Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Palmeras en la nieve, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Детелина Димова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лус Габас
Заглавие: Палми в снега
Преводач: Детелина Димова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: испанска
Излязла от печат: 13.05.2019
Отговорен редактор: Венка Рагина
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-490-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16537
История
- — Добавяне
VIII
Алеята с кралските палми
2003
Най-накрая в Санта Исабел!
Веднага се поправи: най-накрая в Малабо!
Беше й трудно да назовава града със сегашното му име. И още по-трудно да говори за остров Биоко вместо за Фернандо По от разказите на баща й и чичо й.
Кларънс отвори очи и за няколко секунди се загледа във въртящите се перки на вентилатора на тавана. Горещината беше задушлива и лепкава. Не беше престанала да се поти, докато оправяше багажа си, а разхлаждащият ефект на душа бе краткотраен.
„А сега какво?“, помисли си.
Стана от леглото и излезе на балкона. Същата лепкава влага, смесена с тежката миризма, която беше усетила още щом пристигна в Малабо след приятния полет с Еърбъс А139. Все още се чувстваше объркана от бързата смяна на обстановката. Опита се да си представи впечатленията на баща си от деня на пристигането му за първи път на това място, но обстоятелствата бяха коренно различни. Той сигурно не беше имал усещането, че пристига в страна в състояние на военна окупация. Въздъхна и се намръщи, като си спомни колко време й бе отнело да напусне модерното, напълно остъклено летище: на няколко пъти й се бе наложило да показва паспорта си и свидетелството за съдимост, имунизационната книжка и поканата от Националния университет на Екваториална Гвинея, преди да мине през различните контролни митнически пунктове, където бяха отворили куфара й и най-старателно бяха огледали целия й багаж; бяха я накарали да попълни няколко формуляра с обяснения за целите на посещението й и накрая я бяха помолили да напише името на хотела, в който щяла да отседне. И като капак трябвало винаги да носи всички тези документи със себе си, за да избегне евентуални проблеми при полицейските проверки, за които вече знаеше, че се правели навсякъде и по всяко време.
Запали цигара и се загледа в слънчевите лъчи, прокрадващи се сред палмите и дърветата около къщите с олющени фасади. Заслуша се в кряскането на птиците и виковете на децата, които играеха футбол на отсрещната улица. Опита се да различи гласовете на мъжете и жените, облечени с дрехи в ярки цветове, които минаваха по улицата, по която се движеха и нови и стари коли от всички възможни марки. Колко особено място! На този малък остров с размерите на нейната долина бяха живели хора от всички страни и се бяха говорили поне десет езика: португалски, английски, африкански английски, френски, испански и диалектите на етническите групи буби, фанги, ндови, бисио, анобонци… Може би пропускаше някой, но нещо й беше станало съвсем ясно: испанското влияние все още беше доста силно.
Испанското присъствие, което включваше и членове на нейното семейство, беше оставило дълбоки следи в страната, но онова, за което никой не говореше, беше влиянието, което имаше това малко кътче земя върху хора като нея, които никога не са живели тук.
Помисли за странната й връзка с Фернандо По-Биоко. Малко късче хартия и няколко думи, изречени от Хулия, й бяха послужили за окончателен повод да осъществи най-голямата си мечта: да отиде на острова и да посети местата, за които беше слушала от най-ранна възраст. Най-накрая ще има възможност да мине по пътеките, по които дълги години са крачили нейни предци. Да подиша същия въздух. Да се наслади на същия колорит. Да се порадва на музиката. Да докосне земята, на която почиваше дядо й Антон.
Мислено благодари на острова за съществуването му. Дори само фактът, че бе стигнала дотук, беше за нея огромен успех, защото това беше най-смелото начинание в живота й, посветен единствено на науката. Беше се осмелила да отговори на зова на сърцето си.
Някой по-голям от нея се е родил в Сампака…
Мислите й бяха заети от тайнствени хора, които искаше да види и да назове по име.
От мига, в който Хулия й беше заговорила за Фернандо По, в нея се бе появило съмнението, че има кръвна връзка с острова. Ами ако имаше брат? Какво друго би могла да има предвид Хулия? Не смееше дори да си го помисли! И още по-малко да го изрече на глас! Неведнъж се беше изкушавала да сподели тревогите си с братовчедка си Даниела, но накрая беше решила първо да намери доказателства, ако изобщо имаше такива.
Ами ако се окажеше истина?
Как е могъл да живее баща й с подобно нещо? Ами чичо й… той трябва да е знаел! Беше невъзможно да не е знаел… освен ако тя грешеше и вместо брат да трябваше да търси братовчед. Тръсна глава. Писмото беше сред кореспонденцията на баща й, а Хулия й бе препоръчала да говори с него. Освен това не можеше да допусне чичо й да е направил подобно нещо. Той беше най-праволинейният и сериозен човек, когото познаваше. Беше човек на думата, способен да пренебрегне чуждото мнение в интерес на истината било в конфликти за граници между чифлици, било по въпроси, свързани с отношенията в семейството или със съседите. В един момент се учуди на лекотата, с която оневиняваше чичо си и обвиняваше баща си, но вече не беше дете. Не й беше никак трудно да си представи как баща й бяга, за да се спаси от нежелана ситуация, и още повече, ако ставаше дума за дете с тъмна кожа. В доста от разговорите баща й беше правил расистки коментари, на които тя бе реагирала остро, а той беше защитавал позицията си с думите „аз съм живял с тях и знам добре за какво говоря“; Килиан му отговаряше „аз също съм живял с тях и не съм съгласен“, а Даниела се усмихваше, доволна от факта, че баща й е по-разумен, умерен и справедлив. Как да припознае черно дете! И още по-малко в Испания отпреди четири десетилетия!
Кларънс се овладя: все пак разполагаше само с къс хартия, думите на Хулия и няколко несвързани помежду си факта.
От първите писма на чичо си Килиан не можа да извлече никаква обективна информация, която да хвърли светлина относно думите на Хулия по повод на написаното. В едно от писмата си разказваше колко добре се е грижела за баща му една местна сестра; колко внимателни са били всички на погребението, а и след него. Освен Хулия и Мануел се споменаваха и някои други имена. След смъртта на Антон чичо й беше започнал да пише по-рядко и основно за финансовото състояние на семейство Ребалтуе.
Само едно от писмата беше малко по-лично: опитваше се да утеши леля й Каталина за загубата на бебето и съобщаваше, че скоро ще се върне на полуострова, а допълнително ще пише с кой кораб, за колко дни и на кое пристанище… Останал в Испания до 1960 година, после отново заминал за острова с намерението да участва в още две кампании за по две години всяка. Следователно плановете му са били да се прибере окончателно в Пасолобино през 1964 година, на трийсет и пет годишна възраст. Възможно е чичо й, както и Хакобо, и много други, да е имал намерение да напусне какаовата плантация на възраст, позволяваща му да създаде семейство на родна земя.
Но нещо не се връзваше.
Имаше много малко писма след 1964-та, но те доказваха, че престоят в Гвинея бе продължил повече от предвиденото.
Нещо се беше случило през 1965 година, след смъртта на леля й Каталина.
То съвпадаше с времето, когато Килиан и Хакобо са се спречкали, за което се намекваше в две писма. Дали това не беше причината баща й да напусне имението? Спор с брат му…?
Кларънс изцъка с език. Нямаше смисъл. Връзката между двамата се беше запазила през годините, така че няма как да е било нещо сериозно. Какво се беше случило?
Погледна часовника си. Оставаха още два часа до вечерята. Реши да излезе да се поразходи и след няколко секунди вече крачеше по булевард „Свобода“. Беше й трудно да избере хотел, тъй като в града нямаше много. Беше отхвърлила познатите квартали „Лос Анхелес“ и „Ела Нгуема“, за да не трябва да разчита на автобуси. Историческият четиризвезден хотел „Баия“, до новото пристанище, й беше харесал най-много, тъй като се доближаваше максимално до представата й за добър хотел, но в крайна сметка беше избрала хотел „Банту“, разположен най-близко до забележителностите на града, а и в интернет беше прочела доста добри отзиви за него.
Тръгна към старинната част на града, която — макар и зле съхранена в сравнение с местата, които беше посещавала в Европа — се оказа в доста по-добро състояние от онова, което беше видяла от таксито по пътя от летището до хотела. Освен децата, които непрекъснато кръжаха около нея, две неща й направиха най-силно впечатление и на няколко пъти я накараха да се усмихне: електрическите кабели, които се виеха като изкуствени лиани от една улица до друга, и странната комбинация коли, които кръстосваха асфалтираните улици. Благодарение на страстта на баща й към колите, с която я беше заразил от малка, успя да разпознае „Лада Самара“, „Фолксваген Пасат“, „Форд Сиера“, „Опел Манта“, „Рено 21“, BMW С30 и няколко джипа „Ларедо“, както и чисто нови мерцедеси и пикапи „Тойота“.
Реши да се настрои позитивно и се загледа в сградите.
Малко по малко престана да забелязва мръсотията и установи, че Малабо прилича много на градовете в Антилите и Андалусия. Изобилстваха сградите в колониален стил от английската и испанската епоха. Някои архитектурни особености свидетелстваха за присъствието на португалци, англичани, испанци и търговци, поддържали връзки с Антилските острови. Сред разнебитените къщурки имаше и други, големи, наподобяващи богаташки испански къщи с балкони, с парапети от ковано желязо.
И палми, много палми.
След дългата разходка спря уморена и много жадна. Чу музика, идваща от ниска синя сграда с каменен покрив. Погледна и видя, че беше заведение, малко и уютно като онези от долината, които помнеше от детството си. Имаше две или три маси, покрити с мушама и пластмасови столове. В дъното беше барът, зад който няколко календара потрепваха от въздушната струя на малък вентилатор. Музиката не успяваше да заглуши бученето на генератора до бара.
Щом прекрачи прага, няколкото посетители млъкнаха и впериха любопитни погледи в нея. Кларънс се изчерви и се поколеба дали да отиде до бара, или да се махне оттам, но реши да не им обръща внимание и да си поръча бутилка вода. Обслужи я дебела жена на средна възраст, която веднага започна да я разпитва. Кларънс предпочете да не влиза в подробности за причините, довели я до острова и до тази част на града. До вратата седяха двама младежи с мокри от пот тениски, които не откъсваха поглед от нея. Реши да си изпие водата, без да бърза, но и без да се бави излишно, и да излезе от заведението съвсем непринудено, сякаш се намираше на познато място.
Погледна навън и сърцето й се обърна. Но как…?
Сбогува се любезно, но бързо и излезе на улицата, където вече беше нощ.
Тръсна глава. В бара се забави само няколко минути!
Тръгна по безлюдната улица, стараейки се да се ориентира по сградите. Къде бяха отишли всички? Защо светеха само някои от уличните лампи?
Капки пот се стекоха по челото и тила й.
Въобразяваше ли си, или наистина чуваше стъпки зад гърба си? Ами ако я бяха последвали младежите от бара? Забърза крачка. Може би ставаше параноична, но беше готова да се закълне, че някой я следеше. Обърна се, без да спира, и видя двама униформени полицаи. Изруга на глас. Всичките й документи бяха в хотела!
Чу, че някой я вика, но не обърна внимание и продължи, като едвам се сдържа да не хукне. На следващата пряка се сблъска с група тийнейджъри, които я обкръжиха. Кларънс използва момента, за да свърне надясно, и побягна, като завиваше по различни улици, за да избяга от полицаите. В един момент усети, че сърцето й ще се пръсне, и спря, задъхана и плувнала в пот, подпря се на една стена и затвори очи.
Чу ромон и разбра, че наблизо има река. Отвори очи и си даде сметка, че беше тръгнала на североизток, а не на юг. Пред очите й се издигаше огромна зелена стена. Но какво й се беше случило? От самолета градът й се беше видял много лесен за обиколка, с идеално прави, пресичащи се под прав ъгъл улици от самото море към вътрешността на острова.
Виновни за необмислената й реакция бяха рекламните материали, които прочете в самолета. Потрепери. Всъщност беше смела. Ако сега се страхуваше, как би издържала петмесечно пътуване с кораб, изложен на морските стихии и пътуващ към остров, където, ако не я убиеха жестоките туземци, които тровеха водата и обезглавяваха чужденците, щеше да умре от маларийна треска? За да се успокои, Кларънс реши да се постави на мястото на стотиците хора, които през вековете бяха участвали в експедициите, целящи да завладеят тези земи, много преди Антон, Хакобо и Килиан да се насладят на благата на колониалната епоха. Отново я побиха тръпки.
Беше чела, че спели облечени и с пушка в ръка, умиращи от страх, защото понякога моряците не знаели закъде точно плават и трябвало да се избегнат бунтове, че много от тях били политически затворници, които щели да получат свободата си, ако успеели да издържат две години на Фернандо По… Представи си предприемачите, които получавали земи безплатно, затворниците, бленуващи свободата си, мисионерите — първо йезуити, а после и кларетианци — убедени в божествената сила на делото си… Колко бяха умрели, а колко други се бяха молили да се върнат у дома дори и за сметка на свободата си! Те наистина бяха имали от какво да се страхуват, но не и тя! Въпреки че… нали беше чела и роман за отвлечена млада бяла жена и за издевателствата на гвинейската полиция?
В този момент не знаеше дали да се смее, или да плаче.
Огледа се и отново се притесни, като се отдалечи от реката. Ще се опита да си представи картата на града, която беше разучавала безброй пъти в самолета. Щеше да се насочи на запад и да стигне до многолюдния булевард „Независимост“…
Беше изминала едва няколко метра, когато зад гърба й изквака клаксон и тя подскочи.
— Искате ли да ви закарам? — извика някой, за да привлече вниманието й.
Обърна се и видя млад мъж с очила на волана на синя волга от осемдесетте.
Само това оставаше!
Не му отговори и ускори крачка.
Мъжът я настигна и отново зададе същия въпрос.
— Госпожо, аз съм таксиметров шофьор. — Кларънс го погледна с недоверие. — В Малабо такситата нямат определен цвят, нито табели, които да ги отличават от другите коли.
Кларънс се усмихна. Това го беше научила на летището при пристигането си. Освен това гласът на мъжа й вдъхна доверие. Спря и го погледна. Прецени, че беше на около трийсет години, с много къса коса, високо чело и голям нос, а усмивката му й се стори чистосърдечна.
Беше толкова изморена и дезориентирана, че в крайна сметка кимна с глава в знак на съгласие.
Вече в колата, Кларънс се успокои и реши, че е имала голям късмет. Мъжът се казваше Томас и бил учител, а в свободното си време — таксиметров шофьор. Разговорът потръгна, след като се оказа, че и двамата работят в сферата на образованието.
Несъзнателно се вслуша в особеностите на говора му, въпреки че испанският му беше много добър. Не бъркаше глаголните времена нито местоименията и предлозите, но произнасяше странно някои звуци и поставяше ударението винаги на последната сричка.
Явно нервите й изневеряваха. След толкова притеснения и страх лингвистичният анализ беше нещо като терапия…
Пое си дълбоко въздух, за да се успокои.
— Как ви се струва Малабо? — попита Томас.
— Още не съм го разгледала, защото пристигнах днес — каза, докато си мислеше: „мръсен, пълен с кабели… и се загубих“.
Томас я погледна в огледалото за обратно виждане.
— Сигурно тук всичко е много различно от родната ви страна. Чужденците се чудят как е възможно Гвинея, която е много богата заради петрола, да изглежда толкова бедна. Новият елегантен квартал „Малката Испания“ е непосредствено до бедняшките колиби на „Яунде“. — Сви рамене. — Ние сме свикнали с контрастите. Ако искате, можем да направим бърза обиколка, за да видите къде са най-представителните места.
Сякаш прочел мислите й и в желанието си да заличи първото неприятно впечатление на чужденката от града, Томас й показа едни от най-красивите места, които тя беше виждала на снимки: площадът на Общинския съвет с прекрасни градини, заливът с форма на подкова, площад „Независимост“ и Народният дворец в червеникав цвят и прозорци с формата на арки, Президентският дворец над старото пристанище…
Нито старите черно-бели снимки от колониалната епоха, които й бяха показвали близките й, нито цветните съвременни фотографски изображения, които беше разглеждала на компютъра си, можеха да засенчат това, което виждаше в момента, а все пак беше нощ.
С отворена уста и разтуптяно сърце, Кларънс се пренесе в друга епоха и си представи как преди десетилетия баща й и чичо й, облечени в бели костюми, са се разхождали из същите тези места и са махали с ръка за поздрав на своите бели и черни приятели. Сети се, някъде беше прочела, че продължителността на живота в Гвинея е около петдесет години, и образите бавно избледняха. Хората, които бяха живели с Килиан и Хакобо, сигурно вече бяха умрели, докато те двамата, прехвърлили седемдесетте, все още се радваха на добро здраве. За съжаление, историческите сгради продължаваха да се извисяват гордо, макар и поостарели с времето, но вече радваха други очи.
Шофьорът продължи още малко по булевард „Независимост“, по чието протежение имаше много учреждения и ресторанти, а после зави по булевард „Свобода“ и скоро след това спря, слезе и побърза да й отвори вратата. Тя му даде сумата, която й поиска, и добави към нея щедър бакшиш в долари.
— Това място е добро… — каза Томас. — На тази улица има три ресторанта и търговски център. — Поколеба се, но продължи. — Мога ли да ви дам един съвет? Най-добре не излизайте вечер. Бяла сама жена… Не се среща често тук.
Кларънс потрепери, като се сети за злощастната си разходка.
— Не се притеснявайте, Томас. — Беше й странно двама млади като тях да си говорят на „вие“, но понеже той беше започнал така, не искаше да си помисли, че е невъзпитана. — И много благодаря. Всъщност утре трябва да отида до Сампака. Ще можете ли да ме закарате?
— Утре… — Томас се замисли. — Да. Утре е събота и нямам часове в училище. Ще ви закарам с удоволствие.
Изчака тя да каже още нещо, но любопитството му надделя и я попита:
— Познавате ли някого в Сампака?
— Управителят на имението. Той е познат на баща ми. Имам уговорка с него… — отговори с полуистина и полулъжа.
Беше изпратила електронна поща на някой си Ф. Гарус с молба да й покаже имението по време на работното й посещение на острова, а той й беше отговорил, че с голямо удоволствие щял да го направи. Презимето съвпадаше с това на управителя на имението по времето на баща й, а що се отнасяше до името, започващо с Ф, предположи, че нямаше как съвпадението да беше случайно и сигурно ставаше дума за…
— С господин Гарус? — попита Томас.
— Не ми казвайте, че го познавате…
— Госпожо, това тук е много малко… Тук всички се познаваме!
Тя го погледна с недоверие.
— Да, ясно. Тогава удобно ли ви е утре сутрин в десет?
— Ще бъда тук. А… за кого да попитам?
Кларънс се сети, че не му беше казала името си.
— Казвам се Кларънс.
— Кларънс! Като града!
— Точно така. Като града.
От прочетеното през последните седмици за Гвинея предположи, че през следващите седмици често ще чува този коментар. Протегна ръка, за да се сбогува.
— Още веднъж благодаря и до утре, Томас.
Влезе в стаята си и легна, напълно изтощена. Не си беше представяла, че първият й ден в Гвинея ще е толкова натоварващ. Слава богу, помисли си с облекчение, че имаше няколко часа да си почине преди посещението в Сампака.
Точно в десет часа сутринта Томас спря колата пред входа на хотела. Също като предишния ден беше облечен с бежови панталони до коленете, бяла риза и сандали. Кларънс, която в последния момент беше сменила дългата лятна пола с панталони и сако, го чакаше с изписана на лицето досада.
Валеше като из ведро.
— Струва ми се, че днес няма да може да разгледате имението — каза Томас. — Периодът е такъв. Дъжд, дъжд, дъжд. За щастие, мисля, че днес няма да има буря.
Не се виждаше нищо през прозореца. Кларънс се остави да я водят по асфалтирания път. След десетина минути колата спря на пропускателен пункт, където двама отегчени полицаи, въоръжени до зъби, поискаха документите на жената. За късмет, този път ги носеше и всичко приключи бързо, защото познаваха Томас, а и не беше ден за приказки.
Когато водачът й я уведоми, че се отклоняват по пътя за емблематичното в миналото имение на острова, сърцето на Кларънс се обърна и тя залепи нос на прозореца.
— Ако продължава да вали така — каза Томас, — няма да се отървем от батака.
— Какво значи това? — попита, без да отделя поглед от неясния пейзаж.
— Тиня. Надявам се да не се бавите много в Сампака, защото в противен случай няма да можем да се върнем.
Изведнъж Кларънс различи белите стволове на кралските палми, извисяващи се към небето като свещени стражи, непоколебими пред изливащата се отгоре им вода.
— Спрете, Томас, моля ви — примоли се Кларънс почти шепнешком. — Само за миг.
Отвори прозореца и остави дъждът, къпещ величествените дървета, да намокри лицето й. Самият факт, че беше на мястото, където Антон, Хакобо и Килиан бяха прекарали години, я заля с вълна от радост и тъга. Помисли за роднините си и за себе си. Гледаше със собствените си очи това, което преди десетилетия е било техен дом, и я обзе необяснимо чувство на носталгия.
Как беше възможно да изпитва тъга от спомена за място, на което никога не е била? Откъде тази меланхолия от загуба, която още не беше претърпяла?
Беше там, завладяна от чувствата на Килиан и Хакобо, когато очите им се пълнеха със сълзи при спомена за младостта, прекарана в Гвинея. Почувства леко стягане в гърлото и гърдите и слаба болка в стомаха. Имаше нужда от тишина и уединение.
— Добре ли сте, Кларънс? — попита Томас. — Искате ли да продължа?
— Да, Томас. — Знаеше, че ще се върне на това място, до което все още не беше стигнала и от което не си беше тръгвала. Трябваше да го види отново, но в целия му блясък в някой ясен, слънчев ден. — Да влезем в Сампака.
От този момент нататък спря да обръща внимание на дъжда. Дори и с вързани очи можеше да опише пътя, ограден от кралските палми до входа в главния двор с червеникава почва, където беше основната сграда с белите колони, скосения покрив, дървените врати и прозорци, боядисани в зелено, външния коридор с бял парапет и широкото стълбище.
Томас паркира колата и натисна клаксона, но той едва се чу, защото тропическата буря заглушаваше всички други шумове. Въпреки това, когато излязоха от колата, на вратата се появи сериозен мъж на около петдесет години със стройна фигура и загоряло от слънцето лице, който любезно поздрави Кларънс. Беше облечен с къси панталони и синя риза. Косата му беше сива и много късо подстригана, лицето широко, а очите — леко хлътнали.
— Добре дошла в Сампака… Кларънс, нали? Аз съм Фернандо Гарус.
Кларънс се сепна, като чу името. Ами да, Ф. от Фернандо! Дали Хулия имаше предвид този Фернандо? Толкова лесно? Невъзможно!
— По-млад си, отколкото си представях.
Тя се усмихна, без да спира да се оглежда.
— Какво? Така ли си го представяше?
— Горе-долу. Най-силно ме впечатляват цветовете. Четирите снимки, които съм виждала, са черно-бели. Много е пусто…
— На това време не може да се прави нищо. Опасявам се, че няма да мога да ти покажа имението, нито новите разсадници, най-много ще можеш да разгледаш сградите в двора. Ще останеш няколко дни, нали? Все ще има по-добър момент, за да обиколим околностите. А днес можем да пием по кафе и да поговорим.
— Аз ще изчакам тук — каза Томас.
— Не е необходимо. — Фернандо му подаде няколко банкноти. — По обед трябва да отида до града. Аз ще я закарам. — Обърна се към жената: — Съгласна ли си?
— Ако това не те затруднява… — Извади тетрадка и молив от чантата си и помоли Томас да й напише телефонния си номер. — Ще ви се обадя от хотела, ако отново имам нужда от вас.
Томас си тръгна, а Кларънс последва Фернандо до малка стая с мебели в колониален стил, където той направи най-хубавото кафе, което беше пила. Седнаха на ратанови кресла близо до прозореца и той й зададе няколко въпроса, свързани с личния й живот и работата, а накрая я попита за връзката й със Сампака. Тя го слушаше внимателно и му отговаряше, и в същото време следеше изражението му и всеки негов жест в опит да намери някакво сходство с мъжете от семейството си. Но не откриваше нищо. Нямаше никаква прилика. Освен ако… Хулия беше имала предвид точно този Фернандо, който би могъл да й помогне да открие истината.
Кларънс реши да започне от самото начало.
— Случайно да си роднина на Лоренсо Гарус? У дома често споменаваха името на управителя на имението по онова време.
— Ами да. — Фернандо се усмихна и Кларънс забеляза, че имаше малка пролука между горните му два зъба, което му придаваше младежки вид. — Негов син съм. Той почина миналата година.
— О, съжалявам.
— Благодаря. Е, беше доста възрастен.
— А защо си още тук? Винаги ли си живял в Сампака?
— Не, разбира се. Роден съм в Санта Исабел. — Кларънс сви устни. Хулия й беше казала да търси някой си Фернандо, роден в Сампака. — Животът на семейството ми е свързан с Гвинея и Испания, където живях дълги години, но през осемдесетте се установих окончателно тук.
— В Сампака?
— В началото в друго предприятие в града.
— А как така си отново в имението? Не принадлежи ли и то като всичко останало на правителството? Имам предвид след независимостта…
— Имението беше поверено на доверен човек, който го управлява няколко години според възможностите си, но разбира се, резултатите бяха далеч от предишните, от времето на баща ми. Но все пак правеха нещо, като се има предвид, че това беше единственият приток на валута в страната. След преврата от 79-а година предишните стопани, сред които беше и баща ми, който държеше мажоритарния пакет акции, загубиха собствеността, а правителството назначи военен с висок чин.
— А ти как успя да си го върнеш?
— Когато въпросният военен почина, в началото на деветдесетте, аз вече работех тук по земеделски проект, финансиран от Европейския съюз и в сътрудничество с Испания за възстановяване на какаовите плантации и включването на нови земеделски култури като пипер и индийско орехче. Наследниците на военния решиха да продадат имението и аз успях да си върна онова, което беше принадлежало на семейството ми от началото на миналия век. — И гордо добави: — И да се върна на мястото, където беше минало детството ми.
Фернандо й предложи още чаша кафе, която тя прие.
— Предполагам, че се казваш Фернандо заради острова.
— Мисля, че във всички испански семейства, които са свързани с Гвинея, има по един Фернандо…
Кларънс се намръщи. Това усложняваше нещата още повече.
— А в твоето? — попита, явно разбрал погрешно изражението.
— Моля? А, не, не. Вкъщи сме само жени — усмихна се. — Няма и Фернанда…
Млъкна и се опита да постъпи разумно.
— От чисто любопитство, дали се пази някакъв архив от петдесетте?
— Нещо е останало. Преди да си тръгне, баща ми е прибрал в един шкаф досиетата на работниците. Когато аз се върнах, тук цареше пълен безпорядък, но не бяха изгорили нищо, което беше странно. Сигурно си бяха дали сметка, че няма нищо опасно.
— А баща ти върна ли се отново?
Фернандо сви рамене.
— Да, разбира се. Не можеше да прекара дълго време далеч от острова. Непрестанно му липсваше. Изпълних желанието му да го погреба под една сейба. Знаеш ли? Мечтата на баща ми до самата му смърт беше да възстанови предишния разцвет на имението. — Погледна през прозореца с носталгия. — В тази земя има нещо, което те пленява, защото и аз мисля като него. Все още вярвам, че какаото на Сампака отново ще се продава по цял свят…
Кларънс въздъхна и реши да направи още една крачка:
— Фернандо, понеже вече съм тук… Прекалено нахално ли ще е да те помоля да хвърля един поглед на архивите? Глупаво е, но ми се иска да видя дали има останало нещо за дядо ми и баща ми…
— Нямам нищо против. — Стана. — Лошото е, че всичко беше върнато в шкафа, без да е подредено по имена или години. — Взе чадър и тръгна към вратата. — Ела, старият офис е отсреща.
Отвори чадъра и кавалерски го държа над Кларънс, докато пресичаха двора към бяла едноетажна сграда с наклонен покрив и малко преддверие. Кларънс се радваше, че Фернандо беше толкова любезен и готов да й помогне.
Влязоха в просторно помещение с голяма маса и прозорец, който наподобяваше картина на мокра гъста гора. Отдясно имаше библиотека с вратички с жалузи, която покриваше почти цялата стена. Фернандо започна да отваря вратичките, а Кларънс изсумтя: стелажите бяха пълни с безразборно нахвърляни купчини хартия. Тук ще има работа за часове.
— Виждаш ли? Тук е хаотичната история на Сампака. Кога, каза, че е бил тук баща ти?
— Дядо ми е дошъл през двайсетте, баща ми — в края на четирийсетте, а чичо ми — в началото на петдесетте.
Кларънс взе един лист. Беше списък с имена от 1946 година, написан на ръка, а срещу всяко име имаше пръстов отпечатък. Остави го на мястото му и взе друг. Също списък, но от 1949 година.
— Да видим. — Фернандо се доближи. — Това са списъците от раздаването на седмичните дажби храна. Всъщност лесно може да се отхвърли много хартия. — Погледна часовника си. — Аз трябва да съм в Малабо в три. Ако искаш, можеш да използваш времето дотогава. Надявам се да не се сърдиш, че няма да ти помагам…
— Разбира се, че няма. — Кларънс беше очарована от факта, че ще може да остане сама и да потърси на спокойствие информация за децата, родени няколко години преди нея, както й беше казала Хулия. — Освен това, ако успея, ще го оставя малко по-подредено. Аз се справям добре с документацията.
— Добре тогава. Ако ти потрябвам, ще ме намериш в двора… — приближи се до прага и й посочи нещо на отсрещната стена — или ще позвъниш с тази камбанка. Съгласна ли си?
Кларънс потвърди. Най-накрая беше останала сама и ще се опита да използва максимално времето, с което разполагаше. Започна да вади купчини хартия и да ги поставя на масата. Извади тетрадката от чантата си и на няколко страници записа критериите, по които щеше да класифицира документите: списъци на работниците и договори, отдаването на семейни жилища, списъци от раздаването на седмичните дажби храна, сметки, фактури, заявки, досиета на служителите, медицински свидетелства и други. Веднага се зае да подреди листовете на различни купчинки.
Час по-късно отвори папка, пълна с договори, ведомости, медицински свидетелства и избелели снимки на млади мъже, сред които първо намери тази на дядо си и веднага след това и на баща си и чичо си. Почувства се силно развълнувана. Представи си как тримата подписват договорите си на посочените дати и само гордостта попречи на сълзите да потекат по бузите й. Няколко минути гали снимките с пръсти. Били са толкова млади и хубави! И толкова смели! Нима, ако не беше така, щяха да дръзнат да предприемат пътуването от Пиренеите до Африка?
В папката имаше почти петдесет досиета на мъже като тях. В тетрадката си записа имената на онези, които бяха работили в имението от петдесетте до седемдесетте. Ще попита Килиан и Хакобо дали помнеха Грегорио, Марсиал, Матео, Сантяго…
Отдели доста време на информацията за мъжете от семейството си. Това, което най-много я изненада, беше, че баща й е боледувал от малария.
Намръщи се.
Хакобо и Килиан твърдяха, че са били много стриктни и не са пропускали да си пият таблетките хинин и резохин, за да не се разболеят от малария. Ако случайно забравели, вдигали висока температура, било като тежък грип и прекарвали няколко седмици в болницата… Стори й се странно и реши да попита баща си, като се върне в Пасолобино.
Погледна часовника си. С това темпо нямаше да приключи никога. Прецени, че беше подредила около шейсет процента от документите. Прозя се и разтърка очи. Съмняваше се, че ще намери информацията, която търсеше, а именно за раждането на въпросния Фернандо. В договорите на работниците фигурираше само името на главата на семейството без подробности за съпруга и деца. В медицинската документация се споменаваше за раждания, но само дали е момче или момиче без името на новороденото. Предположи, че става дума за раждания на жени от местното население. Доколкото знаеше, по онова време единственото бяло семейство в Сампака е било това на Хулия и Мануел. Започваше да се разочарова. Въпреки това реши да продължи да търси. Ако някой друг роднина като нея решеше да посети имението, поне щеше да намери документацията подредена.
Улисана в работата, не чу, че вратата се отваря, и в един момент усети присъствие на няколко крачки от себе си. Обърна се рязко и сърцето й се разтуптя.
Остана на място, без да може да помръдне, с отворена уста.
Пред нея стоеше огромен негър, черен като нощта, и я наблюдаваше със смесица от любопитство, изненада и омраза. Тя беше висока, но й се наложи да вдигне поглед, за да го огледа и да установи, че беше с бръсната глава, по която се стичаха капки вода.
— Стреснахте ме — каза и погледна към вратата.
Нервно прехапа долната си устна. Между нея и камбанката, която й беше показал Фернандо, стоеше голям, странен и мълчалив мъж.
— Търся Фернандо — каза след няколко секунди с плътен глас.
„Ха. Аз също“, помисли си тя; засмя се.
— Както виждате, не е тук. Може би е в отсрещната сграда.
Мъжът се съгласи и прехапа устни, явно замислен.
— За секретарка ли ви наеха? — посочи масата.
— А, не, не. Аз съм тук на посещение и… ами… — Не знаеше какво точно да каже. — Търся документи от времето на престоя на баща ми тук.
Мъжът повдигна вежди.
— Дъщеря на колонизатор сте.
Каза го непринудено, но тя прие думите му като обида.
— Служител в имението — поправи го. — Не е същото.
— Ясно.
Настъпи тягостна тишина. Мъжът продължаваше да я наблюдава, а тя не знаеше дали да продължи да работи, или да излезе да потърси Фернандо. Второто й се стори по-разумно.
— Извинете, но трябва да отида до другата сграда.
Мина покрай мъжа и пресече двора на бегом. Продължаваше да вали, макар и не толкова силно. На долния етаж нямаше никого. Насочи се към мястото, на което преди часове беше паркирал Томас. Сега там имаше джип, който преди не беше там. Къде беше глъчката, за която баща й говореше? Къде бяха стотиците работници? Това беше призрачно имение! Ще е най-добре да се върне в офиса. Но… ами ако онзи гигант все още беше там? Вършеше глупости. От всичко ли трябваше да се страхува?
Обърна се с намерение да се върне и видя, че среден на ръст мъж с абсолютно бяла коса идваше към нея, жестикулираше и говореше на език, който тя не разбираше. Само това липсваше! Преди да успее да реагира, мъжът застана пред нея и я загледа, отдалечи се няколко сантиметра, а после отново се приближи, клатеше глава и повтаряше някакви странни думи.
— Извинете, но не разбирам какво ми казвате — каза Кларънс, а сърцето й щеше да се пръсне.
Закрачи по червената пръст на двора. Мъжът я последва, вдигна изкривените си от артрит ръце към небето, а после отново ги насочи към нея, сякаш искаше да я прегърне. Остана с впечатление, че се смееше.
— Оставете ме, моля, трябва да вървя. Фернандо Гарус ме очаква, виждате ли? — Посочи към сградата. — Ето там е.
Забърза и влезе, задъхана, в стаята, като постоянно поглеждаше назад, за да се увери, че странният мъж не я следва.
Сблъска се с друг, облечен с дънки и бяла тениска.
— Сляпа ли сте? — Две силни ръце я сграбчиха и я отблъснаха. Усети, че нещо се стича по лицето й. — Много сте деликатна. Тече ви кръв от носа.
Кларънс докосна лицето си и се увери, че беше прав. Бръкна в чантата си и извади кърпички. Мъжът не помръдна.
— Мислех, че вече сте си тръгнали — каза, докато правеше тампон, за да запуши носа си и да спре кървенето.
— Не бързам заникъде.
— Аз обаче бързам. Трябва да прибера всичко това, преди да е дошъл Фернандо.
Мъжът седна до масата. Столът изскърца под тежестта му. Кларънс започна да прибира подредените документи в шкафа, а той зорко я следеше. Погледът му я изнервяше. А дори не беше предложил да й помогне. Беше наистина невъзпитан.
— Извини ме за закъснението, Кларънс. — Фернандо влезе с бърза крачка и се изненада, като видя мъжа. — Мислех, че заради времето ще дойдеш някой друг ден.
Отиде до него и се здрависаха.
— Отдавна ли си тук?
Кларънс взе последната купчина листове.
— Ей, какво ти се е случило?
— Нищо. Блъснах се в една врата.
Фернандо се приближи и погледна в шкафа.
— Страхотна промяна! Виждам, че не си си губила времето… Намери ли нещо интересно?
— Почти нищо, което да не знам… Учудва ме фактът, че няма нищо за родените в имението деца. Споменават се единствено имената на жените, родили в болницата. Не знам. Мислех си, че в Сампака са се родили много деца.
— Да, имаше много. — Фернандо посочи мъжа, който ги наблюдаваше, свъсил вежди. — Ти си един от тях, нали?
Изведнъж мъжът събуди интереса на Кларънс. Прецени, че беше на около четирийсет години, което го свързваше с периода, който я интересуваше…
— Не мога да ти кажа дали е имало списъци на всички родени. Може би в училището… Но от това вече нищо не е останало. Какво ще кажеш ти, Инико?
„Инико — повтори името наум, — казва се Инико. Колко странно име.“
— Бяхме много — отговори той без особен ентусиазъм. — А аз прекарвах повече време в селото със семейството на майка ми, отколкото в имението. А по отношение на списъците… децата на племето буби се раждаха на село, нигерийските — в домовете на родителите. Караха жените в болницата на имението само ако имаше някакъв проблем, а белите раждаха в болницата в града.
— Защо те интересува това, Кларънс? — попита Фернандо.
— Ами… — опита се да измисли някаква достоверна лъжа. — В проучването, в моята работа, има раздел, посветен на имената на децата, родени по време на колониалната епоха…
— На кои деца? — прекъсна я Инико с язвителен тон. — Родителите ни даваха едно име, а в училище ни го сменяха с друго.
„Това усложнява още повече нещата“, помисли си Кларънс.
— О! — Фернандо изцъка с език. — Тази тема е малко… щекотлива.
— Да. — Тя реши да смени темата, за да не събуди съмнения. — Както ти казвах, тук не намерих нищо, което вече да не знам.
„Само, че баща ми е бил тежко болен.“
— Не успях да подредя всичко. Ако ми позволиш да дойда още веднъж, обещавам да довърша.
— Трябва да дойдеш пак. Нищо не си видяла! — Обърна се към мъжа: — Ще ходиш ли сега в Малабо?
Мъжът потвърди.
— Ще закараш ли Кларънс? — Беше по-скоро заповед, отколкото въпрос. Обърна се към жената: — Извини ме, Кларънс, но изникна малък проблем. Помещението с генераторите се наводни и аз още не мога да тръгна.
Извади ключ от джоба си.
— Моля да ни извиниш. Ще задържа Инико само няколко минути.
Кларънс се досети, че имат да си кажат нещо насаме, и кимна. Взе чантата си, докато Фернандо отключваше един от шкафовете, и забеляза, че Инико не откъсваше очи от нея, а погледът му беше леден като айсберг. Явно му беше направила същото впечатление като той на нея. Стисна устни и излезе. Помисли си с ирония, че не можеше да си представи нищо по-забавно от пътуването до Малабо с него. Предположи, че джипът, който беше видяла, е негов, но не се осмели да прекоси двора, за да не се натъкне отново на лудия, така че остана да чака до вратата.
Чу ги да говорят за сметки. Стори й се, че в един момент се скараха, защото Инико повиши тон, но Фернандо дълго му обяснява нещо, съвсем спокоен. Скоро двамата излязоха. Фернандо каза на Кларънс, че може да идва в Сампака, колкото пъти пожелае по време на престоя си на острова; даде й лист хартия, на който беше записал телефонния си номер, и я накара да му обещае да му се обажда винаги когато има нужда.
В един момент видя, че Инико беше прекосил половината двор, и затича към белия ленд роувър, за да го настигне. Той влезе, запали двигателя и обърна. „Няма ли да ме закара?“, попита се тя. Видя го да се протяга и да отваря прозореца до шофьорското място.
— Какво чакате, че не се качвате?
Когато седна в колата, видя, че целите й панталони бяха напръскани с червени капки. Опита се да ги изтръска с ръка, но успя само да ги размаже.
Тягостното мълчание, наложено от Инико, продължи дълго. Кларънс погледна през прозореца. Дъждът беше спрял, но ниска гъста мъгла скриваше пейзажа от двете страни на пътя. Джипът продължи без проблеми и твърде бързо до шосето. Скоро забеляза първите сгради на града. Инико погледна часовника си.
— Къде сте отседнали?
Тя му каза името на хотела и улицата, на която се намираше. Той кимна.
— Трябва да отида до летището. Ако искате да ви закарам до хотела, ще трябва да изчакате. Ако пък не, мога да ви оставя тук някъде.
Кларънс се намръщи. Бяха далеч от центъра, а тя нямаше намерение отново да се скита сама из тези крайни квартали.
— Съгласна съм.
— Какво значи това?
— Ами, ако нямате нищо против, ще дойда с вас до летището — отговори ядосано. — Но надявам се, нямате намерение после да ми кажете, че ще се качите на някой самолет.
„Това беше глупав коментар“, помисли си. Винаги можеше да вземе такси и да се прибере в хотела.
Инико направи гримаса, наподобяваща усмивка.
— Спокойно. Отивам да посрещна един човек. Вече съм закъснял.
Зави наляво и пое по булеварда, водещ до летището. След няколко секунди Кларънс разпозна пътя, по който бе минала предишния ден. Когато пристигнаха на малкия паркинг, осеян с огромни дървета, на които бяха накацали черни гарвани с бели гердани, Кларънс забеляза сред многото хора, чакащи такси, млад мъж, който им махаше с ръка. Забеляза и че беше много добре облечен, в сравнение с повечето хора, които беше видяла на острова. Носеше светли маркови дънки и бяла риза. Взе куфара си и тръгна към тях. Инико излезе от колата и двамата мъже се поздравиха с приятелска прегръдка и потупвания по гърба. Погледнаха към колата и Кларънс предположи, че говореха за нея. Поколеба се дали да не излезе, но реши да остане вътре.
Двамата се качиха в джипа.
— Да седна ли отзад? — тихо попита Кларънс.
— Не, моля — каза мъжът зад гърба й. — Инико ми каза, че си испанка и че сте се запознали в Сампака.
Говореше й на ти, което я накара да почувства известна близост. Освен това имаше приятен весел глас.
— … и че се казваш Кларънс като града. — Тя потвърди. Никога нямаше да бъде просто Кларънс. На този остров беше обречена да се казва Кларънс-като-града. Протегна ръка. — Името ми е Лаха.
— Приятно ми е, Лаха.
— Какво правиш в Малабо? Нека отгатна. Сътрудник си на някоя неправителствена организация.
— Ами не.
— Не? — Явно се учуди. Подпря лакти на предните седалки, наведе се между Кларънс и Инико и затвори очи. — Пратеничка на ООН за някакъв доклад?
— Не.
С всяка изминала минута Лаха допадаше все повече на Кларънс. Беше много симпатичен и изключително привлекателен, а испанският му беше безупречен, макар и с лек американски акцент.
— Предприемач? Инженер? Инико! Помогни ми!
— Изследователка — каза Инико с безразличие. — Предполагам от университета.
„Хубаво. Поне можеш да помниш“, помисли си Кларънс.
— А какво изследваш? — попита Лаха.
— Преподавател съм по езикознание. Тук съм, за да събера информация за испанския, който се говори в Гвинея.
— Колко интересно! И? Как го говорим?
Кларънс се засмя.
— Пристигнах вчера. Още не съм имала време за нищо… А ти с какво се занимаваш? В отпуск ли си тук?
— И да, и не. Аз съм инженер и от предприятието ме изпратиха в завода да проверя как върви монтажът на инсталацията за втечняване на газове. — Видя, че Кларънс го погледна с изненада, и я попита: — Разбираш ли за какво говоря?
Тя поклати глава.
— Виж — посочи през прозореца вляво, — някъде на това място има цял лабиринт от тръби на нефтохимическия комбинат на нос Европа. Тук има много петрол и природен газ, но го извличат чужди предприятия като моето и всичко се изнася. С новата инсталация газът ще може да се втечнява тук. Следващият етап включва изграждането на рафинерия…
Инико изсумтя и каза нещо на африкански, а Лаха сбърчи чело.
— Така че има много проекти в ход…
— Значи ще трябва да идваш често — намеси се Кларънс. — Къде живееш сега?
— В Калифорния. Но много обичам да идвам, защото съм роден на острова.
— Я виж ти!
Кларънс оставаше все по-изненадана от думите на Лаха.
— Учих в Бъркли и започнах работа в една мултинационална компания. Животът понякога те изненадва: компанията купи правата върху добива на петрол в Гвинея и ми предложиха да следя изпълнението на проектите, защото познавам острова и обичам да го посещавам често. Така мога да се виждам със семейството, нали Инико? — потупа го по рамото.
— Роднини ли сте? — попита Кларънс, още по-учудена, защото двамата мъже изобщо не си приличаха.
— В действителност не.
„В действителност не ми каза абсолютно нищо.“ Как е възможно да са толкова различни? Инико не проявяваше интерес към нищо.
Лаха се прозя и смени темата:
— Какви са ти плановете? Имаш ли уговорка с някого да те разведе из града?
— Все още не. В понеделник ще ходя до университета. — Прииска й се той да й предложи нещо за следобеда или за следващия ден, но не искаше да си помисли, че е обезверена или отегчена. Освен това той току-що беше пристигнал. — Днес ще се посветя на туризъм.
— Ние имаме семейна среща — каза Инико, така че да й стане ясно, че тя не беше включена в плановете им.
— Не мисля, че ще издържа дълго време — каза Лаха и отново се прозя.
„Лош късмет“, помисли си Кларънс, малко разочарована. Погледна през прозореца и разпозна улицата на хотела си.
Инико спря пред входа и явно нямаше намерение да слезе, но Лаха го направи.
— Кларънс… искаш ли в понеделник да те придружа до университета? — предложи, сякаш си беше дал сметка колко самотна се чувстваше тя на острова. — Имам приятели в катедрата по механика. Обикновено наминавам да ги видя.
Замисли се за момент.
— Да се видим в десет на входа на катедралата? Или предпочиташ да те взема оттук?
— При катедралата е добре. Много благодаря.
— Тогава до понеделник.
Лаха протегна ръка, за да се сбогува с Кларънс, и тя я стисна, доволна, че се беше запознала с човек като него. Сети се, че не се беше сбогувала с Инико, а той я беше докарал дотук. Наклони се, за да погледне в ленд роувъра; той не беше помръднал, продължаваше да стои, с опрян на прозореца лакът и поглед, вперен напред. Кларънс се сдържа да не се усмихне и стисна устни.
През целия си живот не беше виждала по-антипатичен човек от него.
След като обядва и подремна, Кларънс се осмели да отиде до катедралата: забележителна постройка в неоготически стил с две четирийсетметрови кули от двете страни на входа. Отново забеляза, че всички я наблюдават. Чувстваше се неудобно и за първи път съжали, че не беше успяла да убеди Даниела или някой от приятелите си да я придружи. А беше прекарала само един ден на острова!
Влезе в катедралата и остана дълго време там, защото това беше единственото място, на което се чувстваше спокойна и защитена. Остана очарована от високите колони в бледожълто с черен мрамор в основата, които поддържаха кръстатия свод на основния кораб. Тръгна към олтара, но се спря, за да разгледа статуята на Черната Дева Мария, опряла дясната си ръка на лявото рамо, а зад нея се виждаше главичка на дете. Следобедната светлина, промъкваща се през витражите на високите прозорци, осветяваше леко наклоненото надолу лице на Девата. Стори й се, че изражението й беше много тъжно и че погледът й се губеше някъде в безкрая. Защо я бяха изваяли толкова опечалена? Тръсна глава. Сигурно си въобразяваше… Обръщаше прекалено внимание на детайлите, защото имаше твърде много свободно време.
Реши да се върне в хотела и щом се прибра, легна и се загледа в тавана, докато премисляше какво би могла да прави в неделя. Как да запълни времето си до понеделник?
Пусна телевизора, но екранът остана черен. Обади се на рецепцията, за да съобщи за проблема, но за нейна изненада, госпожица, говореща на пресекулки, й обясни, че предаванията били прекратени. Каза й, че понякога забравяли да заредят с гориво генератора, захранващ радио- и телевизионните предаватели на връх Базиле, където нямало електрозахранване.
Колко хубаво…
Цяла една нова за нея страна, а нямаше какво да прави!
Трябваше да признае пред себе си, че раздразнението й не се дължи единствено на страха отново да излезе сама, а най-вече на факта, че посещението й в Сампака не беше дало желания резултат. От една страна, заради дъжда не беше успяла да види нищо, а от друга — думите на Хулия вече й се струваха по-безсмислени от всякога. Там нямаше да намери нищо.
Трябваше да изчака до срещата си с Лаха и да се опита да разбере нещо повече за детството му и за брат му. Може би той ще я отведе до търсените отговори. За щастие, не приличаше на Инико, с когото не можеше да се говори. След като Инико е роден в Сампака, твърде възможно беше и Лаха да е роден там. „Все е нещо“, помисли си.
Прекара още известно време в размишления какво би могла да прави и накрая взе телефона и се обади на Томас.
В бележника си беше записала три места, които искаше да посети в Биоко. Вече беше ходила до Сампака… Защо да не използва следващия ден, за да посети второто място?
— Това място изобщо не ми харесва, Кларънс — каза Томас и се намръщи, докато поглеждаше нервно към старото гробище на Малабо в квартала „Ела Нгуема“. — Аз ще ви изчакам тук, отвън.
— Томас, от сега нататък ще си говорим на ти. Съгласен ли си? На една възраст сме.
— Както искаш, но нямам намерение да влизам там.
— Добре, но да не си тръгнеш.
Щом стигнаха до входа, Кларънс съжали за решението си да посети гробището. Изобщо не й се понрави идеята да се разхожда сама из място, което още отвън изглеждаше прекалено страховито и мрачно. Погледна Томас с надеждата, че ще промени решението си, но той поклати глава. Подпря се с ръка на ръждясалата ограда, разкъсвана от желанието да посети гроба на дядо си и от страха, който я караше да избяга и да се скрие в синята волга.
— Желаете ли нещо? — чу плътен мъжки глас зад гърба си.
Толкова се уплаши, че реши да си тръгне, но мъжът продължи:
— Можете да влезете. Вратата е отворена.
Кларънс се обърна и видя мил, дребен, почти беззъб старец, с напълно побеляла коса, който й се представи:
— Аз съм пазачът на гробището. Мога ли да ви помогна?
Доближи се до него с малкия букет орхидеи, който беше купила от уличен пазар, и му обясни, че дядо й е погребан тук през петдесетте и тъй като е дошла за няколко дни на острова, иска да посети гроба му.
— Ако се съди по датата — каза мъжът, — трябва да е в старата част. Ако искате, мога да ви придружа. Тук не идват много хора.
Не беше виждала по-неподдържано гробище дори и в изоставените села по нейните земи! Някои гробове едва се виждаха под избуялата растителност, а други бяха хлътнали. Мястото беше напълно занемарено. Наистина беше вярно, че местните не обичаха да посещават гробове на починалите си близки… Придружителят й обясни, че заради високата смъртност често се налага да погребват в стари гробове, което създава доста неприятности. Не се виждаха надгробни плочи. Гробището приличаше на джунгла въпреки твърденията на мъжа, че в момента се поддържа, защото преди няколко години изобщо не можело да се влезе заради змиите.
Старата част на гробището изглеждаше малко по-добре. Гробовете се виждаха, може би защото бяха под огромни красиви дървета с кора, наподобяваща слонска кожа. Ако се съдеше по височината им, трябваше да са столетници и макар че някои имаха вид на изсъхнали, все още бяха величествени.
— Колко прекрасни сейби! — възкликна Кларънс, очарована от великолепието им.
— Това е свещено дърво — обясни старецът. — Не могат да го разрушат нито ураганите, нито мълниите. Никой не ги закача. Никой не смее да ги повали. Да се отсече сейба, е грях. Сейбите не прощават. Ако дядо ви е погребан тук, значи и гробът му е невредим като тях.
Ледена тръпка премина през тялото на Кларънс. Все още й се искаше да избяга, но нещо я задържаше. На мястото цареше особено спокойствие, което успяваше да потисне страха й.
Вървеше и четеше имената, изписани на кръстовете и надгробните плочи. Приближи се до една от тях, която като че ли се опитваше да се скрие между две преплетени сейби. Там имаше и едно по-малко дърво, което не можа да разпознае. Този гроб привлече вниманието й, защото беше по-поддържан от останалите.
Вдигна поглед и прочете на глас:
Антон де Ребалтуе. Пасолобино 1898 — Сампака 1955.
Сърцето й заби лудо и тя не можа да сдържи сълзите си.
Колко странно беше да прочете името на дядо си на това място! Нима хиляди километри не деляха родния му дом от мястото на смъртта му!
Избърса сълзите си, наведе се и махна един почти увехнал букет, който някой беше подпрял на кръста, за да сложи нейния.
Но защо…? Тези цветя бяха отскоро.
Някой продължаваше да посещава гроба на Антон и да му носи цветя!
Свъси вежди.
— Виждали ли сте човека, който идва на гроба?
През цялото време пазачът беше стоял няколко крачки зад нея.
— Не, госпожо. Малкото хора, които идват, нямат нужда да ги придружавам. Само чужденците като вас ме молят да им помогна, но и те идват много, много рядко… И никой от тях не е посещавал този гроб. Това щях да го помня.
— А малкото, които идват, от местното население, мъже ли са, или жени?
— И мъже, и жени. Съжалявам, че не мога да ви помогна.
— Благодаря ви, въпреки това.
Изпрати я до входа, където тя му даде щедър бакшиш, за който той благодари, като няколко пъти стисна ръката й.
Томас видя зачервените й очи и каза:
— Този остров не ти понася, Кларънс. Където и да отидеш, плачеш.
— Просто съм много чувствителна, Томас.
— Искаш ли да изпием по бира в едно барче на морето? На мен ми помага, когато съм тъжен.
— Много добра идея, Томас. Имах страхотен късмет да се запозная с теб. Много си любезен.
— Ами аз съм буби — каза той, а лицето му излъчваше увереността, че това обяснява всичко.
В понеделник сутринта Кларънс отиде на срещата с Лаха малко преди договорения час. Денят беше свеж и слънчев. Може би с напредване на времето отново щеше да стане непоносимо горещо и нямаше да може да се прави нищо, освен да се дреме или да се пие бира някъде на открито.
Бяха я предупредили, че в страната не може да се правят снимки, нито видеа и че трябва много да внимава какво говори и как се държи на обществени места, но по това време всичко беше много спокойно и тя извади малкия си фотоапарат, за да снима катедралата. Започна от фасадата пред кръгъл фонтан от бял мрамор с няколко фигури, подкрепящи малка сейба. Улисана в начинанието си, забрави за предпазливостта и скоро се видя заобиколена от двама полицаи, които доста грубо й поискаха документите.
Притесни се, когато усети, че нито паспортът, нито останалите документи ги удовлетворяваха. Уплашена, повиши глас и ги обвини, че страдали от параноя. Имаше ли вид на шпионин? Те приеха страха й за безочливост и станаха още по-груби. Усети как единият я хваща за ръката и в този момент се намеси трети мъж, който много любезно предложи да изясни недоразумението.
Лаха говореше бързо, но с твърд глас. Обясни им коя беше тя и какво правеше там. Бръкна в джоба си и по много деликатен начин извади няколко банкноти, със същата ръка се здрависа с единия от полицаите, като говореше:
— Нали не искате ректорът на университета да разбере как се отнасяме с гостите му?
И още преди Кларънс да успее да отвори уста и да му благодари, той я дръпна леко, но решително и я поведе към колата си.
Полицаите останаха доволни и любезно се сбогуваха със спасителя й, който в този момент й се стори най-прекрасният мъж на света.
— Много ти благодаря, Лаха. Доста се бях притеснила.
— Съжалявам, Кларънс. Това е едно от нещата, които мразя в тази страна. Има и други, но спирам дотук. Сама ще можеш да ги откриеш…
— Не трябва ли да си на работа по това време? — попита Кларънс.
— Оттам идвам. Хубавото при американските инженери е, че никой не ги контролира. — Засмя се. — Поне при мен е така. Знаеш ли? Повечето предпочитат да стоят в бунгалата в Презънтвил, както наричаме несъществуващ квартал с климатици, супермаркети и всички останали удобства, които имаме в американските си домове. Познавам няколко, които са били експулсирани, понеже са критикували режима в страната. Така че по-добре кротко. Нали се сещаш: очи, които не виждат…
Кларънс се радваше, че Лаха беше толкова приказлив. Освен това, когато говореше, жестикулираше и се смееше, а смехът му беше заразителен. Огледа профила му. Чертите на лицето му й се сториха познати. Имаше чувството, че го беше виждала. Това може би се дължеше на непринуденото му и сърдечно отношение, което я караше да си мисли, че го познава отдавна.
— Всъщност — продължи — онзи ден исках да те попитам нещо, но не се реших. Знаеше ли, че преди години Малабо се е казвал Кларънс? Това не е ли странно име за испанка?
— Да, знаех — отговори и примирено тръсна глава. — Дълго време си мислех, че е името на някоя героиня от английски роман. По-късно разбрах, че англичаните са нарекли така острова в чест на крал Джордж, херцога на Кларънс.
Тя му обясни накратко, че няколко мъже от семейството й са работили на острова, докато е бил испанска колония. Не навлезе в подробности, защото не искаше да показва пристрастие към тема, отнасяща се за колонизацията на неговата страна. След срещата с Инико знаеше, че не всички пазеха добри спомени от онова време. Освен това беше наясно, че представите й са свързани само с разкази на бели, поради което беше изключително предпазлива, когато станеше дума за Испания. Лаха явно не се притесняваше от факта, че потомка на бивши колонизатори иска да научи нещо повече за страната.
— Значи затова беше в Сампака! — възкликна той. — Инико ми каза, че си търсела някакви стари документи от времето, когато баща ти е работил тук. Много време е минало оттогава! Предполагам, че намираш нещата много по-различни от разказите, които си слушала…
— Ами да, много по-различни — каза тя и въздъхна. — Не можах да видя нито мачетета, нито чували с какао.
Лаха се засмя, а Кларънс се зарадва на чувството му за хумор. Това значеше, че ще може да говори на различни теми с него.
— Не знам дали знаеш, че Малабо се е казвал и Рипото, на езика буби, което ще рече: място за чужденци. Слава богу, че баща ти не е избрал това име! Всъщност, след като баща ти те е кръстил на това място, значи е изпитвал нещо към него.
— Ще ти кажа, Лаха. Всички, живели на този остров, които познавам, а те не са малко, не спират да мечтаят за него.
Направи кратка пауза и продължи:
— А когато говорят за острова, очите им се пълнят със сълзи.
Лаха кимна, сякаш усещаше със сърцето си за какво говореше тя.
— А не са родени тук… — прекъсна я с тъжен поглед.
Кларънс се сети за нещо, което беше чела за белите, за които никой не говореше, за родените на острова, които се чувствали част от него; бели, които не са избирали къде да се родят, а после са били принудени да си тръгнат и били лишени от възможността да се върнат на първите места, които очите им са видели… Но не каза нищо, защото едва ли Лаха имаше предвид точно тях.
— Представи си какво преживяват онези, които живеят в изгнание…! — Лаха въздъхна. — Ето, стигнахме. Надявам се да намериш онова, което търсиш, но не си прави илюзии. В бедните страни образованието е на последно място в списъка на нещата, нуждаещи се от подобрение.
Тя кимна и се замисли. Вървяха мълчаливо към белите сгради с ниски арки и наклонени червени покриви, които образуваха университетския комплекс. Имаше добре поддържани тревни площи и много палми около алеите. Когато стигнаха до входа на главната сграда, Кларънс каза:
— Искам да те питам нещо, Лаха. Мисля, че знам отговора, но искам да съм сигурна. Вие с брат ти от кое племе сте, буби или фанг?
— Буби. Слава богу, че попита мен, а не Инико! — Лаха се засмя. — Той щеше да се обиди и да ти каже: „Нима не е очевидно?“.
През следващите дни Лаха беше идеалният домакин за Кларънс. Сутрините посвещаваха на работата си. Той проверяваше петролните инсталации, а тя търсеше стари документи, свързани с историята на Гвинея, в библиотеките на университета, Испанско-гвинейския културен център и испанското училище в квартала „Ела Нгуема“, като не преставаше да се надява, че ще намери нещо — демографски данни, снимки, статии — за периода, който я интересуваше. Следобедите Лаха я развеждаше из града, а след това сядаха да поговорят в някое барче на брега на морето. Вечерите я водеше в различни ресторанти, за да опознае кухнята на страната, но скоро разбра, че най-много й харесват рибата и мидите в Морския клуб и италианската кухня на Пица Плейс.
Кларънс се радваше на истинска ваканция, но в същото време беше наясно, че дните отлитаха, а тя не напредваше по основния въпрос, който я беше довел на това място.
А и не знаеше как да продължи.
Спомни си, че Фернандо Гарус й беше казал, че скоро му предстои пътуване, и реши да посети Сампака отново. Може би й беше убягнало нещо… Ако имаше късмет, можеше да срещне Инико и да го разпита за детството му. Той не беше пожелал да ги придружава в следобедните им разходки. От Лаха не получи много информация, защото той едва си спомняше имението. Беше шест години по-малък от брат си и първите му спомени бяха от училището в Санта Исабел и от дома му в града. Кларънс беше схванала, че първите години от живота на братята са били различни, но не се беше осмелила да задълбае в темата. Само веднъж попита небрежно Лаха за Инико, а той й каза, че работата му като представител на няколко предприятия за производство на какао го принуждава да пътува много из острова. Ето защо се срещнали в Сампака: Инико работел като счетоводител и имал задължението да плаща на работниците буби.
В четвъртък вечерта Кларънс реши да не отлага повече и да се обади на Фернандо, но когато му позвъни от стаята си, той й обясни, че много съжалява, но му се налага да промени плановете си, че на следващия ден заминава за Испания по спешни семейни дела и че не знае дали ще успее да се върне, преди тя да си е заминала от Биоко. Въпреки това тя има разрешението му да посещава имението, когато и колкото пъти пожелае, и че е наредил да й показват всички съоръжения. Тя му благодари и му пожела приятно пътуване.
Кларънс затвори рязко тефтера, в който беше записала номера на Фернандо, и листчето, довело я в Биоко, излетя. Наведе се да го вдигне и погледът й попадна на едно изречение:
… Отново ще се обърна към приятелите от Урека…
Стана й ясно, че няма да може да си вади хляба като частен детектив.
На следващия ден Лаха й се обади да й каже, че майка му ги кани на вечеря в дома си заедно с Инико.
Кларънс бързо забрави разочарованието от последните часове и мозъкът й отново заработи. Надяваше се, че майката на Лаха и Инико — като всички възрастни хора — с удоволствие ще сподели спомените си, най-вече тези от имението Сампака. Пресметна и по възрастта на Инико заключи, че са живели там през шейсетте. Можеше дори да познава баща й. Усети трепет в стомаха от обзелото я вълнение.
Не можеше да реши как да се облече. Искаше да изглежда добре и в същото време непринудено. Не знаеше нищо за майката на Лаха и не искаше нито да е прекалено семпла, нито прекалено натруфена. Досаден вътрешен глас я попита дали причината за притеснението й не се дължи на присъствието на Инико на вечерята. Стисна устни и реши да заложи на удобните дрехи: избра светли дънки и бяла блуза с деколте, което подчертаваше чертите на лицето й. Реши да сплете косата си на плитка, прическа, която подхождаше повече на среща с майката на нейни приятели. Ако изобщо можеше да се каже, че Инико й беше приятел…
Къщата на майката на Лаха беше скромна едноетажна постройка в квартал „Лос Анхелес“, който по всяка вероятност беше от шейсетте. Личеше си, че в началото е бил модерен, но в момента имаше нужда от освежаване. Жилището обаче, с мебели в колониален стил, беше уютно, чисто, добре подредено и украсено изискано с картини с африкански мотиви. Щом се запозна с домакинята, Кларънс разбра от кого Лаха беше наследил своята непосредственост и елегантност.
Все още се поздравяваха, когато се чу хлопването на врата и Инико нахълта в стаята като вихър. Целуна майка си, потупа брат си по гърба и за най-голяма нейна изненада каза с весел глас:
— Здравей, Кларънс.