Лус Габас
Палми в снега (1)

Тази нощ ще се любите отчаяно, защото знаете, че за последен път ще бъдете заедно. Никога повече няма да се видите.

Никога.

Няма да е възможно.

Ще се галите и целувате трескаво като двама души, обзети от мъка и опитващи се чрез сетивата си да проникнат в същността на другия.

Силният тропически дъжд блъска яростно зеления парапет на коридора, водещ към стаите, и заглушава вашите силни стенания. Светкавиците се борят с времето, за да надвият тъмнината. „Нека да те видя, да те докосна, да те почувствам още миг…“ Два куфара от износена кожа в един от ъглите на стаята. Шлифер на облегалката на стол. Празен шкаф с открехнати врати. На масата — шапка и снимка. На пода — дрехи в пясъчен цвят. Легло, превърнато в любовно гнездо от обгърналата го мрежа против комари, спускаща се от тавана. Две възбудени тела в полумрака.

Това ще е всичко след осемнайсет години.

Можеше да се изправиш срещу опасността и да се решиш да останеш.

А можеше и никога да не беше идвал. Щеше да си спестиш дъжда, проклетия дъжд, който се опитва да заключи в рамка най-тъжните моменти от живота ти.

Нямаше да изстрадаш тази тъжна нощ.

Капките се блъскат в стъклата на прозорците.

А тя…

Можеше изобщо да не ти обърне внимание, при положение че знаеше, че така би било по-добре.

Нямаше да изстрадаш тази, озарявана на пресекулки от светкавици, жестока нощ.

Тихият, спокоен дъжд се лепи по предметите, плъзга се леко като сълзи и изпълва атмосферата с прилепчива меланхолия. Тазвечерният проливен дъжд плющи и напомня заплашително, че нищо не го задържа, дори почвата не може да го погълне, че умира в мига на жестокия удар.

Радвали сте се на много нощи спокойна, нежна, чувствена, мистична любов. Наслаждавали сте се на забраненото удоволствие. А били сте и свободни да се любите посред бял ден.

Но не ви беше достатъчно.

Тази нощ сте хиляда и една капки при всеки тласък.

Нарани я! Разкъсай кожата й с нокти! Хапи! Ближи! Просмучи мириса й!

Защото ви има. За да ви накара да страдате. Защото не можете да промените обстоятелствата. Заради раздялата, която сте приели. Заради проклетото примирение.

Вземи душата й и й дай твоето семе, макар и да знаеш, че няма да покълне.

„Отивам си.“

„Отиваш си.“

„Но вземаш сърцето ми.“

Завинаги.

 

 

Чуват се два силни, бързи удара по вратата, кратка пауза, а после още два. Това е уговореният знак. Хосе е точен. Трябва да побързаш, за да не изпуснеш самолета.

Не можеш да бързаш. Не можете да се откъснете един от друг. Искате единствено да плачете. Да затворите очи и да останете в това неопределено състояние на илюзорност.

Отреденото ви време изтече. Няма да се върне. Нищо не може да се направи. Вече сте говорили за това. Няма да има сълзи; нещата са такива, каквито са. Може би в друго време, на друго място… Не вие сте решили къде да се родите, на кого или на какво да принадлежите. Но ваше е решението да се обичате въпреки трудностите.

Знаехте, че рано или късно този ден ще дойде и ето го тук забързан, непозволяващ сбогуване на дневна светлина и недаващ обещание за скорошно завръщане.

Този път пътуването е еднопосочно.

Ставаш от леглото и започваш да се обличаш. Тя остава седнала, с облегнат на стената гръб, обгърнала крака с ръце и опряла брадичка на коленете си. Съзерцава те за миг, а после затваря очи, за да запечата в съзнанието си всяка частица от теб, от тялото ти, от косата ти, всяко твое движение. След като вече си се облякъл, тя става и се запътва към теб. На себе си има само колие, състоящо се от тънка кожена връвчица, с две раковини. Винаги е с това колие. Едната раковина е от охлюв cowrie, малка, лъскава, с форма на бадем. Другата също е малка, от вкаменен охлюв achatina. Сваля колието и го слага на врата ти.

— Ще ти носи късмет и сполука по пътя.

Обгръщаш кръста й със силните си ръце, притегляш я към себе си и вдишваш мириса на косата и кожата й.

— Моят късмет приключва тук и сега.

— Не се отчайвай. Дори и да не те виждам, да не мога да те докосна, където и да си, ще бъдеш част от мен. — Макар и тъжни, големите й очи излъчват сила и увереност. Иска да вярва, че дори и смъртта не може да ви раздели и че има място, на което отново ще се съберете, без време, без припряност, без забрани.

Докосваш с пръсти раковините на колието. Охлювът cowrie е гладък като кожата й и лъскав като зъбите й. Процепът наподобява вулва, врата, през която влиза и излиза животът.

— Би ли могъл един малък охлюв achatina да прогони демоните със силни копита?

Тя се усмихва при спомена за първия път, когато бяхте заедно.

— Ти си силен като сейба и гъвкав като кралска палма. Със здраво пуснати корени в земята и вечнозелени листа, устремени към небето, ще устоиш на поривите на вятъра.

Отново два силни, бързи удара по вратата, кратка пауза, а после още два. Чува се глас, опитващ се да надвие воя на бурята.

— Моля те. Късно е. Трябва да тръгваме.

— Идвам, Осе. Само минута.

Минута и сбогом. Минута, която моли за друга, а после за още една.

Тя започва да се облича. Ти не й позволяваш.

„Остани така, гола. Нека да те погледам, моля те…“

Сега няма дори и закрилата на колието. А ти нямаш ли нещо за нея?

На масата е шапката, която няма да ти трябва повече, и единствената снимка на двама ви заедно.

Вдигаш единия куфар и го поставяш на масата; отваряш го и изваждаш ножица от платнена калъфка. Вземаш снимката, отбелязваш с нокът линията, разделяща двата образа, сгъваш я и я срязваш.

Даваш й половината, на която си ти, облегнат на камион в двора.

— Вземи. Запомни ме такъв, какъвто съм сега, така както аз ще запомня теб.

Поглеждаш другата половина, на която е тя, и се усмихваш, преди да я сложиш в джоба на ризата си.

— Съжалявам от цялата си душа, че не мога…!

Плачът не му позволява да продължи.

— Всичко ще е наред — лъже тя.

Лъже, защото знае, че ще страда всеки път, когато прекоси двора, влезе в столовата или постави ръка на белия парапет на елегантното стълбище. Ще страда всеки път, когато някой произнесе името на страната, за която заминаваш. Ще страда всеки път, когато чуе бучене на самолетен двигател.

Ще страда всеки път, когато завали като тази нощ.

„Всичко ще е наред…“

Прегръщаш я и усещаш, че занапред вече нищо няма да е наред.

След секунди ще вземеш куфарите и шлифера. Отново ще я целунеш страстно. Ще се запътиш към вратата. Ще чуеш гласа й и ще спреш.

— Чакай! Забравяш шапката.

— Там, където отивам, няма да ми трябва.

— Но ще ти напомня какво си бил в продължение на много години.

— Не я искам. Запази я ти. Помни какво съм бил за теб.

Ще се приближиш и най-сетне ще я целунеш бавно с топлата, дълбока нежност на последната целувка. За миг ще я погледнеш в очите. Ще затворите очи и ще стиснете зъби, за да спрете плача. Ще се погалите нежно по бузите. Ще отвориш вратата, която ще се затвори след теб с леко хлопване, което ще ти прозвучи като изстрел. Тя ще опре глава на вратата и едва тогава ще заплаче горчиво.

Ти ще излезеш в нощта и ще се слееш с бурята, която никога няма да отшуми.

 

 

— Благодаря, Осе. Благодаря ти за компанията през всичките тези години.

Това са първите думи, които произнасяш, след като излезе от стаята и пое пътя към летището. Звучат ти странно, все едно не си ги изрекъл ти. Всичко ти изглежда непознато: шосето, сградите, металната конструкция на терминала, хората, с които се разминаваш.

Нищо не е реално.

— Няма за какво — отговаря ти Хосе, натъжен, и поставя ръка на рамото ти.

Сълзите блестят в оградените от бръчки очи на човека, който е бил за теб като баща на това странно в началото място. Най-вече зъбите издават годините. Когато в писмата си баща ти ви говореше за Хосе или когато през зимните вечери пред огъня ти разказваше истории, винаги повтаряше, че не е виждал по-бели и по-съвършени зъби. Но оттогава мина цяла вечност.

Вече не е останало почти нищо.

Няма да видиш отново и Хосе.

Мирисът, опияняващата зеленина на щедрата природа, внушителният звук на съкровените песни, глъчката на празненствата, благородството на приятелите като Хосе и постоянната топлина по кожата ще започнат да ти стават чужди.

— Скъпи Осе… искам да те помоля за една последна услуга.

— Каквото кажеш.

— Когато се чувстваш добре, понякога, когато можеш, бих искал да носиш цветя на гроба на баща ми. Остава много сам на тази земя.

Колко е тъжно да си помислиш, че тленните ти останки почиват на забравено място, че няма кой да постои няколко минути над гроба ти.

— Докато съм жив, Антон ще има свежи цветя на гроба си.

— Благодаря, приятелю.

„Благодаря, приятелю. За това, че ми спестяваш притеснението. За това, че ми помогна да разбера този свят, толкова различен от моя. За това, че ме научи да го обичам. За това, че си по-далновиден от парите, които ме доведоха тук. За това, че не ме съдиш…“

— Сърцето ми не е добре, Осе.

— Сърцето ти е силно, приятелю.

„Твоето сърце не е добре, но сърцето ти е силно.“

Ще понесе всичко, което следва.

Ще издържиш, да. Но няма да забравиш, че в продължение на години си служи с четири езика, които сега не са ти достатъчни, за да изразиш това, което чувстваш: че „сърцето ти не е добре“.

Самолетът чака на пистата.

Сбогом, човеко с голямо сърце. Пази се много. Стисни ръката ми.

„Пази се. Стисни ръката ми.“

Ще пропътуваш из облаците хиляди километри и ще кацнеш в Мадрид, откъдето ще хванеш влака за Сарагоса. После ще се качиш на автобус и много скоро отново ще се срещнеш със своите. Часовете полет ще се окажат недостатъчни, за да се отърсиш от последните години, които сигурно са най-хубавите от живота ти.

А този факт, това, че най-хубавите години от съществуването ти са минали в далечни земи, ще остане тайна, която ще запазиш най-дълбоко в сърцето си.

Няма как да знаеш, че тайната ти ще излезе наяве след повече от трийсет години. Няма как да знаеш, че един ден двата образа от снимката, така жестоко откъснати един от друг, отново ще се съберат.

Кларънс все още не съществува.

Няма я и другата ти Даниела.

Докато самолетът набира височина, ще видиш през прозореца как островът се смалява все повече. Цялата зеленина на света, която един ден изпълни съществото ти, ще се превърне в бледо петно на хоризонта, докато накрая изчезне. В самолета заедно с теб ще пътуват и други хора. Всички вие ще носите в себе си своите истории. Ще пътувате в мълчание.

Тишината може да бъде изречена с малко думи, прекалено малко, за да дадат израз на тежестта в гърдите:

Сбогом, ваш любим остров сред морето.