Та по този повод се чудех… и много ще ви моля да кажете „не“, ако прекаля и престъпя границата… Дали ще имате нещо против да ми помогнете да се срещна с мосю Роух? Както сте забелязали моят френски е безнадеждно оскъден. Ако се съгласите да ме представите и да му обясните кой съм, ще ви бъда безкрайно благодарен. Обещавам, че ще ви оставя и няма да ви създавам повече никакви неприятности. Освен ако вие не искате. В този случай бихме могли да изпием по питие на крайбрежния булевард. Или пък не. Но както и да е. Май се увлякох, затова млъквам.

Направих се на заета с някакви документи по бюрото, докато се опитвах да скрия усмивката, която всеки миг щеше да се появи на устните ми.

— Имам няколко срещи днес следобед, но с радост ще се обадя по телефона за вас. Предлагам Натали да ви придружи. Тя ще ви помогне, ако мосю Роух се съгласи да ви приеме. Само изчакайте за момент.

— Наистина ли? Ще го направите? Колко сте любезна! — Той се отпусна на стола, но очите му не се откъсваха от моите.

Прокашлях се и вдигнах телефона, опитвайки да се съсредоточа върху цифрите. Нещо в него ме караше да забравя всичко останало. Когато го погледнах отново, той ми намигна и аз пламнах цялата, като се молех онова, което чувствах, да не е изписано върху лицето ми. Макар че е неизбежно за зодия Скорпион. Скорпионите са страстни души. Когато мосю Роух отговори, вече знаех със сигурност, че това не е последният път, когато виждах този настоятелен английски фотограф.