Хедър Уеб, Хейзъл Гейнър
Парфюмеристката от Монако (2)

1
Софи

Кан, май 1955

Във всеки аромат има мистерия, всеки аромат има своята история. Това беше първият урок, който ми преподаде татко. За да бъдеш парфюмерист, Софи, трябва да си детектив, каза ми той, докато съсредоточено капваше в епруветката капчици парфюмно масло с капкомера. Щеше да смеси разтворител и да помирише, после пак щеше да разбърка и пак да мирише, докато остане напълно доволен. Само тогава щеше да навлажни mouillete^[1] и да ми я подаде.

— Е, какво виждаш? — щеше да ме попита.

Защото това бе истинският въпрос: къде ще ме заведе ароматът. Аз щях да вдишам дълбоко и за миг щях да се пренеса далеч. Ароматът на жасмин загатваше за безгрижни слънчеви дни. Мирисът на дим връщаше спомена за хладна есенна нощ и топло касуле^[2] за вечеря. Уханието на земя ме връщаше в дома ни в Грас^[3]: каменна селска къща, заобиколена от ниви със слънчогледи и лавандула, чиито прозорци стояха отворени, за да влиза свежият уханен въздух в стаите.

Почти можех да доловя върху езика си вкуса на прах от сухата земя, докато потъвах в спомена за парчето хартия с размазани мастилени букви — телеграмата, която ни съобщи за смъртта на татко.

По природа татко не беше войник. Той бе тих, благороден човек, който най-много обичаше ухаещите полета на Прованс и изобилието, което те даряваха, за да създава своите парфюми. В деня, в който ни напусна, за да се присъедини към борбата срещу нацистите, аз бях малко момиче на прага на женствеността, а лавандулата бе в разгара на цъфтежа си и хълмовете бяха обагрени в лилаво и синьо. Тогава го видях за последен път — силует на фона на слънчевия хоризонт. В този ден мама пое финансите на семейния бизнес. Това бе денят, в който за пръв път осъзнах, че животът невинаги протича така, както ти искаш.

Известието за смъртта му дойде следващата пролет, заедно с документите и малко лични вещи. Прах, кръв и страх. Мирисът на един живот, който беше жестоко погубен. Както всички аромати и този се запечата в паметта ми и аз продължавам да го пазя и до днес. Един спомен. Един въпрос за това какво би могло да бъде бъдещето. Въпрос, останал без отговор.

Въздъхнах, затворих малкото стъклено шишенце и го върнах на мястото му в моя офис. Беше почти краят на работния ден. Време да затворим. Стоях и се разкършвах, въртейки главата си ту на една, ту на друга страна, за да отпусна схванатия си врат. Прекарвах повече от времето си, работейки върху нови комбинации от аромати или в наглеждане на тримата парфюмеристи, които ми помагаха в лабораторията в Грас. Те разработваха търговските аромати, които продавахме на компании за перилни препарати, докато аз създавах парфюмите. Това беше специалността ми: луксозните ухания. Уморено въздъхнах. Боже, как исках да съм в Грас!

По време на туристическия сезон татко винаги настояваше да го придружавам в малкия ни бутиков магазин в Кан, с изглед към морето. Той мечтаеше един ден да стана лицето на „Дювал“ и ме учеше колко важно е да бъда мила и общителна с клиентите. Въпреки скромния си произход, той лесно завързваше учтив разговор с богатите туристи, които всяка година идваха и си отиваха. Аз обаче, се чувствах много по-добре сред стотиците епруветки в нашата лаборатория или сред нивите и полетата под необятното южно небе, където можех да преследвам нови аромати и ухания. Но ето че сега онова срамежливо дете трябваше да върти бизнеса. Когато бе необходимо, играех доста добре ролята на уверена дама от хайлайфа. Налагаше се да го правя. Не можех да понеса мисълта да разочаровам татко.

Прекарах последните две седмици в Кан, в моя апартамент в стария средновековен квартал „Ле Суке“ и в бутика. Останах в града до края на август, като от време на време ходех до фабриката в Грас, за да наглеждам как вървят нещата там. И главно за да проверя как е майка ми. При мисълта за нея усещах в устата горчив привкус. Колкото и да ми бе неприятно, рано или късно трябваше да я навестя. Можех само да се надявам, че този път ще бъде различно. Че ще я намеря здрава и щастлива, а не свлечена полупияна до почти празната бутилка. Надявах се за това чудо от толкова дълго време, че вече не мога да си спомня откога.

— Натали, би ли погледнала рафтовете, моля? — извиках, взех ключовете и заключих вратата, разделяща предната част на магазина от офиса в задната. — Време е да затваряме.

Краката ме боляха от новите обувки. Главата ми пулсираше от опитите да създам нов аромат.

— Днес се справихме добре — рече Натали, прибирайки дълъг кичур от посребрената си коса зад ухото. — Да благодарим на Бога за богатите филмови звезди. Не мога да повярвам, че видях самия Бернар Блие! Той купи три парфюма за жената с него! Боже! Тя беше прелестна и изискана!

— Щом казваш — усмихнах се на ентусиазма й.

Натали Бюзе бе красива, елегантна и мила. Всичко, което моята майка не беше. Тя се гордееше с работата си и с магазина, и това личеше във всичко, което правеше. Бях й дълбоко благодарна за надеждното присъствие и абсолютната подкрепа. Докато беше жив, татко й имаше пълно доверие и оставяше магазина изцяло в нейните ръце, когато се оттегляше, за да работи в Грас, през останалата част от годината. Тя беше отличен търговец и се радваше на срещите с холивудски звезди и туристи, които случайно влизаха в магазина. Въпреки че обичах да гледам стари филми с моята по-възрастна съседка в Грас — мадам Клое, известните и богатите не ме впечатляваха. Моите герои работеха в големите парфюмерийни къщи: „Герлан“, „Фрагонар“, „Молинар“.

— Жалко, че ти вече беше излязла за обяд — отбеляза Натали, докато забърсваше стъклените рафтове и местеше флаконите ту вляво, ту вдясно, за да избърше невидимия прах. — Винаги пропускаш известните имена.

— Да, голям срам — промърморих, докато преглеждах касата. Извадих банкнотите от чекмеджето и ги сложих в чантата с цип.

Изминалата седмица беше дълга и аз нямах търпение да се прибера у дома, да седна на балкона и да почета книга с чаша вино в ръка. Погледнах ръчния си часовник с надеждата, че вече показва шест, и се намръщих. Имаше още четвърт час, докато затворим.

И в този миг, като по поръчка, входната врата се отвори и пропусна свеж полъх от морския бриз. Разкроената ми пола се завъртя около глезените и кичур от тъмните ми къдрици падна върху лицето ми. Промърморих тихо проклятие, раздразнена от вятъра, който винаги заплиташе косата ми.

Висока слаба жена, облечена в розови панталони „Капри“ и ослепително бяла блуза, затвори вратата зад себе си. Лицето й почти изцяло бе скрито зад огромни тъмни очила и цветен копринен шал.

— Какъв вятър! Напомня ми за Калифорния! — отбеляза тя, упътвайки се бързо към задния ъгъл на магазина, далеч от прозорците и витрината.

Веднага забелязах елегантността и лекия й американски акцент. Поредният турист.

— Добър ден, мадам! — Натали веднага превключи на английски език с тежък акцент. За да работи човек в град, който привлича толкова много чужди туристи, бе задължително да разбира и говори добре английски. Татко държеше изключително много на това.

— Мога ли да ви помогна, ако търсите нещо специално? — предложи любезно тя. — Имаме божествен нов парфюм, който току-що разработихме. „Пролет“. Много е популярен сред американките.

— Бих искала първо да разгледам. Благодаря! — Жената взе едно шишенце, завъртя го и го върна на лавицата, без дори да го помирише. После взе друго и направи същото с него, преди да хвърли разтревожен поглед през рамото си към вратата.

Наблюдавах я зад щанда. Тя не свали слънчевите си очила и цялото й поведение беше малко странно. Сякаш се криеше от някого. Дрехите й бяха перфектни. На ръката й висеше чанта „Ерме“. Няколко кичура руса коса се бяха измъкнали под шала и падаха около скулите. Ако човек се загледаше по-внимателно, щеше да забележи, че диша учестено.

— Мадам, мога ли да ви помогна? — предложих, като направих крачка напред.

Тя трепна и се обърна. Усмихна се срамежливо и пристъпи към щанда. Облак от ванилия и люляк достигна до обонянието ми. Сладък аромат с тежък цветен букет върху ванилова основа. Не й подхождаше.

Непознатата най-накрая свали очилата си.

— Да, всъщност можете да ми помогнете. Ако бъдете така любезна.

Отговорът заседна в гърлото ми. Очите й с цвета на Средиземно море гледаха право в мен, докато аз не можех да откъсна поглед от бледата кожа, красивия прав нос, перфектните устни и скули. Познавах това фино лице. Бях го виждала дузина пъти по кориците на списанията. Бях го виждала на големия екран. Тя беше любимката на мадам Клое.

— Грейс Кели — промълвих.

Натали стоеше безмълвно, като вкаменена, с прахочистачката от пух във въздуха.

— Да — отвърна мис Кели с лека усмивка и хвърли пореден нервен поглед към витрината. — Аз съм Грейс — тя протегна облечената си в бяла ръкавица ръка. — Здравейте!

Поех ръката й, като си мислех колко американски беше поздравът й, но от неочакваната среща стоях, без да отговоря. Единствената холивудска звезда, за която знаех нещо, най-красивата и най-известната жена в света, стоеше пред мен. В моя малък бутик.

— Е, ще ми помогнете ли? — повтори мило тя.

Прокашлях се, за да прочистя гърлото си, преди да отговоря:

— Да, разбира се. Как мога… какво мога да сторя за вас, мадмоазел Кели?

— Наричайте ме Грейс, моля.

Долових искреност в гласа й и въпреки ускорения си пулс, успях да се усмихна.

— Разбира се. Какво мога да сторя за вас, Грейс?

Тя се наведе леко към мен, сякаш искаше да сподели някаква тайна.

— Преследва ме един фотограф. Ужасно е нахален. Мислех, че съм му се изплъзнала, но той се появи отново на крайбрежния булевард. Скрих се зад една палма, пресякох тичешком улицата, и ето ме тук. Прилича на сцена от филм, нали? — В очите й сякаш имаше облекчение, но и тревога. — Мисля, че успях да му се изплъзна, но имате ли и друг изход? За всеки случай? Тези папараци са ужасно настойчиви. Най-лоши са англичаните.

Кимнах.

— Има изход отзад, но е много близо до улицата. Ако той дебне отвън, може да ви забележи. — Тя сякаш посърна, изглеждаше леко разочарована. — Ако изчакате няколко минути в моя офис, може би ще си тръгне и вие ще можете да се измъкнете — предложих аз. — Това ще свърши ли работа?

— О, да. Благодаря. — Тя докосна ръката ми. — Много ви благодаря. Исках само да се разходя из този красив град и по „Ла Кроазет“^[4]. Въздухът край морето е толкова свеж! Исках да избягам от лудостта на фестивала поне за няколко часа. Беше глупаво от моя страна да се надявам, че ще успея да го направя!

В гласа й сякаш се прокрадваше меланхолия, някаква детинска уязвимост, което не очаквах от човек с нейното положение.

— Искате ли да пробвате някои от нашите парфюми, госпожице Кели? — предложи Натали, плъзгайки се зад тезгяха с присъщия си чар.

Макар тонът й да звучеше професионално, знаех какви бяха намеренията й. Затова й отправих бърз предупредителен поглед. Тя просто искаше да разказва на приятелките си как е продала парфюм на самата Грей Кели, но моментът не бе подходящ да се прави на велика продавачка.

— Може би друг път, Натали — прекъснах я аз. — Грейс, моля, последвайте ме.

Изрових ключовете от чантата си и потърсих този за задната врата. Опитвах се да не обръщам внимание на вълнението и нервността си, докато силната миризма на парфюма й дразнеше носа ми. Ванилията е смел аромат, основен, но успокояващ, който напомня за топлината на дома. В същото време обаче прикрива дълбока несигурност. Татко обичаше да казва, че хората, които носят подобен парфюм, демонстрират силен характер на повърхността, но дълбоко в себе си копнеят за одобрение.

Да си парфюмерист, означава да си психолог. Това беше вторият урок, на който ме научи той. Казваше, че у всеки човек има дълбоко скрита несигурност и че голям брой хора искат да бъдат нещо повече, отколкото са. Нашето призвание като парфюмеристи било да открием какво е това нещо и да го създадем за тях. Татко беше изключително добър в разгадаване и отгатване на човешките характери и тайни, но въпреки това аз продължавах да се чудя дали не грешеше по отношение на ванилията. Както и сега. Не можех да си представя, че Грейс Кели изпитва каквато и да е несигурност.

— Защо не позволиш на мен, Софи? — предложи Натали. — Ще бъда поласкана да предложа на госпожица Кели удобния стол в твоя офис. Знам, че трябва да направиш бърза инвентаризация на лавиците, преди да си тръгнеш.

Въпреки че исках да прекарам повече време с мис Кели, не можех да споря с Натали, без да изглеждам глупаво.

Грейс протегна ръка към мен.

— Мерси, Софи. Нали това е името ви?

Кимнах.

— Софи Дювал.

Очите й светнаха, тя се усмихна.

— Аха. Дювал. Значи вие сте собственичката?

— Да.

— Още веднъж благодаря, Софи. Няма да забравя вашата любезност.

— Надявам се да се върнете в магазина ни при по-добри обстоятелства. Някой ден.

— С удоволствие — отвърна тя, а сините й очи заблестяха.

Докато Натали придружаваше мис Кели до моя офис, входната врата отново се отвори. Един много висок мъж надникна вътре. Поколеба се на прага, с единия крак вътре, с другия — вън. Носеше старомодна шапка „Хомбург“ и вехто кожено сако. Очевидно не беше се преоблякъл за климата на Ривиерата. Забелязах фотоапарата, който висеше на каишка върху гърдите му. Това трябва да бе фоторепортерът, който преследваше мис Кели. Моментално изпитах неприязън към него.

— Извинете, господине, вече затворихме — дори не се опитах да скрия раздразнението в гласа си. — Ще отворим отново утре в девет.

На развален френски той попита дали Грейс Кели не е влизала тук. Акцентът му беше ужасен. Неправилната употреба на думите бе просто смешна.

Присвих устни. Англичанин. Най-лошите папараци. Самата мис Кели го каза.

Изсумтях и отговорих на английски.

— Нямам навика да споделям с непознати на кого съм или не съм продала парфюм, господине. Не е добре за бизнеса, а честно казано и за вашия.

Той ме изгледа кратко със златистокафявите си очи и избухна в смях.

— О, супер! Вие сте истинска французойка!

Почувствах как по лицето ми пълзи топлина. Как госпожица Кели се справяше с подобни хора, които непрекъснато я преследваха и тормозеха?

— Аз не искам да ми кажете какво си е купила — настоя той, като взе няколко визитки от щанда. Погледна ги за миг, преди да ги пъхне в джоба си. — Само бих искал да знам дали е влязла тук, или не.

Вдигнах присмехулно вежди. Не можех да повярвам на ушите си — той се опитваше да получи от мен информация, сякаш бях личният секретар на госпожица Кели!

— Казвам се Хендерсън, между впрочем — добави и протегна ръката си към мен. — Джеймс. За приятелите — Джим.

Забелязвайки изражението ми, очевидно осъзна, че нямам намерение да се ръкувам с него, нито да му дам каквато и да е информация. Тогава свали шапката си и прекара няколко пъти ръце през косата си, която щръкна смешно. Аз прехапах устни, за да не се разсмея на глас.

— Работата е там, госпожице, че имах ужасен ден и ако не направя поне една свястна снимка на нея или на някоя друга важна персона, няма да има с какво да се прибера у дома и шефът ми ще бъде много разочарован от мен. Не че това ви засяга по някакъв начин, но е самата горчива истина — той сплете молитвено ръце пред гърдите си. — Моля, помогнете на един безполезен англичанин, моля ви! — Наклони главата си на една страна. — Merci beaucoup!^[5]

Кой знае защо неочаквано се заех да подреждам хартията за опаковане и рулата с панделки под щанда.

— Мисля, че думите, които търсите, са s’il vous plat^[6]. Съжалявам, но не мога да ви помогна, мосю — добавих. — Опасявам се, че ако сте толкова некадърен в работата си, както с френския, един малък бутик за парфюми едва ли ще ви спаси — погледнах право в очите му.

На лицето му цъфна широка усмивка.

— Абсолютно сте права. Аз съм един глупав смешник и трябва да си вървя — докосна с два пръста шапката си за довиждане и се обърна, но преди да стигне до вратата, се поколеба: — Всъщност, преди да си отида, може ли да попитам какъв е парфюмът ви? Наистина ухае прекрасно.

Погледнах го строго.

— А вие наистина сте грубиян…

В този миг ме заслепи светкавица и аз инстинктивно вдигнах ръце към очите си.

— Но какво правите?

Той сви небрежно рамене.

— Щом не мога да снимам Грейс Кели, ще снимам едно разярено френско момиче.

И с тези думи излезе, смеейки се, и затвори вратата зад себе си.

Разярено френско момиче? Как смееше! Докато обръщах табелката „Затворено“ на вратата, го наблюдавах как пали цигара и върви надолу по улицата. Познатият мирис на кожа и балсам остана в магазина след него. Въпреки лошото ми настроение, този аромат събуди в мен спомена за едно по-щастливо време.

Това беше третият урок, който татко ми завеща. За да бъдеш добър парфюмерист, трябва да умееш да събираш спомени, Софи. Всеки аромат ще ти напомня за някого или за нещо.

Едва когато влязох в задния офис, за да уверя мис Кели, че папаракът си е отишъл, осъзнах на кого ми напомня английският фоторепортер.

Джеймс Хендерсън ми напомняше за татко.