Лус Габас
Палми в снега (3)

II
Pantar salt water

По море, 1953

— Хайде, Килиан! Ще изпуснем автобуса!

Хакобо извиси глас в опита си да надвие воя на януарската виелица, докато разчистваше натрупалия се пред входната врата сняг. Когато приключи, вдигна яката на палтото, сложи си шапката, взе куфара си с една ръка, а с другата подпря на рамо дървените ски и с твърда крачка запробива пъртина, за да стигне до селото и да затопли премръзналите си крака.

Канеше се отново да извика името на брат си, когато чу гласове на пасолобински диалект, идващи от стълбите към двора. Килиан се появи на улицата, придружен от майка си Мариана и сестра си Каталина, които бяха облечени в дебели черни палта от груба вълна, главите им бяха увити с плетени шалове, а краката им — обути с тънки кожени ботуши, които не ги предпазваха от студа, а и се пързаляха, поради което и двете се подпираха на дебели дървени тояги.

Хакобо се усмихна, когато видя, че майка му носи два пакета, увити във вестник. Явно беше, че всеки от тях съдържа парче хляб със сланина за из път.

— Аз ще вървя отпред с теб, Хакобо — каза Каталина и се хвана за ръката му.

— Много добре — съгласи се брат й, преди нежно да я смъмри. — Но трябваше да останеш вкъщи, упорита госпожичке. Този студ не е никак препоръчителен за кашлицата, която те мъчи. Бледа си, а устните ти са морави.

— Ами не знам кога ще ви видя отново! — оплака се тя, докато се опитваше да прибере една непокорна къдрица, измъкнала се изпод шала. — Искам да съм до вас до последния момент.

— Както желаеш.

Хакобо извърна глава за едно последно сбогом с дома и бавно закрачи редом със сестра си по заледените улици. Натрупалият през последните дни сняг стигаше до коленете им, а снеговалежът намаляваше видимостта до не повече от два метра.

На няколко крачки зад тях Килиан беше спрял да изчака майка си — висока, стройна жена — да вдигне и да загърне около врата си яката на дебелото палто. Възползва се от тези няколко мига, за да плъзне поглед по фасадата на къщата в опит да запечата вида й в паметта си: каменните плочи, прозорците, с напукана от слънцето дървена дограма и ръждясали панти, свода над прага и касата, входната врата, закована с гвоздеи, с глави, колкото орех, и кръста, издялан на камъка под арката на входа.

Майка му уважи тези няколко мига тишина, от които Килиан се нуждаеше, за да се сбогува с родния дом. Вгледа се в сина си и я обзе силен страх. Как щеше да се впише в онзи толкова различен свят, към който се беше запътил? Килиан не беше като Хакобо; силен и енергичен — да, но му липсваше смайващият кураж на по-големия му брат. Мариана познаваше безпощадността на Тропика и въпреки че не искаше да попречи на жаждата за знание на сина си, не можеше да не се притеснява от решението, което беше взел.

— Все още имаш време да се откажеш — каза.

Килиан поклати глава.

— Добре съм. Не се тревожете.

Мариана отстъпи, хвана се за ръката на сина си и продължиха по отъпканата от Хакобо и Каталина пъртина. Заради необичайно силната виелица трябваше да вървят с наведени глави и да говорят високо, без да се гледат в очите.

— Къщата остава без мъже, Килиан — каза тя. В гласа й нямаше упрек, но се усещаше подчертана нотка на тъга. — Надявам се един ден усилията ви да дадат някакъв резултат…

Килиан не знаеше какво да каже. Щяха да са трудни времена за майка им и за по-малката им сестра: две сами жени, натоварени с управлението на имот в местност със суров климат, в която оставаха все по-малко жители. От две-три години много млади хора напускаха селото и се отправяха към провинциални столици в търсене на работа и по-добър живот, обнадеждени от новините в малкото вестници — „Новинар“, „Нова Испания“ и „АВС“, които някои привилегировани жители получаваха със закъснение по пощата. От новините и рекламните обяви човек си представяше, че има бъдеще навсякъде другаде, освен на това забравено място, лишено от развитие и удобства. Страхуваше се от неизбежния момент на сбогуването. За първи път се разделяше с дома си и с майка си и всичкото вълнение от предишните дни се беше натрупало на топка в стомаха му.

Завиждаше на Хакобо за бързината и решителността, с които бе приготвил багажа си. „Тукашните дрехи няма да ти свършат работа там — беше казал, — така че вземи само най-доброто, което ще носиш на отиване и връщане. Освен това там всичко е по-евтино. Ще можеш да си купиш каквото поискаш.“ Килиан прибира и вади от куфара малкото си дрехи — ризи, сака, панталони, бельо и чорапи — няколко пъти, докато се увери, че взема най-подходящите. Дори направи списък на личните си вещи — включително ножчетата за бръснене „Палмера“ и лосиона „Варон Денди“ — и го залепи от вътрешната страна на капака на куфара, за да го подсеща какво беше взел. Баща му и брат му бяха ходили няколко пъти в Африка и разбира се, бяха свикнали да пътуват. А той не беше, макар да го желаеше винаги от цялата си душа.

— Ако не беше толкова далече… — въздъхна Мариана и стисна още по-силно ръката на сина си.

Шест хиляди километра и три седмици, които сега му се струваха цяла вечност, бяха разстоянието и времето, делящи любимите му планини от обещаващото бъдеще. Ходилите до Африка се връщаха, облечени в бели дрехи и пари в джобовете. Семействата на емигриралите бързо оправяха финансовото си състояние. И все пак това не беше единствената причина, поради която Килиан заминаваше, защото доходите на баща му и Хакобо бяха повече от достатъчни. Открай време го изкушаваше идеята да пътува, да види свят и да изживее онова, за което разказваха други от долината, дори и това да означаваше дълго пътуване, което в момента започваше да го притеснява.

— Пари винаги трябват и е добре да ги имаш — оправда се отново. — В къщите тук непрекъснато възниква по нещо, разходи за пастир и жетвар, за строителни работници… Освен това в Пасолобино младият човек се чувства ограничен.

Мариана знаеше това и разбираше сина си много добре. Нещата не се бяха променили много, откакто през 1918 година тя и съпругът й Антон заминаха за Африка. Животът в селото беше свързан с добитък, много добитък, конюшни, пълни с оборски тор, кал, сняг и студ. Нямаше лишения, но най-многото, за което човек можеше да мечтае, бе да свърже двата края по възможно най-достоен начин. Климатът в долината беше крайно суров, а животът — овощните градини, ливадите, фермите и добитъкът — зависеше изцяло от него. През годините със слаб добив страдаха всички. Синовете можеха да останат да работят в мината за добив на пирит или да започнат работа като чираци при ковача, зидаря или дърводелеца и така да помогнат на семейството, изхранващо се основно от отглеждането на крави и овце. Килиан се справяше много добре с животновъдството и се чувстваше прекрасно на свобода из пасищата. Но още беше млад и Мариана разбираше желанието му да изпита нещо ново и различно. И тя беше минала през това: малко жени от долината бяха имали възможността да пътуват и знаеше, че чувствата, спотаени в душата на младини, оставят белези за цял живот.

Силен порив на вятъра блъсна куфара на Килиан, сякаш искаше да го тласне назад. Продължиха мълчаливо по тясната уличка, водеща към ниската част на селото. Чуваше се единствено воят на вятъра. Килиан беше доволен, че предната вечер се бе сбогувал със съседите и че сега виелицата ги спираше да излязат на улицата. Вратите и прозорците на къщите бяха затворени, което им придаваше призрачен вид.

На няколко крачки пред тях вървяха Хакобо и Каталина. Четиримата образуваха малка клатушкаща се групичка на границата между последните къщи и полето.

Мариана се загледа в трите си деца, които си подмятаха закачки, за да облекчат напрежението от предстоящата раздяла. Килиан и Хакобо бяха силни и привлекателни мъже. И двамата трябваше да се приведат, за да говорят с Каталина, дребна, слаба и болнава девойка. Ведрият характер на Хакобо и спокойствието на Килиан щяха да липсват на дъщеря й. Изведнъж почувства много силно липсата на мъжа си. От две години не беше виждала Антон. А от векове не се бяха събирали и петимата. Сега щяха да останат двете сами. Доплака й се, но знаеше, че не бива да показва слабост, трябваше да е силна, както я бяха научили още като дете. Истинските планинци не показваха чувствата си пред хората дори и да са семейството им.

Хакобо погледна часовника си и обяви, че е време да тръгват. Прегърна сестра си и я щипна по бузата. Приближи се до майка си, целуна я звучно два пъти и с престорена жизнерадост й каза, че ще се появи, когато най-малко го очаква.

Тя му прошепна:

— Грижи се за брат си.

Килиан прегърна сестра си, а после, без да я пуска, се отдръпна, за да я погледне: брадичката й потрепваше и тя не можа да се овладее, и се разплака. Килиан отново я прегърна, а Хакобо се изкашля нервно и повтори, че ще изпуснат автобуса.

Килиан, който всеки момент щеше да се срине, се приближи до майка си. Тя го прегърна толкова силно, че и двамата усетиха порива на сдържания плач.

— Пази се, сине, пази се — пошепна на ухото му. Гласът й трепереше. — И гледай да се върнеш възможно най-скоро.

Килиан кимна с глава и също като брат си надяна каишките на ските на петите на ботушите си и опъна пружините към пръстите. Прибра пакета с храната в джоба си, взе куфара с една ръка и се плъзна след Хакобо, който вече почти не се виждаше, забързан надолу по осемкилометровата пътека, водеща до Сербеан, най-голямото населено място в областта, откъдето трябваше да вземат автобус до града. Шосето не стигаше до Пасолобино, най-високо разположеното село, застроено в подножието на висок скалист хълм, така че ските бяха най-бързото, удобно и практично превозно средство в снега.

След няколко метра спря и се обърна, за да зърне за последен път тъмните силуети на майка си и сестра си, очертаващи се на фона на селските къщи с димящи комини.

Въпреки студа жените останаха там, докато не ги изгубиха от поглед.

Едва тогава Мариана наведе глава и сълзите й се плъзнаха по бузите. Каталина се доближи до нея, хвана я за ръка и тихо и бавно поеха обратния път към дома, обгърнати от вятъра и снега на виелицата.

 

 

Вятърът беше поутихнал, когато пристигнаха в Сербеан, с пламнали бузи, изтръпнали от студа ръце и изпотени от усилието тела. Свалиха ботушите и си сложиха обувки с връзки, а тях заедно със ските оставиха в близката до автогарата странноприемница, откъдето техни братовчеди щяха да ги приберат и да ги върнат в имението Ребалтуе.

Хакобо се изкачи пъргаво по задната стълба на автобуса, за да завърже куфарите на хромирания покривен багажник. После и двамата заеха местата си на последната седалка. Шофьорът запали двигателя и предупреди, че тръгват след пет минути. Автобусът беше почти празен, защото в този сезон хората от долината Пасолобино не пътуваха, но по пътя щеше да се напълни дотолкова, че последните щяха да пътуват до града прави, притиснати един в друг на стълбите на предната врата.

Хакобо затвори очи, за да подремне, успокоен и доволен, че вече няма да го мори сковаващият студ — вътре в автобуса не беше съвсем топло, но температурата беше поносима — и че не се налага да измине тази отсечка от пътя на кон, както го беше правил баща му. Килиан от своя страна се загледа през прозореца в монотонния пейзаж, побелял от натрупалия сняг, преди да потъне в сивотата на скалите, през чиито тунели оставяха зад гърба си планината и се спускаха към низините.

Познаваше пътя, тъй като беше единственият, който водеше до Бармон, малък провинциален град на около седемдесет километра от Пасолобино. Това беше най-отдалеченото място, до което беше ходил през двайсет и четири годишния си живот. На някои от приятелите му от детството се беше налагало да потърсят специализирана медицинска помощ в столицата на провинцията, но на него не му се удаде такава възможност, тъй като израсна здрав като бик. Поради тази причина организираните в Бармон изложения на животни бяха за него най-големият източник на информация за света, тъй като там се събираха търговци от различни краища, които се възползваха от необходимостта на животновъдите да се снабдят с платове, свещи, олио, сол, вино, домакинска посуда, инструменти и подаръци за близките си от планинските села.

За него това стълпотворение на мъже и жени означаваше, че има цял един свят отвъд прокарания в скалите тесен път, водещ до неговата долина: свят, който не можеха да опишат нито думите и рисунките от учебниците по география и история, нито гласовете на водещите дневните новини по Националното радио, а още по-малко размирното — според брата на баща му — радио „Ла Пиренайка“.

Хакобо се събуди малко след като бяха минали Бармон. Не беше чул врявата, която вдигнаха дузината хора и деца, качили се в автобуса, с кошници, пълни с храна, нито кудкудякането на кокошките, които някои пътници носеха, затворени в кашони. Килиан все още се възхищаваше на невероятната лекота, с която брат му заспиваше непробудно навсякъде и по всяко време, независимо от случващото се около него. Дори беше способен да се събуди, да проведе кратък разговор, да изпуши цигара и отново да заспи. Хакобо твърдеше, че така се пести енергия, а и времето минава по-бързо, когато човек няма нищо интересно за правене. В този момент Килиан не се притесняваше от мълчанието на Хакобо. Дори напротив. След раздялата в Пасолобино беше доволен, че не трябва да разговаря с никого и може да се приспособи към промените на пейзажа и душевното си състояние.

В едно от тези кратки пробуждания, като видя умърлушения си брат, Хакобо сложи ръка на рамото му и рязко го притегли към себе си.

— Живни, човече! — каза на висок глас. — Довечера две чашки в кафене „Двата свята“ ще те излекуват от всички терзания. Името е подходящо, не мислиш ли? — Засмя се. — Двата свята!

 

 

Най-сетне, няколко часа по-късно, пристигнаха в големия град. В Сарагоса нямаше сняг, но духаше силен северен вятър, смразяващ почти толкова, колкото този в планината. Въпреки това улиците бяха пълни с хора: десетки, стотици мъже, загърнати във вълнените си палта, леко наклонени напред, придържащи шапките си, и жени, притиснали чанти до гърдите си. Хакобо поведе Килиан към пансиона — тясна сграда на няколко етажа на площад „Испания“, където обикновено отсядаха Антон и Хакобо, когато идваха в града. Оставиха куфарите си в малката, скромно обзаведена стая и без да губят и секунда от малкото време, което щяха да прекарат там, излязоха и се насочиха към набелязаните от Хакобо цели.

Първо, съгласно обичая на много от идващите в града по някаква причина, се разходиха из тесните улички на старинния град, известен с името „Ел Тубо“, след което посетиха църквата „Нуестра Сеньора дел Пилар“, за да помолят светицата да ги съпровожда в пътуването им. После изядоха по една порция калмари в малка претъпкана кръчма, където се възползваха от услугите на ваксаджия. И с лъснати до блясък обувки благодарение на крема „Лодикс“ и енергичното търкане с парцала, тръгнаха из улиците без посока, докато броят на хората намаляваше все повече със затварянето на магазините. Вървяха по павирани улици, по които се движеха трамваи и лъскави черни коли с метален обков, каквито Килиан не беше виждал никога, между сгради на по осем етажа; напредваха бавно, защото Килиан непрекъснато спираше, за да разгледа едно или друго нещо.

— Приличаш на селянин — казваше брат му, докато се заливаше от смях. — Каква ли физиономия ще направиш, като отидем в Мадрид?! Това едва сега започва…

Килиан не преставаше да задава въпроси. Питаше за всичко, сякаш тревожното мълчание от последните дни сега избликваше в порой от думи, търсещи отговори. На Хакобо му харесваше ролята на големия брат, готов да направлява по-малкия, но не без известна доза превъзходство и самодоволство. Спомняше си много добре своето първо пътуване и разбираше брат си.

— Виждаш ли тази кола? — попита, докато му показваше елегантен черен автомобил с блестящи фарове и лъскава предна решетка. — Това е новото „Пежо 203“, семейна кола, която сега се използва като такси. А тази е „Остин FX3“, прекрасен английски автомобил. Тази пък е „Ситроен CV“, известен с прякора „патето“. Хубави са, нали?

Килиан кимаше с глава разсеяно, загледан във внушителните сгради в класически стил като тези на Испанско-американската банка, Общината и Испанския феникс, с големи квадратни и закръглени прозорци, колонади на главния вход, фронтони, релефи на последните етажи и балкони с парапети от ковано желязо…

Изтощени от напрегнатия ден и разходките из града, решиха най-сетне да отидат в известното кафене, споменато по-рано от Хакобо. Когато се озоваха пред него, Килиан прочете с удивление светещата реклама на входа, според която това беше едно от най-големите заведения в цяла Европа. Последва брат си през широката двойна врата и спря, изумен. Само няколко арки, носени от дебели колони, и широко стълбище го деляха от просторния салон на две нива, изпълнен с гласове, цигарен дим и музика. Тънките перила по дължината на горното ниво позволяваха на клиентите да виждат оркестъра, разположен долу, в средата. Припомни си сцена от филм, който беше гледал в Бармон, където младеж, преметнал шлифер върху едната си ръка и с цигара в другата, слизаше по подобно стълбище. Сърцето му заби силно. Вгледа се, възхитен, в многото маси, дървени столове и кресла, идеално разположени и приканващи сред множеството мъже и жени, които му се сториха влиятелни и неестествено изискани. Роклите на жените, с панделки около шпиц деколтето, бяха пъстри, вталени, къси и ефирни, за разлика от дебелите поли до глезена и тъмните вълнени сака, носени в планината; а мъжете като него бяха облечени в бели ризи, тънки черни вратовръзки и блейзъри, някои от които с кърпичка в горния джоб.

За миг се почувства важен. Никой от присъстващите не знаеше, че само ден по-рано беше чистил оборския тор от конюшните.

Забеляза, че Хакобо вдига ръка, за да поздрави някого в дъното на залата. Погледна натам и видя мъж, който им правеше знак да се присъединят към неговата маса.

— Не може да бъде! — възкликна брат му. — Каква случайност! Ела, ще ти го представя.

Запромъкваха се бавно между столовете и масите, на които имаше кутии цигари с филтър „Бисонте“ и „Кемъл“, кибрити, чаши с мастика или бренди за мъжете и шампанско или бяло мартини за жените. Заведението беше претъпкано. Килиан не преставаше да се възхищава на размерите на салона, позволяващи на едни да водят спокоен разговор, а на други да танцуват близо до оркестъра. В цяло Пасолобино нямаше място като това, дори и подобно на него. През лятото се танцуваше на площада, а през зимата, от време навреме, се организираха забави по домовете, но тогава трябваше да се разместват мебелите и да се подреждат столовете до стените, за да се направи място за танците. Девойките оставаха седнали, докато младежите не ги поканеха да се плъзнат по импровизирания дансинг, или пък решаваха да танцуват една с друга пасо добле, валс, танго и ча-ча-ча под звуците на акордеон, китара и цигулка, безкрайно различни от звучащата в момента весела и завладяваща румба в изпълнение на тромпети и саксофони.

Малко преди да стигнат до масата, към която се бяха запътили, Хакобо се обърна и каза тихо:

— Нещо важно, Килиан. От сега нататък, когато сме сред хора, няма да говорим на пасолобински. Когато сме сами, няма значение, но пред хората не искам да приличам на селянин. Ясно?

Килиан се съгласи, но се почувства объркан. Досега не се беше замислял за това, защото не беше имал възможност да общува с хора извън Пасолобино. Но трябваше да приеме, че Хакобо беше прав, и си обеща да внимава да не направи гаф и да изложи брат си, макар че му костваше огромно усилие да отвикне да мисли и да говори на майчиния си език.

Хакобо поздрави сърдечно мъжа, който се беше изправил, за да ги посрещне.

— Какво правиш тук? Не си ли в Мадрид?

— Сега ще ти обясня. Седнете при мен. — Посочи Килиан. — Не е необходимо да се кълнеш, че това е брат ти.

Хакобо се засмя и представи двамата млади мъже един на друг.

— Килиан, това е Мануел Руис, обещаващ лекар, който не знам какво, за бога, прави в Гвинея. — Мануел се усмихна и сви рамене. — А това е брат ми Килиан. Още един, който не знае в какво се забърква.

Двамата си стиснаха ръцете и се разположиха на полукръглото канапе с кожена тапицерия. Хакобо седна на стол с дървена решетъчна облегалка. Вокалистът, облечен със сиво сако, със сребристи кантове, запя известната балада на Антонио Мачин „Черни ангелчета“ и си спечели овациите на публиката.

— Нямате ли такива заведения в Мадрид? — пошегува се Хакобо, обръщайки се към Мануел.

— Десетки! И два пъти по-големи! А сега, сериозно. Дойдох, за да подпиша договор за работа в Сампака. Изкуши ме предложението, което ми направиха.

— Нямаш представа колко се радвам! Истината е, че дон Дамасо е вече твърде стар за живота, който води.

— Де да имах опита на дон Дамасо…

— Така е, но той вече не може да се справя с всичко. Кога заминаваш?

— Утре пътувам за Мадрид, а са ми купили билет за четвъртък с…

— Кораба „Сиудад Севиля“! — възкликнаха в един глас и се разсмяха звучно. — Ние също! Това е прекрасно!

Хакобо си даде сметка, че съвсем бяха изключили Килиан от разговора, и му обясни:

— Мануел работеше като лекар в болницата „Санта Исабел“. А сега ще е изцяло наш! — Озърна се за келнер. — Това трябва да се отпразнува! Вечерял ли си?

— Още не. Ако искаш, можем да хапнем тук. Дойде часът на чопи-то!

— Чопи-то, да! — повтори Хакобо и се разсмя.

Килиан предположи, че става дума за храна, и прие препоръките им при избора на меню. Точно тогава настъпи пълна тишина и разчувствалият се солист повтори последния куплет: „… рисуваш ли църкви, рисуваш красиви ангелчета, но никога не се сещаш да нарисуваш и едно черно сред тях…“. Изпълнението му беше възнаградено с бурни овации, които се засилиха още повече, щом пианистът засвири бърз блус, който няколко двойки се осмелиха да изтанцуват.

— Много харесвам буги-вуги! — възкликна Хакобо, докато щракаше с пръсти и разкършваше рамене. — Жалко, че няма с кого да танцувам!

Огледа салона в търсене на кандидатка за танц и махна с ръка за поздрав към група девойки през две маси от тяхната, а те му отговориха със срамежливи усмивки и шушукане помежду си. Поколеба се дали да не отиде и да покани някоя от тях, но, в крайна сметка, реши да не го прави.

— Е, скоро ще ми мине меракът…

Килиан, който не обичаше много да танцува, се усети с изненада, че потропва с крак в ритъма на танца. И не престана, докато не дойде келнерът с блюдата, които бяха поръчали. Едва когато съзря съдържанието в чиниите, си даде сметка колко дълъг е бил денят и колко е изгладнял. От закуска беше изял само парчето хляб със сланина, което им беше приготвила Мариана, и порцията калмари в кръчмата. Съмняваше се, че канапето с пушена сьомга и хайвер и студените предястия от пилешко и телешко месо с трюфели ще запълнят стомаха му, свикнал с доста по-солидно хапване. Но всичко му се стори много вкусно и след няколко чаши вино се почувства заситен.

След вечеря Хакобо си поръча чаша джин, след като се оказа, че в едно от най-големите европейски заведения нямат от любимото му уиски. Мануел и Килиан си взеха по един коктейл „Слънце и сянка“: бренди с анасон.

— А ти, Килиан — попита Мануел, с цел да поднови общата за тримата тема, — как се чувстваш пред предстоящото приключение? Притеснено ли ти е?

Докторът допадна на Килиан още от първия момент. Беше млад мъж към трийсетте, среден на ръст, по-скоро слаб, с тъмноруса коса, светла кожа и умни сини очи зад очила с дебели рамки. С бавния си и спокоен говор създаваше впечатление на възпитан и сериозен човек, на когото — както и на самия него — малко алкохол беше достатъчен, за да го превърне в прям и жизнерадостен събеседник.

— Малко. — Не му беше лесно да признае, че в действителност се страхуваше. Притесняваше го и мисълта, че само преди броени часове беше сред добитъка, а сега споделяше една маса с виден лекар в най-голямото заведение на провинциалната столица. — Но имам късмета да пътувам в добра компания.

Хакобо го потупа силно по рамото.

— Не се притеснявай да си признаеш, Килиан. Умираш от страх! Но с всички ни е било така, нали, Мануел?

Той поклати глава в знак на съгласие и отпи глътка от питието си.

— При първото ми пътуване едва не тръгнах обратно, като пристигнахме на пристанището в Бата. Но следващият път имах чувство, че цял живот съм пътувал до остров Фернандо По. — Направи кратка пауза в търсене на най-подходящите думи. — Просмуква се в кръвта ти. Ще видиш.

След три часа, няколко чаши алкохол и червена кутия цигари „Крейвън Ей“, които се харесаха на Килиан, въпреки че бяха по-слаби от силния тютюн, с който беше свикнал, двамата братя се сбогуваха с Мануел на изхода на заведението и с блеснали очи и нестабилна походка се запътиха към пансиона. Когато стигнаха до площад „Испания“ и прекосиха трамвайната линия, Хакобо слезе на бегом по стълбите на обществената тоалетна. Килиан го изчака горе, облегнат на парапета от ковано желязо. Неоновите светлини на рекламите, разположени на най-горните етажи на сградите, подсилваха светлината на уличните лампи и осветяваха площада, в чийто център имаше шадраван с бронзова статуя върху каменен постамент.

В основата на кръст ангел, с изпъната към небето ръка, придържаше ранен мъж, останал без сили да държи падналата в краката му пушка. Килиан се приближи и се опита да прочете надписа, който държеше в ръце дама, също от бронз. Тогава разбра, че ангелът представлява Вярата, а монументът е посветен на принесените в жертва на религията и на родината. Вдигна очи към небето и погледът му попадна на неоновите реклами: „Авекрем“, „Галина Бланка“, Радио Иберия, „Лонгинес са най-добрите часовници“, таблетки „Диспак“, „Филипс“… Чувстваше се замаян, но това не се дължеше единствено на изпития алкохол. Бе напуснал дома си преди няколко часа, а му се струваше, че са минали векове. Денят беше изпълнен с изпитания, а доколкото беше разбрал от думите на Мануел и Хакобо, тепърва му предстоеше дълго и странно пътуване. Отново погледна ангела и наум му се помоли да бъде благосклонен към него и да му даде сили да успее в приключението, към което бе поел доброволно.

— Какво има, Килиан? — Силният глас на Хакобо го стресна. — Как минава първата ти нощ далеч от мама? — Прегърна брат си през рамо и тръгнаха. — Много нови неща днес, а? Това в „Двата свята“ е нищо в сравнение с онова, което ще видиш… За това си мислеше, нали?

— Горе-долу.

Хакобо се хвана за челото със свободната ръка.

— Умирам от желание да изпия чаша от уискито на Санта Исабел! От него наистина не боли глава, сам ще се убедиш. Носиш ли хапчета?

Килиан кимна утвърдително, а Хакобо го потупа по рамото.

— Е, добре, кажи сега какво най-много искаш да видиш?

Килиан се замисли.

— Мисля, че морето, Хакобо — отговори. — Никога не съм виждал морето.

 

 

Въпреки че за първи път пътуваше с кораб, не го хвана морска болест. Много от пасажерите се разхождаха по палубата с бледи и позеленели лица. Явно морската болест не се лекуваше с многократни пътувания, тъй като и брат му не изглеждаше никак добре, а това беше третото му плаване с кораба „Сиудад Севиля“. За човек, чийто единствен допир до свободно течаща вода е бил да лови пъстърва в поточетата на Пасолобино, беше необяснимо как толкова голямо нещо може да се държи на повърхността. Учудваше го и удоволствието, с което приемаше факта, че отвсякъде е заобиколен от вода. Придаваше доброто си настроение на многобройните впечатления от последните дни, както и на надеждата, че ще продължат и през следващите.

Килиан се замисли за майка си, за сестра си и живота в Пасолобино. Сега, насред океана, всичко това му се струваше много далечно! Спомни си студа в автобуса до Сарагоса и във влака до Мадрид. Колкото повече се приближаваха до Кадис, толкова по-поносима ставаше температурата, както и по-добро настроението на Килиан, който за първи път имаше възможност да прекоси Испания по здравите дървени траверси на железопътната линия. Едва когато корабът отплава от пристанището, където стотици хора със сълзи на очи размахваха бели кърпички за сбогом, се почувства истински тъжен при мисълта, че се отдалечава от любимите си същества, но топлината и компанията на Хакобо, Мануел и други познати, които също отиваха на работа в колонията, успяха да го разведрят и пътуването се оказа приятно. Бавно се отдалечаваше от последните бели Коледи. Трябваше да свикне с отбелязването на Рождество Христово на Тропика!

През целия си живот не беше имал толкова много почивни дни.

За Килиан, енергичен и неспокоен по природа, продължителното безделие беше загубено време. Чувстваше нужда от физически труд. Колко по-различен беше от Хакобо, който все търсеше възможност да си почине! Обърна се, за да погледне брат си, който се беше отпуснал на удобно кресло с шапка върху лицето. Откакто бяха тръгнали от Кадис и особено след Тенерифе, не беше правил друго, освен да дреме през деня, а вечер да купонясва с приятелите си в танцувалния салон или във Веранда бара. Заради изпития алкохол и морската болест през деня се чувстваше уморен и приличаше на страдаща изгубена душа.

За разлика от него, Килиан се стараеше да извлече полза от всичко. Затова, освен че разучаваше речника на Broken English, всеки следобед четеше стари броеве на списанието „Испанска Гвинея“, за да си създаде някаква представа за света, в който щеше да живее поне през следващите осемнайсет месеца, срокът на първия етап от кампанията. В действителност договорът беше за двайсет и четири месеца, но последните шест бяха платен отпуск. Всъщност срокът започваше да тече от деня на отплаването от Кадис. Това беше добър повод за хубаво настроение: вече почти две седмици му се плащаше, за да чете.

Във всички налични на кораба броеве на списанието от 1952 година се появяваха едни и същи рекламни обяви на едни и същи места. Първа беше рекламата на универсалния магазин „Дъмбо“ на улица „Сакраменто“ в Санта Исабел, а веднага след това тази на Транспортното обединение на булевард „Генерал Мола“, предлагащо услугите си в една-единствена търговска кантора. На последно място, на третата реклама се виждаше мъж с цигара, препоръчващ превъзходната марка „Ръмбо“, а текстът, изписан с много големи букви, гласеше: „Цигарата, която ви помага да мислите“. Хакобо му беше казал, че в колонията има много марки цигари и много евтини, защото почти всички пушат и защото димът прогонва комарите. След рекламите бяха поместени статии на религиозна тематика, новини от Европа и публицистични материали.

Запали цигара и се зачете в списанието, което държеше в ръце. Направи му впечатление статия за децата, кръстени между 1864 и 1868 година: Педро Мария Нгади, Хосе Мария Гонголо, Филомена Мапула, Мариано Игнасио Балонга, Антонио Мария Ебомо, Лоренсо Ебамба… Това му се стори странно, защото собствените имена му звучаха познато, но презимената бяха африкански.

След това прочете статия за над пет милиона германски деца, загубили роднините си през 1945 година. Колко далечна му се стори световната война! Тогава смътно си спомни откъси от писмата на баща си, които майка му, преди да сгъне внимателно и да ги прибере в джоба на полата си, прочиташе на глас на близките. В тях се описваше обезпокоителната обстановка на острова поради зараждащите се националистични движения и опасенията от евентуално нахлуване на британски и френски войски. Баща му разчитал на всеобщото желание да се запази неутралитет и ако се наложи, да се засвидетелства подкрепа на съюзниците, въпреки че кръговете около губернатора били пронацистки настроени. Дори имало момент, в който на острова се разпространявали германски вестници със заглавия на испански език.

Войната вече беше свършила за Испания и за Европа, но от това, което прочете по време на пътуването, разбра, че Африка все още не беше преодоляла политическите конфликти. В една от статиите пишеше, че били заплашени от отлъчване всички симпатизанти на политико-религиозното движение Мау Мау заедно с неговия лидер Джомо Кениата, защото искал от Африка да бъдат изгонени европейците, а народът да възроди древните езически ритуали.

Тази статия го накара да се замисли. Европейците да бъдат изгонени от Африка? Та нали те цивилизоваха дивите земи? Нима сега не живееха по-добре? Да възобновят езическите ритуали? Това не му даваше мира. В крайна сметка, представата, която си беше създал за Черния континент, се дължеше основно на баща му и на хората от неговото поколение, които се чувстваха горди, че служат на Бога и родината. Стотици пъти му беше повтарял, че да работиш в колониите, означава да служиш на Всемогъщия и на испанския народ, така че всички те, макар и върнали се с пълни джобове, били изпълнили своята благородна мисия.

Питаше се какви ли щяха да бъдат отношенията му с толкова различни хора. Единственият черен човек, когото познаваше, работеше в бара на кораба. Спомни си как дълго време и твърде невъзпитано го беше наблюдавал, за да открие различията между себе си и него извън цвета на кожата и прекрасните зъби, но не беше открил нищо. С течение на времето започна да гледа на него като на келнера Еладио, а не на черния човек на борда.

Най-вероятно от всички вицове за негри, които бе слушал, си беше създал мнение, което не отговаряше на действителността. Когато Антон и Хакобо говореха с близките си от Пасолобино, разправяха, че тъмните това, тъмните онова… Сякаш те, с изключение на Хосе, бяха просто едно цяло, една безлична маса. Спомни си стара картичка, която Антон беше изпратил на брат му. На нея се виждаха негърки с голи гърди, а той беше написал: „Виж колко са дръзки негърките. Така ходят по улиците!“.

Килиан беше разгледал внимателно картичката. Жените изглеждаха красиви. И четирите бяха навили и завързали около кръста си парче плат като пола, стигаща до глезените. От кръста нагоре бяха абсолютно голи, с изключение на гердана около врата, а на китките си бяха навили тънки връвчици. Гърдите им бяха различни: високи и стегнати, малки, раздалечени, големи. Телата им бяха стройни, а чертите на лицата им — красиви, с плътни устни и големи очи. Косите им бяха прибрани и сплетени в плитка. Беше приятна снимка. Единственото странно нещо беше, че това парче хартия е пощенска картичка. На картичките, които той беше виждал, имаше паметници, елегантно облечени хора, но… четири голи жени? Помисли си, че когато са ги снимали, те не са имали представа в какво ще се превърне снимката им. Имаше странното и неприятно усещане, че са се отнесли с тях като с вид любопитно за останалия свят насекомо.

Същото изпита и сега, когато гледаше една от многото снимки в списанието, което четеше. Виждаше се група негри, облечени като европейци, с ризи и сака, с бомбета или широкополи шапки. Стори му се съвсем нормална снимка, но под нея беше написано: „По време на коледните празници из селата и плантациите могат да се видят подобни посмешища“. Думата му се стори странна, защото на снимката имаше единствено няколко облечени мъже. Беше чувал от баща си, че на определени празници местните се обличали в нелепи карнавални костюми, за да разсмиват хората, което мисионерите наричали „посмешище“; но той си беше представял, че става дума за хора с маски и пера, а не облечени като европейци…

Пресипналият глас на Хакобо прекъсна мислите му.

— Смятам, че скоро ще може да се пътува със самолет. Това вече не го понасям!

Килиан се усмихна.

— Ако вечер не прекаляваше с пиенето, може би нямаше да ти е толкова зле.

— Тогава дните ми щяха да са по-дълги и още по-непоносими… А Мануел?

Хакобо се надигна, свали си шапката и хвърли поглед на списанието, което брат му четеше.

— Нещо интересно през деня?

Килиан побърза да го информира. През двете седмици на кораба между тях се беше установила определена рутина. Мануел и Килиан четяха, а Хакобо дремеше. Когато се разсънеше, разговорите им се въртяха около темите, от които Килиан се интересуваше.

— Точно сега започвах да чета статия за езика буби…

— Що за загуба на време — прекъсна го Хакобо. — Там той изобщо няма да ти трябва. Болшинството от местните говорят испански, а през деня в имението ще си сред работници от Нигерия. Така че по-добре започни да учиш езика им от речника, който ти дадох. Той ще ти е необходим по всяко време.

На масата лежеше малка книга с износена подвързия от плат, озаглавена „Англо-африкански диалект или Broken English“. На първата страница пишеше, че е създаден през 1919 година от мисионер, наречен „Чедо на непорочното сърце на Мария“. Килиан се беше опитал да запомни някои думи, но му се сториха трудни, защото никога не ги беше чувал. В речника имаше думи и изрази на испански, с превод и произношение на „пичинглиш“, както испанците го наричаха.

— Не разбирам защо в този език се пише едно, а се произнася друго. Това предполага двойно усилие.

— Забрави как се пише. Няма да им пишеш писма на нигерийците! Съсредоточи се върху произношението. — Хакобо взе книгата и черната химикалка със златиста капачка на брат си и се зае да му предаде кратък урок. — Виж, първото, което трябва да направиш, е да научиш основните въпроси. — Подчерта ги и продължи. — После ще научиш думите, които ще чуваш и използваш най-често.

Хакобо затвори книгата и я остави на масата.

Ще ти повтарят, че са болни и че не могат да работят, че не знаят как се прави, че е горещо, че вали много… — Облегна се на креслото, сключи длани зад тила си и въздъхна. — Тия негри непрекъснато протестират, оплакват се от всичко и си търсят извинения, за да не работят. Ще видиш!

Килиан се усмихна вътрешно. Струваше му се, че донякъде Хакобо описваше самия себе си, но се въздържа и не каза нищо.

Взе малкия речник, за да види думите, които брат му беше подчертал, и си помисли, че това са обичайните реплики при запознанство: „как се казваш, на колко си години, какво искаш?“; или „разбираш ли какво ти казвам?“.

Въпреки това, като намери превода на изразите, които според Хакобо щеше да използва и чува най-често, остана много изненадан: „аз ще ти покажа; ела; работи; болен съм; не те разбирам; ако счупиш това, ще те набия…“. Нима това щяха да бъдат думите, които ще използва най-много през следващите месеци! Ако някой го беше попитал кои са най-употребяваните думи от диалекта на неговата земя, нямаше и да се сети за тези. Отказваше да повярва, че през последните години Хакобо не беше провел нито един по-смислен разговор с работниците. Но не трябваше да се учудва! Анекдотите, които брат му разказваше, бяха свързани главно с клубовете в Санта Исабел.

Хакобо отново си нахлупи шапката и се отдаде на постоянната си дрямка.

— Хакобо…

— Ммм…?

— След като си прекарал толкова години там, какво знаеш за историята на страната?

— Това, което знаят всички! Че е колония, от която получаваме куп неща и печелим пари…

— Да, но… На кого е била преди това?

— Откъде да знам, на англичаните, на португалците… Знам ли!

Хакобо изсумтя.

— Искаш да кажеш на туземците. Извадиха късмет с нас, че ако не бяхме ние, още нямаше да са излезли от джунглата! Попитай баща ни кой им пусна тока.

Килиан се замисли.

— Ами и в Пасолобино доскоро нямахме електричество. А и в много испански села децата са захранени с мляко на прах и американски кашкавал от консерва. Хайде, стига, точно ние не сме пример за прогрес. Ако погледнеш малкото снимки от детството на татко, няма да повярваш, че са живели така.

— След като толкова много те интересува историята, в офисите на имението може и да намериш някоя книга по въпроса. Но щом започнеш работа, ще си толкова уморен, че няма да ти е до четене, ще видиш. — Хакобо се изтегна на креслото и закри лицето си с шапката. — А сега, ако нямаш нищо против, искам да поспя малко.

 

 

Килиан се загледа в морето, гладко и равно като тепсия. Така го беше описал в едно от писмата си до Мариана и Каталина. Слънцето беше на хоризонта и хвърляше последните си лъчи. Скоро щеше да бъде погълнато от неопределената линия, деляща морето от небето.

В планината слънцето се скриваше на свечеряване; а в морето — сякаш водата го поглъщаше.

Не преставаше да се наслаждава на прекрасните залези, но вече му се искаше да стъпи на твърда земя. Една вечер акостираха на пристанището на Монровия, столицата на Либерия, за да разтоварят и натоварят стока, но не можаха да слязат от кораба. Брегът там беше почти равен. Можа да види акациевите и мангровите гори и безкрайната плажна ивица с разположените зад нея малки селца. След това известно време плаваха по протежение на бреговата линия на Гранд Кру, откъдето произхождаха круманите, силни мъже, добри за физически труд, както му бяха обяснили галисийските му спътници: „Круманите са като астурите и галисийците: най-добрите за работа“. Баща му дори разказваше, че е виждал как излизат в морето с канута, за да пресрещнат корабите и да предлагат услугите си за всякакъв вид работа. Според една легенда работели, докато се почувстват независими и съберат харем от трийсет жени. Може това да беше само легенда, но караше белите да се усмихват при мисълта, че е трябвало да задоволяват толкова много жени.

Запали цигара.

Всеки ден след вечеря хора на групи се разхождаха и разговаряха по палубата. Зърна в далечината племенника на гражданския губернатор със семейство от Мадрид, което се връщаше в Гвинея след дълъг престой в Испания. На няколко метра от тях група служители в имения като него играеха на карти. Колкото повече дни минаваха, толкова по-малко се различаваха от колониалните експерти. Усмихна се при спомена за учудването и непохватността си при вида на многото прибори на масата в столовата. Любопитството и напрежението от първите дни бяха отстъпили пред апатията към монотонното ежедневие в клатушкащия се кораб.

Затвори очи и се остави на милувката на морския бриз. Още една нощ; умът му представляваше пъзел от познати и непознати имена. Помнеше близките си. Преговаряше наум фамилиите на новите си познати и се опитваше да си представи живота на всеки един от тях. Мислеше и сънуваше на майчиния си език. Говореше на испански. На кораба слушаше английска, немска и френска реч. Учеше африкански английски. Питаше се дали езикът буби е за туземците от острова, на който отиваше, като пасолобинският за него. Питаше се дали някой би се заинтересувал от историята и обичаите не само на метрополията — име, дадено на Испания като страна колонизатор — неща, които трябваше да се знаят по задължение, а и от онази студена и красива част от Пиренеите, която сега му се струваше мъничка на фона на необятното море.

Той наистина би искал да научи повече неща за този нов свят, който още оцеляваше под колониалното господство. Би искал да опознае историята на острова на жените и мъжете от снимките.

Туземката. Истинската.

Ако изобщо беше останало нещо от нея.

 

 

Когато в далечината на кея на пристанището на Бата — столица на Рио Муни, в континенталната част на Испанска Гвинея — видя баща си, с къси панталони, светла риза и широкопола шапка, душата му вече беше пропита от горещината и зеленината на света. За човек, идващ от рая на планините, зеленият цвят не би трябвало да е изненада, но той остана удивен.

Пред очите на Килиан се простираше най-красивата част на континента, вечнозелените екваториални гори. Всичко друго — ниските постройки, огромните кораби за превоз на дървесина, размаханите във въздуха ръце за поздрав, сновящите напред-назад пристанищни работници — оставаше на заден план, сякаш не съществуваше.

Беше странно чувство на нереалност.

Но той беше там. Най-сетне!

— Как ти се струва, Килиан? — попита го брат му.

Хакобо и Мануел стояха до него в очакване корабът да акостира и да спуснат моста, по който пасажерите да слязат на брега. Беше пълно с хора, които се движеха във всички посоки, всеки зает със своята работа. На борда и на брега звучаха команди и се чуваха гласове на различни езици. Килиан наблюдаваше сцената, смаян.

— Онемя! — Мануел се засмя и побутна Хакобо с лакът.

— Виждаш ли колко много негри, Килиан!? И всичките са еднакви! Ще видиш. Ще се почувстваш като сред овцете. Чак след два-три месеца ще започнеш да ги различаваш.

Мануел се подразни от коментара на приятеля си. Килиан, запленен от разкрилата се пред очите му панорама, не ги чуваше.

— Ето, там е татко! — възкликна, изпълнен с надежда, като видя позната фигура сред приближаващите се към моста.

Помаха му с ръка и заслиза с бодра крачка, следван от Хакобо и Мануел, които също нямаха търпение да стъпят на твърда земя.

Прегръдката с Антон беше кратка, но прочувствена. В продължение на няколко минути репликите се преплитаха сред поздравите, представянето на Мануел, случките на кораба, въпросите и многото неща, които нямаха търпение да споделят един с друг. Килиан не беше виждал баща си от две години и видът му не му хареса. Лицето му беше загоряло от слънцето и набраздено от бръчки, които не помнеше, а едрата му фигура беше започнала да се смалява. Изглеждаше уморен и постоянно притискаше стомаха си с ръка.

Антон искаше да разбере как вървят нещата на село, как е семейството му и това на брат му, който също се казваше Хакобо, как са по-далечните роднини и съседите. Остави въпросите за жена си и дъщеря си за накрая. Докато питаше за Мариана, Килиан забеляза тъгата в очите му. Нямаше нужда от обяснения. Кампаниите бяха дълги за всички, но най-вече за женен мъж, разделен в продължение на месеци от жената, която обожаваше.

След кратко мълчание Антон погледна Килиан и протягайки ръка в опит да обхване всичко в обсега на погледа му, каза:

— Е, сине, добре дошъл отново на родната земя. Надявам се да се чувстваш добре тук.

Килиан се усмихна съучастнически, обърна се към Мануел и поясни:

— Хакобо е роден тук. Знаеше ли? А две години по-късно и аз. След раждането майка ми се разболяла и се наложило да се върнем на село, понеже не се подобрявала.

Мануел поклати глава с разбиране. Много хора не успяваха да понесат горещините и високата влажност в тази част на Африка.

— Сиреч, роден съм тук, но не съм живял тук. Така че нямам спомени.

Хакобо се наклони и тихо продължи историята:

— Майка ни не се върна повече, а баща ни непрестанно пътуваше дотук и обратно, така че, щом кампанията приключеше, се раждаше дете. Понякога ги виждаше едва след две години; пускаше си семето и заминаваше. От шест братя и сестри останахме само трима.

Килиан му направи жест да внимава, притеснен, че Антон можеше да го чуе, но той беше изцяло погълнат от мислите си. Наблюдаваше сина си, когото намираше много променен, висок, по-слаб от Хакобо, но превърнал се в истински мъж. Стори му се невероятно колко бързо беше минало времето от раждането му до момента. Двайсет и четири години по-късно Килиан се връщаше на родна земя. Не беше странно огромното му желание да я опознае. В началото не беше харесал решението на сина си да тръгне по неговите стъпки и по тези на брат си из африканските земи. Натъжаваше го мисълта, че Мариана и Каталина ще трябва сами да се справят с дома и имотите. Но Килиан беше упорит и можеше да бъде много настойчив, а пък и аргументите му имаха основание: нямаше да е зле в семейството да влязат още малко пари. Точно по тази причина бе потърсил работа при собственика на плантацията, който му беше помогнал да оформи документите, за да замине през януари, когато започва подготовката за добива. Щеше да има достатъчно време да се адаптира към климата и условията преди най-важните месеци — на беритбата и печенето на какаото, които започваха през август.

Движението на хора и багажи около тях ги накара да се преместят в другия край на кея. Оставаха им още два часа път от Бата до острова, който беше крайната точка на пътуването.

— Мисля, че корабът за Санта Исабел е готов да отплава — каза Хакобо, преди да се обърне към Антон. — Много мило от ваша страна да дойдете до Бата да ни посрещнете и да ни придружите до острова.

— Да не би да се съмнявахте, че ще ви доведа Килиан жив и здрав? — добави със закачлив тон.

Антон се усмихна, нещо, което не му беше присъщо, но Хакобо имаше подход.

— Надявам се, че си използвал дългото пътуване да информираш брат си за онова, което предстои, но по физиономията ти съдя, че си прекарал времето в пиано бара… И най-вече, защото обичаш музиката!

Килиан се намеси в подкрепа на брат си със сериозен тон, но усмивката му го издаде:

— Не бих могъл да намеря по-добри наставници от Хакобо и Мануел. Трябваше да видите брат ми като учител по пучи! Вече почти го говоря!

Четиримата избухнаха в смях. Антон беше щастлив, че и двамата му синове бяха при него. Младостта и енергията им щяха да компенсират отслабналите му сили, които, за негово най-голямо съжаление, вече не му позволяваха да се справя с всичко. Физически си приличаха много. И двамата бяха наследили зелените очи, характерни за бащиния им род, но отблизо изглеждаха сиви. Приличаха си по високото чело, дългия и широк в основата нос, изпъкналите скули, подчертаната брадичка, доста по-изразена при Хакобо. Имаха гъсти черни коси, с медни отблясъци в тази на Килиан. Бяха високи, широкоплещести и със силни ръце, като на Хакобо бяха по-мускулести благодарение на усиления физически труд. Антон беше наясно с впечатлението, което Хакобо правеше на жените, но само защото още не познаваха Килиан. Съразмерността на чертите им граничеше със съвършенство. Напомняха му Мариана на млади години.

Характерите им, от друга страна, бяха коренно различни. Хакобо беше купонджия, с вид на големец, принуден да работи, за да се издържа, докато Килиан имаше силно развито чувство за отговорност, на моменти прекалено дори и за баща му. Но никога нямаше да му го каже, защото предпочиташе синът му да е работлив и сериозен, а не като Хакобо с неговите променливи настроения и странно чувство за хумор.

По всичко личеше, че братята се разбираха добре и се допълваха, а това беше от значение на чужда земя.

 

 

По пътя за Бата Антон беше много приказлив. Когато му разказаха за пътуването и морската болест на Хакобо, той им разправи за страхотната буря, в която попаднал корабът им по време на едно от първите му плавания без Мариана от Тенерифе до Монровия.

— Стихията беше навсякъде; куфарите ни се носеха по водата в каютите; в един момент плувахме, а в следващия се давехме. Прекарахме три дни, без да ядем. Всичко беше потрошено. На пристанището на Санта Исабел ни посрещнаха, сякаш бяхме призраци. Смятаха ни за мъртви. — Замълча за кратко, с поглед, вперен в хоризонта, и спомена за ужасното преживяване. След това отново се обърна към Хакобо, който го слушаше смаян. — Тогава за първи и последен път в живота си изпитах страх. Страх — не, ужас! Яки и здрави мъже, плачехме като деца…

Килиан също се учуди.

— Не си спомням да сте ни разказвали за това си преживяване. Защо не ни писахте за него?

— Не исках да ви притеснявам — вдигна рамене баща им. — Мислите ли, че майка ви щеше да ви пусне да заминете, ако знаеше тази история? Освен това, ако го бях описал в писмо, щеше да звучи като измислица, а ви уверявам, че в онзи момент всички си спомнихме за близките си и се сбогувахме с живота. Както казва добрият ми Хосе, трудно е да опишеш страха: обсеби ли те веднъж, мъчно можеш да се отърсиш от него.

Хакобо, с ръка на гърдите, благодари, че не му се е случвало подобно нещо.

— Обещавам никога повече да не се оплаквам от пътуванията си, а да се наслаждавам на китовете и делфините, които ескортират корабите.

Килиан наблюдаваше баща си. Намираше го променен. По принцип беше сериозен мъж, с властен и доста труден характер, но разказът му за преживяната буря беше пропит с тъга. Или беше страхът? А освен това тази ръка на стомаха…

— Татко… Добре ли сте?

Антон се съвзе, като чу въпроса.

— Много добре, сине. Последната кампания беше доста по-тежка от очакваното. — Беше очевидно, че иска да смени темата. — Добивът не беше добър заради мъглите, а работата — повече от обичайната.

И преди синът му да успее да вземе думата, влезе в ролята на напътстващ баща.

— Носиш ли си акта за раждане?

— Да.

— А военната книжка?

— И нея. И медицинското свидетелство за туберкулоза на бланка с печат, както и уверение, че мога да чета и пиша… За бога, татко! Писа ми за това в пет поредни писма! Как бих могъл да ги забравя!

— Добре, добре, нямаше да си първият, който се връща заради неизпълнени формалности. Ваксинира ли се на кораба против малария?

— Да, татко. Ваксинираха ме на кораба и ми издадоха съответния сертификат. Нещо друго?

— Само още нещо и надявам се да не си забравил… да не сте забравили… — Стараеше се гласът му да звучи строго, но очите му гледаха шеговито. — Носите ли ми нещата, които поисках от майка ви?

Килиан въздъхна с облекчение, защото разпитът беше приключил.

— Да, татко. Куфарът на Хакобо е пълен с дрехи, шунка и чорисо, лешници, компоти от праскови и прекрасните сладки на мама. Носим ви и дълго писмо от нея, което тя затвори пред мен със седем восъчни печата, за да е сигурна, че никой няма да го отвори.

— Добре.

Хакобо и Мануел слушаха мълчаливо. Усещаха, че наближават крайната си цел. Нямаха търпение да пристигнат, но вече, за разлика от Килиан, не бяха наивни, възбудени и изнервени като при първото си пътуване.

Хакобо знаеше, че след вълнението от първите впечатления щяха да последват работата в имението, празниците в града, чакането на парите, желанието да се върнат у дома, за да си починат и отново да заминат. Един и същ кръговрат на всеки двайсет и четири месеца. Същото би могло да е и на всяко друго място по света. Въпреки това близостта на острова все още караше стомаха му да пърха.

Имаше това усещане само в момента, в който корабът започнеше да си проправя път към пристанището на столицата на острова.

— Виж, Килиан — каза Хакобо, — влизаме в залива на Санта Исабел. Не пропускай нито една подробност! — За миг странен блясък озари зелените му очи. — И да ти хареса, и да не ти хареса престоят ти тук, и без значение дали ще останеш две или двайсет години, и дали ще обикнеш, или намразиш острова… чуй какво ще ти кажа. Никога няма да можеш да заличиш тази гледка от спомените си! Никога!