Лус Габас
Палми в снега (18)

XVII
É ripúrii ré ëbbé

Семето на злото, 1965

На Бисила й се струваше, че времето тече много бавно. Минаваха дни и седмици, а Килиан още го нямаше. Нямаше как да получават новини един за друг, а да си пишат, беше твърде рисковано.

На хиляди километри от нея, Килиан й пишеше редовно, но не изпращаше писмата. Разказваше ги сам на себе си, сякаш тя можеше да прочете мислите му и да разбере, че и за него времето беше спряло, че обикаляше от стая в стая, но сърцето му беше далеч и че без нея животът му в Пасолобино беше празен.

Бисила минаваше всеки ден покрай сградата, в която бяха настанени чужденците. Отиваше до външните стълби, слагаше ръка на парапета и крак на първото стъпало и едва успяваше да се пребори с желанието си да изтича до стаята на Килиан, за да провери дали не се е върнал. Сърцето й биеше лудо, а краката й се подкосяваха. Заслушваше се в гласовете на европейците, опитвайки се да долови плътния тембър на Килиан, но не, неговият глас не се чуваше, на брат му — да, но не и неговият.

Така започна годината и приключи прибирането на поредната реколта какао.

На острова беше ужасно горещо; едва доловимият бриз не помагаше, а жегата забавяше дишането. На Пиренеите беше изключително студено; северният вятър си играеше със снега като с пясък в ледена пустиня.

В имението Сампака във Фернандо По работниците обработваха земите за предстоящата сеитба, събираха дърва за сушилните, оправяха пътищата и подкастряха дърветата.

В Пасолобино Килиан не можеше да си намери място. Снеговалежът не преставаше, а когато спреше за малко, започваше да духа свиреп северен вятър. Не можеше да излезе. Нямаше никаква работа. Часовете му се струваха безкрайни: дните му минаваха край огнището, където слушаше въздишките на майка си, очакваше тъжния край на Каталина, опитваше се да утеши зет си, когото почти не познаваше, и слушаше неизменните разговори между съседите за това колко пари ще донесе на долината новата ски писта.

Имаше нужда да се движи, да прави нещо. Не можеше да се заеме дори с ремонтите вътре в къщата, докато сестра му агонизираше — не беше редно. Тя беше пожелала да почине в родния си дом, така че най-малкото, което можеха да направят за нея, беше да пазят тишина.

Вперил очи в огъня, Килиан слушаше бавните удари на часовника и си припомняше моментите, прекарани с Бисила. Тя би умряла, ако й се наложеше да прекара дълги месеци сред сняг и студ. Тялото й беше създадено за топлината.

Липсваше му огънят на плътта й. Как би понесъл живот, лишен от нейната страст?

Погребаха Каталина през февруари, най-мразовития месец на годината. Студът беше толкова свиреп, че се наложи да съкратят погребалната церемония и месата в Пасолобино, която Килиан не разбра, защото беше на латински.

Скоростта, с която всичко се случи — от затварянето на ковчега до последните лопати пръст, — събуди у Килиан чувство за неотложност. Съседите бързаха да се приберат по домовете си, а той нямаше търпение да се върне във Фернандо По, но трябваше да остане с майка си по време на траура.

Колко още трябваше да чака?

 

 

В края на април на острова започна дъждовният сезон.

Бисила беше изморена. От доста време не беше излизала от болницата. В този сезон имаше много злополуки с прорезни рани от мачете. Работата в плантацията беше по-опасна от тази в сушилните, а и дъждът и влагата пораждаха болести. Имаше нужда да се разведри и реши да се поразходи.

Нямаше защо да се заблуждава: стъпките й винаги я водеха в една посока. Отново отиде до главната сграда със зелените прозорци. Беше много късна съботна вечер и дворът беше празен. Не искаше да гради напразни надежди, но нищо не пречеше да опита. Не го беше виждала от пет месеца, не беше чувала гласа му, не беше усещала ласките на ръцете му. Съвсем случайно й се удаде повод да попита баща си дали Хакобо му е казал нещо за Килиан и така разбра за смъртта на сестра му, и че му се налагало да остане още известно време в Пасолобино. Още колко трябваше да чака? Опасяваше се, че след толкова дълго време той можеше да свикне с живота извън острова и без нея.

На моменти имаше ужасното усещане, че всичко е било само сън… Знаеше много добре, че не е нито първата, нито последната местна жена, имала връзка с чужденец, който рано или късно си заминава, а тя трябва да продължи живота си.

Но Килиан й беше обещал, че ще се върне. Беше й казал, че винаги ще са заедно. Не й оставаше друго, освен да повярва на думите му. Сега той беше истинският й съпруг, а не Моси, с когото й беше все по-трудно да се държи като съпруга. Моси беше само тяло, до което си лягаше всяка нощ. Килиан беше онзи, на когото е отдала сърцето и душата си.

Подпря се на оградата на имението, за да наблюдава по-добре жилищната сграда на чужденците. Затвори очи и си представи, че вратата на стаята, в която бяха прекарали най-прекрасните моменти от живота си, се отваря и Килиан, облечен с широки ленени панталони и бяла риза, излиза на външния коридор, поема си дълбоко въздух, запалва цигара, обляга се на парапета, поглежда към оградата и я вижда там, долу, да го наблюдава и да му се усмихва, за да му покаже, че черната му съпруга — неговата буби съпруга, жената, която самият той е избрал, независимо от цвета на кожата, обичаите, традициите и вярванията й измежду всички негърки от Бата, Санта Исабел и имението — е спазила обещанието си и го чака. Погледите им ще потвърдят, че те не са просто един бял мъж и една черна жена, а Килиан от Пасолобино и Бисила от Бисапо.

Покри главата си с шал и тръгна към болницата, като се възползва от светлината на фаровете на приближаваща фургонетка. Не беше боязлива жена, но по това време на нощта огромният празен двор изглеждаше страховит. Вървеше, залепена до стената на сградата.

Фургонетката за малко да я прегази.

Мина покрай нея със страхотна скорост и вдигна облак прах, който за момент я заслепи. Закашля се. Отдавна не беше валяло и пръстта беше суха. Фургонетката спря пред сградата на чужденците. Чуха се гласове и смях. Бисила усети, че мъжете се приближават към нея.

Обзе я лошо предчувствие и реши да смени посоката и да мине покрай жилищата на нигерийските работници. Тръгна към сушилните, разположени вляво от главната сграда. Очите я смъдяха.

Зад гърба й се чу глас, който се стовари като гръм върху нея.

— Брей, брей! Я вижте кой е тук!

Бисила ускори крачка, но от сенките изскочи мъж, който й препречи пътя.

Сърцето й заби лудо.

— Не бързай толкова, чернокожке! — каза мъжът с подчертан английски акцент и я хвана за раменете.

Застана пред нея.

Тя се опита да се освободи със сила.

— Пуснете ме да мина! — Постара се гласът й да прозвучи твърдо. — Аз съм медицинска сестра от болницата и там ме чакат!

Успя да се отскубне и тръгна с бърза крачка. Искаше да изглежда спокойна, но всъщност умираше от страх. Цареше пълен мрак. Никой нямаше да й се притече на помощ, ако се наложеше. Изведнъж желязна ръка я хвана здраво и я принуди да се обърне; оказа се лице в лице с едър и силен мъж, миришещ силно на алкохол.

— Никъде няма да ходиш — изфъфли англичанинът. — Сама жена не бива да се разхожда тук по това време… — На лицето му се изписа противна усмивка. — Освен ако търси нещо или някого.

Бисила се опита да се отскубне, но мъжът я стискаше здраво. Изви ръката й, застана зад гърба й и я забута към другия мъж. Бисила извика, но той й запуши устата с ръка и й прошепна на ухото със заплашителен тон:

— Ще е най-добре да мълчиш.

Направи последен опит да се освободи, като го захапа за ръката, но той я притисна силно до устата й.

— Ей! Познай какво си намерих!

Другият мъж се приближи. Той също миришеше на алкохол. Протегна ръка и свали шала, който покриваше главата й.

— Ето че купонът ще продължи! — каза с акцент, който Бисила не разпозна. — Да, да. Така си е… — изсмя се, — с тази тук ищахът няма да има край.

Почти долепи нос до лицето й и я огледа похотливо.

— Не мога да те видя добре. — Погали бузите й, плъзна ръка по гърдите и ханша й и възкликна с одобрение: — Хммм… По-добро е от очакваното!

Бисила се дръпна, ужасена, но мъжът я стисна толкова здраво, че едва не й счупи ръката. Сълзи потекоха по бузите й.

— Натъпчи й шала в устата, Пао — заповяда англичанинът. — И изкарай Хакобо от колата.

Искрица надежда озари за миг душата й: Хакобо ще я познае и ще я пуснат да си върви!

Пао отвори вратата на фургонетката и след доста усилия успя да накара мъжа да слезе. Хакобо залитна; едва се държеше на крака. Англичанинът му извика:

— Ей, Хакобо! Събуди се! Купонът не е свършил! Има ли място, на което да се насладим на тази прелест?

— Не може ли в сушилните? — попита Пао.

Гласът му издаваше желанието, което гореше и в очите му.

Хакобо не можеше да мисли ясно. Алкохолът и коренът от ибога бяха замъглили съзнанието му и той не беше в състояние да осъзнае случващото се около него. Преди това само два пъти се беше осмелил да прибегне до разпространената сред местните силна дрога, за да пребори жаждата и глада по време на усилена работа. В малки количества кората и коренът на ниския, привидно безобиден храст с тесни листенца, малки красиви цветове и оранжеви плодове, с размера на маслина, действат като стимулатор и афродизиак, но количеството, което Хакобо беше приел този път, го беше довело до пълно умопомрачение.

— Има едно малко помещение… където… се прибират… ето тук… — обърна се и посочи малка врата — … празните чували… тук… да.

Отиде до вратата и се облегна на нея.

— Удобно е… — каза и се изсмя глуповато.

Англичанинът блъсна грубо Бисила.

— Хайде! Върви!

Когато се приближи до Хакобо, тя се опита умоляващият й поглед да срещне неговия. Англичанинът я блъскаше, а тя се съпротивляваше с всичка сила и се молеше Хакобо да я погледне, но когато той най-сетне го направи, тя с ужас разбра, че не я разпозна. Беше прекалено дрогиран. Разплака се, защото знаеше какво следва, а тя не можеше да направи нищо, за да го предотврати.

Англичанинът я събори върху празните чували, легна отгоре й, разкъса роклята й и хвана здраво ръцете й. Беше толкова силен, че само с една ръка я обездвижи напълно. Със свободната си ръка я опипа грубо с единственото желание да задоволи нагона си. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се освободи от смрадливия мъж, който олигави врата и гърдите й.

Бисила искаше да умре.

Загърчи се като змия, хвърлена жива в огъня. Опита се да вика, но от шала в устата й за малко да повърне. Стена, плака, рита, докато силен юмрук се стовари върху лицето й и за миг загуби съзнание. В мрака се редуваха образи и усещания: лицето на мъжа, ръката между краката й и нещо твърдо, което проникваше в нея, после тишина, кратка пауза, смях, гласове, друго тяло и друго лице.

Хакобо.

В мрака лицето на третия мъж се приближаваше и отдалечаваше и отново се приближаваше.

— … аобо… — заекна Бисила.

Хакобо спря, като чу името си. Тя повдигна глава и го погледна.

Отново се чу смях.

— Я виж ти, Хакобо! Май й харесваш!

— Така е при тях. Трябва да си настойчив, да ги убедиш в онова, което е добро за тях.

— В началото се дърпат, но после отстъпват…

Хакобо остана неподвижен, смаян от огромните прозрачни очи, които се опитваха да проникнат в мозъка му. За какво го молеха? Какво искаше да направи?

— Хайде, приключвай вече!

Отново смях.

Слаба искрица надежда и отново мрак. Хакобо се отъркваше бавно в кожата на Бисила, дишаше тежко в ухото й и постепенно усилваше ритъма, докато се изля в тялото, което брат му обожаваше, и нарани душата, която принадлежеше на Килиан…

Дълъг стон на безнадеждност.

Ръце, които го дърпаха.

— Край. Да се махаме. А ти, негърке, нито дума!

Англичанинът й хвърли няколко банкноти.

— Купи си нова рокля!

Тишина.

Безкрайна тишина, а после ясно прозрение.

Бита и изнасилена негърка. Някаква си негърка, опозорена от някой си бял. Всички черни жени, унижени от всички бели мъже.

Доскоро беше Бисила от Бисапо, жената на Килиан от Пасолобино.

Когато отвори очи, се почувства като купчина боклук върху празни чували.

 

 

Симон чу шум и нещо като вик, но не му обърна внимание. В съботните вечери в помещенията на прислужниците, разположени до спалните на белите, където продължаваше да спи, въпреки че вече не работеше за Килиан, често се чуваха викове и смях почти до разсъмване.

Обърна се и се опита да заспи отново. Не успя. Беше се разсънил. Чу умерено дишане и хъркане, другите спяха спокойно. Стана, отвори вратата, за да влезе малко свеж въздух, и отново си легна. Усети влагата и разбра, че беше валяло. Чу смях и някакви мъже да се качват, препъвайки се, по стълбите. Разпозна гласовете на Хакобо и приятелите му. Добре се бяха натряскали. Това не го учуди. Хакобо се напиваше до несвяст само в компанията на англичанина и португалеца.

Мъжете минаха покрай отворената врата. Симон чу разговора им и се притесни. Стана, обу си панталоните, взе газена лампа и слезе по стълбите. Стигна до средата на двора и се обърна. Нищо не се чуваше, нито се виждаше. Запали лампата и тръгна обратно. Видя фургонетката и отворената врата на склада за чували. Приближи се и дочу стон.

— Има ли някого? — попита в тъмнината.

Последва нов стон.

Приближи се бавно.

— Кой е там?

— Имам нужда от помощ — прошепна Бисила.

Симон подскочи като ужилен, притича до мястото, откъдето я беше чул, и коленичи до нея. На светлината на лампата видя, че приятелката му е ранена. Имаше кръв по лицето и тялото си и не помръдваше. В едната си ръка държеше влажен шал.

— Какво ти се случи? — попита, ужасен, на буби. — Какво ти сториха?

— Трябва да отида в болницата — промълви с немощен глас.

Симон й помогна да се изправи. Бисила си пооправи роклята много трудно, защото не можеше да движи едната си ръка. Завладя го гняв.

— Знам кои са виновниците! — прошепна през зъби. — Ще си платят за стореното!

Бисила се опря на ръката на Симон и му посочи изхода. Трябваше да се махне от това проклето място.

— Не, Симон. — Стисна леко ръката на приятеля си. — Случилото се остава тук вътре. — Затвори вратата и излязоха на двора. — Обещай ми, че няма да кажеш на никого.

Симон посочи окървавеното й око.

— Как ще скриеш раните си? — запротестира. — Как ще обясниш на Моси случилото се с ръката ти?

— Тялото ми не ме интересува, Симон — отговори му сломена.

Беше побеснял и не я слушаше.

— А какво ще стане, като разбере Килиан?

Бисила спря на място и се обърна към него.

— Килиан никога няма да разбере. Чуваш ли ме, Симон? Никога!

Симон кимна смирено и продължиха към болницата.

„Килиан няма да разбере — помисли си той, — но те ще си платят за стореното.“

Когато влязоха в сградата, Бисила му обясни как да намести изваденото й рамо. Захапа една пръчка и затвори очи. Извика от болка и припадна. Като се свести, сама обработи раните си и сложи презраменна превръзка на болната си ръка.

После Симон я изпрати до дома й. Бисила изчака малко, докато се убеди, че в къщата цари пълна тишина. За щастие, Моси и Инико спяха. Нямаше да видят раните й до сутринта.

Симон се прибра, треперещ от ярост.

Случилото се тази вечер не беше нищо ново, откакто белите бяха завладели острова. Това беше един от начините, по които те налагаха волята си. Опозорената и заплашена жена не смееше да обвини белия. Нейната дума срещу неговата. Никой съд нямаше да се съгласи, че случилото се не е било с нейно съгласие.

Симон си легна, но не престана да мисли за състоянието, в което беше заварил Бисила. По силата на закона сега те бяха толкова испанци, колкото и онези от Мадрид. Симон стисна юмруци. Всичко е лъжа! Белите са бели, а черните — черни, дори и сега, когато ги пускаха в кината и баровете. Така е от векове! Независимостта нямаше да промени нищо: ще дойдат други и ще продължат да експлоатират острова пред очите на безсилното местно население. Такава е съдбата на народа буби: да търпи смирено чуждата воля.

Реши да говори с Моси и да му разкаже всичко.

Бисила го помоли да не казва нищо на Килиан и той нямаше да му каже, поне за момента.

Но ще говори с Моси.

Той знае какво трябва да направи.

В понеделник сутринта Симон потърси Моси в южната част на имението. Хората му напредваха в редици от по десет един до друг, борейки се с джунглата с мачетета в ръце. Веднага го видя, защото главата му стърчеше над останалите. Повика го и му даде знак да се приближи. Дръпнаха се настрани, за да не се чуе разговорът им.

— Нападнаха Бисила. Трима бели. Аз я намерих.

Моси изруга и се облегна на едно дърво. Симон забеляза ожесточеното му изражение.

— Знаеш ли кои са?

Симон потвърди с поклащане на глава.

— Чух ги, като се прибираха по стаите си. Бяха трима. Познавам ги. Знам кои са.

— Кажи ми имената им и къде мога да ги намеря. Останалото е моя грижа.

— Двама от тях не живеят тук и днес ще си тръгнат. Познаваш ги: massa Дик и massa Пао. Чух ги да казват, че ще дойдат отново след две-три седмици.

— А третият?

Симон преглътна.

— Третият е от имението.

Моси стисна зъби и го погледна в очакване на името му.

— Третият е massa Хакобо.

Моси се изправи, взе мачетето си и прокара палец по острието му.

— Благодаря ти, приятелю — каза бавно. — Ще те потърся, ако имам нужда.

Обърна се и тръгна. Отиде при другите и продължи да работи, сякаш Симон не му беше казал нищо важно.

Симон се върна в двора и се изненада, като чу познат смях, идващ от гаража за камиони.

Килиан си беше дошъл!

Погледна към небето и усети едва забележима промяна в атмосферата.

Наближаваше сезонът на бурите.

 

 

Килиан стана рано. Облече си широки светли ленени панталони и бяла памучна тениска и излезе на външния коридор. Беше хладно. Влагата от дъждовете от последните дни беше пронизваща и неприятна и се налагаше да палят печки, за да затоплят стаите. Влезе, сложи си риза с дълги ръкави и сако и отново излезе. Пое си дълбоко въздух, запали цигара, облегна се на парапета и погледна към алеята с кралските палми.

Всеки друг път сутрешната тишина би му подействала успокоително, но напоследък тя се опитваше да се настани трайно в живота му. Симон беше мрачен и го отбягваше. Хосе криеше нещо от него. Държеше се все така приятелски, но беше ясно, че криеше нещо. А Бисила…

Бисила избягваше срещите с него.

Щом пристигна, отиде в болницата да я види. След толкова месеци очакване отново да я усети в прегръдката си, беше сигурен, че ще побърза да го заведе в малката задна стаичка. Но вместо това пред него се яви една отслабнала и тъжна Бисила с превързана ръка и подуто лице. Въпреки състоянието си тя продължаваше да се грижи за болните с обичайното си внимание. Беше се обърнала към него с хладна учтивост, за да му обясни, че я е блъснал камион, движещ се на заден ход.

Килиан не й повярва. Дори си помисли, че Моси я е бил, но тя отрече. Тогава… На какво се дължеше тази промяна в държанието й?

Само ако знаеше колко му беше липсвала. Ако знаеше колко беше тъгувал за нея!

Надяваше се Бисила да отиде при него някоя нощ, но тя не идваше.

Пое си дълбоко въздух. Имаше усещането, че никога вече няма да го посети нощем. Нещо ужасно трябва да й се е случило, за да не иска да го вижда. Затвори очи и си спомни сватбата им.

„Обещавам да съм ти вярна — беше казала, — поне в сърцето си предвид обстоятелствата.“

Кое можеше да е по-лошо от необходимостта да се крият години наред? Как би могъл Моси да разбере за изневярата на жена му, докато той е в Испания?

Не. Нещо не се връзваше.

Сирените за началото на работния ден нарушиха тишината. Килиан се дразнеше от този досаден звук, заменил барабаните. Постепенно дворът започна да се оживява. Раздвижването го подсети, че трябва да побърза, ако иска да закуси, преди да отиде на работа.

Хакобо влезе в столовата с бавна крачка и притворени очи. Не изглеждаше никак добре.

— Това ще да е последица от уикенда в Санта Исабел — каза Килиан, без да му обръща повече внимание.

Хакобо отрече с поклащане на глава.

— Бяхме се уговорили с Дик и Пао, но те не дойдоха и слава богу. След последния запой с тях се заклех никога повече да не пия.

— А какво прави без тях? — попита Килиан с насмешка.

— Използвах да се срещна с едни забравени приятелки… Водиха ме на кино… — Хакобо сви рамене. — Прекалено спокоен уикенд! Не мога да разбера защо се чувствам, сякаш влак ме е прегазил.

Сложи ръка на челото си.

— Мисля, че имам температура.

Килиан му подаде чаша кафе.

— Хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.

— Нямам апетит.

Това вече беше нещо ново.

Килиан стана и каза:

— Ела, ще те придружа до болницата.

„Ако имам малко късмет, Бисила може да е там“, помисли си.

 

 

Килиан беше убеден, че Хакобо е болен от малария. Брат му редовно забравяше да си пие хапчетата хинин и често след купон не затваряше мрежата против комари над леглото. Умората и мускулните болки, втрисането и температурата, болките в гърлото, главоболието и загубата на апетит бяха симптоми на заболяването. Ще остане няколко седмици с него в болницата, а това ще му позволи да вижда Бисила всеки ден, да я наблюдава и да я накара да му каже какво й се е случило.

— Сифилис? — Килиан се ококори. — Но… как е възможно?

Мануел повдигна вежди.

— Идват ми наум няколко начина да се заразиш… — каза с ирония. — Ще остане в болницата три седмици. А после няколко месеца ще бъде на медикаментозно лечение. Сигурен съм, че от сега нататък ще е по-предпазлив.

Затвори лекарската си чанта и си тръгна.

Килиан остана прав доста време, преди да се осмели да влезе в стаята. Беше решил да използва болестта на брат си, за да се вижда с Бисила, но му беше мъчно, че се е разболял от сифилис. Нямаше да се излекува бързо и лесно. Приглади си косата, въздъхна и влезе.

Хакобо спеше. Килиан седна. Обстановката му напомни за баща му. Колко часа беше седял на стол като този до леглото на Антон! Оттогава беше минала цяла вечност!

Усмихна се при спомена за магьосника знахар от Бисапо и амулетите му по тялото на Антон. Ако не беше приятелството му с Хосе, никога не би му хрумнало да направи подобно нещо. Спомни си и че Хакобо побесня, като разбра за намерението му. Помисли си с известна доза злорадство, че може би и сега трябваше да прибегне до услугите на буби врача.

Някой почука на вратата и нежен глас помоли за разрешение да влезе. Килиан скочи на крака. Бисила влезе в стаята и го погледна изненадана, а после видя Хакобо в леглото. Изпъшка и изтърва таблата с лекарствата, която и без това носеше трудно с една ръка.

Не можеше да помръдне.

Килиан се приближи и събра пръсналите се по пода неща. После побутна леко Бисила, за да затвори вратата, и остана съвсем близо до нея.

Тя дишаше тежко и нямаше сили да говори.

Килиан я прегърна и я погали по косата.

— Какво става, Бисила? — прошепна на ухото й. — Какво тревожи моята muarana muémué?

Бисила трепереше.

Посочи Хакобо и попита:

— Какво му е на брат ти?

Килиан се отдръпна леко и я погледна.

— Нещо, което отдавна си търси — каза. — Хванал е сифилис.

Бисила стисна устни и брадичката й се разтрепери. Очите й се насълзиха и й се наложи да се стегне, за да не избухне в плач.

— Сифилис! — каза с глас, изпълнен с омраза. — Na á’a pa’o buáa.

— Какво каза?

Бисила не му отговори. Разплака се, освободи се от прегръдката му, погледна го странно и излезе от стаята на бегом. Килиан се подпря на отворената врата. В погледа на Бисила беше видял омраза, ярост и озлобление, но и дълбока тъга и огорчение.

Чу група мъже да тичат и да викат лекаря, отваряне и затваряне на врати. Излезе от стаята и се запъти към вестибюла.

Мануел беше коленичил до лошо ранен мъж, лежащ на импровизирана носилка. Килиан видя, че приятелят му клатеше глава, притеснен. Група мъже ги наобиколиха и не можа да види кой е раненият, но му се стори, че беше бял.

Огледа мъжете и разпозна един от бригадата на Моси. Приближи се и го попита какво се е случило. Мъжът беше много разстроен и му отговори на смесица от пичинглиш и испански. Намеси се втори, а после трети и от несвързаните думи и жестове можа да разбере какво е станало.

Както всеки ден, бригадата на Моси работела по обезлесяването на част от джунглата. Движели се в редици по десет и си проправяли път с мачететата, когато един от тях завикал, избягал ужасен, а когато другите отишли до мястото, разбрали какво е предизвикало уплахата му. От клоните на едно дърво висели двама голи и пребити бели мъже със завързани на кръст ръце и тежки камъни, окачени на краката. Единият бил мъртъв, а другият още дишал.

Килиан си проправи път и коленичи до Мануел. Раненият имаше контузии по цялото тяло и дълбоки рани на китките и глезените. Дишаше тежко. Килиан се загледа в лицето му. Очите му бяха като на побесняло диво животно.

Килиан позна англичанина и кръвта му замръзна във вените.

— Познаваш ли го? — попита Мануел.

— Това е Дик, един от приятелите на брат ми. Живееше в Дуала, но преди известно време се премести в Бата. Мислех, че и ти го познаваш.

— Сега разбирам защо ми изглеждаше познат… Не ходеше ли винаги заедно с…?

Мануел се поколеба, изправи се и разпореди да закарат ранения в операционната, макар че по изражението му личеше, че едва ли ще може да го спаси. Мъжете се отдръпнаха.

Донесоха трупа на другия бял мъж. Видът му беше като на Дик, а лицето му беше покрито с риза.

Килиан повдигна плата, за да го погледне.

— Това е Пао… — потърка нервно брадичката си. — Кой им е сторил това?

Мъжете, които ги бяха наобиколили започнаха да шушукат. Килиан успя да разбере само откъслечни думи: „бели, духове, отмъщение…“. Мануел го хвана за ръката, дръпна го настрани и му прошепна:

— В лош момент се случва това, Килиан. Обстановката се усложнява за европейците. Ако това се разчуе, много ще напуснат острова. Не долавяш ли страха? Сега местните ще използват случая, за да кажат, че това е дело на духовете…

— Не те разбирам — прекъсна го Килиан. — Какво общо имат духовете?

— Двама бели са убити съобразно с древните обичаи…! Ще започнат да твърдят, че духовете не искат бели на острова. Не е странно, че се случва точно сега. Морето се бунтува!

Килиан замълча. Погледна тялото на Пао и каза:

— Казали на брат ми, че ще дойдат за уикенда, но не се появили. Той се чудеше защо не са му се обадили.

— Кажи на брат си да внимава.

— Защо го казваш? В такъв случай и ние с теб ли трябва да внимаваме?

Мануел сви рамене, вдигна ръце и каза:

— Да, предполагам, че да…! Откъде да знам! Сега всичко е прекалено сложно.

Тръгна към операционната, но преди това нареди да закарат мъртвия в моргата, докато ръководството на имението реши какво да го или да ги прави, защото и англичанинът скоро щеше да умре. Можеха да ги изпратят в страните им или да ги погребат в гробището на Санта Исабел.

Мъжете се отдръпнаха, за да бъде отнесено тялото на Пао. Килиан го проследи с поглед. Някой им извика да спрат.

Килиан видя Бисила да се приближава и да повдига ризата, покриваща лицето на мъртвеца. След като я пусна, притисна здраво ръце до гърдите си и затвори очи за няколко секунди. Не забеляза, че Килиан я наблюдава.

Чу зад гърба си двама медицински работници да си казват нещо на буби. Обърна се и ги попита:

— Какво значи Na á’a pa’o buáa?

Единият го погледна, учуден, и каза:

— Значи „Дано да умре“.

Килиан се намръщи.

Един мъж умря, втори е на път, а Бисила иска смъртта на трети.

 

 

Килиан намери Хосе и Симон в склада. Новината се разпространи много бързо и всички в имението говореха за двамата убити.

— Какво мислите вие двамата? — Килиан ги попита без заобикалки. — Чие дело е това — на живите или на мъртвите?

Хосе притвори очи и не каза нищо. Виждаше се, че Килиан беше в лошо настроение.

Симон застана пред него.

— А ти, massa, какво мислиш? — попита го с подигравателен тон. — Мислиш ли, че сме били ние, миролюбивите буби? Или може би някой фанг на почивка на острова? Или пък нигерийците с някоя от черните си магии? Залагам, каквото кажеш, че и през ум не би ти минало, че може да са ги убили други бели.

Хосе му даде знак да замълчи. Килиан го погледна строго.

— Белите — изсъска — не завързват хора по дърветата с окачени на краката им камъни, за да утежнят още повече страданието им.

— Разбира се, че не — каза Симон, без да промени тона си. — Имате си други начини…

Килиан избухна.

— Симон! Да искаш да ми кажеш нещо?

Очите му хвърляха мълнии. Държеше ръцете си плътно до тялото със здраво стиснати юмруци.

— Ами ти — обърна се към Хосе, — какво криеш от мен? Мислех, че сме приятели.

Започна да обикаля напред-назад с широка крачка и да жестикулира.

— Ще се побъркам! Тук се е случило нещо, докато бях в Пасолобино. Знам, че има нещо общо с Дик, Пао… — направи кратка пауза — и с брат ми!

Хосе погледна свирепо Симон, а той се обърна, за да не види Килиан изражението му.

Килиан се приближи до тях.

— Какво са направили, Хосе? Кой им отмъщава? — Хвана Симон за ръката и го принуди да се обърне към него. — Какво, по дяволите, е направил брат ми? И него ли ще окачат на някое дърво?

Хосе отвори уста, но бързо я затвори.

Минаха няколко минути в мълчание, което само увеличи напрежението между тримата мъже.

— От нас няма да научиш нищо — каза накрая Хосе.

— Ако не ми кажете вие — изропта Килиан, — кой ще го направи?

Погледна нагоре, съсипан, и без да очаква отговор, попита:

— Бисила?

Симон се изкашля.

— Да — каза едва чуто.

Килиан усети как силите му го напускат.

Спомни си превързаната ръка на Бисила и раните по лицето и душата й и изведнъж разбра всичко. Доповръща му се.

Бисила беше пожелала да види лицата на убитите! И искаше брат му да умре!

Не можеше да е истина! Не и брат му…!

Беше непоправим купонджия, но никога не би наранил човек. Мъжете от семейство Ребалтуе не бяха насилници! Защо не можеха да живеят спокойно?

Тогава се сети, че брат му е болен — от сифилис! — и отново му се повдигна.

Ще го убие. О, да. Ще го убие със собствените си ръце!

Хосе отиде до него и сложи ръка на рамото му, за да го утеши. Килиан се дръпна. Пое си дълбоко въздух и се опита да се съвземе. Беше изпълнен с омраза.

— Имам два въпроса, Хосе, и искам да ми отговориш — каза със заплашителен тон. — Моси знае ли?

— Казах му — отговори Симон.

— И вторият — продължи Килиан. — Ще си отмъсти ли и на него?

Хосе потвърди с поклащане на глава.

— Остави Моси да направи каквото трябва — каза с тъга. — Това не е твоя работа.

Килиан стисна юмруци и после ги отпусна.

— Не ми казвай какво трябва да направя аз, Хосе! — изкрещя.

— Ако направиш нещо — каза тихо Симон, — Моси ще разбере за връзката ти с нея и тогава и двамата ще увиснете на някое дърво.

Съсипан, Килиан се облегна на стената.

— За тези неща — каза Хосе — не важат законите на белите. Разбрах за връзката ти с Бисила и я приех, но се опасявам, че някой може да я обвини в прелюбодейство. Ако наистина я обичаш, ще стоиш настрана и ще се държиш все едно нищо не се е случило, а после всичко ще потръгне като преди.

Килиан прокара ръка по челото си и се изправи.

— След всичко това нищо няма да е като преди — каза тихо.

Тръгна към главната сграда.

Трябваше да помисли.

 

 

Килиан не отиде да види Хакобо през следващите две седмици. Изобщо не го интересуваше дали се чуди защо брат му не го посещава, или страда за смъртта на приятелите си. Боеше се да застане лице в лице срещу него, защото все още му се искаше да го пребие. Мислеше единствено как да причини болка на брат си… но в същото време го беше страх от отмъщението на Моси. Беше убеден, че за момента е в безопасност, защото гигантът нямаше да се осмели да го нападне в болницата. Но не беше сигурен в себе си и как би реагирал. Успяваше да запази самообладание единствено благодарение на чистия въздух и усилената работа.

Как беше възможно брат му да извърши подобно жестоко и непростимо деяние? Как беше възможно да го нарани, като посегне на онова, което той най-много обича?

Стовари мачетето с всичка сила върху едно какаово дърво. Удряше зверски червеникавите плодове, от които изскачаха какаови зърна. Даде си сметка какво прави и спря, обзет от угризения.

Защо не беше казал на Хакобо, че Бисила е неговата жена от много време? Ако го знаеше, нямаше и да му хрумне да я докосне. Щеше да му крещи и да използва всички възможни средства, за да му я избие от главата, но нищо повече. Дори и за човек като него имаше граници, които не трябваше да се прекрачват.

Тогава имаше само една възможност: Хакобо да не е разпознал Бисила… Стомахът му се разбунтува. Нямаше наказание, което да възмезди стореното от тях тримата.

Пред очите му се явиха телата на Дик и Пао. Представи си дългите часове агония, преди да дочакат смъртта… Усети силна болка в гърдите. Ще остане ли със скръстени ръце, като знае, че Моси ще си отмъсти и на брат му? За бога, разбира се, че не! Цял живот са били неразделни… Бяха минали през едни и същи изпитания… Във вените им течеше кръвта на предците им от рода Ребалтуе…

Нямаше избор. Трябваше да говори с него. Нищо не можеше да оправдае деянието на Хакобо, но той беше длъжен да му спаси живота. Беше негов брат, независимо от случилото се. Трябваше да го предупреди.

А после какво? Да отидат при властите и да им разкажат всичко? Ще задържат Моси и ще го накажат за убийствата. За момент това му се стори добра идея, но веднага я отхвърли. Спомни си предупреждението на Хосе и Симон. Африканците имаха свои методи да си разрешават проблемите. Да. Не знаеше кога, но ако предадеше Моси, ще му потърсят сметка и на него, задето е предал съпруг, прибягнал до законите на отмъщението. Око за око, зъб за зъб.

„Не се меси, Килиан — помисли си. — Не се меси. Ти искаш единствено да си върнеш Бисила. Погледни я в очите, потъни в тях, докато времето отново спре, и останете само вие двамата и слетите ви тела.“

Облегна се на дървото, което преди малко нарани с мачетето. Затвори очи и потърка чело. Нямаше избор. Трябваше да предупреди Хакобо. Изобщо не го интересуваше какво би предприел после брат му.

 

 

Когато влезе в стаята, Хакобо седеше на леглото, облегнат на възглавницата. Току-що се беше нахранил. Като видя брат си, побърза да остави таблата на масичката и седна на ръба на леглото.

— Килиан! — извика радостно. — Часовете в болницата са цяла вечност.

Стана и тръгна към него.

— Защо не дойде по-рано? Е, предполагам, че на Гарус му стига, че единият от двама ни е извън строя.

Килиан не помръдна. Гледаше брат си и се опитваше да запази самообладание. Беше весел, от което следваше, че не беше разбрал за смъртта на Дик и Пао. Вероятно Мануел беше решил да не го притеснява, докато е болен.

Хакобо понечи да го прегърне, но Килиан отстъпи крачка назад.

— Ей! Това не е заразно! — Наведе глава засрамен. — Тия дни се сещам за думите на отец Рафаел, че колкото повече време устоим без жена, толкова повече ще се радваме на добро здраве и пари в джоба.

Килиан притвори очи, пое си въздух и каза тихо:

— Седни.

— О! Добре съм! По цял ден лежа. Иска ми се да се пораздвижа.

— Казах да седнеш — повтори Килиан през зъби.

Хакобо го послуша и седна на ръба на леглото. Изражението на лицето на Килиан показваше, че не болестта на брат му го притесняваше.

— Какво става? — попита.

Килиан му отговори с въпрос:

— Разбра ли за Дик и Пао?

— Какво за тях? И те ли са със сифилис?

— Намерили са ги убити преди няколко дена. Увесени на едно дърво. Измъчвали са ги.

Хакобо отвори уста и извика, но не каза нищо. Килиан го наблюдаваше. След известно време Хакобо попита с треперещ глас:

— Но… как е възможно. Защо?

— Надявах се ти да ми отговориш на този въпрос.

— Не те разбирам, Килиан. Не знам нищо. Казах ти, че ми бяха обещали да дойдат, но не се появиха. — Отвори широко очи, явно уплашен. — Дошли са и са ги убили! Но кой…? Мислиш ли, че са ги убили, задето са бели?

— Не. — Килиан направи няколко крачки към него. — Убили са ги за нещо, което са сторили при последното си идване на острова. За нещо, което и ти си направил.

— Аз не съм направил нищо! — защити се Хакобо. — Никога не съм се забърквал в проблеми. Мога ли да знам какво ти става? Онзи ден бяхме в града и се напихме като казаци. Аз бях толкова пиян, че не знам как изобщо съм стигнал до леглото си. Да, попрекалих с дрогата, но това е всичко.

— А не продължихте ли купона с някоя приятелка тук, в имението? — Килиан говореше през зъби.

Пред очите на Хакобо изплуваха смътни образи от тъмно място, гласове, смях, някакво тяло под неговото, глас, изричащ името му, и едни много светли очи… Нервно облиза пресъхналите си устни. Не разбираше защо Килиан го подлага на подобен разпит. Стана и се изправи срещу брат си.

— А теб какво те интересува как съм приключил вечерта? — попита го нагло.

— Проклет негодник! — Килиан се нахвърли и започна да го удря с всички сили. Стоварваше юмруците си върху лицето и гърдите му. — Изнасилили сте я! И тримата! Един след друг!

Хакобо се опита да се защити, но брат му, обзет от ярост, го беше хванал неподготвен и можеше единствено да се опита да избегне някой удар. Покри лицето си с ръце и седна на ръба на леглото. Беше уплашен и учуден от поведението на брат си.

Килиан изруга и спря. Бликналата от веждите и устните на Хакобо кръв закапа по пода.

— Знаеш ли коя е била?

Хакобо отрече с поклащане на глава. Беше зашеметен. Взе чаршафа и притисна раните с него. Нищо не разбираше. Той не беше изнасилил никого. Какво общо имаше брат му с всичко това?

— Бях толкова дрогиран, че ми беше все тая коя е тя.

Килиан отново се нахвърли отгоре му, но този път Хакобо успя да реагира и стана от леглото с един скок. Хвана брат си за ръцете и го погледна в очите.

— Аз не изнасилвам жени. Мога да се закълна, че беше приятелка на Дик.

Килиан стисна зъби.

— Била е Бисила. Дъщерята на Хосе.

Хакобо зяпна. Примигна няколко пъти и се опита да каже нещо, но не успя да произнесе и дума. Брат му притвори очи и добави с болка:

— Изнасилил си жена ми.

Хакобо усети, че краката му се подкосяват. Седна на леглото и наведе глава.

Жена му. Откога? Усети силен натиск в гърдите. Кога се бяха отчуждили толкова, че да не му сподели това? Сега вече случващото се добиваше смисъл. Реакцията на Килиан говореше колко важна беше тя за него. Какво беше сторил?

Килиан отиде до прозореца и се стовари на стола. Наведе се и покри лицето си с ръце. След дълго мълчание се изправи и прошепна:

— Моси знае. Ще те намери. И ще те убие.

Стана и тръгна към вратата. Хвана дръжката и каза:

— За момента тук си в безопасност.

Излезе и затръшна вратата.

 

 

В съседната стая Мануел седна, подпря лакти на масата и се хвана за главата. Някой почука на вратата и влезе, без да дочака отговор.

— Може ли? — отец Рафаел се намръщи. — Добре ли си?

— Седнете, отче. Не се притеснявайте, добре съм — излъга. Беше чул ожесточения разговор между двамата братя и кръвта във вените му застина. — Тия дни се случиха много неща.

— Да, хората са много превъзбудени.

Свещеникът се приближи до стола накуцвайки, седна и кръстоса ръце на корема. Пръстите му бяха подути и леко изкривени, и изглеждаха вдървени.

— Току-що се разминах с Килиан в коридора, а той дори не ме поздрави. Това момче… — тръсна глава. — Знаеш ли откога не посещава църковните служби? Колко различен е от баща си! Той изпълняваше стриктно религиозните си задължения… Надявам се да не е попаднал в лоша компания… Чух нещо и не знам дали и ти не си…

— Притеснява се за брат си — защити го Мануел.

Харесваха му разговорите със свещеника, когото смяташе за умен мъж, натрупал богат опит в Африка. Въпреки това се дразнеше от настойчивостта му да вкара всекиго в правия път.

— Още повече сега, след убийството на двамата му приятели.

— А, да. Чуват се слухове, че нямало да са единствените, нито последните.

Мануел повдигна вежди.

— Но не знам дали трябва да се вярва на всичко… Гарус изглежда отчаян. Как е възможно подобно нещо да се случи в Сампака? — Видя на бюрото екземпляр от последния брой на кларетианското списание. — Прочете ли какво пише за Конго? Убили са още двайсет мисионери, с което общият им брой след обявяването на независимостта надхвърля сто. А става ясно и че има много безследно изчезнали.

— Това няма да се случи тук, отче. Не е възможно. Вие сте дошли на острова много преди мен и ще се съгласите, че местните тук са миролюбиви.

— Миролюбиви като някои болести — каза отец Рафаел и размаха ръце. — Не знаеш, че си болен, докато не те заболи.

— Биха ли ви инжекцията днес?

Напоследък свещеникът идваше все по-често в болницата заради болките от артрита на ръцете и коленете.

— Още не. Нямаше я Бисила. Тя има ангелски ръце. Казаха, че нямало да се бави, и използвах да мина да те видя, докато я чакам.

— Знам, че няма да ме послушате, но продължавам да твърдя, че прекалявате с кортизона. Бисила ми показа много ефикасно лекарство, което се прави с арпагофит от Намибия…

Отец Рафаел поклати енергично глава.

— И дума да не става. Мислиш ли, че ще се доверя на растение, известно като дяволски нокът? Бог знае колко странични ефекта има! По-скоро ще търпя болките…

— Както желаете. — Мануел сви рамене. — Но доколкото разбирам, нямате никакво подобрение. Може би е време да се преместите на друго място с по-сух климат.

— Какво ще правя без чедата си от Гвинея? И какво ще правят те без мен? Ако такава е божията воля, ще остана тук до края на дните си, каквото и да става.

Мануел погледна към прозореца, през който се промъкваха последните слънчеви лъчи. Беше чувал думите на свещеника от много други свои пациенти. За него важеше божията воля, а за останалите — волята на духовете. Самият той не беше съгласен с никого от тях. Единствено волята на човека можеше да промени нещата и да подлуди света.

— Ние двамата с теб, Мануел — каза отец Рафаел, — имаме задължения към пациентите си. Нали няма да изоставиш ранен посред операция? Разбира се…

— Защо ми казвате това, отче?

— Ще бъда честен, синко. Говорих с Хулия и тя ми каза, че искаш да си заминеш, а тя не иска.

Мануел си свали очилата и разтри очите си с ръка. Не му беше приятно да говори по лични въпроси.

— Рано или късно ще си даде сметка, че това е най-доброто за децата ни. Не ме разбирайте зле, отче, но ние двамата сме много различни. Аз имам две деца, които съм длъжен да спася. Не ми казвайте, че няма да постъпите по същия начин, ако можете да отведете със себе си всичките си чеда. И не ми посочвайте като аргумент божията воля. Виждал съм много болни през живота си и мога да ви уверя, че душевните терзания са несравними с физическата болка.

— О, Мануел! Благословен да си! Говориш така, защото никой не те е наранявал истински. — Отец Рафаел стана. — Е, няма да ти отнемам повече време. Ще намина отново някой друг ден.

Мануел остана сам и се замисли над думите на свещеника. Може би наистина душевните терзания са по-ужасни от физическата болка. Помисли си за Бисила. Ръката й се оправяше и хематомите по лицето й изчезваха, но на света нямаше лекарство, което да заличи тъжното изражение на лицето й.

На влизане в болницата Бисила се сблъска с Килиан. Видя яростта в очите му и силна болка прониза сърцето й. Застанаха един срещу друг. Той я хвана за ръцете и усети, че постепенно гневът му се уталожва.

Бисила се отдръпна, но той не я пусна.

— Бисила — прошепна.

Думите се запънаха на гърлото му. Искаше да й каже, че му липсва, че я обича, че съжалява за страданието й, че иска да сподели болката й, че я моли да не го отблъсква… Но не знаеше откъде да започне.

— Знам всичко. Съжалявам.

Искаше да я прегърне. Искаше да се махнат оттам, да отидат в Бисапо, да се затворят в къщата, в която той беше нейният крал, а тя неговата кралица; там, където се бяха любили и радвали на живота.

Бисила се досети за намеренията му и предпазливо се отдръпна.

— Килиан… — От векове не беше произнасяла името му на глас. На него му прозвуча като божествена музика. Гласът й беше нежен, сладък, а той чувстваше потребност от малко сладост и нежност след неприятния разговор с брат си. — Имам нужда от време.

„Нямаме време, Бисила — помисли си. — Времето лети, когато сме заедно. В даден момент ще свърши и тогава ще съжаляваме, че не сме го използвали до последния миг.“

Но не каза нищо и вместо това кимна в знак на съгласие.

— Искам да ми кажеш нещо, Бисила. — Пое си дълбоко въздух. Въпросът не беше лесен. — Кога ще изпишат Хакобо от болницата?

Тя извърна глава, стисна зъби и погледна към хоризонта. Мразеше този човек, както и другите двама. Не изпита никакво съчувствие, като видя мъртвите им тела. Бяха си получили заслуженото, но последиците за нея нямаше да се заличат със смъртта на виновните. Последиците ще останат вътре в нея и между тях двамата за цял живот.

Знаеше, че с въпроса си Килиан целеше едно-единствено нещо: да защити брат си. Да го предпази от Моси. Но Моси нямаше да се спре пред нищо. Беше сигурна в това. Хакобо също ще си плати за стореното. Килиан не трябва да я пита за Хакобо.

— Трябва да знам — настоя той.

Бисила го погледна в очите. Видя, че в себе си той се бореше с предаността си към нея и желанието да спаси брат си. Но за нея нямаше оправдание, което да заличи спомена за потното лице на Хакобо върху нейното. Той обаче искаше тя да разбере, че въпреки всичко Хакобо продължаваше да бъде негов брат. Молеше я да му помогне да го спаси. Молеше я да му каже къде и кога Моси и тя ще утолят жаждата си за мъст. Какво би направила на негово място? Би ли спасила брат си? Или може би ще остави омразата да я заслепи?

— В събота следобед — каза с твърд глас. — Можеше да зададеш този въпрос на лекаря, а не на мен.

— Моси знае ли?

Бисила сведе поглед, отдръпна се и тръгна към вратата. Килиан се обърна рязко и се опита да я спре.

— Ти ми го каза — прошепна — и аз ти повярвах. Каза, че ако някой лош избегне наказанието на обитателите на този свят, няма да може да се спаси от обитателите на отвъдното. Остави духовете да се погрижат за него.

Бисила затвори очи и каза едва чуто:

— Моси знае. Ще го потърси. На свечеряване.

 

 

Щяха да минат години, докато Килиан успее да изтрие от паметта си спомена за притисналото го на пода огромно тяло на Моси, объркването и бързината, с която всичко се случи. Често щеше да се буди посред нощ от свистенето на куршум и от ужаса, че не може да се надигне, притиснат от скала, тежаща цял тон.

В събота духовете попречиха на Килиан да пристигне навреме в болницата. Проклетият камион се повреди в най-отдалечената част на имението. Килиан крещеше на Уалдо да побърза, да го поправи някак си, за да тръгне. Уалдо се дразнеше от виковете, които му пречеха да мисли. Най-сетне успя да го подкара, но бяха загубили много време, а камионът не можеше да вдигне по-висока скорост. Матео, който седеше до него, не разбираше на какво се дължеше нервността му.

Малкото облаче на хоризонта, което бързо нарастваше и потъмняваше все повече, им подсказа, че много скоро спокойствието ще бъде нарушено от мощни гръмотевици и безмилостен вятър.

Дъждът беше толкова силен, че Килиан едва успя да види фасадата на болницата.

Всичко плуваше във вода.

Сложи си шапката и скочи от камиона. През водната завеса видя Хакобо да насочва пистолет срещу Моси. Защо постъпваше толкова неразумно? Защо точно на входа на болницата? Или е искал да проследи Хакобо, а бурята му е предоставила идеалната възможност да си отмъсти още тук, на място? На стълбите Мануел крещеше в безнадежден опит да накара Моси да се осъзнае и да спре, но дъждът и вятърът поглъщаха думите му.

Моси не се страхуваше. Размахваше мачете и бавно се приближаваше към Хакобо, който му викаше да спре, защото нямало да се поколебае да стреля. Килиан крещеше с всичка сила на Моси да се откаже от намерението си.

Ръката на Хакобо се напрегна. Моси направи още крачка напред. Килиан се нахвърли върху него. Чу се изстрел. Куршумът изсвистя покрай главата на Килиан и се заби в гърдите на Моси.

Всичко се случи едновременно: Килиан във въздуха скача срещу Моси, куршумът почти докосва главата му, кръвта на Моси, смесена с капките дъжд, Килиан пада на земята, а гигантът се стоварва върху него.

Всичко замря. Не чуваше дори и дъжда.

Някакви крака се доближиха.

Някой отмести Моси. Помогна му да се изправи и го попита дали е добре.

Лекар. Сестри.

Хакобо, говорещ на онемелия Мануел:

— Опита се да ме нападне — повтаряше. — Ти видя всичко.

Матео клатеше глава.

— Това се очакваше — каза. — Белите вече не сме добре дошли тук.

Хакобо не спираше да говори:

— Всички трябва да спим с пистолет под възглавницата… Слава богу, Килиан, че и ти не пострада.

— Никога не бих допуснал подобно поведение от страна на Моси — каза Матео.

Бисила беше клекнала до тялото на съпруга си.

Вода и тишина.

„Тичай, Бисила. Отиди и кажи на сина си, че баща му е мъртъв.“

Хора, много хора.

Вода, много вода.

Килиан имаше нужда да се подпре на нещо.

Хакобо продължаваше да повтаря:

— Опита се да ме нападне. Ти го видя, Килиан. Нямах избор. Беше за самозащита.

— На кого плати, Хакобо, за да се сдобиеш с пистолет?

— Защо се нахвърли върху него? За да го спасиш ли?

Бисила вдигна шапката му от земята и го погали с нежните си ръце.

Чу се гласът на Хакобо:

— Няма да е зле Мануел да те прегледа. Аз ще се заема да уредя въпроса с полицията.

— Върви си, Хакобо. Ще дойдат за теб.

— Какви глупости говориш?

„Разкарай се от острова ми.“